Дара Джой
В гората на Къркпатрик (5)

Четвърта глава

Тътенът от удара на дървото в ремаркето веднага събуди Виктория.

— Ааа?

— Да, винаги нащрек. Радвам се, че оставих най-скъпите си инструменти тук. Не беше ли веднъж охрана в „Музея по градинарство“ в Бостън?

— Хей, какво мога да кажа? Студен вятър, горещо слънце, шумолене на клони от дървета, птичи песни… Всички елементи са налице, човече.

Той се разсмя.

— Знаеш ли какво ще получиш, когато всички елементи са налице? — той протегна ръка към нея.

Виктория я улови и скочи от ремаркето.

Той я пое в обятията си. Преди да осъзнае, я притисна, и сложи ръка на гърба й, за да я подкрепи. Пръстите му се заровиха в косата на тила й. Тя улави раменете му за опора.

— Къркпатрик!

Устните му се прилепиха към нейните в закачлива целувка, която накара тялото й да запее.

Ловко я облегна на седалката на ремаркето.

Виктория забеляза, че кожата му леко блести от физическия труд, който беше вършил. Съжаляваше, че бе изпуснала гледката по рязането на дървото. Беше чудесно да наблюдаваш Къркпатрик, особено когато…

Облечените му в дънки колена се наместиха между бедрата й.

Съблазнителният мирис на карамфил и мускус я заля докато я целуваше зашеметяващо. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, и достигнаха заоблените й задни части. Нежно прихвана полукълбата, които прилепнаха за дланите му и я притисна към слабините си.

Беше твърд.

Тя се раздвижи срещу гърдите му. Задъхана.

— Какво… какво правиш?

— Аз… — той хапеше леко шията и раменете й и шепнеше между всяка целувка — проверявам-дали-съм-извън-съзнанието-ти-само.

Виктория простена, щом той потри коляното си на мястото, където се събираха бедрата й. Само мисълта да бъде с него я държеше възбудена през целия ден.

Това, че бе толкова предсказуема не бе особено добър знак.

Но сега беше влажна.

Покри хълмчето й с ръка, дланта му я притисна. Дънките й бяха влажни през тежката материя. Тя бе толкова гореща на това място.

Той повдигна вежда.

— Предполагам, че отговорът е не.

— Дънкан, ти…

Устните му покриха нейните, езикът му търсеше входа на устата й.

Къркпатрик винаги чакаше тя да направи първото движение. Веднъж направила го, той избухваше в сексуална възбуда. Нито веднъж не й беше казвал, че я желае. Нито веднъж не пое инициатива.

До сега.

Как можеше толкова страстен мъж да стои далеч от цивилизацията? Какво правеше той през цялото време — дни, месеци, години, когато беше сам?

Тя разтвори широко устни.

Устата му очерта гореща пътека по бузите, челото, шията.

— Какво има? — Дори когато я галеше, той се приспособяваше към настроението й.

— Нищо, наистина… Добре, всъщност има нещо, за което се чудя — какво правиш тук сам през цялото време? Не притежаваш телевизор — не че това непременно е лошо нещо, съгласна съм — но той е прозорец към света. Не членуваш в клубове. Няма ресторанти наблизо. Няма търговски комплекси. Зимите тук са дълги…

Той изглеждаше развеселен от въпроса й.

— Живея, Виктория, просто живея.

— Но… аз не бих могла… искам да кажа, кариерата е много важна. Ако живеех на място като това — личност като мен? Ще трябва да се занимавам с нещо.

Линия пресече челото му.

— Откога се превърна в престъпление хората просто да живеят живота си? Защо не можеш да бъдеш просто Виктория — един човек, който живее? Защо е тази непреодолима нужда да се определяш от работата? Помисли колко нелепо е това! Ти си единствения човек, който може наистина да определи себе си. Никой не е способен да направи по-добра оценка на всичко в теб — защо затваряш себе си в такова тясно определение?

Тя кръстоса ръце на гърдите си.

— Фантастична тирада, но какво за теб?

— Какво за мен?

— Ти не просто живееш тук, както се изрази. Имаш изгодна преуспяваща кариера.

— Не. Не, нямам. Хората идват при мен за това, което искат и аз го създавам. Работата, която върша не ме определя. Напротив — аз определям работата.

— Имаш този лукс, защото имаш творчески талант.

— Това не е лукс, това е необходимост. Трябва да създавам. Това е част от моята същност. Може би е част и от твоята.

— Защо казваш това?

— Ти как мислиш?

Предната част на маратонката й заора в малката купчина пръст под краката й. Два пъти.

— Нямам представа. Звучи така, сякаш мислиш, че трябва да си намеря място и да отида да живея в горите и да правя… какво? Да заровя лице в земята? Аз не съм такъв тъп човек…

— Никога не съм казвал това. Но сега ти го изрече, какъв тип човек си, Виктория? Може би има нещо вътре в теб, което можеш да откриеш в тази гора и да го вземеш със себе си завинаги.

Може би. Тя видя няколко буболечки, които бягаха през пръстта, обезпокоени от нея.

Пръстите му докоснаха брадичката й и повдигнаха лицето й към неговото.

— Аз вземам дърво и виждам нов живот за него. Придавам му различна форма. Това е следващия етап от живота. Ти можеш да направиш същото.

— Ти искаш от мен да бъда дърводелец? — отбеляза тя шеговито.

Той погледна към дърветата.

— Не, не мисля, че Гилдията на занаятчиите е готова за това.

— Много забавно.

Той срещна очите й, сериозен.

— Виж, аз искам да откриеш сърцевината си и да я моделираш през твоето пътуване.

— И какво пътуване може да бъде това?

— Не мога да кажа. Трябва да намериш свой собствен вид гора.

Тя завъртя очи:

— Ама ти сериозно ли?

— Много.

— Стига, Къркпатрик, звучиш като някой древен пророк от времето на Артур или горски…

— Друид? — помогна й той. — Това щеше да кажеш, нали?

— Добре, извинявам се, но защо изобщо те е грижа какво правя аз?

— Питаш ме това? — Той изглеждаше засегнат. — Грижа ме е за всички неща, които израстват, Виктория. Когато спреш да растеш, чакаш да умреш. Докато не разкриеш същността си, никога няма да имаш живота, който искаш. Намери това, което резонира в теб и го оправи. След това се върни да ме видиш.

Думите му й я накараха да се замисли. Може би беше прав. Може би.

Това не означаваше, че е готова да се съгласи с него или да започне да му дава пълен отчет за кариерата си.

— Значи ти си древния пазач на нашите гори, за когото слушах толкова много?

— Нещо такова — каза той бавно.

— Знам.

— Затова дойде да ме търсиш, нали?

Тя изсумтя.

— Никога не съм те търсила. Просто те открих.

— Може би аз те открих. — Той улови ръката й. — Както открих онова дърво.