Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (32)

Глава тридесет и втора

— Защо Гърция? — попита Лили докато бързо събираше нещата си от хотелската стая на Суейн.

— Защото там е топло и защото това е първия полет, за който успях да намеря билети. Носиш ли си паспорта?

— Даже няколко.

Той спря за момент и я погледна нежно.

— Този с истинското име. С него ти запазих билета — тя се намръщи.

— Това може да причини проблеми — не беше забравила, че трябва да се пази и от ЦРУ, макар че до сега изглежда бе минала между капките. След всичко, което се бе случило днес, дали късмета й щеше да свърши или да продължи, никой не знаеше. — Включи телевизора. Да видим дали има нещо по новините.

Или историята бе много бързо покрита, или бяха изпуснали новината в ротацията с другите съобщения, а нямаха време да изчакат. Вместо да извика пиколото, Суейн отнесе сам багажа им долу и официално напусна хотела.

— Трябва да идем до моя апартамент — каза Лили, когато вече бяха в колата. Бяха изоставили микробуса на няколко пресечки и се бяха върнали пеша.

Суейн я погледна невярващо.

— Знаеш ли колко време ще ни отнеме?

— Трябва да си взема снимките на Зиа. Не знам кога и дали изобщо ще се върна, затова няма да ги оставя там. Ако видим, че ще изпуснем полета, ще се обадим и ще променим резервациите си за следващия.

— Може и да успеем — каза той с дяволска усмивка на устните, а Лили се приготви да се повози, както се случва веднъж в живота.

Успяха да стигнат невредими до сградата, в която бе стария й апартамент, но Лили държа очите си затворени през по-голямата част от пътуването и не ги отвори, независими колко близо до нея изсвирваха спирачки или се надуваха клаксони.

— Идвам след по-малко от минута — каза тя, когато спряха.

— Идвам с теб.

Тя го изгледа невярващо докато и той слизаше и заключваше колата.

— Запушил си улицата. Ами ако някой иска да мине?

— Ще почака.

Той се качи заедно с нея по стълбите, а лявата му ръка я придържаше през кръста. С дясната държеше дръжката на пистолета си. Лили отключи вратата, а Суейн влезе пръв, докато тя се пресегна и включи осветлението. Той мигновено обходи цялата стая с насочен пистолет, докато се увери, че няма никой. Лили влезе и затвори вратата.

— Можем да си оставим оръжията тук — тя измъкна една метална каса от някакъв шкаф. — Наела съм го за година и имам още осем месеца.

И двамата оставиха оръжията си в касата. Тя я заключи и я прибра обратно в шкафа. Можеха да си вземат оръжията с тях, да ги декларират и да ги пренесат разглобени, в чекирания им багаж, но Лили се съмняваше нещата да минат толкова гладко. Винаги беше по-лесно да си купиш нов пистолет на новото място, отколкото да пренесеш стария си през летището. Освен това не искаха да привличат допълнително внимание.

Лили прибра снимките на Зиа в ръчната си чанта и двамата излязоха. Докато слизаха по стълбите, Суейн ухилено каза:

— Това ли беше леглото, което си купила от монахиня? — Лили се изкикоти.

— Не, то си вървеше с апартамента.

— Не се вързах на тая история дори за миг.

Макар и да караше като полудял прилеп, избягал от ада, скоро стана ясно, че няма да успеят да хванат полета си. Лили се обади и отмени резервациите им, като направи нови, и чак след това той отпусна крака си от газта, но само толкова, че тя да държи очите си отворени.

— Защо ти застреля д-р Джордано? — попита Лили гледайки навън, защото фактът, че се бе отклонил от плана я тормозеше.

Дали беше забелязал, че бе станала прекалено емоционална и се бе уплашил, че може да провали работата?

— Чудех се кога ще повдигнеш въпроса — измърмори той и въздъхна. — Направих го, защото за теб това беше лично, а не трябва да носиш цял живот вината, която знам, че щеше да изпитваш.

— Салваторе Нерви също бе лична работа — посочи тя — но за него не чувствам изобщо никаква вина.

