Лей Грийнууд
Единствено с теб (22)

Глава 22

Солти бе очаквал, че напрежението между него и Роджър в един момент ще прерасне в размяна на удари. Той неохотно се изправи на крака и направи последен опит за мирен изход.

— Защо не улесниш всички ни и просто не отидеш да спиш в навеса?

— Това е моята къща, Елън и Джаред са мои деца, а Сара моя съпруга. Имам пълното право да спя вътре. По дяволите, мой дълг е.

— Няма да ти позволя да влезеш.

— Как ще ме спреш?

— С всичко, което е нужно.

Мъжът нападна Солти, като бик, с наведена глава, размахвайки ръце. Солти не знаеше дали му е вършело работа в златните мини. На него никога не му бе помагало в сбиванията с другите момчета в града, докато растеше. Той отстъпи и просто остави мъжа да се препъне.

Роджър се изправи с изненадана усмивка на лицето.

— Ти се страхуваш от мен.

Солти поклати глава.

— Просто ти давам шанс да се върнеш в бараката. Няма да спиш в къщата.

Усмивката все още си стоеше на мястото.

— Мисля, че се страхуваш.

— Ако станеш и се биеш като мъж, предполагам, че ще разбереш.

Обидата изтри усмивката от лицето на Роджър. Вдигайки юмруци, мъжът пристъпи към Солти, който се опитваше да определи какъв боец беше той. Роджър наистина ли разчиташе единствено на удари? Щеше ли да потърси повече телесен контакт, или щеше да го превърне в мач по борба?

Той стоеше самоуверено пред Солти, очевидно изчаквайки го да нападне първи.

— Няма ли да се биеш?

— Ти си този, който иска да се бие — отвърна Солти. — Всичко, което аз желая, е да не ти позволя да влезеш в къщата.

— Значи просто ще стоиш там?

— Докато не е нужно да сторя нещо друго.

Изглежда, Роджър не знаеше как да започне бой, освен да се нахвърли на сляпо върху противника си. Той се поколеба, преди да се приближи и отправи пробен удар.

Солти го парира.

— Ако си се бил така и в мините, нищо чудно, че са те изхвърлили от там.

— Не са ме изхвърлили. Аз напуснах — Роджър отправи нов удар, който Солти блокира също толкова лесно, колкото и първия.

— Станало ти е навик да бягаш рано, а? И армията ли напусна, преди да свърши войната?

— Ти, копеле!

Роджър нападна ядосано, но ударите му бяха несполучливи, защото Солти маневрираше наляво и надясно, докато сам раздаваше юмруци.

— Застани на място и се бий — извика Роджър. — Страх ли те е?

— Мога да спечеля тази битка по половин дузина различни начини — каза Солти. — Просто се опитвам да реша, кой ще бъде най-лесния.

Роджър нападна за втори път. Не беше трудно да го избегне и да нанесе остър удар в ребрата му, докато преминаваше тромаво. Мъжът се олюля, но се обърна и почти веднага нападна отново. Ударите бяха слаби и двамата скоро отстъпиха за кратка почивка, без много видими наранявания.

— Ако искаш да спечелиш бой — отбеляза Солти, — трябва да прилагаш постоянен натиск — той затанцува отново, улучвайки различни части от тялото на Роджър. — Не трябва да се опитваш веднага да нанесеш решителния удар — още два бързи в стомаха и се отдръпна от обсега му. — Поддържаш опонента си извън равновесие и в защита, без да знаеш, какво ще направиш после — той стовари бърз ъперкът и отскочи настрани, за да избегне удар в тялото.

— Стой мирно, ти кучи сине! — задъха се Роджър.

— Ако противника ти е по-голям, по-силен или по-тежък, е важно да продължаваш да се движиш — продължи Солти. — Най-глупавото нещо, което можеш да направиш, е да се оставиш да бъдеш въвлечен в юмручен бой — те размениха няколко бързи удара и Солти отново затанцува.

