Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (30)

Глава тридесета

— Изплаши ме до смърт — каза сърдито Суейн като съблече коженото сако и го хвърли на леглото, след което свали и кобура с пистолета.

— Защо? — попита нежно Лили, отново подала се на странния импулс, който усещаше, всеки път, когато видеше сакото му. Тя го взе в ръце и погали меката кожа, после го облече. Беше й прекалено голямо, разбира се. Висеше на раменете, а ръкавите бяха доста по-дълги от ръцете й, но още бе топло от тялото му, а кожата беше толкова приятна на пипане, че тя почти замърка от удоволствие.

— Какво правиш? — попита той, разсеян от действията й.

— Пробвам ти сакото — отговори тя, поглеждайки го с поглед, който казваше „Според теб какво може да правя?“

— Като че ли има някакъв шанс да ти стане?

— Не, просто исках да го пробвам — Лили се зави плътно в дрехата и застана пред огледалото, след което нямаше друг избор, освен да се засмее, при вида на самата себе си. Още носеше мустака и черните дрехи, а плетената шапка все още бе нахлузена ниско над очите й. Изглеждаше като хибрид между уличен пънкар и Чарли Чаплин.

Развеселена, тя отлепи мустака и започна да сваля латекса, с който променяше чертите на лицето си. Махна плетената шапка и прокара ръце през косата си, за да й придаде обем. Все още приличаше на клоун и затова свали сакото и го хвърли обратно на леглото. Седна и започна да сваля ботушите си.

— И защо те плаша? — попита тя, връщайки се на темата от преди малко.

— Ти не ме плашиш. Аз ужасно се страхувам за теб. Макар че и моите топки се свиха, като те чух да казваш на Бернар къде мислиш да го простреляш, но мисля, че всеки мъж така би реагирал. Поне той се уплаши много. Боже, Лили, ами ако с Фиата бяха блъснали Мерцедеса, докато беше отдолу? Знаеш ли… Какво правиш?

— Свалям си дрехите — отвърна тя отново с онзи поглед. Беше стигнала до бельото си. Разкопча сутиена и го пусна на леглото. След това се измъкна и от бикините. Съвсем гола, тя отново взе сакото му и го облече. Върна се пред огледалото.

Така вече беше по-добре. Тялото й все така се губеше в дрехата, но сега беше секси, с разрошена коса и голи крака. Сложи ръце в джобовете и сви рамене; обърна се да се види в гръб.

— Обичам това сако — изгука тя повдигайки долния ръб точно толкова, колкото да се покажат извивките на задника й. Усети, че се задъхва и й става горещо, като че ли някой бе увеличил климатика в стаята. Вдигна долния ръб още малко.

— Ако го искаш, твое е — каза дрезгаво той. Очите му се бяха навлажнили. Приближи се до нея изотзад и я хвана за задника с две ръце. — Само не ти разрешавам да го носиш заедно с други дрехи.

— Това е голямо ограничение — опитваше се с всички сили да успокои дишането си. Зърната на гърдите й бяха станали толкова твърди, че я боляха. Откъде дойде това изгарящо желание? Не знаеше, но мислеше, че ще умре, ако той не влезе в нея веднага.

— Или се съгласяваш или не — усещаше горещите му длани върху бузите на задника си.

— Ами добре, ще го взема — извади ръце от джобовете и погали ръкавите. — Много си твърд… в преговорите.

— И не само там — измърмори той, докато посягаше да разкопчее ципа на панталона си. — Наведи се.

Тъй като цялото й тяло се бе размекнало, вътрешните й мускули се бяха свили силно, образувайки последна преграда срещу необузданото желание, което я бе обхванало. Наведе се напред и подпря ръцете си на стената, изправяйки се на пръсти, като в същото време сви колене. За момент спря да диша, докато той вкара широката глава на пениса си в нея, след което с рязко движение влезе целия. Хвана я за бедрата, застопорявайки тялото й срещу тласъците си.

Краката й почти се отлепиха от пода, а главата й се удари в стената. Той изпсува и пъхна ръка под корема й, придържайки я, докато я завъртя и я отнесе в леглото. Не излезе от нея и не смени позата, само я наведе над леглото и продължи ритмичните движения.

Обикновено на Лили й трябваше директна стимулация, за да стигне до оргазъм, но в този случай желанието й беше толкова силно, че само триенето от дългите му движения напред и назад вършеха работа. Имаше нещо особено в комбинацията от адреналин, меката кожа на дрехата върху голото й тяло, знанието, че е съвсем гола, като изключим сакото, докато той си беше напълно облечен и примитивната поза, в която бяха. Тази комбинация я караше да се чувства неземно. Тя притисна краката си един в друг, стягайки се около пениса му. Чувството от следващото му проникване дълбоко в нея беше всичко, което й трябваше, за да свърши. Едва сдържайки един писък, тя зарови лице в покривката на леглото и стисна здраво плата в юмруци, докато спазмите на оргазма разтърсваха цялото й тяло.