— Това беше различно. Ти всъщност харесваше д-р Джордано, преди да откриеш с какво се занимава. Убийството му щеше да те нарани.

Тя си помисли, че сигурно е прав и облегна глава на седалката. Докато подготвяше убийството на Салваторе, тя бе черпила сили единствено от болката, която изпитваше и която бе толкова силна и всепоглъщаща, че в съзнанието й нямаше място за нищо друго. Но между онзи момент и днес тя отново бе открила светлината. По някакъв начин, убийството на д-р Джордано би помрачило бъдещия й живот. Не го разбираше напълно, доктора си беше заслужена мишена, може би даже той най-много заслужаваше да умре, но беше доволна, че не го беше сторила лично. Точно това задоволство едновременно я объркваше и разстройваше. Дали си губеше ума? А дали Суейн бе забелязал? Дали затова го беше направил?

Той се пресегна и взе ръката й в своята.

— Стига си го мислила. Свършено е.

Свършено е. Край. Приключи. Почувства се, като че ли зад нея се затвори някаква врата и прекъсна връзката и с миналото. Освен че заминаваше със Суейн за Гърция, Лили нямаше представи какво ще прави. За първи път в живота си се пускаше по течението. Стигнаха до летището и върнаха Мерцедеса на компанията за коли под наем, след което се отправиха към гишето за билети и се регистрираха. Имаха два часа за убиване преди полета, а и двамата бяха гладни, затова отидоха в един от ресторантите на летището. Избраха си едно уединено сепаре, откъдето можеха да наблюдават входа, макар че след като се регистрираха нищо особено не се бе случило. Никой не се бе опитал да ги задържи; никой дори не мигна, когато Лили каза името си. Беше доста изнервящо.

В ресторанта имаше множество телевизори, на които клиентите да следят новините, спорта и времето, докато се хранят. Двамата бързо вдигнаха глави, когато чуха да се споменава името Нерви.

— Шокиращо за всички, тази вечер Деймън Нерви съобщи, че в експлозията, която разруши един от имотите на фирмата, е починал по-големия му брат — Родриго Нерви. Двамата загубиха баща си, Салваторе Нерви, преди по-малко от месец. Деймън Нерви поема контрола над организацията. Смята се, че експлозията, в която загина Родриго Нерви, е причинена от проблем в газопровода. Властите разследват случая.

Лили и Суейн се спогледаха.

— Но Родриго не беше там — изсъска тя.

— Знам — той изглеждаше замислен. — По дяволите. Мисля, че е имало преврат.

Лили трябваше да се съгласи. Деймън очевидно се бе възползвал от възможността и бе убил Родриго, маскирайки убийството му като нещастен случай. Сигурно е било импулс, внезапно решение, породено от унищожаването на лабораторията. Но Деймън по всеобщо съгласие се считаше за мозъка в организацията. Как ще действа толкова импулсивно, като в резултат на това можеше и сам да умре?

Единствената алтернатива бе, че смъртта на Родриго не беше случайна. А това можеше да стане, само ако…

— Боже мой — измърмори Лили. — Той е планирал всичко.

 

 

Три седмици по-късно, Лили се събуди от следобедната си дрямка и чу Суейн на терасата, да говори по сателитния телефон, който бе намерил отнякъде. Гласът му звучеше ядосано.

— По дяволите Франк… Не, не, мамка му. Е добре. Казах добре, но не ми харесва. Длъжник си ми. Да, казах, че си ми длъжник и то голям, затова по-добре да си сигурен, че си прав.

Той затвори телефона и се приближи към ниския парапет на терасата, където сложи ръце на кръста си и се загледа в синьото Егейско море.

Тя се измъкна от леглото и през двойната врата излезе на терасата, приближи го отзад и плъзна ръце около кръста му. Сложи глава на голия му гръб и го целуна по рамото.

— Най-накрая успя да говориш с Франк — той беше приятелят му, който бе пострадал при автомобилната злополука.

Преди две седмици го бяха преместили от интензивното в обикновено отделение в болницата, но явно строго му бяха забранили да се вълнува, и не му позволяваха да говори по телефона. Предния ден го бяха преместили в клиника за рехабилитация и сега, според изражението на Суейн, първия им разговор не му бе харесал.

