Линда Хауърд
Целувай ме, докато спя (29)

Глава двадесет и девета

— Работата не е лесна — каза Суейн. С оглед на по-голямо уединение, тримата се бяха преместили в едно кафене, където седнаха на най-отдалечената от всички маси и разгледаха съдържанието на куфарчето.

Говореше се както на френски, така и на английски, защото се оказа, че така им е най-лесно. Блан се изразяваше по-добре на родния си език, а Свен го разбираше достатъчно и обратно. Без да си дава сметка, Лили използваше и двата езика, в зависимост към кого се обръщаше.

— Ще ми трябва поне една седмица, за да напазарувам — допълни Суейн.

Раздразни го, когато веднага след думите му, Блан погледна към Лили, като че ли за потвърждение. Тя сви рамене и каза:

— Аз нищо не разбирам от експлозиви. Суейн е експерта.

Не беше й казвал, че е експерт, но високо оцени гласуваното му доверие. Всъщност, той знаеше как да се оправи с детонатор и експлозив.

— Фалшивата ни история, която сте подготвил за Деймън е добра — обясни той — но трябва да се погрижим да я подкрепим с доказателства. От това, което знам, този Деймън не е глупак.

— Не — измърмори Блан, — съвсем не е.

— А можем да се обзаложим, че Родриго ще прояви поне толкова любопитство, че да провери препоръките ни.

— Поне толкова — съгласи се Лили. — Ако има време ще направи пълно разследване.

— Ще трябва да се погрижим да няма толкова време. Ще трябва да поставим експлозивите още първия път, когато влезем, защото може и да нямаме втори шанс. Деймън толкова голямо доверие ли ви има, че да ни вкара в лабораторията преди Родриго да е направил пълно проучване?

— Вярва ми — отговори Блан без колебание. — Ще му кажа, че самия аз съм ви проучил напълно.

Свен понечи да попита, дали Деймън не знае, че Интерпол не се занимават с разследвания, но преглътна думите си, понеже нямаше как да обясни на Лили от къде знае, че Блан е от Интерпол. Французинът не бе единствения, който трябваше да внимава какво казва при този разговор.

— Ще ни трябва някакъв камион или микробус, визитни картички, бланки, работни дрехи — всички подробности за един бизнес. Микробусът ще може да събере всичко, което ни трябва; документите тук ми дават някаква представа за площта, която ще трябва да покрием. Предполагам не знаете, къде точно в комплекса се намира самата лаборатория?

Блан поклати отрицателно глава.

— Нито мога да съм сигурен, че всичко, за което трябва да се погрижите, е в една зона. Архивите, например, може да са разпръснати навсякъде в комплекса, макар че би било проява на немарливост, не мислите ли?

— Или може да е проява на хитрост. Може да има резервни копия, които да подсигурят опазването на архива във всички случаи. Това е нещо, което ще трябва да разберем, докато сме там. Дали Деймън може да повика д-р Джордано лично да ни разведе? Става въпрос за сигурността на личната му работа все пак и той може да ни покаже къде какво се пази, за да се погрижим навсякъде да е безопасно — каза Лили.

Работеха с много неизвестни, но Суейн си спомни способността на Лили, да разчита хора. Това бе една от причините той да се държи абсолютно естествено с нея. Не бе искал тя да усети никакъв фалш у него. Лили се бе срещала вече с д-р Джордано и имаше изградена представа за него. Той беше човек, който се гордее с работата си, каза им тя. От професионална гледна точка, беше истински гений. Тя мислеше, че имат добри шансове да получат обиколка на комплекса, водени лично от него. В крайна сметка, веднъж вече труда му бе унищожен. Той не би искал това да се повтори. В очите на Блан се появи нова загриженост.

— Ще задействате ли експлозивите, когато наоколо има толкова много хора, или ще изчакате нощта?

— Не можем да рискуваме някой да забележи пакетите, ако ги оставим до през нощта. Ще трябва да детонираме възможно най-скоро след поставянето им.

— Може да организираме учение за действие при бомбена заплаха — предложи Лили. — Да разпространим информация, че по някое време през деня ще се задейства алармата и всички трябва бързо да се евакуират. Ако някой види нещо съмнително, сигурно ще помисли, че е част от учението. Всъщност, може да се възползваме от това; да им кажем, че в цялата сграда са разположени фалшиви експлозиви, а тестът е дали всички ще бъдат забелязани по време на обичайната работа на персонала. Няма да се изисква да провеждат специално търсене, а просто да си отварят очите. Ще има награда за всеки, който забележи поставен експлозив. Ще им се каже да не ги пипат, само да съобщят за местоположението им.