— Всички тези неща, които говориш са пълни глупости. Просто протакаш.

Солти се ухили, което така разсея Роджър, че успя да му нанесе тежък удар в корема, последван от нов бърз в брадичката. Роджър залитна. Солти го удари половин дузина пъти, преди да се отдръпне извън обсег.

— Нека спрем — предложи Солти. — Няма да те пусна в къщата.

Роджър се приближи до него, вкопчиха се един в друг и започнаха да си раздават удари отблизо. Стомах. Ребра. Челюст. Нос. Гърди. Нямаше пощадена част. Роджър не беше добър боец, но бе силен, а ударите му болезнени.

Понесе се момчешки глас.

— Удари го отново. Не е достатъчно силно!

Солти бе толкова изненадан, че Роджър успя да нанесе удар, от който залитна. Той отстъпи няколко крачки назад.

— Влизай обратно вътре — каза той на Джаред.

— Не и преди да го повалиш на земята.

Роджър вложи цялата си тежест в удара. Това го забави достатъчно, за да може Солти да го избегне и сам да нанесе тежък удар.

— Точно така! — окуражаваше го Джаред. — Нокаутирай негодника.

— Защо подкрепяш него? — попита Роджър. — Аз съм ти баща.

— Никога не си бил и няма да бъдеш.

Липсата на лоялност в сина му, разяри мъжът толкова силно, че той се обърна, давайки на Солти възможност да нанесе няколко тежки удара. Роджър се препъна лошо, но не падна. Изправи се олюлявайки се и погледна свирепо, кървейки от носа и устата.

— Защо не спрем вече? — попита Солти. — Не искам да те унижавам пред сина ти.

Роджър не отговори, а се приближи отново за поредната серия от удари. Ставаше все по-слаб, но не бе готов да се предаде. Изглежда се налагаше някой от тях да бъде нокаутиран. Солти бе твърдо решен да не бъде той.

Докато губеше енергия, ударите на Роджър отслабваха и той започна да се обляга на Солти, да обвива ръцете си около кръста му и да стоварва неефективни удари по гърба му. Накрая Солти го удари в бъбрека и мъжът падна на колене.

— Готов ли си да приключиш сега?

Противникът му се изправи на крака и нападна, но в хода му липсваше посока.

— Нокаутирай го — каза Джаред. — Мразя го.

Солти нанесе още два удара.

— Не го мразиш. Просто си му ядосан.

— Мразя го. Искам да го убиеш.

С крайчеца на окото си, Солти забеляза Арни да се приближава откъм фургона. Доби го следваше. Това го разсея толкова, че Роджър успя да нанесе удар.

— Съсредоточи се — извика Арни.

— Ще бъде по-лесно без публика — изсумтя Солти.

Гледката изглежда зареди Роджър с енергия. Той нанесе вихрушка от силни удари и на Солти му трябваше малко време, за да възвърне равновесието си.

— Стига си го щадил — извика Доби. — Сложи край на това, за да мога да поспя малко.

— Всички имаме нужда от сън — Сара бе излязла от къщата.

Развълнуван писък подсказа на Солти, че и Елън е навън. Това се превръщаше във фарс. Трябваше да сложи край на боя и то възможно най-бързо.

Той изчакваше възможност. Когато Роджър замахна, пропусна и загуби равновесие, Солти се размърда. Той нанесе нова серия от удари в корема му. Докато се превиваше от болка, Солти го удари с коляно в челюстта.

— Браво! Удари го пак!

Роджър бе победен, но все още не се предаваше. Когато се изправи и замахна, Солти го довърши с директен удар в гърлото. Мъжът се свлече хриптейки тежко.

— Той ще умре ли? — попита Елън.

— Не — отвърна Арни. — Ще живее, за да превърне живота на някоя друга жена в ад — после се обърна и се оттегли.