— Твърдоглав кучи син — измърмори той, хвана едната й ръка и я притисна към гърдите си.

— Какво има?

— Иска да направя нещо, което не желая да направя.

— Като например?

— Да приема една задача, която не ми харесва.

Това не беше добра новина. През последните три седмици, от както бяха в Гърция, на остров Евия, вече бяха свикнали да не правят нищо и да мързелуват по цял ден. Чувстваха се като в рая. Дните често бяха облачни, но определено беше по-топло от Париж, с максимални температури често около двадесет градуса. През нощта ставаше студено, но това си беше хубаво, защото позволяваше гушкане в леглото. Днес времето беше почти перфектно — слънчево цял ден и толкова топло, че Суейн почти не бе облякъл риза. Сега, когато слънцето залязваше, температурата щеше да спадне бързо, но имаха още няколко минути, през които щеше да им е комфортно и така.

Правеха любов, спяха и ядяха каквото поискат, разхождаха се из града. Бяха се настанили в една къща на склона на планината, над пристанището, наречено Каристос, откъдето имаха зашеметяваща гледка към морето. Лили се бе влюбила в тази къща — простичка, бяла, със светло сини капаци на прозорците и усещане за мир и спокойствие, което витаеше наоколо. Можеше да остане тук с него завинаги, макар и да знаеше, че идилията все някога щеше да свърши. Явно, щеше да свърши по-скоро, от колкото се надяваше. Ако Суейн поемеше задачата, която не желаеше — а Франк явно му извиваше ръцете по този въпрос — щеше да му се наложи да напусне острова. Лили, разбира се, можеше да остане тук, но големия въпрос беше, дали искаше да остава сама. Другият голям въпрос беше дали щеше да има възможност да иде с него. Още не бяха обсъждали бъдещето; настоящето беше толкова приятно, че се бяха отдали напълно на него, оставяйки дните да минават един след друг.

— Ако поемеш задачата, за къде ще трябва да заминеш?

— Още не знам.

— Тогава, от къде знаеш, че не искаш да поемаш работата?

— Защото където и да съм, няма да съм тук — той се обърна в прегръдката й и я целуна по челото. — Не искам да ходя никъде.

— Ами тогава не отивай.

— Франк изкара пак един от онези аргументи „Направи го за мен“.

— Явно е, че той не може да се справи сам. Колко време ще трябва да остане в центъра по рехабилитация?

— Най-малко месец, или поне така ми каза, а един Бог знае, кога ще се възстанови напълно.

— Ако приемеш работата, колко време ще те няма?

Той замълча и сърцето й се сви. Значи щеше да бъде за дълго.

— Мога да дойда с теб — предложи, макар че не бе имала намерение да го прави.

Ако той бе искал и тя да дойде с него, щеше да го е казал до сега. Но със сигурност не искаше, нали? Казваше й „Обичам те“ всеки ден, даже по няколко пъти на ден. Показваше го недвусмислено чрез удоволствието, което изпитваше, когато беше с нея и вниманието, с което я обграждаше, както и начинът, по който я докосваше.

— Не можеш да дойдеш с мен — каза той накрая. — Ако приема, няма да има такава възможност.

Значи това беше положението.

— Кога трябва да дадеш отговора си?

— След няколко дни. Не веднага.

Той обхвана брадичката й в ръцете си и вдигна лицето й към своето, разглеждайки чертите й и в падащия здрач, като че ли се опитваше да ги запомни. В сините му очи се четеше мрачна решителност.

— Не знам дали ще мога — прошепна той. — Не искам да си тръгвам от тук.

— Ами недей — просто отвърна тя и се засмя.

— Иска ми се да беше толкова лесно. Франк… как да ти кажа? На него човек не може лесно да му откаже.

— Държи ли те по някакъв начин?

Той се разсмя, макар звука да излезе по-горчив, от колкото забавен.

— Не е това. Той просто е един от онези хора, които знаят как да убеждават. Не ми е приятно да го призная, но му вярвам повече от колкото на всеки друг.