— Да направим работниците част от целия план? — Суейн притвори очи, докато обмисляше идеята.

Това би извадило доста от неизвестните извън уравнението, защото означаваше, че от тях двамата ще се очаква да обикалят наоколо и да поставят заплашително изглеждащи пакети. Д-р Джордано можеше даже да им покаже някои добри места за скриване на експлозиви. Планът бе толкова коварен и самонадеян, че едва ли някой щеше да се усети. Най-големия проблем щеше да бъде да дегизират Лили толкова добре, че д-р Джордано да не я познае.

— Това е направо дяволски план. Харесва ми. Дори ще имаме оправдание, за това че сме внесли експлозиви, ако ни усетят. Можем да кажем, че сме искали да покажем на работниците, как точно изглежда Семтекс С-4, за да могат да го разпознават в бъдеще.

— Ще използвате пластичен взрив? — попита Блан.

— Най-безопасно е — за този, който работи с него, имам предвид — а и най-стабилен.

Суейн не беше сигурен кое от двете би успял да си набави — Семтекс или С-4 — но по отношение на работата, между тях нямаше голяма разлика. И двата бяха стабилни и мощни, а за експлозия и на двата им трябваше детонатор. Може би Семтекс щеше да е по-лесен за намиране тук, защото се произвеждаше в Чехия, но новата му версия губеше пластичността си след три години, така че ако станеше така, че да работи със Семтекс, трябваше да се увери, че не е с изтекъл срок.

— Уговори нещата така, че да се срещнем с Деймън точно след една седмица — каза Суейн на Блан — ще се чуем, ако има някакво забавяне на необходимите доставки.

— Искате да се срещнете в събота?

— Ако в събота има по-малко работници в комплекса, още по-добре.

— Да, разбирам. Ще се опитам да уредя срещата за този ден.

— Има и още нещо — каза Лили.

— Да, мадмоазел?

— Таксата от един милион долара. Искам да се преведе по сметката ми, преди да започнем. Ще ни трябват пари, за да закупим всичко.

Блан изглеждаше стреснат.

— За американски долари говорим — уточни Лили. — Такава беше уговорката.

— Да, разбира се. Ще се погрижа.

— Това е номера на сметката ми и името на банката — тя ги написа на едно листче и му го подаде. — Ще проверя салдото в понеделник след обяд.

Блан взе листчето. Суейн си помисли, че той все още изглеждаше шокиран; като че ли не можеше да повярва, че Лили все пак ще вземе парите, вместо да направи всичко на добра воля, просто защото така е редно. Суейн беше сигурен, че тя би свършила работата, дори ако трябваше сама да плати, но след като Блан бе предложил, не беше глупава да откаже толкова пари. Той плати за кафето, докато Лили подреди всичко обратно в куфарчето и протегна ръка на Блан, но французинът, вместо да се здрависа с нея, поднесе ръката й към устните си и я целуна. Раздразнен от постъпката му, Суейн издърпа ръката й от неговата и каза:

— Стига с тези глупости. Тя е заета.

— Аз също, мосю — промърмори Блан. — Но това не означава, че не ценя красотата.

— Радвам се за теб. Сега иди да оцениш някоя друга.

— Разбирам — каза Блан и отново в гласа му се долови по-дълбоко значение.

Лили се кикотеше, докато се отдалечаваха.

— Французите целуват ръка. Не влагат в това кой знае какво значение.

— Глупости. Нали е мъж? Естествено, че ще влага по-голямо значение.

— Знаеш това от личен опит ли?

— Разбира се — той взе ръката и в своята. — Проклетите французи целуват всичко, до което се докопат. Не се знае къде са били устните му преди това.

— Да си сваря ли сега ръката, за да убия бацилите?

— Не, но ако отново те целуне, ще му сваря устните.

Тя се засмя и се облегна на рамото му. По страните й изби лека руменина, което му подсказа, че все пак по някакъв начин, сприхавото му настроение я забавляваше. Докато вървяха, той обгърна с ръка раменете й и я прегърна.