Суейн се наведе над нея, поставяйки ръце от двете страни на раменете й и тласкайки толкова силно, че при всяко навлизане тялото й се разтърсваше. Той нададе гърлен звук, а пениса му стана невероятно твърд; след това започна да тласка на по-къси движения и гърба му се изви на дъга, посрещайки идващия оргазъм.

Пет минути по-късно двамата успяха да се размърдат.

— Не мърдай, — каза с дълбок глас той и се отдръпна назад, повдигайки коженото сако, така че да открие задника й. — О, да. Мисля, че току-що открих един фетиш.

— Моят или твоят? — успя да попита тя. През тялото и все още преминаваха малки светкавици, а подозираше, че и той ги усеща, защото още не бе омекнал много.

— Кой го е грижа? — издиша тежко и силно стисна бузите на задника й, след което ги разтвори и прокара палци надолу по цепката докато стигнаха мястото, където чувствителната й плът бе силно разтегната около все още твърдия му член.

Цялото й тяло се стегна, докато той я галеше, след което отново се отпусна под ласките му.

— Това не е нормално — промърмори сънливо тя — Тази вечер стреляха по нас. Трябва да сме притеснени, а не възбудени.

— Адреналинът прави странни неща с тялото и трябва да се изразходи по някакъв начин. Но ако винаги реагираш така, ще започна самия аз да стрелям по теб.

Лили се разтресе от смях и го накара да излезе от нея. Пъшкайки, той се изправи и започна да сваля дрехите си.

— Хайде набързо да се изкъпем. Изпотил съм се.

Тя свали сакото и влезе с него в банята. Повече би й харесала една дълга вана, но се страхуваше, че ще заспи в нея, затова трябваше да се задоволи само с душ. Освежена от топлата вода, тя облече чисто бельо и една от неговите ризи, както и чифт чорапи, за да не й е студено на краката. Стаята беше доста разхвърляна; навсякъде имаше разпилени дрехи, но сега не беше в настроение да подрежда и освен че закачи коженото сако — а трябваше да се грижи добре за него. Явно и той нямаше желание да събира дрехите си. Вместо това, след като нахлузи чифт панталони без нищо друго, Суейн отвори чантата и започна да проверява калъпите Семтекс.

Хубавите отиваха на една страна, лошите на друга. След като извади всички калъпи от чантата, се оказа, че има само пет, които бяха прекалено стари.

— Всичко е наред — каза той — има достатъчно годни. Бях предвидил, че някои няма да стават; за всеки случай — той започна да прибира годните обратно в чантата.

Лили побутна един от негодните калъпи и попита:

— А с тези какво ще правим?

— Предполагам, че няма да е добра идея да ги хвърлим в кошчето за боклук. Единственият начин, който знам, е да ги изгорим или да ги взривим, така че ще трябва да ги вземем с нас в лабораторията и да опитаме да ги взривим с останалите. Дори и ако не гръмнат, ще изгорят в пожара — Суейн се бе сдобил и с универсален инструмент за монтаж — нож, клещи, малко трионче и какво ли още не. Всичко събрано в един удобен комплект, който бе строго забранен при полети на всички авиокомпании. С помощта на ножчето, той маркира негодните калъпи, за да не ги бърка с останалите. После ги върна в чантата, а нея прибра на най-горния рафт в гардероба.

— Надявам се хотела да е достатъчно изискан, за да няма любопитни камериерки — каза той и се прозя. — Малко сън добре ще ми се отрази. На теб спи ли ти се?

От както излязоха от банята, на Лили й се приспиваше все повече с всяка минута. Прозявката му веднага я зарази.

— Почти заспивам. Какъв е следващия ни ход?

— Трябват ни детонатори с радиоуправление. Ще трябва да сме на безопасно разстояние, когато задействам експлозивите, а стотици метри фитил из лабораторията може да предизвикат съмнения. След като се сдобием с хардуера, ще помислим и за страничните неща — визитки и работни дрехи, микробус… Няма да е трудно да ги намерим, а една магнитна табела отстрани на микробуса ще е достатъчна за персонализацията му.

— Значи тази вечер няма какво повече да направим?

Суейн отново се прозя.

— Аз гласувам да си лягаме.

След оттичането на адреналина от телата им и успокоителното действие на секса, Лили усещаше как костите й стават като че ли гумени. Тя се обърна към леглото и го остави да се погрижи за лампите. Беше толкова уморена, че само си свали чорапите и се хвърли между завивките. Смътно усети, че той съблича ризата й, която бе облякла, след което издърпа надолу и свали бикините й. Можеше да спи достатъчно комфортно и с тях, но й харесваше да е гола е обятията му. Въздъхна, когато той също легна и се притисна до нея. Ръката й погали гърдите му.

— Обичам те — измърмори едва-едва. Ръцете му я прегърнаха малко по-силно.