— Искаш ли да ти помогна да го завлечем до навеса? — попита Доби, поглеждайки към хриптящия и кървящ Роджър.

— Отивай да се наспиш — отвърна Солти. — Той може да се справи и сам.

— На мен не ми изглежда така — каза Елън.

— Иска ми се да го беше убил — изръмжа Джаред, после намести патерицата под мишницата си и влезе вътре.

— Зле ли е ранен? — попита Сара.

Солти го погледна.

— Не. Просто има нужда от няколко минути да възстанови дишането си.

— Никога не съм присъствала на бой — каза Елън. — Мислиш ли, че ще иска да се бие пак?

— Да се надяваме, че не — отвърна Сара. — Сега е време да се връщаш в леглото.

— Но аз искам да видя какво ще стане, когато се изправи!

— Нищо няма да стане — обясни Солти. — Баща ти ще се върне в навеса и ще заспи.

Подобен безинтересен край очевидно разочарова Елън. Тя влезе вътре, без повече да протестира.

— Съжалявам за всичко това — каза Сара.

Солти сви рамене.

— Нищо не можеше да направиш. Роджър трябваше да се опита да влезе вътре, а аз да го спра. Сега, след като уредихме нещата, ще бъде по-лесно.

Сара знаеше, че Солти се опитва да я успокои. Може би щеше да бъде по-лесно в някои отношения, но нямаше да получат истинско облекчение, докато не намереха законно решение. Беше възможно тя да се разведе с Роджър и отново да се омъжи за Солти, но това щеше да отнеме много време и пари, които нямаха и щеше да прекара всички през емоционален кошмар. Той искаше да го избегне.

— Знаех, че ще опита да влезе вътре — призна Сара. — Оставих заредена пушка до леглото си.

Роджър успя да седне.

— Не би използвала пушка срещу мен.

— Само в краен случай.

— Но аз съм ти съпруг. Бяхме женени.

— Ти избяга и ни изостави. Сега си лягам. Ако искаш закуска и ти ще направиш същото. Ако отново се сбиеш със Солти, ще се наложи да си отидеш, докато не получа развод. Няма да ти позволя отново да съсипеш живота ми.

— Имам правото да бъда тук — настоя Роджър. — Без значение, какво мислите ти и този мъж.

Сара вече бе влязла, затова Солти отговори:

— Тогава не ме принуждавай да те изгоня. Сега се връщай в бараката — когато Роджър не показа никакви признаци, че ще вдигне завивките си, той попита: — Имаш ли нужда от помощ?

— Това не е краят — изръмжа Роджър.

— Съдията ще реши кой брак е законен, но дотогава ще спиш в навеса и ще вършиш твоята част от работата. Ще уважаваш Сара и няма да отправяш пренебрежителни забележки относно Джаред. Момчето показва повече кураж и решителност от нас двамата взети заедно.

Роджър изсумтя.

— Той е сакат.

— Ограниченията му са само физически. Един ден ще те накара да се гордееш да го наречеш свое дете.

Роджър се засмя.

— Как?

— Няма много неща, които не може да направи, когато го реши. Аз бих се гордял, ако е мой син.

— Взимай си го тогава — Роджър се наведе, за да вдигне завивките си. Боят, който бе отнесъл затрудни изправянето му, но Солти не изпита никакво съчувствие.

Роджър се обърна и погледна изненадано, когато Солти изръмжа:

— Ти, кучи син! Това, което си изстрадал, не е нищо в сравнение с онова, през което Джаред минава всеки ден и въпреки всичко, той го изтърпява с достойнство и кураж, докато ти хленчиш заради лошия си късмет и тормозиш всички, които са по-слаби от теб. Радвам се, че Джаред не е взел нищо от теб, освен външния вид. Той вече е два пъти повече мъж, отколкото ти си мислиш, че си.

— Ти не знаеш и едно проклето нещо за мен — извика Роджър.