Цяла седмица! Въпреки факта, че щяха да бъдат доста заети през това време, Суейн се чувстваше като осъден на смърт, който току-що е бил помилван. Щеше да я има още поне седем нощи. След това Франк вече можеше да е достатъчно добре, за да говори по телефона, ако не настъпеха усложнения.

— Не се опитвах да те лиша от парите — изведнъж каза Лили и насочи вниманието му обратно към себе си. — Ще ти преведа половината.

— Дори не съм мислил за парите — каза абсолютно искрено. Той работеше за сметка на Чичо Сам, дори и действията му да не бяха предварително съгласувани. Заплатата му течеше. — Задръж парите. Имам си, а разбрах, че ти си похарчила вече спестяванията си — това също бе абсолютно вярно, макар че дали тя щеше да доживее да се радва на парите беше въпрос, на който никой не можеше да отговори.

Трябваше да доживее, помисли си той. Нямаше да го понесе иначе. Франк просто трябваше да разбере, че така е по-правилно.

Същата вечер, докато бяха в хотелската стая, Лили се приближи към него, докато той разглеждаше плановете и схемите от куфарчето. Много услужливо, Блан бе отбелязал предназначението на всяко от помещенията, така че Суейн можеше точно да определи каква площ ще трябва да покрият. Нямаше да им се налага да сринат всичко, само някои избрани части от комплекса. Например, нямаше нужда да взривяват баните и заседателните зали; това щеше да бъде напразно употребен експлозив. Щом успееше да определи колко квадратни метра застроена площ трябва да съборят, щеше да може и да изчисли колко експлозив ще им трябва. Лили се наведе и се отпусна върху гърба му, като остави ръцете си свободно да висят край тялото му. Целуна го зад ухото.

— И аз те обичам — каза тя с тъга в гласа. — Или поне така мисля. Доста съм сигурна, де. Чак е страшно, нали?

— Адски страшно — той остави химикалката, с която записваше изчисленията си и се обърна, така че да може да я сложи да седне в скута му. — Мислех си, че просто ще се позабавляваме; после, без да се усетя, вече се притеснявах дали си яла достатъчно на закуска. Ти си като един от онези бомбардировачи Стелт. Радарът ми изобщо не те засече — намръщи се той.

— Не съм аз виновна — запротестира тя — За нищо нямам вина. Гледах си моята работа, бях се забъркала в една малка престрелка с повече хора и ти изведнъж изскочи на сцената. Между другото, много добро шофиране показа, като обръщаше ягуара на сто и осемдесет градуса.

— Липсва ми тази кола — каза той замислено — И благодаря, мадам. На това му викат полицейски обратен завой. Използва се като искаш да обърнеш посоката, но не ти се занимава с подробности като спиране и каране на заден ход.

— Мислех, че Мерцедеса те прави щастлив.

Предния следобед бяха върнали Фиата и той си бе избрал поредната луксозна кола с мощен двигател — мерцедес S-класа. Лили се бе чувствала по-удобно във Фиата, но явно егото на Суейн бе директно свързано с броя на цилиндрите в двигателя на колата, която кара, така че се бе примирила. Фиата беше забавен, докато го имаха, но тъй като той си плащаше, можеше да го остави да кара каквото поиска. Радваше се, че във фирмата за коли под наем нямаха Ролс Ройс.

— Така е — каза той. — Никой не прави по-добри двигатели от немците. Но ягуарът беше готин, някак си. А мегана се управляваше страхотно.

Лили се зачуди как смениха темата от това, че са влюбени един в друг, към коли и двигатели. Тя обви ръце около врата му и се облегна на гърдите му. А сега накъде? А изобщо имаше ли някакъв смисъл да се тревожат за бъдещето преди изобщо да е сигурно, че имат такова?

 

 

— Остани в… — започна той, но тя не го остави да се доизкаже.

— Даже не го казвай — прекъсна го Лили — Няма начин да остана в колата.

— Ще е по-безопасно за теб — изтъкна Суейн с право.

— Но не и за теб — отвърна тя, също толкова логично. Той й се намръщи. Мразеше факта, че логиката й винаги бе също толкова непоклатима като неговата. В отговор, тя също му се намръщи, като се опита да имитира чертите му, само че карикатуризирани.

— Нямам нужда някой да ме прикрива.

— Добре, тогава аз ще го направя сама, щом няма никаква опасност.

— Мамка му — той прекара длан през лицето си и забарабани с пръсти по волана. Поне воланът беше на истинска кола — черен мерцедес S-класа. Това бе единственото му утешение в момента.