— И аз те обичам.

Усети устните му да я целуват по главата, след което всичко угасна.

Суейн дълго лежа буден тази нощ. Притискаше я към себе си и се взираше в мрака.

 

 

В уречения ден, събота, Лили прекара доста време пред огледалото. Дегизировката й трябваше да е възможно най-добрата, или всичко щеше да пропадне, ако д-р Джордано я разпознаеше.

Изборът й беше да подстриже късо косата си и да я боядиса, или да си купи нова перука. Нямаше нищо против оцветяването, но не й се искаше да я подстригва, освен в краен случай. За щастие, в Париж се продаваха много добри перуки. Лили си купи една, която бе малко дълга за мъж, но не чак толкова неестествено. Относно цветовете, не искаше да повтаря кафявия, който бе използвала за самоличността на Денис Морел, както не искаше да използва и естествения си цвят. Оставяше й само черно или червено като възможности. Избра първото, защото другото рядко се срещаше. Основната част от населението на планетата има черна коса. Върху перуката сложи шапка с козирка, носеща инициалите на измислената им фирма за охранителни системи — Суейн Секюрити Контрактърс ООД. Беше си избрал американско име, тъй като нямаше никакъв шанс да убеди, когото и да е, че не е такъв.

Лили бе експериментирала и с латекса, който използват при снимки на филми. Не бе изобщо толкова добра колкото професионалистите, но нямаше възможност да натрупа техния многогодишен опит и техника. Можеше малко да разшири долната си челюст и да направи основата на носа си по-широка, като по този начин чертите ставаха типично римски. Това бе единственото, за което се сещаше, по отношение на профила си, който бе толкова специфичен, колкото и цвета на очите й. Също така тя потъмни миглите си и сложи мустак, с който да скрие характерната си, пълна горна устна. Беше се отказала от опитите да увеличи обема на веждите си, защото никога не се получаваше и заприличваше на неандерталец. Тъмно кафяви лещи — по-тъмни от тези на Денис Морел — и очила с телена рамка завършваха новият й образ. Много умения се изискваха за основата, която оцветяваше латекса, за да стане същия като кожата й, защото не искаше някой да забележи, че носи грим.

Със същия материал беше запълнила дори малките дупки на ушите си. Един мъж може да има дупка на едното ухо; може дори да ходи с обеца на работа, но повечето мъже определено нямаха дупки и на двете уши. Лили предполагаше, че все някои имат, но не искаше нищо във външния й вид да привлича внимание.

Студеният фронт, който бе дошъл в началото на декември все още не бе отминал, което беше чист късмет. За да прикрие фигурата си, Лили бе навила широка еластична превръзка около гърдите си, а тъмносиния работен комбинезон беше достатъчно широк, за да скрие формата на бедрата й. Времето беше достатъчно студено, за да може да си позволи да добави и лека жилетка от изкуствена материя върху всичко останало, а това вече напълно прикри фигурата й. Работни обувки с дебели подметки и токове добавиха пет сантиметра към ръста й. Ръцете обаче си оставаха проблем. Беше си отрязала ноктите късо и не ги беше лакирала, но пръстите й бяха тънки и определено женствени. Времето позволяваше да носи ръкавици навън, но на закрито? Не можеше да помага на Суейн да поставя зарядите и да си държи ръцете в джобовете в същото време. Единственото, което можеше да направи, е да подчертае вените със сини сенки, за да ги накара да изпъкнат и, като последен щрих, да залепи лепенки на два от пръстите си, за да опита да изглежда като някой, който работи с ръцете си. Поне нямаше да й се налага да говори много. Суейн бе говорителя на групата. Тя беше само работник. Можеше да си преправя гласа на по-нисък, но й беше трудно да го прави постоянно. За да задрезгавее, се беше принудила да кашля известно време, за да се разрани гърлото й. Суейн, разбира се, намираше дрезгавият й глас за много секси. Лили започваше да си мисли, че дори да кихне, той ще го сметне за секси. Честотата, с която правеха любов през изминалата седмица и половина, я караше да мисли, че я е излъгал за възрастта си и по-скоро е на двадесет и две, с преждевременно побеляваща коса. Не че не я ласкаеше вниманието му; всъщност тя поглъщаше жадно всеки жест, като цвете, на което му е липсвала вода.

Въпреки всичко, не беше като да не са свършили нищо друго, освен да се чифтосват като зайци. Явно, или Суейн имаше дарбата да намира мръсотиите на града, или имаше някои наистина съмнителни познати. Докато Лили, винаги дегизирана, се бе занимавала с подробностите около снабдяването — като намирането на микробус, който да отговаря на изискванията им и поръчването на две магнитни табели и визитни картички, бланки с много официални технически списъци по тях и логото на фирмата отгоре, папки, множество инструменти, работни дрехи и обувки — Суейн се бе запознал с някои доста неприятни типове, за да купи детонаторите, които им трябваха.

