Лора Лей
Вълкът на Елизабет (18)

Глава 17

Семейство Толър се върнаха в ранчото рано сутринта, докато Даш товареше Хамъра. Елизабет спеше. Най-сетне. Беше плакала до изнемога, докато Даш я притискаше в обятията си. Той знаеше, че тя скърби, че мрази раздялата с дъщеря си и че е изпълнена със страх. Но също така знаеше, че това бе едно прочистване, подготовка за това, което Елизабет усещаше, че предстои. Така че я остави да поплаче, прегръщаше я, приглаждаше дългата й коса, милваше бледото й лице и й шепнеше нежно.

Никога преди не се бе чувствал удобно от сълзите на една жена. Досега винаги бе имал чувството, че със сълзите си, жените са се опитвали да го манипулират и не знаеше как да се държи в подобни моменти. Но точно сега, това чувство липсваше. Това бе първият път, в който виждаше Елизабет да плаче, когато контролът, който тя държеше толкова здраво, й се изплъзваше. Или пък не? Не бе сигурен, беше му трудно да прецени. Тя беше едновременно боец и жена, по равни части. Докато плачеше в прегръдките му, Даш почти можеше да усети как решителността й се подсилва, яростта и болката се събират в сърцевина от стомана, която щеше да й бъде нужна, за да преживее следващите дни.

Даш би могъл да се справи със ситуацията много по-бързо и лесно, без Елизабет да е заплашена, по какъвто и да било начин, ако бе приел предложението на Калън. Но той знаеше, още в самото начало, че на Елизабет ще й е нужно да преживее всичко това, за да има куража по-късно да се изправи пред живота, който им предстоеше. Даш я бе избрал за своя половинка и тя го знаеше, нищо че никога не говореше за това. И сега той бе бащата на Каси законно. Малкото момиченце бе уникално по толкова различни начини, че защитата й щеше да бъде работа на пълно работно време, докато стане достатъчно възрастна, за да се пази сама.

Детето се нуждаеше от родители, които знаят как да го бранят и как да се борят заедно. Даш щеше да направи всичко, за да се увери, че Елизабет е във възможно най-голяма безопасност. Но за да бъде сигурен, че тя може да се изправи пред опасностите, които можеха да им костват живота, той трябваше да й позволи да бъде с него в тази мисия. Винаги имаше възможност да го убият. Възможност, която щеше да я остави отново сама, изправена пред заплаха от Съвета, каквато никога не си бе представяла. Даш трябваше да се погрижи Елизабет да е в състояние да защити себе си, Каси и всички други деца, които биха могли да имат занапред.

Когато младата жена потъна в сън, свита в леглото, което Каси бе използвала, Даш се измъкна и започна да подготвя заминаването им. Един хеликоптер щеше да дойде за тях по-късно тази нощ, за да ги откара до изоставеното летище, недалеч от хижата, която бе наел за един месец. Там, той щеше да я обучава, да разбере колко е упорита и да състави план как да се доберат до Грейндж.

Майк беше против решението на Даш да остави копелето живо за момента. Всичко, от което се нуждаеха, бяха файловете, които Грейндж притежаваше и които описваха подробно експеримента ин витро, извършен върху Елизабет. Това само по себе си би гарантирало безопасността на Каси така, както нищо друго не би могло. Веднъж след като попаднеше под закрилата на Прайда, новината за нейното съществуване щеше да бъде разгласена и щеше да елиминира заплахата, която представляваше Грейндж. Но Даш познаваше хората като него. Знаеше, че Грейндж никога няма да бъде доволен, нямаше да се успокои, докато не унищожи Каси. А Даш не смяташе да позволи този мъж да бъде заплаха още дълго време. Грейндж беше наркодилър, една отрепка, насилник на деца. Човек, чиято душа бе толкова тъмна и болна, че причиняваше страдание където и да отидеше. Знаеше, че вероятно трябва да го убие. Не чувстваше вина от този факт, нито пък угризение. Такива чудовища не заслужаваха да живеят.

Даш натовари цялото необходимо оборудване в Хамъра, преди да уплътни задната седалка с оръжия и муниции. Да стигне до Грейндж не би било толкова трудно, но искаше Елизабет да е запозната с оръжията, които щяха да носят.

— Това е прекалено рисковано, Даш — предупреди го отново Майк. — Щом не приемаш предложението, което ти направи Калън, поне ми позволи да изпратя няколко от моите хора с вас. Свършете работата бързо и се махайте. Поставяш Елизабет в прекалено голяма опасност.

