Лора Лей
Вълкът на Елизабет (30)

Глава 29

Светлините в стаята бяха изгасени и Елизабет лежеше сковано в леглото, когато един час по-късно, Даш най-сетне влезе в спалнята. Мъжът съблече дрехите си в тъмното и се отпусна под завивките.

— Извинявай — гласът му се обви около нея, изпълнен със съжаление. — Нямах право да действам по този начин.

Елизабет въздъхна уморено.

— Тогава защо го направи, Даш? Саймън дойде да ти помогне и аз го оценявам. Освен това, той е безвреден…

Даш изсумтя.

— Елизабет, Саймън е най-малко безвредният човек, когото познавам. Но знам, че никога няма да те докосне с нещо друго, освен с уважение. Прегръдката беше безобидна, част от това, което си ти, и аз го знам. Нямам извинение за начина, по който постъпих.

Младата жена се взря в тавана, оставяйки сцената да се разиграе отново в съзнанието й. Даш бе на границата на самоконтрола си. Нещо бе предизвикало разкъсваща ярост вътре в него, което сякаш бе объркало и самия него, поне така помисли тя.

— Защо не признаваш, че имаш приятели, Даш? — Елизабет знаеше, че това е ключът за неговия гняв. — Всеки има приятели някъде. Всеки приема това. Защо ти не го правиш? Защо мисълта за това те гневи толкова много?

Първоначално си помисли, че той няма да й отговори. Когато го стори, дрезгавият тон на гласа му само накара сърцето й да се свие още по-болезнено.

— В котилото, в което бях създаден, аз бях изтърсакът — каза той мрачно. — Наполовина по-дребен от останалите Породи и ужасно мършав. Един от учените обаче, сякаш ме взе под крилото си. Девро. Той беше едно копеле със студен поглед, но изглежда ме харесваше достатъчно, за да ме запази жив десет години. Издържах тестовете — тестове, заради които дори сега се свивам от ужас, щом си ги спомня, защото бяха толкова болезнени, но все пак ги издържах и то именно защото той ме бе помолил. Гледах на него като на баща. До деня, в който чух, че планира да ме отстрани. — Даш се изсмя и в смеха му пролича огорчението, което изпитваше. — Точно като животно. „Копелето никога няма да се превърне в нещо значимо“, каза той на началника си. „Ще го отстраним още следващата седмица“.

Елизабет затвори очи ужасено.

— Гледах на него като на приятел, наставник. Всички деца го виждаха така, но в този ден, аз зърнах чудовището, което бе в действителност. Два дни по-късно, намерих удобен случай, скрих се в един от камионите за доставки и избягах с него. Знаех, че ще трябва да се крия. Че ще трябва да бъда разумен и внимателен, да бъда бдителен, освен ако не искам да се върна към смъртта си. Приятелите те правят слаб. Иска ти се да им се довериш, да разчиташ на тях и да им позволиш те да разчитат на теб. Разбрах всички опасности от това, след като открих приемната грижа и започнах да пораствам.

Той е бил едно дете, помисли си Елизабет. Десетгодишен и сам. Гласът му я заливаше, докато й разказваше за живота, който бе намерил. Приемната грижа не бе лесна за него, но в училище бе превъзхождал другите и най-сетне бе започнал да расте. И бе направил всичко, за да е сигурен, че никой друг няма да има шанса да го предаде. Не бе създавал приятелства. Бе останал сам. Когато се бе присъединил към армията, а след това към Специалните части, бе продължил да се придържа към това свое решение.

Но докато той говореше, Елизабет осъзна, че ужасът и решимостта да спасява човешки животи, които изпълваха Даш, са предначертали курса на военния му живот.

Хората, които са били близо до него, му дължаха живота си, както и той дължеше своя на някои от тях. Гласът му стана по-мек, леко развеселен, когато заговори за онези години и онези мъже. И Елизабет разбра как е защитавал себе си, без да допуска връзките, които са се заформили да се задълбочат.

Най-сетне Даш стигна до годината, в която бе изпратен в Афганистан, за да прочисти нов контингент от терористи, укриващи се в тамошните планини. Тогава тонът му се промени, стана по-студен, въпреки че младата жена долови болка под него.