— Знам, че си бил прекалено сляп, за да осъзнаеш, че си се оженил за прекрасна жена. Знам, че си твърде повърхностен, за да знаеш, че деца като Елън и Джаред са дарове, които трябва да бъдат обичани много. Знам, че си бил твърде мързелив, за да ръководиш успешно ранчо. Виждал съм поне сто разстреляни момчета, които трябваше да се приберат при семействата си вместо теб.

— Бил си се във войната?

Солти игнорира въпроса.

— Толкова ли е нарушено зрението ти, че не можеш да видиш никой друг, освен себе си? Неспособен ли си да се интересуваш от някой друг, или просто смяташ, че е ненужно?

— Не знаеш какво…

— Как може да пропилееш толкова предимства? Дали са ти работещо ранчо, красива жена, която е желаела да направи буквално всичко, за да спечели уважението ти и две прекрасни деца, готови да те обичат безрезервно. Само мъж, който е престъпно глупав би захвърлил всичко това.

— Какъв войник си бил? — настоя Роджър гневно.

— Дяволски добър, но потресаващото пилеене на животи ме научи на поне един урок, който ти никога не си разбрал. Всеки, млад или стар, обикновен или красив, е точно толкова важен, колкото съм и аз, следователно заслужава уважението ми. Ти си пропилял години, мислейки се за по-добър от останалите, защото си красив, но погледни се сега. Вероятно си смятал, че сам ще спечелиш войната, само че никога не си се издигнал повече от обикновен пешак. Преследвал си мечтата за лесно забогатяване и накрая си свършил с нищо. Никога не си ценял семейството си, докато не ти е останал никой друг, към когото да се обърнеш.

Роджър понечи да отговори, но се отказа.

— Можеше да се превърнеш в герой за децата си, като просто се прибереш у дома. Не е било нужно да печелиш битки, да бъдеш богат или красив. Всичко, което е трябвало да направиш, е, да бъдеш техен баща.

— Те бяха бебета.

— Бебетата растат. Но не си могъл да погледнеш отвъд увредения крак на Джаред повече, отколкото си можел да видиш, че Сара е повече от просто съпруга, собственост, която да притежаваш като добитък. Със своята слепота, си пропилял двата най-ценни дара, които човек би могъл да има. Вярна жена и любящи деца.

— Знам, че не направих всичко по силите си…

Солти не го остави да довърши.

— Не си направил нищо друго, освен да мислиш за себе си.

— Върнах се.

— Защо?

Роджър изглежда търсеше отговор. Може би за първи път в живота си щеше да признае, че е сгрешил.

— Усетих, че тук ми е мястото. Никъде другаде не можах да се почувствам у дома.

Солти не бе сигурен дали той има предвид, че никъде другаде не е могъл да продължи да живее, без да се съобразява с никой друг, освен себе си, но искаше да повярва, че у него се крие частица човечност. Войната го бе променила. Вероятно бе сторила същото и с Роджър.

— Ранчото никога повече не може да бъде твой дом, но това е нещо, което ще изясним по-късно. Лягай си. И двамата имаме нужда от сън.

Той въздъхна, докато наблюдаваше как Роджър куцука към навеса. Беше уморен от него. Предпочиташе да мисли за Сара, за начина, по който я усещаше в ръцете си, по който отвръщаше на целувките му, по който го погледна, когато й каза, че я обича. Роджър бе по-голяма пречка за щастието им, отколкото укрепването на ранчото, но въпреки всичко, щеше да намери решение. Бе намерил всичко, което искаше от живота и нямаше да остави безполезен негодник като Роджър Уинборн да му го отнеме.

 

 

Сара не можеше да заспи. Беше разстроена, че Солти се чувства длъжен да спи отвън на земята, за да я пази от Роджър. Ядосваше се, че бившият й съпруг все още мислеше, че има право над тялото и над живота й. Беше бясна, че бе принудил Солти да се бият.