Покупката, за която бяха дошли, го изнервяше като котка с дълга опашка, в стая пълна с люлеещи се столове. Всичките му инстинкти му подсказваха, че работата може да отиде на зле. Ако беше сам, щеше да се справи по-добре; щеше да го приеме като предизвикателство към самия себе си, но сега, когато и Лили бе замесена, нещата ставаха други.

Беше му отнело три дни да намери доставчик за толкова експлозив, колкото им трябваше, а мъжът бе настоял да се срещнат в един съмнителен квартал на Париж, където трябваше да стане размяната — експлозиви срещу пари. По отношение на съмнителните квартали, Суейн предположи, че този е най-лошия в Париж. Бордеите си бяха бордеи, а той бе посещавал много такива, но тук във въздуха се носеше лоша миризма, която го караше да застане нащрек. Името на доставчика беше, до колкото се беше представил, Бернар. Достатъчно често срещано име, така че можеше и да е истинското му. Суейн се съмняваше, но това нямаше значение. Интересуваше го само да се увери, че експлозивът е годен, да даде парите и да си тръгне жив. Някои неприятни лица правеха доста пари, като продаваха една и съща стока по няколко пъти — просто убиваха клиента и прибираха парите и стоката. Най-вероятно, някои клиенти идваха с противоположната идея — да убият продавача и да си запазят парите. Печалбата все беше добра. Всичко това означаваше, че въпросния Бернар щеше да е толкова нервен, колкото и самия Суейн, а това не беше добре.

— Не мога да ти пазя гърба от колата — каза Лили докато се оглеждаше в огледалото. Тя изпробваше дегизировките си. Сега бе облечена в черно от главата до петите, и с черно кожено палто, което и стоеше малко широко и прикриваше женствената й слаба фигура. На мястото на обичайните стилни ботуши, този път бе обула тежки мотористки боти с пет сантиметрови токове, които я правеха по-висока и бяха толкова груби, че прикриваха малкия размер на краката й. Беше си купила латекс с телесен цвят, с който се упражняваше да променя чертите на долната си челюст и веждите, за да изглеждат по-мъжки. Също така, носеше кафявите лещи, а русата й коса бе покрита с черна плетена шапка, нахлупена почти до очите. Веждите й бяха боядисани черни, за да отговарят на цвета на малкия изкуствен мустак, който бе залепила под носа си.

В първия момент, когато я видя, той бе избухнал в смях, но сега, само на светлината на приборите от контролното табло на колата, вида й беше много реалистичен. Тя изглеждаше мъжествено и страшно. Беше започнала да си скъсява миглите, за да не изглеждат толкова женствени след нанасянето на спирала, но Суейн я бе спрял. Ако някой се вгледаше толкова от близо в нея, значи вече имаха проблем.

Тя държеше пистолета си в ръка. Ако и се наложеше да го използва, забавянето, докато го извади от кобура на глезена или от някой джоб, можеше да е фатално.

Суейн изобщо не искаше тя да излиза от колата. Ако можеше да стане на неговото, той би я облякъл в пълно бронезащитно облекло. Даже и той би сложил една такава жилетка. За нещастие обаче, бе загубил спора, дали да идва с него или да остане в хотела, а сега бе загубил и спора за оставането й в колата. Напоследък, като че ли губеше всеки спор с нея и не знаеше какво да направи по въпроса.

Беше си помислил, дали да не я върже за леглото в хотелската стая, но все някога щеше да му се наложи да я развърже, а това беше Лили Мансфийлд, не някое мамче дошло на екскурзия. Не се знаеше какво ще направи, но беше сигурно, че щеше да го заболи.

През деня бе нахлул студен фронт и след залеза на слънцето, хладния, но приятен ден бе преминал в истински студена нощ. Въпреки това, Суейн бе оставил прозорците на колата леко свалени, за да чуят, ако някой се приближеше. Също така бе нагласил страничните огледала да гледат надолу, за да види ако някой се приближеше пълзешком. Останалото от околността трябваше да наблюдават с очите си. Единствената посока, от която не очакваше нападение беше отвесно отгоре им, но това беше само защото бе паркирал достатъчно далеч от порутените сгради и никой не можеше да скочи.

Той изключи светлините по таблото и в колата настъпи пълен мрак. Пресегна се за ръката на Лили.