— Направих го още когато дойдох за нея — Даш проверяваше мислено списъка, докато се взираше в изобилието от оръжия. — Това, срещу което ще се изправи по-късно, ще бъде дори още по-опасно. Тя има нужда да продължи, Майк. Животът може да не бъде лесен отсега нататък.

— Тя не е войник, Даш. Тя е жена. Сега, след като Каси е в безопасност, концентрацията й ще бъде нарушена. Не мисля, че е достатъчно силна за това.

Даш подпря ръка на горната част на шасито на автомобила и се наведе, за да провери запаса от муниции, подредени на пода.

— Достатъчно силна е — той не се съмняваше в това. Издръжливостта и опитът да работи под този нов стрес бе това, което го притесняваше. — Аз ще я пазя. Знам какво правя, Майк.

Даш бе измъкнал много цивилни граждани от ситуации значително по-напрегнати от тази, в която щеше да въвлече Елизабет. Грейндж беше трън в задника на обществото. Да го отстрани, не би било проблем. Мисълта, че Елизабет щеше да оцелее с непокътнати чест и сила, бе проблемът. Даш не искаше да я пречупи. Не желаеше да иска от нея повече, отколкото тя можеше да даде. Но трябваше да е сигурен, че тя ще може да го следва. Да го следва, да се бие до него и, ако се наложи, да се защитава.

— Сигурен съм, че мислиш, че знаеш какво правиш — въздъхна най-сетне Майк. — За твое добро, се надявам наистина да е така. Само за всеки случай, ще изпратя Мат и Джоуи там. Те ще бъдат в града, ако имате нужда от тях. Не се колебай да ги използваш.

— Защо? — Даш се обърна към него объркан.

Майк го гледаше намръщено.

— Защото може да имаш нужда от помощ — каза остро. — Може да се мислиш за Супермен, Даш, но не си. Може за теб да няма значение, но аз не искам да те погребвам.

Даш поклати глава.

— Ако умра, предполагам, че те ще се погрижат за тялото ми по някакъв начин. Защо трябва да правиш каквото и да е било?

Майк замълча за кратко.

— Ако някой убие мен и семейството ми, Даш, какво ще направиш? — попита най-сетне любопитно той.

Другият мъж сви рамене.

— Ще тръгна на лов. Убийците няма да останат живи дълго.

Устните на Майк се разтеглиха в усмивка.

— И защо би го сторил? Сигурен съм, че родителите ми и тези на Серена, ще ни погребат.

Даш внезапно почувства неудобство.

— Това би ме вбесило — изръмжа той. — Може би някой път ще имам нужда от теб, за да ми помогнеш да отвърна на вражеския огън.

Майк поклати глава.

— Защо не признаем, че сме приятели, Даш? Забелязал съм, че го правиш много често — забравяш, че имаш приятели. Стабилни, надеждни приятели.

Даш въздъхна уморено.

— Аз съм Порода, Майк. Ти позволяваш на приятелите си да те опознаят. Да знаеш кой и какво съм аз, те излага на риск.

Майк отново поклати глава.

— Ние вече сме приятели, друже. Трябва да се отпуснеш малко и да го приемеш. Приятелите си споделят бремето. Ако съпругата ми или дъщеря ми са в опасност, ти ще бъдеш първият човек, с когото ще се свържа, защото знам, че ти най-вероятно ще бъдеш единственият, който няма да се поколебае да ги защити. Нашето приятелство би трябвало да ти гарантира, че никога няма да те предам. Не само защото ти си най-добрият проклет войник, когото съм срещал, а и защото си приятел, човек, когото познавам и уважавам. Толкова е просто.

Даш прокара пръсти през косата си и въздъхна тежко.

— Не знам как да бъда приятел, Майк.

— По дяволите — намръщи се другият мъж. — Ти никога не си бил друго, освен най-добрия приятел, когото някога съм имал. Мислиш ли, че не знам кой се грижеше за Серена и Мика по време на последната мисия, която поех? Ти си поискал отпуск, долетял си дотук и си прекарал цял един проклет месец на хълмовете, наблюдавайки къщата, за да пазиш семейството ми. Какво е това, ако не е приятелство?

Даш беше повече от изненадан.

— Откъде знаеш?

Майк го стрелна с язвителен поглед.