Той изведнъж потрепери. Топлината на деня вече бе изчезнала.

— Да влезем вътре. Мога да измисля поне няколко по-интересни неща за правене, от притеснението за някаква задача, която може и да не поема.

Той повече не спомена нищо по този въпрос и затова и Лили не го попита. Влязоха вътре и вечеряха със съвсем скромно ястие — пресни картофи, сготвени с копър, каперси и бяло сирене в зехтин, хляб и вино. Бяха наели една жена от града, на име Крисула, да идва и да им готви всеки ден. В началото тя настояваше да им приготвя пищни вечери, по гръцка традиция, но я бяха убедили, че вечер предпочитат да хапват по-леко. На нея не й хареса, но се съгласи, защото това означаваше, че поне ще се прибира един час по-рано и ще може да сяда на вечеря с цялото си семейство.

В къщата нямаха телевизор, но и на двамата не им липсваше. През последните три седмици, от както бяха тук, Суейн два пъти бе купил вестник. Липсата на външна информация бе точно това, от което Лили се нуждаеше. Сега имаше възможност просто да поживее, без да мисли за нищо, без разни неща да я притискат и без да се оглежда непрекъснато през рамо. През по-топлите дни седеше с часове на терасата, където се оставяше слънчевите лъчи да лекуват уморената й психика. Беше поставила една от снимките на Зиа на прозореца на спалнята, където можеше да я гледа, а на следващия ден и Суейн бе извадил снимките на децата си и ги бе поставил до нейната. Крисула си помисли, че всички деца са техни, а те не я опровергаха, което така или иначе нямаше да е лесно, защото не знаеха добре гръцки, а Крисула не се справяше по-добре с английския. В крайна сметка успяваха да се разберат по повечето въпроси, но всеки път това изискваше усилия. Тази нощ, като знаеше, че Суейн може скоро да замине, съзнанието на Лили отново бе погълнато от мисли за Зиа. Някои дни бяха така; спомените я причакваха неочаквано зад ъгъла на мисловния й път, макар че вече минаваха дни, без да се разплаче. И понеже толкова много мислеше за Зиа, Лили се запита, дали на Суейн му се случва някои дни да не може да мисли за нищо друго, освен за децата си.

— Не ти ли липсват? — попита тя — Криси и Сам?

— Толкова ми липсват, че чак ме боли — отвърна с готовност той. — Предполагам съм си го заслужил.

Лили знаеше, че той се чувства виновен пред децата си. Само не бе напълно осъзнала, че с такава готовност приема тази вина.

— Вместо да носиш вината в себе си, защо не се опиташ отново да се сближиш с тях? Нямало те е през голяма част от живота им, но това не означава, че трябва така да остане до края на дните ти. Един ден ще станеш дядо. Ще страниш ли нарочно и от внуците си?

Той повъртя чашата вино в ръцете си, загледан замислено.

— Много бих искал да ги виждам по-често. Само не знам, дали те искат да ме виждат. Когато се срещаме, се държат приятелски, даже привързано към мен, но може би това е само защото не заемам главно място в живота им. Ако се опитам да се намеся отново, кой знае какво може да стане.

— Ами питай ги.

Той бързо се усмихна.

— Прост отговор на прост въпрос, нали? За едно малко хлапе, нищо не означава повече от това, просто да бъдеш до него, а аз ги разочаровах. Това е голата истина.

— Да, така е. Ще я оставиш ли да си бъде голата истина до края на живота ти?

Той дълго я гледа, после изпи останалото вино и остави чашата на масата.

— Може би не. Може би един ден ще събера куража да ги попитам.

— Ако Зиа беше още жива, нямаше да има начин да не съм до нея.

Това бе още една болезнена истина, а между редовете й се четеше „Тя вече не е между живите, но твоите деца са!“. Лили не знаеше защо толкова го тормози с този проблем, освен че си беше мислила за Зиа, а той можеше да не остане достатъчно дълго с нея, за да има втори шанс да му каже всички тези неща. Преди бяха говорили по този въпрос, но той явно не си беше извадил необходимите изводи — или това, или той толкова съжаляваше за грешките, които бе допуснал, че се самонаказваше, като не си позволяваше да се вижда с децата си. Колкото по-добре го опознаваше, толкова повече Лили подозираше второто.

