Лей Грийнууд
Единствено с теб (12)

Глава 12

Сара се почувства, сякаш внезапно я бяха ударили с нещо тежко по главата.

— Какво те накара да кажеш подобно нещо?

— Ние сме се появили, когато си се омъжила за татко — отбеляза тя.

— Това беше различно.

— Как?

Сара се почувства толкова слаба, че потъна в леглото.

— Омъжих се за баща ти, с надеждата да създадем семейство. Но сега си имам такова, така че нямам нужда да имам деца от Солти — тя изпусна облекчена въздишка. Това отговаряше на въпроса, без да се намесват никакви лъжи.

— Не искаш ли да си имате бебе със Солти?

Не. Тя не искаше никога повече да има подобен род връзка с мъж. Не заради идеята да има бебе, а заради емоционалната обвързаност, която трябваше да съществува между тях, преди да помисли да се впусне в друга физическа връзка. Не й харесваше мисълта да остарее сама, но беше за предпочитане пред ада, който бе преживяла с Роджър.

Но на Елън каза:

— Не ми е нужно друго семейство, освен теб и Джаред. Освен това, когато вие двамата пораснете и се ожените, ще ме дарите с много внуци.

— Аз няма да се женя, а Арни каза, че никоя няма да се омъжи за Джаред.

Сара се обвини, задето не е била по-бдителна и не е знаела повече за нещата, които Арни е приказвал на децата й. Тя се пресегна, сложи ръка на рамото на дъщеря си и каза:

— Когато бях на твоята възраст, и аз не исках да се женя, но си промених мнението. Накрая исках семейство. С повечето жени е така.

— Не и с мен.

— Може да си промениш мнението. Колкото до това, че никоя няма да иска да се омъжи за Джаред, това са глупости. Той е прекрасно момче.

— Но е сакат.

— Много мъже се върнаха от войната без ръце или крака, но семействата им се радват, че са пак с тях.

— Имаш предвид, като онзи лош мъж у семейство Рандолф?

Сара свали ръка от рамото на Елън и погледна дъщеря си в очите.

— Сигурна съм, че Джеф не е наистина лош. Но сега е време да спирам с приказките и да се погрижа за вечерята.

— Може ли да отида да се погрижа за конете?

Това бе един от многото пъти, в които не можеше да контролира това, което децата чуват или казват, но имаше твърде много работа за вършене, за да ги държи до себе си цял ден. Не се притесняваше толкова много за тях, когато бяха със Солти, колкото с другите работници.

— Може да отидеш. Попитай Джаред дали е готов да се върне в къщата.

Елън излезе през вратата толкова бързо, че едва чу последните думи на Сара. Любовта на дъщеря й към конете, предизвика усмивка на устните й. Само се молеше да не се присъедини към кавалерията, когато порасне.

Беше благословия, че децата й харесваха Солти, реши тя. Това отне малко от товара върху плещите й, защото вече не се налагаше да им бъде едновременно майка и баща. Сега имаха мъж, който харесваха и комуто се възхищаваха, който щеше да бъде част от живота им през следващите няколко години. Докато дойдеше време за развод, те щяха да са пораснали и способни да се справят сами.

Да, беше благодарна, че Солти харесва децата й и прави видими усилия да бъде действителна част от живота им. Трябваше да измисли как да му благодари. Един от начините бе да приготвя любимите му ястия, веднъж щом разбереше, какво обича да яде.

Друг бе да облече тази синя рокля.

 

 

Солти бе готов за вечеря. Беше гладен и изтощен от опитите да си върши работата и да държи две седемгодишни хлапета заети. Никога не бе предполагал, че децата могат да изтощават, дори и когато помагаха! Елън беше толкова ентусиазирана, че го изчерпи до край. Джаред искаше да го включат, но можеше да направи много малко без помощ или творческо планиране. Поне Скелет имаше благоприличието да стои настрани и само да гледа.

Той закова и последния пирон и се отдръпна назад, за да разгледа работата си.

— Смятам, че това ограждение ще задържи прасетата, докато не построим нещо друго.

— Ще прибереш ли и прасетата, които избягаха в ограждението? — попита Елън.

— Мама каза, че нямаме достатъчно храна, за да ги държим в ограждение — Джаред седеше върху клетката с кокошките. От време на време някоя го клъвваше, но това изглежда не го притесняваше. — Преди винаги оцеляваха достатъчно прасета, за да имаме какво да ядем.

Солти разроши косата на момчето.