— Имаше дванадесет от нас — каза най-сетне тихо Породата. — Сражавахме се заедно в продължение на повече от година. Най-дългото ми назначение в някой отряд. Аз обикновено се местя доста често, когато е необходимо. Добър съгледвач съм — гласът му бе дрезгав. — Хората се сближават, когато се сражават заедно толкова дълго — мъжът въздъхна. — Научаваш мечтите на другите. Разбираш кой пази тайни и кой не. Ставате… — мълчанието около тях се задълбочи за няколко дълги секунди. — Ставате братя — довърши най-сетне той. — Ние бяхме Смъртоносната дузина. И за първи път през живота си си мислех, че може би не е толкова трудно да имаш приятели. Криех се от ужасно дълго време, Елизабет. Понякога това е страшно, уморих се да се принуждавам да бъда сам.

Жената се премести по-близо до него. Той не беше сам. Никога не е бил, но все още не можеше да му каже това. Не можеше да каже нищо, докато Даш не бъде готов да го чуе. Той се смяташе за самотник, а както бе казала на Каси, всичко, което има значение е това, в което убеждаваш ума си.

— Тъкмо бяхме приключили една убийствена мисия. Мамка му, направихме го без произшествия. Онези хора бяха побойници, а ние си покривахме задниците един друг като бельо. Тъкмо бяхме излетели и бяхме на път за вкъщи. Обмислях дали да не кандидатствам за командир на отряда. В продължение на една година, може да се каже, че бях неофициално техен командир. Мислех, че може би е време, че може би бих могъл да намеря място за себе си. Един вид семейство — Даш прочисти гърлото си, когато гласът му стана пресипнал, дрезгав.

— Джак и Крейг, те бяха дяволски добри снайперисти, все се шегуваха, че се прибират у дома при момичетата си за уикенда. В базата имаше няколко медицински сестри, с които се срещаха. Мак и Тим, специалисти по експлозивите, бяха разведени и говореха за напиване и обаждане на бившите съпруги. Останалите се шегуваха един с друг, летящи високо от адреналина и успеха. А аз седях там и ги гледах. Опитвах се да изтласкам лекото предупреждение в дъното на съзнанието си. Предупреждение, което ми казваше, че нещо не е наред. И две минути по-късно светът се превърна в ад.

Елизабет лежеше до него, отчаяно искайки да го прегърне. Пръстите й се преместиха на гърдите му, докато се притискаше към тялото му, и усети как ръцете му се стягат конвулсивно около нея.

— Аз бях близо до вратата и бях изхвърлен през нея, когато хеликоптерът падна. Дори не знам как се случи. Останалите бяха мъртви преди удара в земята. Въздействието на експлозива бе дяволски прецизно. Този път те много добре са знаели какво правят, Елизабет. Знаели са, че ще бъдем там, знаели са кого удрят. И убиха всеки един от тези мъже, защото аз не бях нащрек. Защото допуснах другарството и приятелството им да ме разсеят. Аз убих всички тях, Елизабет, защото позволих да станем приятели.

Младата жена чу разкъсващата вина, мъката, която Даш чувстваше, за това, че не е бил в състояние да контролира събитията, които са се случили. Но също така видя и нещо повече — видя страховете му от загубата на тези, за които го е било грижа, белезите, които бе оставило това в душата му, защото не бе могъл да спаси всички.

Елизабет се надигна в леглото и се обърна, така че да може да вижда очите му. Бледата светлина на луната проникваше през прозореца толкова, колкото да й позволи да съзре влагата от болка в погледа му.

— Не можеш да избягаш от това, Даш — каза му тя нежно. — Можеш да отричаш приятелствата, докато ада замръзне, но това няма да промени нищо. Точно както цялата вина на света няма да промени факта, че не е можело да спасиш онези мъже, че е нямало начин да контролираш случилото се онази вечер, така и няма как да контролираш Саймън, неговите момичета или мен. Но все пак можеш да ни приемеш, можеш да ни обичаш. И да знаеш, че ако някой от нас умре по някое време, то сме умрели, обичайки те и знаейки, че някъде по пътя, ти си обогатил живота ни. Няма какво повече да направиш.