Той искаше да направи дистанционното управление сам; казваше, че е лесно, ако имаш каквото и да е, например от някоя играчка — кола или самолет — но реши, че използването на уникално устройство ще придаде много професионален вид на работата и се бе пазарил и мрънкал за цената няколко дни.

След това, с помощта на чертежите, които имаха, той се бе заел да избере най-подходящите места, където да сложат експлозивите, както и да изчисли, колко мощ ще им трябва. Лили никога до сега не бе мислила за разрушаването от математическа гледна точка, макар и да знаеше, че Аврил много се бе гордял, че пресмята силата на заряда точно колкото да свърши работа и нищо повече. Суейн й бе обяснил всичко и я бе затрупал с числа, като че ли бяха нещо, което се предполагаше, че всеки трябва да знае — толкова Семтекс ще нанесе такова поражение. Той използваше термините „пластика“ и Семтекс като взаимозаменяеми, но когато го попита, й каза, че все пак не са едно и също. С-4, пластичния експлозив и Семтекс са в една и съща група експлозиви, а пластиката била най-употребявания термин, обобщаващ всички в едно, макар и да не било така. Лили мразеше разминаванията в подробностите. Твърде често животът й бе зависил от правилното подреждане на дребните неща, така че настоя да казва Семтекс, когато говори за Семтекс. Суейн бе прибелил очи при това, но й бе угодил.

Той посвети часове на това, да й обяснява къде да постави заряд и как да сложи детонатора. Детонаторът беше лесната част, но той много държеше на това, къде се поставя заряда. Беше обозначил местата с номера, подготвил зарядите за всяко от тях и надписал самите пластични блокчета спрямо мястото, където трябваше да се поставят. Двамата бяха научили всичко това наизуст, бяха запомнили плановете и бяха отишли извън града, където Суейн обозначи разстоянията, за да добият по-добра представа за размерите на комплекса и колко време ще им трябва да свършат работата.

Добрата новина беше, че имаха официална причина да бъдат в комплекса. Лошата беше, че в зависимост от това какво ще намерят вътре, поставянето на зарядите можеше да отнеме два часа, или дори повече. Колкото по-дълго време прекараха вътре, толкова по-голяма ставаше опасността да ги разкрият. Суейн беше в безопасност, но Лили не, особено, ако по някаква причина, се появеше и Родриго. Той щеше да бъде уведомен от Деймън, че някакви „експерти по сигурността“ обикалят из сградата и можеше да полюбопитства. Ако все пак се появеше, Суейн щеше да се заеме с него, докато тя си намираше някъде другаде работа и се надяваше, че Родриго няма да настоява да се запознае с втория „експерт“.

По отношение разпознаването на Лили, д-р Джордано беше другия проблем. По същия начин, тя щеше да се опита да не привлича вниманието му, макар че с него щеше да е по-трудно. Все пак, сградата бе поверена лично на него, а работата му беше гордостта и радостта на живота му. Той щеше силно да се интересува от мнението на Суейн за съществуващата система за сигурност и тъй като се предполагаше, че Суейн е собственика на ССК, той щеше да е повече във фокуса на вниманието от Лили, но не можеха да се надяват тя да го избегне напълно.

Двамата не бяха забравили, че се очакваше това да е последния ден от живота на доктора. Лили си спомни, колко мило се бе държал с нея, когато бе толкова болна, но в същото време знаеше, че той стои в основата на злия план. Докато беше жив, знанието му как да се видоизмени вируса, така че да се предава от човек на човек, можеше да се използва за причиняване на пандемия. Ако не птичи грип, щеше да е нещо друго. Вирусите бяха достатъчно смъртоносни и без неговата помощ. Пандемията можеше да се получи и без него. Лили в никакъв случай не би позволила, появата й умишлено да се използва, за да могат някои хора да изкарат много пари. Планът беше, след като зарядите бъдат поставени, да се проведе инсценирано учение за действия в случай на бомбена заплаха, за да се провери за колко време ще се евакуира сградата. Когато всички излязат, Суейн щеше да детонира зарядите, а почти едновременно с това Лили щеше да убие д-р Джордано. Ударната вълна и пожара след експлозията със сигурност щяха да причинят паника, а може би и някои наранявания. Те двамата щяха да си сложат тапи за уши преди експлозията и щяха да се постараят да застанат зад нещо, което да ги предпазва. В хаоса след това, щяха да се качат в микробуса и да изчезнат — или поне така се надяваха. Нищо не беше сигурно.

Един луксозен хотел не беше най-подходящото място за подготовка на зарядите. Всичко трябваше да се прибира и почиства преди идването на камериерката, а не искаха да държат експлозивите в микробуса, след като са готови, в случай че някой го разбиеше, за да открадне каквото намери вътре. Последното нещо, което искаха беше някой бродяга да се окаже с толкова Семтекс в ръцете си.