Тя носеше ръкавици, защото ръцете и я издаваха, че е жена. Това беше проблем, който все още стоеше пред нея, ако искаха да влязат в лабораторията представяйки я за мъж. Той леко стисна пръстите й. Тя бе непоклатима, като скала и не показваше и най-малкия признак за нервност.

Щом се беше стигнало до тук, той предпочиташе да разчита на нея, пред всеки друг.

Една кола се появи иззад завоя и бавно се приближи към тях. Светлините й бяха твърде ярки, а той долови познат писклив звук. Бернар, кучия му син, караше Фиат.

Свен веднага запали двигателя и също включи светлините си. Ако Бернар не искаше те да разберат още колко човека има с него в колата, то Суейн напълно споделяше чувствата му.

Тъй като вече бе изключил светлините в купето, лампата не се запали, за да ги издаде, когато Лили отвори врата си съвсем малко и се изниза незабелязано навън. Тя буквално изпълзя, вместо както обикновено да се изправи. Светлините на Мерцедеса заслепяваха хората във Фиата и те не я забелязаха как излезе и ничком заобиколи колата.

Суейн се изхлузи ниско на седалката, така че горната част на волана да закрие фаровете, които го заслепяваха. С тази малка хитрост успя да различи силуетите на три глави в отсрещната кола. Фиатът се приближи бавно. Когато между автомобилите останаха само около шест метра, спря. Суейн изключи дългите светлини, за да види дали Бернар ще последва примера му. Те си бяха изиграли ролята вече и не му бяха нужни. Няколко секунди по-късно, светлините на Фиата също отслабнаха.

Поне вече не бяха като слепи. Суейн погледна в огледалата си за обратно виждане, но не видя Лили.

Предната врата откъм пътническата страна на фиата се отвори и от нея излезе един висок, едър мъж с къса, тъмна брада.

— Кой сте вие?

Суейн излезе от Мерцедеса. Куфарчето на Жорж Блан беше в лявата му ръка. Не му харесваше, че вече нямаше двигател пред себе си, който да го прикрива, но се поуспокои от факта, че и другия мъж имаше само една автомобилна врата за щит, а това хич не беше много. Куршумът минава през такава врата като горещ нож през масло. Единствената част от автомобила, която можеше надеждно да предпазва от куршуми, бе двигателя.

— Суейн. А вие кой сте?

— Бернар.

— Парите са тук — каза Суейн.

— И стоката е тук — отвърна Бернар.

Господи. Суейн едва се сдържа да не прибели поглед. Звучаха като в лош гангстерски филм. Той носеше оръжието си в кобур под мишницата, под коженото сако, и затова си бе запазил дясната ръка свободна. Даваше си сметка и за другите двама в колата. Бернар не държеше оръжие в ръце, но Суейн бе абсолютно сигурен, че другите двама го държат на мушка. Всъщност, Бернар не държеше нищо в ръцете си.

— Къде е стоката? — попита той.

— В колата.

— Да я видим.

Бернар се обърна и отвори една от пасажерските врати. Извади малка чанта, издута от съдържанието си. Докато не видеше лично, Суейн не можеше да е сигурен, че чантата е пълна с експлозиви.

— Отвори чантата — даде нареждането си той.

Бернар изсумтя, сложи чантата на земята и отвори ципа й. На светлината от фаровете на двете коли ясно се виждаше съдържанието — малки пакетчета, с формата на тухлички, увити в целофан.

— Извади една — нареди Суейн. — От дъното, ако обичаш, и я разопаковай.

Бернар отново изсумтя нетърпеливо, но бръкна в чантата, опипа по-надолу и извади една от тухличките, след което разкъса целофановото покритие.

— Отчупи единия ъгъл и го намачкай между пръстите си — инструктира го Свен.

— Нов е — каза ядосано Бернар.

— Не мога да съм сигурен, нали?

Още една нетърпелива въздишка. Бернар отчупи едно ъгълче и го направи на топка между пръстите си.

— Ето, виждаш ли. Мек е.

— Добре. Оценявам честността ти — каза Суейн със сарказъм. Той отвори куфарчето и показа парите. Както се бяха разбрали, вътре имаше осемдесет хиляди американски долара. Защо никой не искаше да му се плаща в евро? Той затвори куфарчето и закопча закопчалките. Бернар залепи топчето обратно към основното количество от пакета и го пусна в чантата. На устните му се изписа усмивка.

