Лора Лей
Вълкът на Елизабет (28)

Глава 27

Даш беше влюбен в нея. На следващата сутрин Елизабет го наблюдаваше, докато той се придвижваше през храсталака пред нея, показвайки й как да премине безшумно през гората. Това я изумяваше. Движенията му не предизвикваха нищо. Нито помръдване на листо, нито повей на въздуха. Птиците чуруликаха в равномерна симфония, катеричките продължаваха да си играят, а звуците на планината оставаха постоянни и необезпокоявани.

Когато Елизабет тръгна след него, без значение колко упорито се опитваше, гората около тях притихна едва доловимо и тя се почувства така, сякаш дивата природа се присмиваше над опита й да имитира грацията на Даш и лекотата на движенията му сред храстите.

Мъжът я наблюдава с присвити очи няколко минути.

— Спри. Гледай.

Породата не беше щедра на думи по време на тренировъчните фази, които провеждаше. След миналата вечер и прошепнатото признание, той беше дори по-мълчалив от обикновено. Елизабет знаеше, че го бе наранила. Знаеше, че мълчанието й го бе пронизало дълбоко.

Сега го наблюдаваше, както й бе наредил. Следеше всяко движение на тялото му, всяко присвиване на мускулите. Даш бе захвърлил ризата си по-рано днес и в момента бе облечен само с камуфлажните панталони, които носеше в пустинята. Приглушените земни цветове му подхождаха, съчетаваха се с гарвановочерната му коса и тъмния златист оттенък на кожата му. Той се движеше сред дърветата и храстите с увереност, породена от животинската му ДНК. Беше естествен, част от земята и битката за живот, която течеше в планината.

— Твоята цел е възможно най-добре да се слееш с обстановката около себе си — гласът му беше равен, лееше се и я галеше като лекия бриз, който шумолеше по дърветата. — Ако знаеш, че не можеш да се движиш толкова безшумно, колкото е нужно в дадената ситуация, тогава чакаш вятъра. Той преминава през земята и всеки лек шум, предизвикан тогава, може да бъде приписан на него. Врагът ти се ослушва за нещо необичайно, нещо, което не е на място. Не търси звуците, които са често срещано явление на неговата територия.

Даш изчака нов порив на вятъра, преди да се плъзне през гъстата папрат и високите, разцъфнали храсти. Елизабет видя как листата се докосват едно до друго, видя краката му, разделящи растителността, но звукът на вятъра шумолеше по клоните отгоре и ги прикриваше.

— В имението ще има кучета — каза той, когато спря от другата страна на храсталака. — Добре обучени животни. Ние ще навлезем от подветрената страна и ще съобразим проникването си с графика за обиколките на пазачите, за да не могат да уловят миризмата ни. А това означава, че трябва да бъдем много бързи. Бързината и тишината невинаги вървят ръка за ръка. Така че ти трябва да направиш това правилно.

Елизабет наистина го обичаше. Наблюдаваше го как се движи из най-гъстите части на храсталаците, докато я учеше я на това, което трябва да знае, за да оцелее, за да тръгне след врага, който ще ги убие, ако бъдат заловени. Даш й се доверяваше, че ще бъде способна да покрива гърба му, да се бие редом с него. И въпреки отказа й да му предаде това окончателно доверие, той не се бе поколебал в своята решимост да защити нея и Каси по възможно най-добрия начин. Даш знаеше, че тя ще трябва да се бие, да бъде равноправна партньорка, както и любовница, когато истината за произхода на Каси бъде разкрита.

— Запомни, Елизабет, мисията е на второ място. Главната ни цел е да оцелеем. Няма да правим нищо, което да наклони везните в полза на врага ни, защото винаги можем да отложим мисията си за някой друг ден. Освен това, ако се наложи, има и други начини да защитим Каси. Това е най-ефективно и най-логично за момента. Ако се провалим, се изтегляме. Разбра ли ме? — гласът му беше станал твърд, когато се върна отново при нея.

Младата жена кимна бавно, докато се взираше в него напрегнато и внимателно. Изражението на Даш беше мрачно, каквото бе винаги по време на тренировка.