— Мога да контролирам — почти изръмжа Породата. — Не си помисляй дори за миг, че няма да покривам задника ти. Саймън… — той въздъхна. — Този човек е като тексаски ураган и отказва да слуша здравия разум. Онези негови момичета невинаги са толкова внимателни, колкото трябва да бъдат. Те живеят за адреналина и за Саймън. Точно както той живее за тях. Ужасно е страшно да ги гледаш заедно.

— Защо? — Елизабет наклони глава, докато го наблюдаваше внимателно. — Защото знаеш, че той ги обича? Защото знаеш, че ако изгуби дори една от тях, това ще го съсипе? Саймън е твой приятел, така че се тревожиш заради това. И се чувстваш безпомощен, защото знаеш, че ако той изгуби една от тях, ти не би могъл да облекчиш болката.

Мъжът мълчеше.

— Но, Даш, аз видях нещо, което ти може да си пренебрегнал — каза тя тихо. — Видях шест жени, които са открили в един мъж нещо, за което да се задържат, да балансират леда вътре в себе си. Тези жени са опасни. Мога да усетя това и бих предпочела да се изправя срещу Грейндж, вместо срещу някоя от тях. Те могат да те убият, без да им мигне окото. Но Саймън ги обуздава. Той им дава някого, когото да обичат, нещо, което да задържат без страх. И той ги обича от своя страна. Един без друг, те щяха вече да са мъртви. И аз мисля, че в един или друг момент, без теб, те щяха да са мъртви. Тях също ги е грижа за теб, Даш.

Мъжът пое дълбоко дъх. Звукът бе на един човек, който се бори да отхвърли това, което вече знае, че е истина.

— Бих умрял без теб — произнесе най-сетне той. — Щях да съм полудял от ужас, ако тук имаше шест като теб, които да защитавам. Да не говорим за лудостта, до която бихте ме докарали — имаше нотка на веселие в последното изречение.

Тя взе ръката му и я премести на корема си.

— Казвала ли съм ти някога колко много мечтая за бебета, Даш? Много бебета. Искам поне три, дори повече, ако мога. А ако това, което казваш, е вярно — че твоята сперма противодейства на противозачатъчните таблетки, как мислиш, дали няма да имаш достатъчно малки момиченца, които да защитаваш и които да те докарват до лудост? Какво ще направиш тогава? Ще спреш да правиш секс с мен?

Елизабет видя неподправен ужас, който проблесна в очите му само за секунда. Суров, горещ страх, когато пръстите му се свиха върху корема й.

— Бог да ми е на помощ — простена Даш. — Ще ме побъркаш, Елизабет — той се раздвижи, улови ръката й и я притегли надолу към ерекцията си. — Само мисълта за правенето на бебета с теб ме подлудява.

— Това не е лудост, Даш — промърмори тя, когато пръстите й обгърнаха стоманено твърдата дължина на набъбналия му пенис. — Това е възбуда.

— Да, и това също — мъжът повдигна бедрата си и притисна пениса си към пръстите й. — Съжалявам, Елизабет — притегли я към себе си и устните му се потъркаха в нейните. — Не трябваше да ти го причинявам. Не трябваше да се държа като задник. Никога не съм искал да те нараня.

— Не ме нараняваш — усмихна се тя и пръстите й се стегнаха около члена му. — Виждам, че и аз не ти причинявам болка.

Той направи гримаса.

— Е, отне ми известно време да изтегля топките от гърлото си, но след като ги върнах обратно на мястото им, си помислих, че може да се смятам за късметлия.

Елизабет отметна завивката от тялото му, разкривайки възбудената плът, надигаща се между бедрата му. Младата жена беше влажна и жадна за него. Винаги бе жадна за него. Вагината й бе хлъзгава и готова, а тялото й копнееше за докосването му.

— Сигурна ли си? — Даш простена, когато тя започна да се изкачва върху тялото му, а главата й отново се сведе към устните му.

— Хмм. Сигурна за какво? — Елизабет отпусна тялото си върху набъбналата главичка, усети я как се сгушва в гънките от плът и докосва отвора на вагината й.

— По дяволите. Нищо — задъха се мъжът. — Господи, толкова си гореща и готова за мен. Никоя никога не ме е желала, както ти, Елизабет. Винаги толкова сладка и гореща, и хлъзгава.