Ставайки все по-нервна с всяка минута, тя стана от леглото и облече една роба. Близостта на Солти бе друга причина, поради която не можеше да спи. Не можеше да спре да мисли за изминалата нощ. Не само за физическото удоволствие, макар че то бе истинско откритие. Беше й трудно да повярва, колко много го обича и колко щастлива бе, откакто разбра, че той отвръща на чувствата й. Знаеше, че трябва да си ляга, че трябва да остане в стаята си, или поне да не излиза от къщата, но не си направи труда да се разубеждава за онова, което бе решила да стори. Обу груби чехли, завърза робата и излезе от стаята. Отиваше при Солти.

Внимателно отвори входната врата в случай, че той бе заспал, защото не желаеше да го буди или тревожи. Просто искаше да почувства, че е близо до него, да усети топлото му и успокояващо присъствие. Никога не си бе представяла, че мъж може да има такова влияние над нея.

Солти лежеше на една страна, с гръб към къщата. Той издърпа одеялото до брадичката си, за да прогони нощния студ. Тази гледка я накара да пожелае да го прегърне и да го задържи, докато го стопли.

— Защо не си в леглото? Утре ще си изтощена.

Тя се усмихна.

— Трябваше да се досетя, че си ме чул.

— Не биваше да излизаш.

— Не можах да заспя.

— След малко ще се появи Джаред. След него и Елън. Щом тя започне да задава въпроси по нейния тих, приглушен начин, цялото ранчо ще е станало.

Сара се засмя. Само Солти можеше да се пошегува с подобна ситуация. Нищо чудно, че и нейното настроение бе повишено напоследък.

— Точно сега мисля за много неща едновременно, а присъствието ти ме успокоява.

Солти се обърна.

— За пръв път някой се чувства по този начин с мен — каза той.

Тя поклати глава.

— Съмнявам се. Но ти направи какво ли не за мен и децата. Не знам как изобщо бих могла да ти се отплатя.

— Ако продължиш с подобни изявления, нищо няма да ме спре да ти покажа — очите му светнаха похотливо.

— И аз си го помислих — прошепна тя. — Много ли е ужасно жена да го признае?

Той поклати глава.

— Нормално е жена да се наслаждава да бъде с мъжа, когото обича, така че не виждам никаква причина, поради която да не може да го каже.

Тя седна на стълбите и зави краката и стъпалата си с робата.

— Жените не говорят за това, какво е да бъдат с мъж.

Той се ухили.

— Момчетата не говорят за нищо друго.

— Мислиш ли, че съм по-различна от другите жени?

— Нормално е за една жена да се наслаждава, когато е с мъж. Ако ли не, то е защото е прекалено уплашена.

— Аз се страхувах, но вече не — каза тя.

Солти го бе променил.

Дори на лунната светлина, можеше да види как погледа му омеква.

— Ти не се страхуваш от нищо. Ти си най-смелата жена, която познавам.

Никой никога не бе мислил, че тя е смела и умна. Или такава, на която може да се разчита. Това, че мъж, който бе преживял война, казваше подобно нещо, го правеше още по-прекрасно.

— Просто направих това, което трябваше.

— Без ничия помощ. Ти си забележителна жена, Сара Уилър.

Сара Уилър. Все още й беше трудно да спре да мисли за себе си, като за Сара Уинборн. Споделянето на името на Солти я караше да се чувства по-близка до него, да иска да е близо до него. Физически. Нуждаеше се от докосването му, топлината… увереността му в бъдещето. За пръв път в живота си не се чувстваше самотна.

— Трябва да влизаш вътре — повтори той.

— След малко — тя се изправи на крака. — Просто исках да прекарам още няколко минути с теб.

— Нека дойда при теб — Солти уви одеялото около себе си и когато забеляза усмивката й, каза: — Трябва да запазим приличие. Аз по бельо? Не бих рискувал Елън да гледа през прозореца и да разкаже на всички на закуска своята версия на това, което е видяла.