— Благодаря, мосю. Сега ще взема парите и ако сте много внимателен, всичко ще мине добре.

— Мосю! — гласът беше на Лили; толкова тих, че само Суейн и Бернар можеха да я чуят. — Погледнете надолу — той замръзна, когато чу този неочакван глас. Погледна надолу, но не видя нищо. Фаровете му пречеха. — Не ме виждате, нали? — гласът на Лили бе толкова тих, че ако Суейн не знаеше, че е жена, никога не би заподозрял. — Но аз ви виждам. От този ъгъл, страхувам се, най-удобно ще ми е да ви уцеля в тестисите. Куршумът ще продължи нагоре, и ще разкъса още много други вътрешности. Може да оживеете, но дали ще ви се иска?

— Какво искаш? — дрезгаво попита Бернар, макар и да знаеше.

— Само стоката — отговори му Суейн. Чувстваше, че и неговите думи можеха да прозвучат дрезгаво. Заплахата, която Лили бе отправила, бе накарала и неговата кръв да изстине. — Парите са си ваши. Не сме измамници, но и не обичаме да ни мамят. Сега много спокойно ще направим размяната. После ще кажеш на шофьора си да даде колата назад, а ти ще вървиш след нея. Не се качвай в колата, докато не стигнете края на пресечката. Ясно ли е?

Докато не се качеше в колата, Бернар бе открита мишена. Това, че щеше да върви след колата беше гаранция, че шофьорът няма да я блъсне в Мерцедеса, докато Лили беше все още отдолу. Мерцедесът беше по-тежък, но все пак един силен удар от страна на Фиата щеше да го отмести на известно разстояние. Много внимателно, Бернар се приближи.

— Не правете нищо — каза той на висок глас, за да го чуят спътниците му във Фиата.

Суейн му подаде куфарчето с лявата си ръка, а Бернар подаде чантата с експлозивите със своята лява. Суейн пусна куфарчето и, за части от секундата, Бернар държеше и двете, но тогава лявата ръка на Суейн стисна дръжката на чантата и я пое в свое владение. Дясната му ръка бе във вътрешността на сакото му. Бернар се отдалечи, стискайки куфарчето.

— И двамата изпълнихме уговорката си, — избръщолеви той. — Няма нужда от паника.

— Не се паникьосвам — спокойно отвърна Суейн — но и твоята кола не се отдалечава, така че може скоро да откача.

— Идиот — яростно извика Бернар; дали на шофьора си или на Суейн, не стана ясно. — Карай назад до ъгъла, бавно. Не стреляй! — сигурно си представяше как всеки момент един горещ куршум ще се забие в топките му.

— Лили — прошепна Суейн — излизай изпод колата веднага!

— Вече излязох — каза тя от другата страна. Отвори врата и се плъзна вътре.

По дяволите, не беше изчакала да види, дали Бернар ще направи всичко, както му беше наредено, но от друга страна, колко мъже на света не биха се съобразили с тази конкретна заплаха? Суейн хвърли чантата в скута й, след което бързо влезе в колата и включи на задна скорост. Завъртя колата обратно с едно рязко движение на волана, след което ускори под звука на пищящи гуми. Зад тях се тръшна врата на кола; особено ясно се чу пискливия звук на двигателя на Фиата, докато се опитваше да ускори и да ги догони. Суейн си помисли, че звучи като шевна машина. След това изведнъж зад тях се чу остър пукот.

— Копелето стреля по нас — каза мрачно той. Ако отново му се наложеше да сменя колата щеше адски да се ядоса.

— Няма проблем — каза Лили като свали прозореца си и застана на колене. — Аз ще им отговоря подобаващо.

Стрелбата от подвижна платформа към движеща се цел повече прилича на молитва за чудо, отколкото увереност в собствените възможности, но Лили се закрепи колкото може по-стабилно, с тяло наполовина провесено през прозореца, внимателно се прицели и стреля. Зад тях Фиата рязко сви настрана, след което отново пое по права линия, което им показа, че е уцелила поне предното стъкло.

Суейн натисна педала на газта до ламарината и отпусна юздите на всички коне под капака. Фиатът започна бързо да изостава и той се ухили самодоволно, като си представи как тримата с всички сили въртят педалите, а коленете им стигат чак до ушите.

— Какво толкова смешно има? — попита Лили.

— Ако още карах шевната машина нямаше да успеем.