Той изпрати силна струя вътре в нея. Елизабет обичаше, когато прави така.

— Ти си виновен — младата жена вече едва говореше.

Започна да се отпуска върху твърдото копие, вкарвайки го в стегнатите дълбини на подутата си женственост, наслаждавайки се на болезненото удоволствие, което прониза утробата й. Една част от Елизабет осъзнаваше, че в нея може би има нещо леко извратено, защото обичаше този проблясък на болка, когато Даш проникнеше в сърцевината й или когато се заключеше вътре в нея. Изгарящото съчетание с агонизиращото удоволствие, което я изпрати към оргазма.

— Леко, бейби — ръцете на Даш уловиха ханша й, когато тя сведе глава към рамото му. — Страхувам се, че ще те нараня.

— Тогава ме нарани — изпъшка жената дрезгаво и прокара пръсти по рамото му, припомняйки си колко е хубаво усещането, когато той го прави. — Вземи ме, Даш, както искаш ти. Сега. Не се сдържай заради мен.

Клетвата, която промърмори Даш, бе натежала от желание.

— Ще те нараня, бейби.

— На мен ще ми хареса — Елизабет дишаше учестено.

Но мъжът още се колебаеше. Вместо това се движеше бавно и спокойно, а тялото му бе стегнато и изопнато от необходимостта да се сдържа. Но младата жена не искаше той да се сдържа. Зъбите й леко се впиха в кожата на рамото му, след това се стегнаха, насили се да отпусне мускулите на влагалището си за секунда, преди да се притисне силно и бързо към копието му.

Тогава го ухапа. Боже, сега знаеше защо Даш го прави. Беше мъчително. Диво. Вълчата порода издаде вой — един примитивен звук на такова удоволствие, че тялото й потръпна от него, а вагината й бе разтърсена от конвулсивните вълни на усещането. Оргазмът й настъпи мигновено. Прекалено много чувственост, прекалено много огнено удоволствие вътре в подутите дълбини на вече свръхчувствителната й сърцевина.

Пенисът му бликна силно в нея, сякаш изключително стегнатата й прегръдка бе сигнализирала вътре в този твърд мускул нещо, което контролираше прилива от предеякулационна течност. Даш стенеше високо под Елизабет, ръцете му стискаха ханша й, а бедрата му потръпваха срещу нея, тласкаха я над бурния оргазъм към друг. Двамата изкрещяха от интензивността на усещането.

Елизабет го хапеше силно. Осъзнаваше го, но не можеше да спре. Ханшът й се гърчеше и извиваше към твърдия пулсиращ пенис, наместен вътре в нея. Бедрата на Даш се стегнаха, когато започна да се тласка с мощни насрещни движения, докато я овлажняваше допълнително. Усещането се засили още повече и захвърли Елизабет стремително в следващото й освобождение.

Даш беше само на секунди след нея. Тя го почувства как се подува, заключва се в нея, след това излива семето си дълбоко в тялото й.

— Лизбет — минути, часове по-късно, той се раздвижи под нея, когато пенисът му започна бавно да губи отчаяната си ерекция. — Скъпа, пусни рамото ми.

Гласът му бе пресипнал и заситен, но в тона звучеше веселие.

Елизабет усети вкуса на кръв. Отдръпна се задъхана и погледът й се насочи към неговия ужасено.

— Шшш — Даш сложи пръсти на устните й, когато извинението започна да излиза от тях. — Хареса ми, бейби. Кръвожадно малко същество — повдигна я от себе си и изпъшка, когато пенисът му се изплъзна от нея, а вагината й му даде последна звучна целувка. — Заспивай, жено. Ти ме погубваш.

— Обичам те, Даш — Елизабет се сгуши в гърдите му, когато той се обърна към нея, а тялото му я приюти.

— Обичам те, Елизабет — въздъхна тежко Даш. — Повече, отколкото съм обичал нещо в живота си.

Но страхът се бе завърнал. Елизабет можеше да го чуе в гласа му, да го почувства в напрегнатостта на тялото му. Скоро щяха да тръгнат след Грейндж и тя знаеше, че това няма да бъде само нейното най-голямо изпитание, а също и неговото.