— Добре — каза той с крива усмивка. — Ще си помисля.

— Мислиш вече от години. Кога ще вземеш да направиш нещо? — усмивката премина в гърлен смях.

— Господи, хапеш безмилостно, като алигаторова костенурка.

— Те мрънкат ли?

— Поговорката гласи, че ако те захапе алигаторова костенурка, не пуска докато не чуе гръмотевица.

Лили наклони глава страни.

— Не мисля, че от както сме тук, съм чувала гръмотевица.

— Знам, че не си. Добре, обещавам да им се обадя.

— И?

— И да им кажа, че съм бил некадърен баща, но и да ги попитам, дали ще им е много неприятно, ако се виждаме по-често?

Той завърши изречението като въпрос, като че ли не беше сигурен, дали дава правилния отговор на питането й, но сините му очи играеха палаво.

Лили запляска с ръце, като че ли аплодираше дете, излязло на сцена.

— Хитруша.

Той вече се смееше с пълно гърло. Изправи се, хвана я за ръката и я издърпа в прегръдките си.

— Мислех тази вечер да ти покажа някои работи, но ще получиш само обикновеното.

Ако си мислеше, че това може да е някакво наказание, съвсем не бе познал. Лили скри усмивката си, като притисна лице към рамото му. Обичаше го толкова много, че щеше да се забавлява до последната минута, която им бе отредена, без да се притеснява, дали ще поеме задачата, с която приятелят му Франк го караше да се заеме. Та това не беше част от всичко, за което бе говорила до преди малко? Да се възползва пълноценно от времето, което има с хората, които обича, защото не се знае колко ще продължи това.

Сега нямаше да мисли, какво нещастие беше да го обикне и да го загуби. Вместо това, щеше да се радва, какъв късмет е имала да го срещне, точно когато бе изпитвала най-голяма нужда.

Следващия ден отново бе необичайно слънчев, а температурата се покачи така бързо, както бе спаднала предната вечер. До април дневните температури тук вече достигаха тридесет градуса; през юли тридесет и пет не беше необичайно. Но в началото на януари времето беше много приятно, макар и понякога да валеше. Със сигурност бе много по-хубаво от Париж през това време на годината.

За обяд Крисула им приготви пайове с месо, овкусени с подправки и изпържени в зехтин. Сервира им ги върху плато от златист ориз. Нахраниха се на терасата, наслаждавайки се на прекрасното време. Лили носеше широка бяла рокля, която бе купила в града, защото камъните на терасата отразяваха топлината на слънчевите лъчи. Беше си приготвила и един шал под ръка, за всеки случай. Харесваше й да може да носи каквото си поиска, без да се съобразява с това, дали ще прикрива оръжието на глезена и беше посрещнала туристическия дух в модата на острова с огромен ентусиазъм. Местните сигурно я мислеха за луда, защото се обличаше лятно през януари, но не й пукаше. Искаше да носи сандали и си беше купила сребърна гривна за глезена, която я караше да се чувства женствено и свободно. Можеше да остане на острова дори ако Суейн заминеше. Тук много й харесваше.

— Теб кой те вербува? — попита изведнъж той, давайки й да разбере, че мислите му са били съвсем различни от нейните. — Човекът, който те въведе в занаята? Как му беше името?

— Господин Роджърс — отвърна тя иронично усмихната.

Той почти се задави.

— Така и не ми каза първото си име, но можеш да си сигурен, че не е било Фред. Няма значение. Съмнявам се да е било истинското му име. Защо питаш?

— Гледах те и си мислех колко млада изглеждаш. Замислих се и кое мръсно копеле би могло да въвлече едно дете в такава гадна работа.

— Това мръсно копеле, което успява да си свърши работата, без оглед на средствата.