— Сега, след като аз съм тук, ще се нуждаем от много повече прасета.

Елън се изкиска.

— Ако ядеш толкова много, ще надебелееш.

— А вие двамата не искате ли да станете дебели?

— Аз не искам да ставам дебел — каза Джаред. — Може да нараня крака си още повече.

Това прогони и малкото хумор, който се съдържаше в шегата на Солти.

— Кракът ти ще се подобрява — обеща той. — Няма да става по-зле.

Джаред сви рамене.

— Един доктор каза на мама, че може малко да се подобри, когато порасна, но и че никога няма да мога да ходя.

Солти вече бе извадил парчето дърво, което смяташе да превърне в патерица.

— Има повече от един начин да одереш котка. Просто трябва да измислим как да одерем точно твоята.

Елън отново се изкиска.

— Джаред няма котка.

Солти я сграбчи и потърка кокалчетата си върху главата й, за да предизвика още кикотене.

— Може би трябваше да кажа точно твоя проблем — той я ощипа по носа и я пусна. — Сега, нека тръгваме към къщата. Мога да чуя как стомаха ми ръмжи.

Той понечи да остави Джаред да се облегне на него за опора, но видя в очите на момчето, че то е твърде изморено, за да успее да стигне до къщата. Надявайки се да го представи като на игра, той вдигна детето и го качи на раменете си.

— Сега си по-висок от сестра си.

— И аз искам на конче! — извика Елън.

— Може би утре, ако брат ти не ми прекърши гърба — Солти започна да се преструва, че залита под тежестта на Джаред. — Не знаех, че е толкова едро момче.

Елън се втурна в къщата, веднага щом стигнаха. Солти свали Джаред от гърба си и я последваха.

Първото нещо, което привлече вниманието му, беше миризмата на наденички и царевичен хляб. Ухаеше толкова хубаво, че устата му се напълни със слюнка. Второто нещо беше Сара, облечена в синя рокля. Надяваше се никой да не забележи ефекта, който произведе това върху тялото му.

— Солти носи Джаред на раменете си — заяви Елън. — Мен ще ме поноси утре.

Сара вдигна поглед от тигана.

— И двамата сте твърде големи, за да ви носят на рамене. Ако му повредите гърба, ще трябва вие да вършите всичката му работа — тя намигна на Солти, което допълнително обърка тялото му. Може би тя просто се шегуваше с децата, но по-скоро изглеждаше като отпускане, след сковаващата съпротива от последните няколко дни. С топлотата, намигането и синята рокля… е, ако нещата продължаваха в същата посока, то му предстояха доста безсънни нощи.

— Каза, че ще трябва да изяде доста прасета, защото е много гладен — продължи Елън.

— Елън каза, че ще стане дебел, ако яде толкова много.

Сара погледна към децата си, а след това и към Солти.

— Докато приказвахте толкова много, свършихте ли някаква работа?

— Аз се погрижих за конете, а Солти направи ограждение за прасетата — отвърна дъщеря й.

Джаред бръкна в джоба на палтото си и изкара три яйца.

— Аз взех няколко яйца, които новите ни кокошки са снесли — той се засмя. — Макар, че на тях не им хареса. Накълваха ме.

— Какво направихте с кокошките?

— Оставихме ги в клетката им. Солти каза, че ще построи ограждение около едно от дърветата. Мое задължение ще е да ги пускам сутрин и да затварям ограждението вечер. Обеща да ми направи бастун, за да мога да го правя сам.

Очевидно Солти не трябваше да се съмнява, че всичко, което кажеше, ще бъде разказано на Сара при първа възможност. От смръщеното й изражение можеше да съди, че не й харесва той да дава обещания, които тя не бе сигурна, че ще може да спази.

— Баща ми беше тежко ранен при инцидент — обясни той. — Направих няколко патерици за него.

Сара не изглеждаше успокоена.

— Елън, сложи масата.

Момичето побърза да помогне на майка си.

— Мога ли аз да направя нещо? — попита Солти.

— Можеш да се погрижиш с Джаред да сте измити и готови за ядене след пет минути.

— Хайде — каза Солти на момчето. — Ти ще помпаш, а аз ще си пъхна главата под водата.

— Ще се намокриш целия!

— Това е целта.

— Трябва ли и аз да си пъхна главата под помпата? — попита Джаред.

— Да, ако си мръсен.

Той се обърна към майка си.

— Мръсен ли съм?

Той изглеждаше така, сякаш се надяваше да му каже „не“, но тя се засмя и отговори:

— Всяко момче, което е водило борба с кокошките за яйцата им, със сигурност е мръсно.