— Готов ли си Чарлс? — попита Суейн.

Чарлс Фурние беше името, което бяха избрали за Лили. Той толкова го бе харесал, че я наричаше Чарлс дори когато бяха сами.

— Мисля, че по-добре няма да стане — отговори тя, стана от табуретката пред огледалото и направи един пирует, до колкото можеше с грубите обувки. — Добре ли изглеждам?

— Зависи какво разбираш под „добре“ — каза той. — Не бих те поканил на среща, ако това имаш предвид.

— Значи е добре — каза тя доволно.

Суейн се ухили.

— Дори не искам да те целуна. От този мустак ме побиват тръпки.

Той току-що бе приключил с опаковането на зарядите експлозив; някои бяха прибрани в чантата, с която ги бяха получили, а други в една кутия. Детонаторите бяха отделно — за допълнителна сигурност, Суейн беше извадил и батериите от дистанционното управление.

Беше облечен в работен комбинезон, като нейния, с логото на ССК избродирано на левия джоб, но под него носеше бяла официална риза и вратовръзка, за да се обозначи като началник и да привлече вниманието. Комбинезонът бе разкопчан достатъчно, за да се вижда вратовръзката, а беше и достатъчно широк, за да не се забелязва пистолета му, който носеше в под мишницата. Лили бе избрала добре познатия кобур за глезена, макар че с тези тежки работни боти, достъпът й до оръжието бе по-труден от обикновено. Все пак нямаше да участват в състезание за бързо вадене на оръжието. Когато му дойдеше времето, ако всичко се развиваше по план, щеше да има достатъчно време да извади пистолета си.

Суейн носеше чантата и кутията с експлозиви, а Лили взе кутията с детонаторите. Бяха сами в асансьора, но не използваха момента, за да си поприказват общи приказки или да преговорят още веднъж плана. И двамата добре знаеха какво трябва да правят.

— Ти ще караш — каза той, когато стигнаха до микробуса и извади ключовете от джоба си, след което и ги подхвърли.

Веждите й се повдигнаха в учудване.

— Доверяваш ми се да карам?

— Първо, аз съм шефа и трябва някой да ме вози; и второ, не е забавно да се кара микробус.

— И аз така си помислих — отвърна сухо тя.

Микробусът сигурно се управляваше колкото можеше да се управлява изхвърлен на брега кит, щом Лукас Суейн доброволно й бе дал ключовете.

Срещата им с Деймън Нерви бе определена за три часа следобед в комплекса. Избраха това време, защото следобед хората са по-уморени и не толкова нащрек както в началото на работния ден. Когато стигнаха до комплекса, Лили не можа да се сдържи и да не погледне към малкия парк, където само преди две седмици се бе разразила престрелката. Инцидентът дори бе споменат в новините, но после, след като нищо друго интересно не се бе случило, като например някой да умре, още на следващия ден беше забравен. Тя със задоволство видя, че макар и да беше почивен ден, студеното време бе надделяло над желанието на хората за разходка. В парка почти нямаше някого, освен собственици на кучета, разхождащи любимците си. Колкото по-малко свидетели имаше наоколо — толкова по-добре.

Докато приближаваха портала, където стояха двама охранители, Лили покашля още няколко пъти, за да задрезгавее гласът й. Единият от пазачите вдигна ръка и тя спря микробуса, след което свали прозореца си. Нахлулият студен въздух я накара да се зарадва, че носи жилетка.

— Мосю Лукас Суейн има среща с Мосю Нерви.

Още преди да го попита, Суейн подаде международната си шофьорска книжка на охранителя. Лили също извади своята, която беше нова и фалшива, и я подаде.

— Фурние — каза човекът, четейки името й. Провери в някакъв списък, дали имената им фигурират там, а до колкото Лили успя да види, други нямаше, така че не му отне много време.

— Идете при главния вход от ляво — упъти ги охранителя и им върна шофьорските книжки. — Паркирайте на мястото обозначено за посетители. Ще се обадя на мосю Нерви, за да го уведомя, че сте пристигнали. До вратата има звънец; натиснете го и някой ще ви отвори отвътре.

Лили кимна, докато прибираше книжката си обратно в джоба и вдигаше прозореца на микробуса, за да не влиза повече студен въздух. Покашля още няколко пъти, защото не мислеше, че гласът й е бил достатъчно дрезгав, докато говореше с охраната. Колкото повече кашляше, толкова по-зле започваше да звучи самата кашлица. Гърлото й беше вече леко зачервено и трябваше да внимава да не прекали. Двама мъже излязоха от сградата. Единият беше д-р Джордано.