— Добре — мъжът кимна и студеният му, тъмен поглед срещна очите й само за секунда. — Някакви въпроси?

— Защо ме обичаш? — въпросът изглежда изненада и двама им.

Той се вторачи в нея изумено в продължение на пет секунди, преди челото му да се набръчка в свирепо смръщване.

След това направи гримаса, клатейки глава.

— По дяволите, Елизабет, защо правиш това?

— Кое?

— Изчакваш, докато съм напълно разсеян, за да попиташ нещо толкова идиотско. За умна жена като теб, това е един от най-глупавите въпроси, който би могла да зададеш.

Устните й се свиха обидено, тя скръсти ръце на гърдите си и го погледна гневно.

— Не смятам, че въпросът ми е глупав — уведоми го разпалено. — Сериозно, Даш. Не е като да имам опит с мъже, които ми казват, че ме обичат. Може би имам нужда от малко разяснение.

— Разяснение за какво? — озъби се той, а очите му проблеснаха опасно. — Разбери го. И когато го направиш, ме уведоми, защото точно сега съм по-склонен да те сложа на коленете си и да те напердаша задето ми задаваш този въпрос. Сега закарай задника си ей там и докато го правиш, не издавай звук.

Кръвта й кипна при тази заповед. Почти се хвърли към него, но спря на един сантиметър от тялото му и погледна нагоре враждебно.

— Мъртва си — изръмжа Даш. — Ако беше в имението на Грейндж, щеше да алармираш всеки проклет пазач и куче, че си тук.

— Е, това не е имението на Грейндж и ти зададох напълно логичен въпрос — отвърна му яростно. Понякога той й напомняше, че е все пак мъж, макар и Порода. А мъжете бяха дяволски трудни за разбиране. — Заслужавам отговор.

— Щом не знаеш, тогава не заслужаваш нищо — отсече Даш.

— Добре — тя бе готова да го срита по пищяла задето е толкова дяволски упорит. — Запази го за себе си, здравеняко, и аз ще продължа да бъда също толкова мълчалива за това защо те обичам. Още по-добре. Ще мълча и точка. Връщам се в хижата.

Елизабет се обърна да стори точно това, но преди да успее да направи повече от една крачка, той я сграбчи за ръката и я завъртя обратно.

— Какво каза току-що? — изръмжа Даш.

— Нищо — тя издърпа ръката си от хватката му. — Сега, ако ме извиниш, горещо ми е, гладна съм и съм вбесена. Така че можеш да ми целунеш задника. Приключих за днес.

Мъжът улови задната част на панталоните й и я дръпна, за да я спре, като се извиси застрашително над нея.

— Ако продължаваш да ме дразниш с това сладко дупе, ще приема предложението ти, бейби.

Елизабет му хвърли вбесен поглед.

— Можеш да спреш със заплахите. И двамата знаем, че няма начин. Сега, аз съм гладна. Разкарай се и върви да ловуваш или нещо такова. Отегчаваш ме.

Мъжът я пусна, но Елизабет бе повече от наясно с това, че го направи не защото тя може да се дръпне от него, а просто защото той реши да го стори.

— Върви право напред и убеди себе си в онова, което каза, бейби — ухили се Даш. — Отиди в хижата. Ако не възвърна самоконтрола си, ще ти покажа точно какви са възможностите. И после ще обсъдим липсата ти на здрав разум, щом ме предизвикваш.

Единственият й отговор бе едно не съвсем женствено изсумтяване, когато тя се отдалечи от него. Това щеше да я отучи да казва на това тромаво, арогантно парче мъжка плът, че го обича. Но Елизабет осъзна, че се усмихва, докато върви бавно обратно към хижата. Усмихваше се и бе изпълнена с топлина, която не бе смятала, че е възможно да изпитва. Даш сигурно наистина я обичаше, мислеше си младата жена, докато слизаше по планината. В противен случай щеше да е ядосан, вместо просто раздразнен.

Тогава тя спря. За един миг, без да е сигурна защо, Елизабет рязко спря и се плъзна зад ствола на един вековен дъб. Сърцето й внезапно заби неконтролируемо, а кожата й настръхна от усещане за опасност, от рязката промяна във въздуха.

