Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (11)

Глава единадесета

След като получи документите по факса, Родриго дълго седя и гледа снимката на жената, която бе убила баща му. Принтерът му бе цветен и той отлично разбра, колко добре всъщност се беше дегизирала. Косата й по принцип беше сламено руса и права, а очите й бяха пронизващо сини. Като цяло тя имаше доста скандинавски вид, с високи скули и издължено лице. Родриго бе смаян, от това как промяната на цвета на очите и косата бе смекчила чертите на лицето й. Като цяло структурата му оставаше непроменена, но впечатлението, което оставяше у хората беше напълно различно. Помисли си, че спокойно можеше да влезе в някоя стая, да седне до нея, и пак да не я познае в началото.

Той често се питаше какво бе намерил баща му у нея. Като брюнетка, тя не му бе направила някакво специално впечатление, но реакцията му, когато я видя като блондинка, беше съвсем различна. Не беше само обичайната реакция на един италианец към жена с руса коса. Като че ли наистина я виждаше за първи път — виждаше интелекта и силната воля, които тези сини очи така недвусмислено разкриваха. Може би баща му бе по-проницателен от него самия, защото уважаваше силата повече от всичко друго. А тази жена бе силна. Достатъчно беше веднъж да се срещнат и Салваторе неизбежно беше привлечен към нея. Родриго разгледа останалите страници от документа, който Блан му бе пратил по факса. Интересуваше го кариерата на тази жена в ЦРУ. Тя беше наемен убиец и точка. Родриго не бе изненадан, че правителствата използват такива хора. По-скоро би се изненадал, ако не използваха. Информацията щеше да му е необходима по-късно, в случай че му потрябваше услуга от страна на американското правителство, но не можеше да му помогне с нищо в момента.

По-живо го интересуваше информацията за семейството й. Пишеше, че има майка и сестра. Майката — Елизабет Мансфийлд — живееше в Чикаго. По-малката й сестра — Диандра — живееше със съпруга си и двете им деца в Толедо, Охайо. Помисли си, че ако не успее да намери Лилиан, може да използва семейството й, за да я накара да излезе от скривалището си. После обаче прочете, че тя не е била в контакт с тях от години и трябваше да допусне възможността, че не я интересуват.

Последната страница потвърждаваше това, което Блан вече му бе казал — американците не са поръчали убийството на баща му. Тя бе действала сама, търсейки отмъщение за смъртта на семейство Жубран. ЦРУ вече беше изпратило оперативен работник да се приключи с този проблем.

Да приключи с проблема. Добър израз, но той искаше да го приключи лично. Ако му се удадеше възможност, той би си позволил това удоволствие. Ако не, щеше благородно да признае на американците, че са се справили.

Последния параграф на страницата обаче го накара да се изправи. Следения обект бе отлетял за Лондон под фалшива самоличност, където я сменил отново и се върнал в Париж. Усилията по издирването бяха фокусирани тук, в Париж. Оперативният работник, назначен по случая, мислеше, че тя подготвя нов удар по организацията на Нерви.

Родриго се почувства, сякаш го бе ударил ток. Всяко косъмче по тялото му настръхна, а по гърба му пробягаха тръпки.

Тя се бе върнала в Париж. Тя бе тук, под носа му. Беше направила смел ход и ако не бе господин Блан, щеше да го изненада неподготвен. Личната му охрана беше толкова стриктна и безкомпромисна, но можеше ли да се каже същото за всички фирми от холдинга, разпръснати из цяла Европа и по-специално тези тук, в парижкия окръг? Инсталираните охранителни системи бяха добри, но щом тази жена бе замесена, трябваше да се вземат допълнителни мерки.

Коя беше най-вероятната й цел? Отговорът изплува незабавно в съзнанието му — лабораторията на Винченцо. Сигурен беше. Инстинктът му крещеше твърде силно, за да не го чуе. Там бяха ударили приятелите й и затова бяха умрели. Ако тя довършеше делото им, това щеше да бъде един вид справедливост, който сама да раздаде. Вероятно планираше със серия от експлозии да унищожи напълно лабораторията.

Загубата на потенциалните печалби от грипната ваксина не би го докарала до фалит, но Родриго се надяваше на този приток от средства. Парите бяха единствената сила в света, по-силни от петролните крале, президентите и премиер-министрите, като всяка организация се опитваше да се докопа до възможно най-много от тези хартийки. Но по-лошото от загубата на печалбите щеше да бъде обидата и накърнената репутация. Още един инцидент в лабораторията щеше да накара Световната здравна организация да постави под съмнение сигурността, и в най-добрия случай да прекрати субсидирането, а в най-лошия — да нареди инспекция на място. Родриго не искаше външни хора да влизат там. Винченцо вероятно можеше да прикрие какво прави, но всяко забавяне би провалило плановете им.

Не можеше да й позволи да спечели тази битка. Освен всичко останало, по улиците щеше да плъзне слуха, че Родриго Нерви си е намерил майстора — и то в лицето на една жена! Вероятно щеше да успее да прикрие случилото се за известно време, но в крайна сметка все някой щеше да проговори. Някой винаги проговаряше.