— Това отляво е доктора — каза тя на Суейн. — Другият трябва да е Деймън Нерви. Всъщност, общите черти на двамата братя бяха очевидни, но докато Родриго беше доста симпатичен мъж, Деймън Нерви може би беше най-красивия мъж, който Лили някога бе виждала, без при това да изглежда женствено. Чертите му бяха класически — от добре пригладената черна коса до гладката му маслинена кожа. Беше висок и слаб, елегантно облечен в двуреден пепеляво сив костюм, който му стоеше така, както само италианците можеха да направят един костюм да стои. Д-р Джордано се усмихваше, но лицето на Деймън носеше някакво по-скоро твърдо и строго изражение.

— Нещо не е наред — измърмори Лили.

— Как разбра? — попита Суейн.

— Предполага се, че сме тук по негово настояване; защо тогава гледа, като че ли посреща чумата.

— Доста точно определение — съгласи се той. — Да, разбирам какво имаш предвид. Докторът се усмихва, но не и Деймън. Може би просто не е такъв тип човек.

Понякога най-простото обяснение е най-доброто, но Лили не можеше да се отърси от чувството на притеснение. Тя паркира на определеното за това място и се опита да не й личи, докато разглеждаше двамата мъже.

Суейн не я изчака. Слезе от микробуса и уверено закрачи към входа, където кратко и делово се ръкува с техните посрещачи. Лили осъзна, че държанието му се е променило. Обичайната му мързелива походка бе отстъпила пред такава, която казваше „Махай се от пътя ми“. Всичко в езика на тялото му бе претърпяло лека промяна и сега приличаше на агресивен бизнесмен, който няма време за глупости.

Според предварителния план, Лили също излезе от микробуса и отвори задната му врата. Извади две папки, в които имаше дебел набор официални бланки, както две електронни устройства за тестване на електрически вериги, които в случая бяха абсолютно безполезни, но Суейн бе решил, че изглеждат внушително. Можеха дори да проверят някои кабели, само за да изглежда, че правят нещо.

Натоварена с всички тези подробности и опитвайки се да ги носи като мъж, а не да стиска папките към гърдите си, както би направила една жена, тя се приближи към тях.

— Моят сътрудник, Чарлс Фурние — посочи я Суейн. — Деймън Нерви, д-р Джордано. Докторът се съгласи да ни разведе из комплекса лично и да ни покаже вече какво имат инсталирано, за да спестим време.

Ръцете й бяха заети и не можеше да се ръкува с тях, затова се ограничиха с кимане. Д-р Джордано все още бе в добро, предразполагащо настроение. Изражението на Деймън Нерви обаче, бе станало може би още по-сурово. Безпокойството на Лили растеше непрекъснато. Защо той се държеше, сякаш тази проверка не беше негова идея?

По дяволите. Дали не беше инсценировка, само за да я подмамят в капана им — в частна сграда, където можеше всичко да й се случи и никой никога нямаше да разбере? Дали Родриго не се бе оказал още по-хитър, от колкото бе очаквала? Трябваше да признае, че ако беше така, то значи той просто е заимствал от нейните собствени идеи и бе успял да я подлъже като просто се бе направил на незаинтересован при първите удали му се възможности. Ако се бе опитал да я отвлече на улицата, това със сигурност щеше да привлече внимание и макар Родриго да притежаваше необходимите връзки, за да накара един такъв инцидент да бъде забравен, защо да хаби влиянието си за това, като можеше просто да почака и да я примами на място, където никой нищо няма да забележи? Лабораторията можеше да е празна в момента, без персонал, а колите на паркинга да са само декор.

Ако Лили бе допуснала така грешка, значи е причинила не само собствената си смърт, но и тази на Суейн. Тя си помисли за жизнерадостното му поведение и непринудения му смях и как всичко това щеше да бъде унищожено. Усети смразяваща тръпка. Светът щеше да стане едно по-мрачно място без Лукас Суейн, ако нещо му се случеше по нейна вина.

— Може би утре — каза Деймън, свивайки рамене. Изглеждаше някак сънлив.

Лили се отпусна. Въображението й се бе развихрило твърде много. Деймън просто бе в лошо настроение, защото приятелката му не бе дошла.

Д-р Джордано натисна поредица от клавиши на електронната ключалка до вратата и тя се отвори.

— Преди имахме карта за всеки човек, която се плъзгаше през скенера, но хората все ги губеха или забравяха и охранителната фирма реши, че с код, въведен на клавиатурата ще е по-сигурно — каза той и влезе вътре, а те го последваха.

— Така е — каза Суейн. — Ако никой не си казва номера на трети лица. Но все пак, аз съм тук само от две минути, а мога да ви кажа, че кодът е шест, девет, осем, три, едно, пет. Не закрихте клавиатурата, докато набирахте. Дори по-лошо, тя е тонална. Чуваше се — той извади едно малко записващо устройство от джоба си. — Включих го, точно пред да започнете да набирате, за всеки случай — натисна бутона за възпроизвеждане и се чу поредица от шест различни изпиуквания. — С това мога да отворя вратата дори и да не знам цифрите от комбинацията.

Д-р Джордано изглеждаше силно смутен.