— Аз се погрижих за конете — каза Елън. — Може ли и аз да си измия главата?

— Ти ще се измиеш вътре — каза майка й.

Солти никога не бе гледал на миенето преди вечеря като на игра, но докато заедно с Джаред помпаха вода един върху друг, те се смееха толкова силно, че трудно можеше да се разбере и половината от това, което другия казваше.

— Звучеше, сякаш повече си играехте с водата, отколкото се миехте — обвини ги Сара, когато се върнаха в къщата.

Солти се ухили на Джаред, който беше мокър почти колкото него.

— Мисля, че правихме по малко и от двете. Вечерята мирише много добре.

— Какво направихте със Скелет? — попита Сара.

— Оставих го да наглежда прасетата и кокошките. Не искам някой да ги открадне.

Сара поклати глава.

— Няма никой, освен господин Уолъс на мили от тук, а съм сигурна, че той има достатъчно свои прасета и кокошки.

— Не казвай това на Скелет — пошегува се Солти. — Той има нужда да се чувства полезен.

Това накара децата да се засмеят, но сега Сара го гледаше малко странно, сякаш не можеше съвсем да го разбере. Така й се падаше, щом бе променила правилата на връзката им, защото и той самия не можеше съвсем да разбере нещата.

Тази синя рокля не помагаше. Не беше само цвета. Дрехата бе направена, да прилепва плътно по талията и бюста. Предизвикваше объркване в мисловния му процес и физически ефект върху тялото му. След дълги години на въздържание, се почувства неподготвен. Очевидно, всичко, което е липсвало, е била подходящата жена.

Той се бе оженил за правилната жена и бе обещал да не я докосва. Предвиждаше, че ще му се налага много често да потапя главата си под помпата.

В предната половина на къщата имаше една стая с място за кухня, голяма маса и кът за сядане около камината. Кухненската част се състоеше от чугунена печка, шкаф за провизии, направен в ъгъла, и плот. Дългата употреба бе полирала повърхността на недодяланата маса и тя блестеше на слабата светлина, която идваше от двата прозореца. Груба пейка бе разположена до стената, а два стола с кожени облегалки, допълваха останалата мебелировка. Стените бяха неукрасени, а две врати водеха до, както предполагаше той, две спални.

Така устроена, къщата беше една стъпка пред кучешката колибка, която Роуз и Джордж Рандолф обитаваха преди Маклендън да я изгорят. Очевидно някога ранчото е било преуспяващо. Той се надяваше да може отново да го направи такова.

За това трябваше да мисли, а не за тънката талия на Сара, гърдите й и усмивката, която все още го озадачаваше. Ако я беше изтълкувал правилно, тя бе спряла да се бори с увлечението си по него. Това можеше да означава две неща: или беше решила да признае увлечението си и да види докъде ще я доведе, или да го признае, но да разчита на неговото безразличие да попречи то да премине в нещо по-силно. Което го поставяше в затруднение. Ако беше първото, нямаше да има проблем. Той просто щеше да позволи на собственото си увлечение да се развие. Тя бе негова съпруга в крайна сметка. Ако беше второто, не знаеше дали ще може да издържи до края на уговорката им. Когато бе дал обещание, той разчиташе на съпротивата й да му помогне да го спази.

— Сервирай първо на Солти — каза Сара на Елън.

— Защо?

— Защото сега той е главата на семейството. Това е знак на уважение.

Джаред му се ухили, преди да се обърне към майка си.

— И той трябва да върши повечето работа.

Животът с новото му семейство се очертаваше по-сложен, отколкото Солти бе очаквал. Вече не беше просто мъж, нает да възроди ранчото им в замяна на земя. Той беше приет в семейството не само като член, а като глава. Не знаеше как това щеше да се впише в нуждата на Сара да запази собствения си живот, както и да има думата за всички решения, които щяха да се отразят на ранчото или децата и най-вече, дали си даваше сметка, как това щеше да се отрази на връзката им.

— Веднага щом направя патерица, ще получиш своя дял от работата — обеща Солти на момчето. Но в мига, в който изрече думите, си припомни реакцията на Сара от по-рано. Щеше да е добре патерицата да облекчи живота на Джаред, или топлото й отношение щеше бързо да изстине.

— Може ли да яздя един от твоите коне? — попита Елън. — Ние нямаме толкова добри.

— Не знам — каза Солти. — Човек трябва да дава почивка на конете си. Бих използвал три или четири коня за яздене, вместо само два.