— Хайде, Даш. Ти си дяволски добър, признавам ти го. Но няма начин онези двама „ловци“, които бяха открити мъртви от другата страна на планината, да са други, освен хора на Горли. Също така забравяш, че изящният, чист, силен удар през гърлото е една от твоите запазени марки. Още в мига, в който получих информацията, разбрах какво се случва.

Даш се покашля неловко.

— Ножът не издава толкова шум, както пистолета — сви рамене той. — Освен това харесвам Серена. Тя обаче, е прекалено добра за твоя жалък задник. Казах ти го вече.

Но Даш бе осъзнал нещо повече. Бе осъзнал, че въпреки факта, че се бе опитал да остане резервиран и саможив, хората, от които зависеше, му бяха повече от военни познати. Беше си казвал, че това е всичко, което са, и все пак, в същото време, той бе създал връзки, които сега осъзнаваше, че са по-силни, отколкото можеше да си представи.

— Всичко натоварено ли е вече? — попита Майк, когато затвори вратата на Хамъра.

Даш кимна.

— Отивам да поспя малко, преди да потеглим тази вечер. Благодаря ти за това, че ще върнеш Хамъра вместо мен.

Припасите щяха да бъдат натоварени на хеликоптера, когато пристигне, а след това на камиона, който Даш бе уредил да ги чака на летището. Плановете, които бе изработил заедно с Майк след получаване на потвърждението, че Каси ще бъде приета в Съединението на Породите, скоро щяха да се приведат в действие.

— Ако имаш нужда от някаква друга помощ, непременно ме уведоми, Даш — въздъхна Майк. — Имам много познати, които веднага ще се отзоват.

Даш пое дълбоко въздух. Никога не се бе замислял колко е близък с някои от мъжете, с които се бе сражавал, до момента, в който едва не бе умрял. И даже тогава, той бе стоял настрана от тази мисъл, защото винаги имаше чувството, че ще донесе на приятелите си повече заплаха, отколкото спокойствие, ако тайната му някога бъде разкрита.

— Серена, Мика и аз отиваме в града за през деня — каза Майк, когато влязоха в къщата. — Ще се върнем навреме, да те хванем, преди да тръгнеш. Почини си, докато можеш. Ще поговоря с теб по-късно.

Даш обаче, не отиде в стаята си. Отиде в тази на Елизабет. Тя още беше свита в средата на леглото, една крехка купчина под завивките, а косата й се стелеше в диво безредие около нея.

Младият мъж слушаше как Майк и семейството му напускат къщата, клатейки глава при това, което приятелят му — вече го признаваше, Майк беше приятел — го бе накарал да се осъзнае.

Даш имаше повече, отколкото някога бе мечтал, че би могъл да има. Дете, своя жена и една мрежа от мъже и жени, грижещи се той да може да ги защити и двете. Не защото бяха колеги войници, а защото бяха приятели.

И тези приятели вече си бяха отишли. Къщата беше тиха. Там нямаше никого, освен него и Елизабет, и силното, болезнено пулсиране на пениса му. Докато той стоеше там, младата жена се завъртя, очите й се отвориха сънено и го погледнаха с мълчалив въпрос. Даш можеше да подуши възбудата й, уханието на нежния крем, който започваше да тече между бедрата й, желанието, което се втурна по тялото й.

— Съблечи се, Елизабет — той почти трепна от ръмженето, което прозвуча от гърлото му. — Не мога да чакам повече.

За негова изненада, тя се раздвижи в леглото. Ръцете й трепереха, вената на шията й пулсираше бясно, когато започна да се съблича. Тениската й падна на пода. Разкопча дънките си и ги плъзна бавно надолу по ханша си. Елизабет го наблюдаваше внимателно, когато разкри черните прашки от коприна и дантела, които той й бе купил. Парчето сексапилен плат подхождаше на сутиена, прикриващ закръглените й гърди от погледа му.

Даш се съблече бавно, следейки я с очи, знаейки, че този първи път би могъл да бъде повече, отколкото всеки от тях би могъл да понесе. Ако това, което предполагаше Калън, бе вярно, би било добре да го научат сега, а не по-късно. По-добре да я остави да си тръгне, преди да се установят за постоянно в Калифорния. Той също така знаеше, че не би могъл да чака повече.

— Свали останалото — погледът му не я изпускаше, когато тя разкопча сутиена, отдръпна чашките от подутите си гърди и сви рамене, за да паднат презрамките. Ръцете й се придвижиха към бикините, тънките й пръсти се мушнаха под еластичната материя и ги плъзнаха надолу по бедрата й. На Даш му се искаше да простене от глад, когато Елизабет се измъкна от тях, разкривайки гладката, обезкосмена женственост отдолу. Тя блестеше от соковете й, сладкият земен аромат накара устата му да се навлажни.