— Уверявам ви, че обикновено не съм толкова нехаен. Не мислех, че трябва да се крия от вас.

— Трябва да се пазите от всички — отвърна му Суейн, вече наистина влязъл в ролята си. — А клавиатурата трябва да се смени, за да не се чуват тоновете на комбинацията. Това е наистина слабо място.

— Да, разбирам — д-р Джордано извади едно тефтерче от джоба на престилката си и си записа. — Ще се погрижа за това веднага.

— След като огледаме, бих искал да проведем две упражнения, ако може. Със сътрудника ми ще поставим имитации на експлозиви в различни части на комплекса, за да видим колко време ще мине преди някой от работниците ви да забележи нещо необичайно. Ако никой не забележи, бих искал да съобщим какво сме направили и да ги приканим да се огледат, като съобщават при откриването на нещо нередно. Това ще вдигне наблюдателността им, като знаят, че пакетите са поставени без никой да ги усети, а и в същото време ще се научат къде и за какво да се оглеждат. Накрая, бих искал да проведем учебна евакуация в случай на бомбена заплаха, за да засечем за колко време ще излязат хората, по какви маршрути и дали има нужда да помислим за нови такива. Това би било най-добре да се направи, когато всички работници са тук, но тъй като сме свободни само днес, ще работим с това, което имаме.

Лили бе силно впечатлена. Суейн наистина се справеше страхотно. И не само това. Тя не знаеше за малкото устройство в джоба му. Сигурно го бе купил, докато пазаруваше другите дреболии в магазина.

— Разбира се. Това е гениално — каза д-р Джордано. — Сега, ако обичате да ме последвате? За неин ужас, Деймън тръгна редом с нея, докато Суейн вървеше с д-р Джордано. Последното нещо, което й се искаше да прави, бе да си говори насаме с някого. Ръцете й бяха заети, и не можеше да прикрива устата си, но изви глава към рамото си и се прокашля лошо няколко пъти. Суейн се обърна и я погледна.

— Чарлс, тази кашлица става все по-зле. Трябва да вземеш някакви мерки.

— По-късно — дрезгаво отвърна тя и покашля още малко.

— Болен ли сте? — учтиво попита Деймън.

— Просто кашлица, мосю.

— Може би трябва да сложите маска. Д-р Джордано работи с грипен вирус, а някой, който вече е болен, би бил особено податлив.

Д-р Джордано се обърна и каза загрижено:

— Не, не. Няма да влизаме в тази лаборатория.

— Работниците ви често ли се разболяват от вирусите и бактериите, с които работят? — попита Суейн.

— Случва се, разбира се, но е рядко и никой не води статистика. Сега се опитвам да получа ваксина срещу един особено труден щам и всички, които влизат в лабораторията трябва да са напълно здрави. В допълнение съм наложил стриктни мерки, които изискват носенето на ръкавици и маски.

Хубаво беше, че докторът се е погрижил вируса да не плъзне сред населението, преди да е получил ваксина срещу него, с която да изкарат милиони долари, помисли си Лили. Тя се загледа в гърба и тила му. Изглежда толкова мил човек, а всъщност бе причината за всичко. Заради него Зиа бе мъртва.

Напоследък, от както бе срещнала Суейн, й се удаваше да мисли за Зиа без болката да я сковава, както преди. Но сега, докато гледаше д-р Джордано и знаеше, че той е причината да я загуби завинаги, всичката болка и омраза се върнаха с пълна сила. Стисна зъби, за да не изстене гласно и с всички сили се опита да спре сълзите. Нямаше да бъде уместно Чарлс да заплаче.

Те всички — Лили, Тина и Аврил — много се страхуваха за Зиа, тъй като тя лесно прихващаше всички вируси. Докато стане на десет, вече бе изкарала две пневмонии. Дали защото имунната й система беше увредена от лишенията през първите седмици от живота й или просто нямаше късмет беше без значение. Всяка зима Зиа се разболяваше по няколко пъти, а през лятото изкарваше поне по една настинка, която почти винаги преминаваше в бронхит. Със сигурност щеше веднага да прихване и грипа, който д-р Джордано се готвеше да пусне сред хората, а какви бяха шансовете й да е сред щастливците, които щяха да се излекуват навреме?

За да се опитат да предотвратят всичко това, Аврил и Тина бяха задействали низ от събития, които за съжаление бяха довели до същия изход. Иронията бе много горчива.

Веднага след болката, в съзнанието на Лили нахлу и чувството за омраза. Беше толкова силно, че почти се разтресе. Пое си дълбоко дъх, докато се опитваше да се пребори с емоциите, преди да направи нещо глупаво и да провали цялата операция.

Деймън я изгледа любопитно, докато вървеше до нея. Лили се прикри, като изви глава и покашля отново. Надяваше се само латекса на долната и челюст да издържи на това напрежение. Още повече се надяваше, Деймън да не забележи, че има мустак, но нямаше и помен от набола брада, по това време на следобеда. Минаха през дълъг коридор и завиха надясно.