Елън кимна.

— Мама каза, че дядо е имал повече, но са избягали.

— Върнахме си някои от тях през годините — каза Сара, — но те продължават да излизат от корала.

Това припомни на Солти, че имаше да свърши много работа, преди да се захване с проблема със стадото.

— Преди да мислим за допълнителни коне, трябва да засадим градина — отбеляза Сара.

— Аз мога да разпределям семената и да махам кълновете на картофите — предложи Джаред.

— Мразя да работя в градината — оплака се Елън.

Солти трябваше да предположи.

Разговорът за това, какво и кога трябва да се засади, продължи докато вечеряха, но Солти не беше толкова разсеян, за да не забележи, че Сара бе приготвила простото ядене от наденички, царевичен хляб и боб много по-вкусно, отколкото някой би предположил. Той имаше чувството, че тя се срамува, че му е поднесла толкова оскъдна вечеря. Когато слагаше храната на масата, не го бе погледнала.

— Няма никакъв десерт — изчерви се тя засрамено. — Свърши ни захарта преди известно време.

Трябваше да направи списък с допълнителни неща, които да пратят, когато мъжете донесат дървения материал и матрака му. Не можеше да се сети за по-добра употреба на остатъка от парите, които бе получил от продажбата на фермата, която бе намразил.

— Намерих малко мед — каза Елън, — но няма да стигне за дълго.

— Няма нищо — каза Солти. — Аз не съм много по сладкото.

— Но аз да — отговори малкото момиче.

— И аз — добави Джаред. — Наистина харесах поничките, които госпожа Рандолф направи.

— Можеш ли да направиш понички, мамо? — Елън гледаше с надежда.

— Мисля, че да, но ще трябва да почакате, докато купим брашно.

Брашно, захар, вероятно и кафе. Защо не бе взел и провизии, когато беше в Остин? Защото мислеше като мъж. Беше купил прасета и кокошки, втори фургон, дървен материал, тел и семена. Нито веднъж не бе помислил за храна, дрехи, обувки, игли и конци или каквото и да е от нещата, от които една жена се нуждаеше, за да се грижи за семейството си. Щеше да състави списък, преди да си легне тази нощ.

— Нахранихте ли се? — попита той Джаред.

— Защо?

— Време е да се захванем с патерицата, която ти обещах.

Сара се изправи.

— С Елън ще разчистим.

Солти отиде до парчето дърво, което бе оставил точно до вратата.

— Най-големия проблем ще бъде да открием начин да закрепим крака ти.

— Не ме интересува, само да мога да ходя.

— Ще те заинтересува след първите няколко часа — обеща Солти. — Легни на пода. Така ще е по-лесно да измеря.

Джаред стана от стола си, заподскача до средата на стаята и се пльосна на пода като чувал с брашно.

— Искаш ли да легна по някакъв специален начин? — попита той.

— Не. Просто се настани удобно. Ще трябва да продължавам да меря, докато дялкам.

В къщата бе твърде тъмно, за да вижда добре. Солти предположи, че Сара не е запалила фенер, защото няма газ или масло. Още нещо, което трябваше да се добави към списъка.

— Да отидем отвън.

— Твърде студено е!

— Още не. Освен това не искам да направя цялата къща в трески. Елън, когато свършиш с майка си, изтичай до бараката и ми донеси спалния чувал.

— За какво ти е?

— Джаред не може да лежи на земята.

Сара не вдигна поглед от работата си. Само каза на дъщеря си:

— Отиди сега, но не се мотай при конете.

Солти приготви един стол отвън и помогна на Джаред да слезе по стълбите до него.

— Облегни се на стола и стани. Това ще ми е достатъчно, за да започна.

Джаред застана съвсем неподвижно и наблюдаваше с голям интерес. Бащата на Солти винаги му бе крещял, никога не стоеше мирно и постоянно се оплакваше, че Солти никога няма да може да направи нещо, което да му позволи да ходи. Колко различни бяха двамата.

Той изкара нож от джоба си, отвори острието и отряза къс от дългото тънко парче от дъбово дърво, което щеше да използва за патерицата. Докато заглади ръбовете, Елън се върна със спалния му чувал. Каза й да го разстели, след което вдигна Джаред и го сложи да легне, като обясни:

— Трябва да наглася дървото възможно най-близо до крака ти.