Моментът беше крайно неудобен. Беше погребал баща си само преди седмица. Колкото и добре да съзнаваше какво точно трябва да стори, той знаеше, че в някои хора все още има съмнение, че ще бъде способен да заеме мястото на баща си. А и самия той бе поел много от ежедневната работа, която Салваторе вършеше. Нямаше по-подходящ човек, който да поеме тези задължения.

В момента уреждаше доставката на плутоний за военни цели до Сирия. Имаше различни опиати, които трябваше да стигнат до различни страни и сделки с оръжие, които трябваше да приключи, в допълнение на легалната работа, която вършеше по ръководенето на една толкова многообразна корпорация. Трябваше и да участва в заседанията на борда на директорите. Но за залавянето на Лилиан Мансфийлд щеше да намери време, дори ако се наложеше да отмени всички други свои задължения. До следващата сутрин всеки негов подчинен във Франция щеше да разполага с нейна снимка. Ако тя се покажеше някъде на улицата, все някой щеше да я разпознае.

Охранителната система на лабораторията, поне доколкото се виждаше отвън, беше съвсем обикновена. Оградена отвсякъде, с един портал отпред и един отзад, всеки охраняван от двама пазачи. Самата лаборатория представляваше група свързани помежду си сгради, повечето от които без прозорци. Архитектурата бе лишена от грация, а сградите — изградени от обикновени червени тухли. На паркинга отляво имаше около петдесет коли.

Суейн отбеляза всичко това само докато премина веднъж по улицата. Ягуарът се набиваше на очи, и той не можеше да си позволи веднага да се върне обратно. Изчака до следващия ден, за да мине отново покрай сградата, а междувременно използва всичките си връзки, за да получи плановете на лабораторията и да разбере как най-вероятно Лили планираше да влезе вътре. Отвън охраната представляваше горе-долу това, което се виждаше с просто око — огради, входове с портали и пазачи. Нощно време, дворът се охраняваше от пазач, водещ една немска овчарка на каишка и всичко бе добре осветено.

По очевидни причини, той реши, че Лили най-вероятно ще опита да влезе през нощта, въпреки кучето. Осветлението беше добре разпределено, но все пак оставяше някои тъмни места, които предлагаха скривалище. Също така през нощта имаше доста по-малко хора наоколо, а и те естествено бяха по-уморени през малките часове на денонощието. Лили беше експерт с пистолета, и можеше лесно да неутрализира двамата пазачи и кучето с упойващи стрелички. Разбира се това не даваше мигновен резултат и пазачът можеше да извика или по някакъв друг начин да привлече внимание. Тя можеше и да ги убие, ако използва заглушител. Тогава пазачите на порталите нямаше да чуят нищо.

На Суейн тази мисъл не му се понрави. Въобще не му пукаше дали пазача ще умре, но му ставаше гадно от мисълта, че кучето може да пострада. Той много си падаше по кучета, дори и такива, обучени да нападат хора. Хората бяха нещо друго; някои направо си го търсеха. Изключение правеха повечето деца, които спадаха към групата на кучетата, макар и да бе срещал деца, без които светът, според него, щеше да бъде по-добро място. Много беше доволен, че собствените му деца не се бяха оказали такива, иначе щеше да е много неудобно.

Суейн се надяваше, че Лили не стреля по кучета. Голяма част от симпатията, която изпитваше към нея, щеше да се стопи, ако не беше така.

От другата страна на улицата, срещу лабораторията, имаше един приятен малък парк. През топлите летни дни доста от работещите в околните магазини идваха тук, за да отдъхнат по време на обедните си почивки. Дори и сега, в този ветровит ноемврийски ден, имаше няколко по-упорити, които разхождаха кучетата си или четяха книги. Имаше достатъчно хора, помисли си той, че още един да не се набие на очи.

Улиците тук бяха по-широки от тези в старите части на Париж, но паркирането пак си беше въпрос на късмет. След известно време Суейн намери място за паркиране наблизо и отиде пеша до парка. Купи си чаша кафе и си избра една приятна пейка на слънце, от където можеше да наблюдава хората идващи и отиващи си от лабораторията; да се запознае с ежедневието и може би да забележи някои пропуски на охраната, които бе пропуснал. С малко късмет, Лили можеше да избере днешния ден да направи същото. Нямаше как да знае какви дрехи ще носи, или какъв цвят перука, така че можеше само да оглежда носовете и устите на хората в парка. Струваше му се, че би познал устните на Лили измежду хиляди други.

Лабораторният комплекс изглеждаше съвсем обикновен. Отвън охраната беше точно това, което човек би очаквал от всяка производствена сграда — заграден периметър, ограничен достъп, униформени пазачи на порталите. Всичко в повече, като например четириметрови стени с бодлива тел отгоре, само би привлякло ненужно внимание.