— Това е моят офис — каза д-р Джордано, посочвайки една врата, на която бе изписано името му със златни букви, и до която имаше същата клавиатура на електронна ключалка. — В съседство е главната лаборатория, която бих искал да ви покажа. Там върша най-важната си работа. Мосю Фурние, вие най-добре да останете навън.

Лили кимна. Суейн взе една от папките и тестера за вериги и каза:

— Няма да се бавим.

Тя се облегна на стената, както бе виждала много мъже да правят, олицетворявайки самото търпение, докато тримата влязоха в лабораторията. Радваше се, че Деймън не бе решил да изчака с нея отвън.

След десет минути излязоха, а Суейн си записваше някакви бележки. Надяваше се, че е използвал цифровото записващо устройство, за да се сдобият с кодовете за достъп, защото този път докторът бе проявил предпазливост и бе закрил клавиатурата с тялото си. Щеше да им се наложи да влязат както в лабораторията, така и в кабинета му, за да поставят експлозиви.

— Чарлс — каза Свен някак разсеяно — искам да провериш GF модулатора на 365 BS детектора в кабинета на доктора.

— Да, сър — отвърна Лили, прилежно записвайки си глупостите, които й бе наговорил. Нямаше представа, какво е GF модулатор и дали изобщо съществуваше такова нещо, а що се отнася до BS^[1] — тях ги имаше в изобилие, всеки път, когато Суейн си отвореше устата. Всичко това обаче звучеше впечатляващо и й даваше причина да влезе в офиса на д-р Джордано.

По същия начин продължиха нещата през цялата обиколка. Всеки път, когато „проверяваха“ някое помещение, което беше и в техния списък, той й даваше указания, които по-късно да им послужат за причина, да се върнат отново. Инструкциите не се повториха нито веднъж, може би защото той не би запомнил всички цифри и букви, които използваше. Д-р Джордано бе впечатлен от обширните познания на Суейн, но изражението на Деймън си оставаше непонятно. Лили очакваше, че ще им е по-трудно с него, което само потвърждаваше какво голямо доверие има на Жорж Блан, за да приеме толкова леко препоръката му.

Накрая, когато приключиха, Суейн кратко се усмихна.

— Мисля, че това е достатъчно. Сега, ако ни извините, джентълмени, ще започнем проверката на тези неща, които изброих на Чарлс, а после ще се опитаме да се вмъкнем незабелязано и да поставим онези изненади. Ще ни отнеме… може би около час, а може и малко повече. После ще се позабавляваме със служителите ви, което надявам се ще ги накара да разберат, колко е важно да са винаги нащрек. Най-накрая ще проведем учебната евакуация.

— Разбира се — каза Деймън и се поклони леко. — Благодаря ви много, че дойдохте. Ако нямате нищо против, аз няма да остана до края. Д-р Джордано познава комплекса много по-добре от мен, а и той е сърцето на цялата изследователска работа тук. Беше ми много приятно да се запознаем — той се здрависа със Суейн, след което подаде ръка на Лили и тя нямаше избор, освен да отвърне на ръкостискането му. Опита се да стисне дланта му здраво и бързо я раздруса, преди да я пусне, след което си прибра ръцете в джобовете.

Деймън я огледа дълго и непроницаемо, но не каза нищо и си тръгна. Лили се поотпусна. През цялото време се бе държала учтиво, но бе усещала как погледа му я пронизва, като че ли бе усетил нещо странно в нея, но не можеше да реши какво точно.

След като Деймън си тръгна, те се върнаха до микробуса и започнаха да си разпределят зарядите. В записките й вече бе определено, кой заряд къде трябва да се постави. Суейн й бе показал как да поставя детонаторите; не беше изобщо сложно. Разрушението винаги е доста по-лесно от съзиданието.

— Почти сме готови — каза Суейн — Добре ли си? В началото за малко да се изпуснеш. Значи бе забелязал, че почти се бе подала на емоциите.

— Да — каза тя. Очите й вече бяха сухи, а ръцете спокойни. — Готова съм.

— Хайде тогава. Бих те целунал за късмет, но горната ти устна е твърде космата.

— Само заради това ще си легна с мустака тази вечер.

Шегите носеха странно усещане, като се има предвид какво се готвеха да направят, но също така и я успокояваха. Тя само се надяваше, че когато дойде нощта и двамата ще са още живи и здрави, заедно.

— Страшна мисъл — раменете му потръпнаха, а сините му очи бяха съвсем сериозни. — Внимавай, не позволявай нищо лошо да ти се случи.

— И за теб се отнася.

Той погледна часовника си.

— Добре, хайде да побързаме. Искам да поставим всички тези неща до половин час.

Те влязоха отново в сградата и след като се погледнаха за последно, тръгнаха в противоположни посоки. Никой не се обърна назад.