— Искам да ни види как се държим за ръце, дори как се целуваме, за да се научи да не се страхува от любовта — тя се премести, за да направи място на стъпалото до нея.

— Елън не се страхува от нищо — Солти обви ръка около нея. — Защо би се страхувала? Тя има теб за пример.

Сара се отпусна в прегръдката му. Беше странно, че й беше по-лесно да повярва, че Солти я обича, отколкото да приеме, че й се възхищава, но щеше да поработи върху това. Чувството й харесваше.

— Елън взима и теб за пример. Както и Джаред.

— Ти имаш най-голямо влияние — той бързо я целуна. — Справила си се чудесно. Те са прекрасни деца.

Тя предпочиташе да я целува заради самата нея, а не заради начина, по който е отгледала децата си, но щеше да приеме всяка целувка, по всяко време, поради каквато и да е причина, стига да беше от Солти.

— Може ли да получа малко от одеялото? Студено е.

— Виждала ли си ме по дълго бельо? Нямаш никакъв шанс.

Тя се изкиска.

— Виждала съм те и по по-малко — прошепна тя. — Искам отново да те видя по този начин.

— Както и аз, но мисля, че предния двор не е най-удачното място.

Тя се опита да се въздържи, но отново се изкиска.

— Знаеш, какво имам предвид.

— Разбира се, но се опитвам да не мисля за него. Освен това… — той не довърши изречението, но нямаше и нужда. И двамата знаеха, че пристигането на Роджър бе променило всичко.

Макар бившият й съпруг да бе биологичния баща на децата, Солти щеше да бъде много по-добър баща и съпруг. Тя трябваше да измисли начин да пропъди Роджър от живота им завинаги.

— Не искам да мисля за него. Той вече не е важен. Само ние.

Солти я прегърна.

— Това е моето момиче.

— Аз съм твоето момиче, нали? — тя го погледна с надежда.

— Единствената, която съм имал и която съм искал.

— Добре. Ще издера очите на всяка жена, която те погледне повторно.

— Всяка друга красива жена на света може да падне в краката ми, но никога няма да я забележа. Никога не взимам нещо второкачествено.

Сара знаеше, че не е толкова красива, но беше хубаво, че Солти го мисли.

От начало, тя не го намираше за особено красив. Сега се чудеше как е могла да бъде толкова сляпа. Имаше приветливост в лицето на Солти, която се съчетаваше със силата на характер и тяло. Очите му бяха отворени и мили, устните строги и все пак меки. Слабото му лице сочеше за живот на дисциплина и тежка работа, ленивата му усмивка бе доказателство за вярата му в добрината на останалите. Беше толкова просто и обикновено… и същевременно рядко, и разбираше значимостта му, защото бе изпитала отсъствието му.

Тя стисна Солти.

— Очаквам да забелязваш другите жени, но няма да бъде проблем, стига да бъдеш с мен.

Те потънаха в приятно мълчание за няколко мига, наслаждавайки се на тишината на нощта и удоволствието от компанията на другия. Беше нещо, което Сара никога не бе преживявала. Целият й живот бе надпревара да свърши нещо или да избегне друго.

Всичко беше различно сега, когато Солти бе тук. Тя не се чувстваше толкова претоварена. Имаше помощта на мъжа, когото обичаше и който обичаше нея и децата й. След толкова много години, гледайки как живота й се разпада, сега той бе поел във възможно най-добрата посока.

— Обичаш ли да стоиш навън вечер? — попита Солти.

— Не знам. Никога преди не съм го правила.

— Аз го правех, докато растях и особено по време на войната. Имам чувството, че света спира през нощта, оттегля натиска и нуждите си и ме оставя съвсем сам. Дава ми възможност да реша кое е важно.

— Кое? — попита тя.

— Ти. Децата. Това място.

Скелет дойде бавно от сенките на навеса.