Не правеше точно патерица. Беше решил да е нещо средно между патерица и дървен крак. Повехналият крак на Джаред можеше да понесе малко тежест, но не колкото здравия му. Ако можеше да позиционира добре подложката за стъпалото, тежестта на момчето можеше да се разпредели между крака и ръката му.

През следващия половин час, той работи, за да направи основната форма. Джаред задаваше въпроси за патерицата през първите няколко минути, но след това започна да разпитва за миналото на Солти. Той бе облекчен, когато Елън излезе и започна да задава други въпроси за дялкането. Не искаше да разказва за миналото си. Не желаеше да си спомня по-голямата част от него.

Забеляза, че Джаред трепери.

— Става твърде студено, за да стоите вече навън.

— Не можеш ли да го довършиш тази вечер? — Джаред сигурно щеше да изтърпи всичко, ако Солти му обещаеше, че ще може да ходи сам.

— Ще отнеме още няколко дни. Това, което направих тази вечер, беше лесната част. От сега нататък ще дялкам по малко и ще меря, за да съм сигурен, че ще пасне. Ще се измориш от мен, преди да съм свършил.

— Изморен съм от това, че не мога да ходя през целия си живот — отвърна Джаред.

Понякога децата умееха да гледат на нещата в перспектива. И все пак…

— Това няма да ти позволи да ходиш като всички останали. Ще бъде трудно.

— Не ме интересува.

— Искам да те интересува — каза Солти. — Трябва да обещаеш да ми кажеш, ако нещо те боли. Може би ще се наложи да направя още една, две или три, докато стане както трябва — след годините, през които бе принуден да направи няколко вида приспособления за ходене, които баща му незабавно унищожаваше, си бе обещал, че никога повече няма да се заема с това. Но не можеше да измисли по-добър начин да помогне на Джаред.

— Можеш ли да издялкаш и нещо друго? — попита Елън.

— Не съм опитвал. Иска се много работа, за да управляваш ферма или да работиш в ранчо. Не остава свободно време.

— Можеш ли да направиш купа? — попита Елън. — Тази на мама се счупи миналото лято.

— Солти има прекалено много работа с ранчото — каза Сара на дъщеря си, появявайки се отвътре. — Не го карай да пилее време, като прави неща, от които нямам нужда.

— Ти каза, че ти трябва купа, за да запазваш хляба топъл.

Тя се засмя.

— Вие с Джаред го изяждате, преди да е успял да изстине.

Може би защото хлябът беше основната част от яденето им и бяха твърде гладни, за да чакат, предположи Солти. Щеше да се погрижи да имат достатъчно зеленчуци това лято. Трябваше също да се увери, че прасетата и кокошките ще са в безопасност. Те щяха да са основния източник на месо в менюто на семейството.

— Трудно е в тази част на Тексас да се намери достатъчно голямо парче дърво, от което да се направи купа — каза той на Елън.

— Можеш ли да издялаш кон? — попита тя.

— Време е за лягане — обяви Сара. — Утре ще трябва да ставаме рано.

— Ние винаги ставаме рано.

— Така е, защото винаги имаме много работа за вършене.

Джаред се изправи на колене и Солти му помогна да стане.

— Може ли да използвам патерицата? — попита момчето.

— Още не е готова. Няма къде да сложиш крака си.

— Мога да се облегна на нея.

— Не съм направил рамка за подмишницата ти. Ще боли.

— Няма да е за дълго — каза Джаред. — Ще трябва да стигна само до спалнята.

Солти не бе сигурен, че ще може да ходи с патерицата, но момчето я сложи под мишница и направи пробна стъпка. Той се протегна, за да му помогне да си възвърне баланса, но Джаред го отблъсна. Продължи да се препъва, но измина краткото разстояние до стълбите. Солти изчака да види дали ще може да се издърпа нагоре с помощта на грубия парапет. Почувства се облекчен, когато момчето успя само да влезе вътре.

— Ако знаех, че ще настоява да я използва тази вечер, щях да започна по-рано — каза Солти на Сара.

— Това е първия шанс да ходи сам, който получава — отговори тя. — Никой, освен теб, не успя да измисли начин да подсили късия му крак.

— Тази вечер ще поработя още малко по него.

— Днес направи достатъчно за нас. Има още много да се върши утре.

Повече, отколкото предполагаше, обзаложи се той. Наведе се да вдигне спалния чувал и тъкмо го сгъваше, когато Скелет избухна в лай, последван от диво ръмжене. Шума можеше да означава само едно нещо, затова го захвърли и затича към бараката.

— Какво има? — извика Сара след него.

— Мисля, че Скелет е сгащил крадец.