Лили си помисли, че сложната част ще е вътре. Достъпът до най-охраняваните зони сигурно изискваше сканиране на пръстов отпечатък или ретина. Щеше да има сензори за движение и лазерни лъчи. Сензори за счупване на стъклата на прозорците, сензори за тегло — с една дума всичко. Трябваше да разбере какво точно има вътре и сигурно щеше да й се наложи да наеме някой, който да обезвреди охранителните системи. Тя познаваше няколко човека в тази сфера, но не искаше да използва познати. Ако вече се бе разчуло, че за Агенцията тя е persona non grata, едва ли някой би искал да й помогне. Можеше дори целенасочено да я саботират, като подшушнат на когото трябва местоположението и намеренията й.

Кварталът, в който се намираше лабораторията, бе интересна смесица от битови магазини, модерни малки бутици, кафенета, магазинчета и евтини апартаменти за даване под наем. Един малък парк даваше на окото почивка от бетона наоколо, макар и повечето дървета в него да бяха оголени от идващата зима, а поривистия вятър да караше клоните им да тракат един в друг като кости на скелет.

Днес тя се чувстваше много по-добре; почти нормално. Краката й бяха се справили с натоварването от бързото ходене от станцията на метрото до тук, а и не беше се задъхала още. Утре, помисли си тя, щеше да опита да направи един бавен крос, но за днес беше достатъчно просто да повърви.

Отби се в едно магазинче и си купи чаша горещо силно кафе и сладкиш, който направо се разтопи в устата й, веднага щом отхапа първата хапка. Паркът беше само на петдесет метра, така че тя повървя до там и си избра една пейка на слънце, където се отдаде на греха със сладкиша и кафето. Когато приключи с тях облиза пръсти и извади една малка тетрадка от чантата си, разтвори я на колената си и се наведе над нея. Направи се, че е силно заинтересувана от това, което чете, но в действителност, очите й трескаво обхождаха всичко, което я заобикаляше, като мислено отбелязваше хората в парка и разположението на нещата наоколо. В парка имаше двайсетина човека — млада майка и енергичното й, наскоро проходило дете, възрастен мъж, разхождащ възрастно куче; друг мъж, който седеше сам на една пейка, отпиваше от чаша кафе и често поглеждаше часовника си, като че ли чакаше нетърпеливо някой да дойде.

Други хора се разхождаха между дърветата — двойка младежи, държащи се за ръце; две момчета, ритащи футболна топка и други хора, които се наслаждаваха на слънчевия ден. Лили извади химикалка от чантата и нарисува груба скица на парка, в която отбеляза разположението на пейките, дърветата, храстите, бетонните кошчета за боклук и малкия фонтан по средата. После обърна страницата и направи същото с лабораторния комплекс отсреща, отбелязвайки разположението на вратите спрямо входните портали и прозорците. Трябваше да направи същото за всяка от четирите страни на комплекса. Планираше този следобед да наеме малък мотоциклет и да изчака доктор Джордано да излезе от комплекса, ако изобщо беше вътре. Нямаше представа до колко часа работи той. Дори не знаеше каква кола кара. Беше готова да се обзаложи обаче, че спазва някакъв що-годе нормален график, близък до ежедневното работно време за страната. Щом той излезеше, тя щеше да го проследи до тях. Беше просто. Телефонният му номер може и да не беше в указателя, но старомодните методи действаха все така безотказно.

За личния му живот също нищо не знаеше. Не знаеше дори дали изобщо има семейство, тук в Париж. Той беше нейният скрит коз. Като директор знаеше всичко за охранителната система и имаше достъп до всяка част от комплекса. Не беше сигурно само какви методи ще й се наложи да използва, за да изкопчи тази информация от него. Все пак, предпочиташе да не го използва, защото ако го отвлече, щеше да има само кратък промеждутък от време, в който да действа, преди някой да е разбрал, че доктора го няма. Засега планираше да разбере каквото е нужно за охраната на сграда по друг начин. Щеше да се опита да влезе, без да използва доктор Джордано, но й се искаше отрано да знае къде живее той, за всеки случай.

Лили добре осъзнаваше колко е неподготвена в тази област. Досега бе имала работа с най-обикновени системи. Единственото, в което бе добра, бе разчитането на целта и приближаването до нея достатъчно близо, за да изпълни мисията си. Колкото повече мислеше сега за това, което й предстоеше, толкова по-добре разбираше, колко малки са шансовете, но това в никакъв случай не намаляваше решимостта й. Никоя система не беше перфектна. Винаги можеше да се намери някой, който знае как да я обезвреди. Тя щеше да намери този някой или щеше сама да се научи как.

Двете момчета спряха да подритват топката. Сега говореха по телефона и гледаха ту към лист хартия в ръцете си, ту към нея.

Това я обезпокои. Тя пъхна тетрадката и химикала обратно в чантата, след което се направи, че я изпуска на земята, до десния си крак. Наведе се и прикривайки движенията си зад чантата, пъхна ръка в ботуша и извади пистолета.

Докато се изправяше на крака отново използва чантата, за да прикрие оръжието. Тръгна в посока обратна на двамата младежи. Сърцето й биеше учестено в гърдите. Беше свикнала с ролята на ловеца, но този път тя беше плячката.