След обяда, Лили подремна на един от шезлонгите на терасата и се събуди от огромно удоволствие, предизвикано от езика на Суейн. Той бе повдигнал полата й до кръста, свалил бикините и бе коленичил, с глава между разтворените й крака. Лили пое дълбоко въздух, а цялото й тяло се изви от удоволствие, дори когато почти се задави.

— Крисула ще ни види.

— Тя си тръгна преди няколко минути — измърмори Суейн и нежно пъхна два пръста в нея. Тя свърши бързо, при тази двойна стимулация и все още трепереше, когато той разкопча панталоните си и легна върху нея. Проникването му беше плавно и бавно, а размерът му вече й беше идеален, след като го бяха правили вече толкова пъти през последния месец. Той беше нежен и внимателен; изчака я да свърши втори път, след което влезе надълбоко и се задържа там, като свърши треперейки с цялото си тяло.

Да правиш любов на открито е страхотно, помисли си Лили, след като се приведоха в по-приличен вид и тя отново бе напълно облечена. Усещаше въздуха като коприна по кожата си, което засилваше удоволствието. Тя се протегна, напълно релаксирала и се усмихна на Суейн, когато той донесе чашите им с вино. Тя взе своята в ръка, а той седна на шезлонга в краката й. Топлата му ръка се плъзна мързеливо под полата й, за да погали бедрото.

— Крисула защо си тръна толкова рано? — попита тя и отпи от ароматното вино. Мислеше, че не е спала дълго, а Крисула не бе имала време да им приготви вечеря.

— Мисля, че искаше да иде до пазара за нещо — усмихна се Суейн. — Или това, или на покрива на къщата им имало прасе.

— Мисля, че е отишла на пазара — понякога опитите им за комуникация приключваха комично, но Суейн всеки път започваше с ентусиазъм.

— Вероятно — ръката, с която я галеше, беше стигнала до глезена й.

Той се заигра със сребърната гривна там, след което вдигна крака й и целуна глезена.

— Може да се окаже, че ще вечеряме свинско, така че още не е ясно до колко не съм я разбрал.

— Какво ти се прави през останалата част от следобеда? — попита тя като допи чашата си с вино и я остави настрани. Не знаеше, дали ще има сили да се помръдне. Двата оргазма я бяха оставили съвсем без сили. Въпреки това, не искаше да пропилява такъв прекрасен ден, така че ако той искаше да идат до Каристос, щеше да направи това усилие за него.

Той само поклати глава.

— Нищо. Може да почета. Ти си стой тук и гледай залива. Брой облаците — потупа я по глезена, изправи се и отиде до парапета, където постоя известно време, отпивайки от чашата си.

Тя го гледаше. Всяка женска част от тялото й оценяваше по достойнство широките му рамене и тесния кръст, но най-вече й харесваше тази негова ленива походка, която като че ли казваше, че това е мъж, който не бърза в работата си. Дори Крисула се държеше различно с него — флиртуваше, смееше се, а беше поне двадесет години по-възрастна от него. Да не споменаваме, че когато тя флиртуваше с него, той обикновено нямаше никаква представа какво казва, макар и това по никакъв начин да не го възпираше да й отговаря. Лили също не разбираше точно думите, но по изчервяването й и езика на тялото разбираше, че тя определено флиртува.

Усети как отново я залива вълна на отмала и затвори очи. Толкова й се спеше, толкова бе отпусната. Не трябваше да пие тази последна чаша вино. Заспиваше.

Лили се насили да отвори очи и видя Суейн да я гледа с изражение, което до сега не бе виждала. Той бе нащрек и наблюдаваше подробно всичко, без намек за веселост.

Глупачка, чу един вътрешен глас да й казва. Бяха я хванали по същия начин, както тя бе излъгала Салваторе Нерви.

Сега вече усещаше как цялото й тяло се сковава. Опита се да стане, но едва успя да седне, преди отново да се строполи на шезлонга. И без това, какво можеше да направи? Не можеше да избяга от това, което вече бе в нея. Суейн се приближи и клекна до нея.

— Не се бори — каза той нежно.

— Кой си ти? — успя да попита, макар все още да можеше да мисли достатъчно трезво, за да си отговори сама.