— Какво правиш ти тук? — попита Солти. — Казах ти да наглеждаш Роджър.

Игнорирайки го, кучето отиде до спалния чувал на Солти, подуши го и се настани.

Сара се засмя.

— Очевидно му липсваш.

— Хубаво е да го знам, но не и ако мисли, че може да вземе леглото ми.

— Можеш да споделиш моето — тя нямаше намерение да го изрича, не искаше да го притиска, но не можеше да спре да мисли за него цяла вечер. — Съжалявам, не трябваше да го казвам — тя сведе разкаяно поглед, — но искам да спиш с мен, макар да знам, че не можем заради…

Солти повдигна брадичката й и я накара да замълчи, притискайки пръст към устните й.

— И аз се чувствам по същия начин.

— Опитах се да не мисля за това, но не мога да се спра. Искам ръцете ти да са увити около мен, да се сгуша в теб, да положа глава в извивката на врата ти. Искам да се събуждам и да виждам главата ти на възглавницата до моята. Искам да мога да се пресегна и да те докосна, когато пожелая, да хвана ръката ти, да те целуна. Ала не мога да го направя, защото Роджър е тук и ме ядосва повече от всякога.

Солти я придърпа по-близо и я целуна по главата.

— Скоро ще можем да правим всичко това, дори и повече.

— Кога? Не искам да чакам. Имам чувството, че всяка минута, през която Роджър е тук, се превръща в час.

— Не знам. Трябва да се консултираме с адвокат.

Тя се притисна по-близо.

— Знам. Но се страхувам. Страхувам се, че всичко ще ми бъде отнето, точно когато го намерих.

Той поклати глава.

— Нищо няма да ти бъде отнето. Просто отложено.

— Тогава защо не се чувствам така?

— Защото и двамата го искаме отчаяно.

— Мислиш ли, че Скелет иска нещо?

Солти изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Той се взира в теб и скимти.

Скелет бе наострил уши, а погледа му бе съсредоточен към тревата. Солти се обърна към него и каза:

— Тихо. Не виждаш ли, че… — той спря, погледна към тъмния кръг от дървета около къщата и обратно. — Чуваш нещо, нали?

Мятайки опашка, кучето се изправи на крака. То притича до Солти, притисна нос в ръката му и отново изскимтя.

— Покажи ми къде е.

Скелет се обърна към дърветата. Наежи се, а скимтенето премина в ръмжене. Той притича няколко стъпки и се обърна, а ръмженето се надигаше дълбоко от гърлото му.

— Иска да го последваш — каза Сара. — Мислиш ли, че Роджър отново се опитва да се промъкне в къщата.

Солти се пресегна за панталона си.

— Ако е така, ще го прикова за стената.

Скелет бе прекосил половината двор и ръмжеше настоятелно.

— Може би просто трябва да му кажа, че не го обичам. Мога да дам дузина причини. Може би това ще го накара да си отиде — Сара знаеше, че се вкопчва като удавник за сламка. Съмняваше се, че Роджър изобщо го интересуваше.

Скелет се обърна и излая. Солти му се скара.

— Млъкни, по дяволите, преди да си събудил всички. Идвам възможно най-бързо — той взе ботушите си и напъха краката си в тях. — И сто причини няма да са достатъчни — каза той на Сара. — Ще се върна веднага, щом разбера, какво е намислил.

Докато се пресягаше към пушката си, която лежеше до спалния чувал, Скелет избухна в неудържим лай и изчезна в тъмнината.

— Проклето нетърпеливо куче. Може би той ще се погрижи за Роджър вместо мен.

— Недей да го застрелваш — примоли се Сара.

Все пак беше баща на децата й.

Солти се засмя.

— По-скоро ще стоваря пушката върху главата му. Въпрос на време е някой да го научи…

Изстрел от пистолет проби тишината и Солти се наведе, бягайки през двора.

— Ако копелето е застреляло кучето ми, ще го убия.