Не се чуваше нито звук. Птиците не пееха и сякаш гората бе застинала в очакване, а земята наблюдаваше новата игра, каквато и да бе, която се играеше. Елизабет усети нещо зад себе си и улови дръжката на пистолета, който Даш настояваше тя да носи. Издърпа оръжието, провери пълнителя безшумно и свали предпазителя.

Къде беше Даш? Елизабет се обърна и се вгледа в посоката, от която дойде, но не видя нищо. Можеше ли той да усети промяната над нея?

Не прави нищо необмислено. Тази мисъл започна да се повтаря в ума й като рефрен. Отстъпи, ако се налага. Бий се друг ден. Но къде беше Даш?

Насили се да постави сърдечния си ритъм под контрол, като започна да диша дълбоко, успокои силното туптене на пулса в ушите си и се опита да се ослуша внимателно в звуците около себе си. Вятър и някакво шумолене пред нея.

Елизабет се премести отново, като се придвижваше се покрай ствола на дървото, за да се увери, че е скрита. Държейки оръжието в готовност, тя се сви в основата му и надникна предпазливо. Ето там. Някаква бързо движеща се сянка, сякаш нещо или някой, се плъзгаше покрай ръба на прикритието от камъни на няколко стъпки от дървото, зад което се бе скрила.

О, Господи! Нима Грейндж ги бе открил? Дали по някакъв начин бе узнал какво правят? Младата жена се обърна и притисна гръб към дървото, докато наблюдаваше района около себе си с присвити очи и обмисляше възможностите си. Който и да бе там, застрашаваше повече нея, отколкото Даш. Ами ако раздразнението, което го изпълваше бе притъпило сетивата му? Той бе развълнуван заради нея. Може да не бе толкова предпазлив, колкото трябваше да бъде.

Колко души бяха? Къде се намираха?

Младата жена пое дълбоко дъх, както бе виждала да прави Даш, ноздрите й пламнаха, но нищо не дойде към нея. Не можеше да усети къде се крият те, а и нямаше идея как да застане в позиция, за да вижда по-добре.

— Хей, госпожо, къде е Даш? — Елизабет трепна, когато мъжкият глас отекна откъм скалите, които бе гледала преди секунди.

Остана притихнала.

— Хайде, знам, че е тук горе. Просто трябва да говоря с него. Само ми кажи къде е той и всичко ще е наред.

Елизабет трепереше. Усещаше как вятърът премина по хладната й кожа, когато я изпълни чувство на страх.

Стой безшумно, когато не си сигурна, й бе казал Даш предишния ден. Ако си скрита, значи не се виждаш. Без значение дали те мислят, че знаят къде си, винаги има шанс да се преместиш. Най-добрата ти защита е мълчанието.

И тя остана мълчалива. Не се раздвижи, нито помръдна, само гледаше земята пред себе си. Не можеше да види нищо от тази позиция, не можеше да усети никакво движение зад себе си.

— Госпожо, уморих се да стоя тук. Знам, че си там. Мога да подуша Даш по тялото ти. Сега ми кажи къде, по дяволите, е той.

Страхът я прониза. О, Господи! Как би могъл да я помирише? Сигурно беше Порода. Или лъжеше. Лъже, реши тя. Калън и Котките бяха единствените Породи, които знаеха тяхното местоположение, и те имаха номера на мобилния телефон на Даш. Нямаше да се промъкват през планината.

— Да те убия би било толкова лесно — изръмжа гласът с контролирана ярост. — Престани да се правиш на глупачка и ми отговори.

— Да убия теб би било още по-лесно — Даш! Гласът му сякаш отекна около Елизабет, когато замаяно облекчение заля тялото й. — Хвърли оръжието и се премести там, където тя може да те види. Не се ебавай с мен. Тук е моята територия. Не можеш да победиш — планината се изпълни с тишина за няколко дълги мига. — Елизабет, премести се надясно внимателно и дръж този пистолет насочен между бедрата му, докато дойда до вас. Не искаме да го убием, ако направи нещо глупаво, а само да го раним наистина лошо.