Той не можеше да е от хората на Нерви, така че оставаше само една друга възможност. Беше от ЦРУ. Дали бе от тайните им служби или нещатен агент, крайният резултат щеше да е все същия. Каквато и причина да е имал да й помогне срещу Нерви, след това всичко свършваше; той бе изпълнил мисията си. Беше се хванала напълно в капана му, макар че вече го бе виждала колко добър актьор е, а това само по себе си трябваше да й подейства като предупреждение. Както и да е, по това време тя вече бе влюбена в него.

— Мисля, че знаеш.

— Да — клепачите й бяха толкова тежки, а сковаността достигна до устните й. Тя с усилие успя да промълви — И сега какво?

Той нежно отметна кичур коса от лицето й.

— Просто заспи — прошепна й.

Никога не го бе чувала да звучи толкова нежно.

Значи нямаше да има болка. Това беше добре. Нямаше да умре в агония. Дали имаше нещо истинско все пак, във всичко това, или всяко докосване и всяка целувка са били лъжа? Очите му станаха по-тъмни, или поне така й се стори. Може би просто нейното зрение отслабваше.

— Всичко беше истинско.

— Но тогава — тя загуби мисълта си и започна да се бори да си спомни. А тя коя беше? Да, спомни си. — А ще… — едва смогваше да проговори, а вече и изобщо не го виждаше. Преглътна и с последни сили попита — А ще ме целунеш ли, като заспя?

Не беше сигурна, но й се стори, че го чу да отвръща:

— Винаги.

Опита се да го погали и поне в съзнанието си, успя. Последната й мисъл бе, че иска отново да го докосне.

 

 

Суейн я погали по бузата и погледа как лекия бриз си играе с косата й. Светлите кичури се раздвижваха и повдигаха, падаха обратно и отново се вдигаха във въздуха, като че бяха живи. Той се наведе и целуна още топлите й устни, след което седна до нея и дълго време държа ръката й. Сълзи напираха в очите му. По дяволите Франк. Не искаше да го чуе и не даваше и дума да се каже за промяна на първоначалния план. Ако Суейн не свършел работата, Франк се кълнеше, че щял да изпрати някой, който щял да я довърши вместо него.

Ако не беше малката подробност, че все още не бяха намерили къртицата в Агенцията, Суейн можеше да му каже къде да си навре шибаната работа. Но той имаше записа, който Блан му бе дал докато се подготвяха да унищожат лабораторията на Нерви и когато се върнеше във Вашингтон трябваше да се погрижи за това. Вчера бе чул Лили да се размърдва в спалнята и затова не бе имал възможност да обясни на Франк всичко, което се бе случило. Беше му казал само същността на заниманията на д-р Джордано и за кратко бяха поспорили относно това, какво иска Франк по въпроса с Лили.

Свен бе отпратил Крисула по-рано тази вечер, защото бе искал да бъде още веднъж с Лили; искаше да я прегръща в обятията си и да гледа право в нейните красиви очи, докато тя свършва; искаше да чувства ръцете й около себе си.

Сега вече всичко свърши.

Целуна я за последно и се обади по телефона.

Малко след това, добре познатия шум от двигателите на хеликоптер се приближи откъм планината. Машината кацна на едно равно място, съвсем близо до терасата на къщата и от него излязоха трима мъже и една жена. Те работиха тихо и компетентно, като бързо опаковаха тялото на Лили и я приготвиха за транспортиране. Тогава единия мъж каза на жената:

— Хвани краката — Суейн се нахвърли отгоре му.

— Хвани й краката! — каза той побеснял. — Тя е жена, не нещо. И е истински патриот. Ако се отнасяш към нея без уважение, ще те изкормя.

Човекът го изгледа смаяно.

— Добре, човече. Нищо лошо не съм имал предвид.

Суейн сви юмруци.

— Знам. Продължавайте.

Няколко минути по-късно хеликоптерът отново се издигна във въздуха. Суейн стоя и го наблюдава, докато не се превърна в миниатюрно черно петънце. След това, вече възвърнал обичайното си безизразно, но целеустремено изражение, се обърна и влезе в къщата.