Дара Джой
В гората на Къркпатрик (6)

Пета глава

И така той я поведе из своята гора.

Познаваше всяко дърво, можеше да идентифицира всеки звук.

Два пъти отидоха до малкото езеро. Познаваше птиците от пръв поглед и ги назоваваше, като ги видеше. Насочваше я внимателно далеч от отровния бръшлян, който растеше край дъбовите дървета, заедно с пълзящите растения.

Виктория осъзна, че това е гората на Къркпатрик. Във всеки един смисъл.

— Притежаваш ли тази земя?

Той се усмихна мистериозно:

— Може да се каже, че съм й попечител.

Челото й се набръчка.

— Имаш предвид нещо като общинско самоуправление?

— Повече като опазване. Но мисля, че това, което наистина искаш да знаеш, е дали притежавам нотариален акт и отговорът е да.

Тя го наблюдаваше с ъгълчето на окото си, тъй като вървяха заедно. Това бяха най-малко пет декара земя.

Беше ясно, че Къркпатрик е натуралист и като се имаше предвид любовта му към природата, отговорът му не бе изненадващ. Просто тя никога не си го бе представяла като земевладелец. Петстотин акра от девствена горска земя струваше много пари.

И все пак той водеше толкова прост живот…

Но това не беше ли богатство?

Всеки ден й носеше една приятна възбуда, и тиха красота.

В града, понякога трябваше да се насилва, за да се изправи лице в лице с лудницата на работния ден. Тук, в гората на Къркпатрик, всяка сутрин се събуждаше освежена и заредена. Искаше да улови всяка минута от всеки ден.

И така тя прекарваше свободното си време като се грижеше за растенията, береше цветя, аранжираше букети в стари бутилки и кофи. Експлозията от нюанси на сътворената от нея растителната палитра се разливаше край езерото и превръщаше зелената и синя природа в ярки цветове.

Природата я накара да заобича живота отново.

Разкриването на простата концепция на съществуването, я пробуди за обещанието, което живота й нашепваше, когато за първи път закопня да напусне дома си и да остави своя следа на света.

— Там. — Къркпатрик внезапно спря да върви. — Това е нашето дърво.

Той посочи голям дъб на около двадесет стъпки от тях. Един от централните клони, отрупан с тежки листа, разцепен от стъблото.

— Виждаш ли пукнатината на ствола?

Тя кимна.

— Този клон се нарича издънка. Най-добре е да се окастри, докато е рано. Този расте накриво. Става твърде силен, твърде тежък. Теглото му е причината за отцепването. Могат да се открият много такива на брезите наоколо. Клоните се изкривяват в огромни арки.

— Ах, човек може да направи нещо по-лошо от това да обезчести брезите — отбеляза остроумно тя.

Той се засмя.

— Дори и след първата слана?

— Ох — простена тя.

— Е, какво мислиш? — Той нежно стисна ръката й.

— За дървото ли?

— Да.

Това беше първият път, когато той я попита за мнението й във връзка с работата му. Тя не беше познавач на дървета и му го каза. Въпреки това нейният отговор беше много важен за него.

— Как мога да кажа? — Ръката й лежеше в неговата, топъл приятелски жест.

Той погледна нежно надолу към нея:

— Просто използвай интуицията си.

Виктория наклони глава на една страна, изучавайки дървото.

— Просто ще отидеш и ще вземеш тази издънка?

Той поклати глава:

— Цялото дърво. Изглежда добре и е здраво сега, но следващата пролет ще изгние там, където е разцепено и ще бъде бавна, задушаваше смърт. Но ако го срежа и излекувам дървото, докато е още със силен дух — от него ще стане чудесно легло.

— Казваш това, за да го одобри дървото ли, Къркпатрик? — засмя се тя искрено.

Закачлива трапчинка се появи на бузата му и акцентът му стана отчетлив.

— Да, искам да го одобри, и защо не? Запазвам същността му и го преобразявам в скъпоценна нова форма. Ще бъде детско легло и ще задоволява всички желания.

Виктория обожаваше, когато той говори с шотландски акцент. Игривият начин, по който блестяха очите му. С намек за една възхитителна палава усмивка.

— Добре тогава, казано по този начин… — Тя измъкна ръка от неговата. — Мисля, че няма друго дърво, като това — каза тя с престорен акцент. — Трябва да го вземеш, Дънкан Къркпатрик, и да го избавиш от несправедливата съдба.

— Това е и моят начин на мислене, г-це Виктория. — Той стисна ръката й, за да скрепи сделката.