Заля я шеметно удоволствие, когато се премести внимателно, за да направи това, което й нареди Даш. Докато заобикаляше дървото почти изпусна пистолета от уплаха, преди да успее да го насочи както й бе казал.

Примигна срещу непознатия, видя как светлите му очи се насочват към нея спокойно. Държеше ръцете си внимателно на разстояние от тялото си.

— Ти си неговата женска — очите му се присвиха върху нея съсредоточено.

Елизабет преглътна тежко, отказвайки да отговори. Устните на мъжа се извиха развеселено.

— Справил се е добре — кимна той. — По-добре, отколкото очаквах.

— Саймън, ти глупав кучи сине — Даш навлезе в малкото сечище, гняв вибрираше от всяка фибра на тялото му. — Опитваш се да се убиеш ли?

Очевидно непознатият бе войник от същия вид като Даш. Държеше се в предпазлива готовност, слабото му, мускулесто тяло бе готово за действие. Имаше къса, тъмна коса, светлосини очи и лице на паднал ангел.

— Опитвам се да ти помогна — сви рамене той. — Чаках цяла вечност в тази хижа и реших да дойда да те потърся. Обаче твоята жена ме усети. Добра е.

Даш погледна към нея и Елизабет се зарадва на одобрението в очите му.

— Елизабет, запознай се с един от хората, с които се сражавах извън страната. Какво, по дяволите, прави тук, нямам никаква представа — той стрелна другия мъж с остър поглед, вдигна ръка и направи знак на Елизабет, че трябва да отиде при него.

— Казах ти какво правя тук — отвърна Саймън с бавен, мек и провлачен южняшки говор. — Не съм сам. Един отряд чака в хижата. Не искахме да те изненадаме прекалено лошо.

Елизабет усети как тялото на Даш се стяга от изненада.

— Отряд? — намръщи се той. — За какво, по дяволите?

— За да разберем какво правиш тук горе — мъжът сви рамене, наведе се внимателно и намери оръжието, което бе хвърлил. Веднага го прибра в кобура. — Няма да бъде лесно да хванеш онова копеле, Даш. Събрах стария си екип и дойдохме тук, за да ти помогнем.

Въпреки мекия, приятен говор, Елизабет усети упоритост в мъжа, който Даш нарече Саймън, упоритост, която й подсказа, че няма да отстъпи лесно.

Вълчата порода го наблюдаваше — не подозрително, а объркано.

— Защо? — Даш поклати глава. — Това не е твоя битка, Саймън. Или на твоя отряд. И съм сигурен, че не мога да си позволя хонорара ти.

Пълните, чувствени устни на Саймън се извиха подигравателно.

— Смятай го за безплатно — каза той меко. — Нека се върнем в хижата. Стефани прави кафе. Надявам се да нямате нищо против. А останалите чакат нетърпеливо.

Последва дълго, напрегнато мълчание.

— О, по дяволите. Довел си момичетата си — Даш простена сякаш бе обиден. — Саймън, по дяволите, тези жени са порочни.

— От най-добрия вид — кимна другата Порода. — И са дяволски разтревожени за твоя безполезен задник, откакто чуха за глупавата мисия, която си поел. Нима сам не знаеш по-добре, Даш? Грейндж ще разполага с една малка армия, която ще чака да им паднеш с това красиво същество, което притежаваш. А ако я залови, знаеш дяволски добре, че ще получи и детето, рано или късно.

Ленивият, провлачен говор, безгрижната стойка и греховно красивият външен вид бяха комбинация, която можеше да се окаже опустошителна, ако не бе фактът, че тялото и сърцето на Елизабет принадлежаха на Даш. Саймън бе не само най-невероятно изглеждащият войник, който можеше да си представи — той приличаше на мило южняшко момче, което си играе на войник.

— Истината ли казва? — попита Елизабет Даш.

— За съжаление, да — въздъхна Даш. — Хайде, можеш да се запознаеш с Момичетата на Саймън.

— Неговите момичета? — попита тя подозрително.

Даш погледна надолу към нея с нещо, което приличаше на примирение.

— Да. Неговите момичета.