Даш остави дрехите си на стола и погали измъчената дължина на ерекцията си. Беше дебел и дълъг, и щеше да я изпълни, докато тя изкрещи от удоволствие. Не беше неестествен, но беше поразителен. Очите й се разшириха, когато най-сетне погледна по-надолу от лицето му. Даш знаеше, че единственият път, когато бе държала плътта му в ръка, не бе достатъчно задълго, за да осъзнае пълното въздействие на ерекцията му. Той можеше да направи повече от това да я изпълни. Щеше да я вземе както никой друг мъж, който някога бе имала. Може би по начини, които нито един от двамата не можеха да си представят.

Никога не бе бил с жена като Елизабет. Толкова малка, толкова сексуално неуверена и неопитна. Неговите жени винаги са били мършави и сладострастни, и способни да поемат огромната му плът между бедрата си. Елизабет беше деликатна, крехка. Мисълта за невероятната теснота, която знаеше, че ще намери, когато навлезе в нея, бе достатъчна да накара дъха му да секне от желание.

— Не искам да те нараня — прошепна той докато се приближаваше, усещайки как глада му за нея нараства толкова силно и бързо, че почти го смазва.

Уханието й се обви около него, опиянявайки го от нуждата да я докосне, да я вкуси. Мъжът спря пред нея. Пенисът му пулсираше и тежеше между бедрата му, докато се притискаше се към корема й, когато той сведе чело към нейното. Ръцете й се разтрепериха, щом Даш ги улови и ги изтегли нежно зад тялото й, извивайки гърдите й към своите.

Елизабет дишаше тежко, докато се взираше в него с тъмни, гладни очи.

— Може би имам нужда да ме заболи малко — тихата й въздишка накара челюстта му да се стегне от усилие да се контролира. — Никога не съм те молила да бъде внимателно, Даш.

Тогава той изръмжа.

— Нямаш идея за това, което съм си представял, че правя с теб, Елизабет — изрече мъжът дрезгаво. — Множеството начини, по които съм те вземал в мечтите си. Колко пъти си крещяла за мен във фантазиите ми. Крещиш, защото имаш нужда от това, което ти давам. Молеща за още.

Тя преглътна тежко, когато главата му се наведе над нея, езикът му облиза рамото й, а ръцете й се стегнаха в неговите.

— Някога била ли си връзвана? — попита я Даш. — Напълно обездвижена? Безпомощна? Оставена на милостта на човека, който те обладава?

— Не — поклати глава рязко тя.

— Искам те безпомощна под мен, Елизабет — копнееше за това, нуждаеше се от това, за това жадуваше душата му. — Искам да ме умоляваш, да си толкова влажна и гореща, че когато започна да прониквам в теб, да можеш само да молиш за още.

Даш чу скимтенето й, един звук на неприкрит копнеж. Неговата сладка, малка Елизабет, винаги така овладяна, така благоприлична и сдържана, трепереше от възбуда при мисълта да бъде вързана от него.

— Няма да те лъжа — той стисна ръцете й с едната си длан, а другата прокара по меката извивка на дупето й. — Няма да бъда лесен за теб. Не мога да бъда. Ти няма да ми позволиш да те предпазя от всичко останало, и проклет да съм, ако ти спестя това, кой съм или какво съм. Разбираш ли това?

— Нямам нужда от друго предупреждение, Даш — очите й проблясваха в мъждивата светлина на стаята, а тялото й се напрегна до неговото. — Не се нуждая да ме защитаваш от каквото и да било. Най-малкото от това, което си.

Устните й се раздвижиха върху рамото му, след това зъбите й го одраскаха, преди да го захапят нежно. Даш затвори очи, докато се бореше с желанието да я обладае бързо и силно.

— Трябва ли да ти покажа — попита тя, — точно колко те желая, Даш Синклер?

Устните й се придвижиха по-надолу по гърдите му, като едновременно с това ръцете й се дръпнаха рязко от хватката му. Езикът й, като течен огън, докосна твърдото мъжко зърно. Мъжът простена дрезгаво и я пусна.

Даш стоеше там, дяволски близо до безпомощността, по начин, по който никога не бе стоял, и гледаше как една от най-големите му фантазии оживява.