Лей Грийнууд
Единствено с теб (15)

Глава 15

Солти се втурна към Сара, още преди тигана да падне на пода. Той прекатури един стол и удари бедрото си в ръба на масата, но стигна до нея точно на време, за да я хване.

— Елън, донеси ми парцал и леген със студена вода. Какво стана? — попита той Джаред.

Момчето се взря в отпуснатото тяло на майка си, а очите му бяха ококорени шокирано.

— А-аз н-не знам — заекна той. — Т-тя си стоеше там. И тогава изпусна царевичния хляб.

Скелет бе последвал Солти и Елън в къщата. Той налапа две парчета от разпиляния хляб, преди Елън да го изпъди навън и да затвори вратата.

Сара бе изгубила цвета си, но не изглеждаше зле. Солти бе по-малко разтревожен, че може да е болна от нещо, отколкото от това, че жена със силната воля на Сара би припаднала. Какво би могло да я разстрои толкова много? Джаред ли беше казал нещо, без да осъзнава значимостта му?

Солти не бе толкова притеснен, за да не забележи приятното чувство, което произлизаше от това да държи толкова привлекателна жена в обятията си. Почувства се гузен, но това не му попречи да си представи, колко хубаво би било да е в ръцете му при други обстоятелства. Тя беше толкова мека. Изглеждаше крехка в сравнение с него, дори чуплива. Вирнатият й нос, пълните устни, миглите, които изглеждаха прекалено дълги, за да са истински. Костите й бяха по-малки, чертите много по-фино изваяни.

Тя се размърда и очите й се отвориха. Задърпа се от прегръдката му.

— Какво се случи?

— Ти падна — Елън най-накрая бе пристигнала с водата.

— Тя не падна — поправи я Джаред. — Солти я хвана.

— Ти припадна — обясни Солти. — Болна ли си?

— Добре съм. Остави ме да се изправя.

— Може би трябва да почакаш още малко. Докато се почувстваш достатъчно стабилна, за да се държиш на крака.

— Чувствам се добре. А и вечерята изстива.

Елън събираше парчетата от царевичния хляб.

— Скелет яде малко — оплака се тя.

Сара се задърпа, за да се изправи.

— Ще направя още.

— Няма нужда — увери я Солти. — Той отмъкна само едно-две парчета.

— Но хляба е бил на пода.

Елън потърка едно парче в ризата си.

— Аз избърсах мръсотията.

Солти неохотно освободи Сара, когато се задърпа да седне и настоя:

— Не можете да ядете мръсен хляб.

— Тогава изобщо няма да ядем от него — каза й той. — Няма да правиш нищо, докато не се уверя, че си добре. Позволи ми да ти помогна да се изправиш.

— Мога да стана и сама — отвърна тя.

— Сигурен съм, че можеш, но няма причина да не ми позволиш да ти помогна. Нали?

Сара изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, но премисли.

— Не съм свикнала да бъда безпомощна.

Солти се подсмихна.

— Никога през живота си не съм виждал по-малко безпомощна жена, но е хубаво да зависиш от някой друг от време на време.

Сара позволи да я настани в стола й, но не изглеждаше щастлива от това.

— Винаги съм била отговорна за всичко. Това бе единствения начин да се уверя, че нещата ще бъдат свършени.

— Е, сега съм тук, за да помогна.

— Аз мога да помогна — каза Елън.

— И аз — добави Джаред.

Сара се пресегна към сина си с една ръка и към Елън с другата. Очите й блестяха от непролети сълзи.

— Знаете, че не бих могла да се справя без двама ви — тя прегърна двете си деца и те обвиха ръце около нея.

Докато ги гледаше, Солти разбираше защо не можеше да е част от това семейство, но се чувстваше така, сякаш принадлежеше към сгушилите се топли тела. Може би се бе случило миналата нощ, докато обработваха прасето. Или когато Джаред бе получил патерицата си. Нямаше никакво значение кога се бе случило, предположи той, а това, че просто бе станало. Усещаше го. Зачуди се дали и някой друг го бе почувствал.

Сара пусна двете деца, целуна ги и се изправи.

— Трябва да нахраним Солти, преди да е умрял от глад.

Реакцията й потвърди пред Солти, че той все още не беше член от семейството й, а просто мъж, нает както всички останали. Тя трябваше да се погрижи за физическите му нужди, за да може да върши работата, нужна да подобри финансовото положение на ранчото. Не мислеше за нищо повече. Той реши, че може да приеме това. Беше тук само от един ден.

И все пак, един ден бе достатъчен, за да разбере, че е част от това семейство. Те просто още не го осъзнаваха.

 

 

— Искам да дойда с вас — от мига, в който Солти обяви, че със Сара ще прекарат сутринта в търсене на кравите, които се разхождаха в земята на Уолъс, Елън бе загубила интерес към закуската си.

— Вие с Джаред трябва да започнете да садите градината — каза майка й.

— Не искам да съм фермер — запротестира Елън. — Искам да бъда собственик на ранчо.

— Собствениците на ранчо трябва да се хранят — напомни й Сара. — Зеленчуците са важни. Някой трябва да засади градината и да се грижи за нея.

Елън остави вилицата си и сложи ръце в скута си.

— Защо трябва да съм аз?

— Кой предлагаш да го направи? — Сара ядеше малко, наблягайки повече на кафето.

Отговорът бе очевиден за всички им. Солти трябваше да се погрижи за кравите, защото знаеше най-много за управляването на ранчо. Сара трябваше да отиде, защото познаваше най-добре земята наоколо. Освен това, можеше да вразуми Уолъс, ако го видеха.

— Мразя пилета и градини — заяви Елън.

— Ако искаш някой ден да имаш свое ранчо, ще трябва да знаеш всичко и за двете — каза Солти. — Както и за прасетата, и за млечните крави.

Елън отпи глътка мляко, преди да отговори.

— Ще наема някой да го прави вместо мен.

— Първокласният собственик трябва да умее да върши всичко също толкова добре, колкото и мъжете, които е наел — при погледа й, Солти промени твърдението си. — Или наела.

Елън си взе парче царевичен хляб, но не отхапа.

— Защо?

— За да знаеш дали мъжете, които си наела, вършат добра работа.

Момичето изглеждаше отвратено.

— Може би просто ще стана работник. Зак ми каза, че каубоите не вършат никаква работа, ако не може да се свърши от гърба на коня.

Солти се засмя.

— Зак те е баламосвал. Той не харесва крави и коне. Казва, че щом порасне, ще замине за Ню Орлиънс.

Елън поклати глава.

— А аз си мислех, че е умен.

Той реши, че няма смисъл да й казва, че има много умни хора, които не харесват крави и коне. Довърши пържените си картофи и царевичния хляб. Сара стана, за да напълни отново чашите им.

— Какво трябва да засадим? — Джаред бе изял закуската си мълчаливо.

— Какво мислиш ти, че трябва? — но в момента, в който Солти изрече това, осъзна, че е трябвало да остави Сара да отговори. Въпреки това, когато се обърна към нея, тя не изглеждаше разстроена.

— Мама има книга, в която е записано какво сме посадили миналата година. Ще видя там. Ще проверя и какви семена имаме.

— Това е чудесна идея. След като решиш, говори с Елън, за да знае какви лехи да изкопае.

— Мразя да копая. Винаги ми се образуват мазоли — Елън сбръчка отвратено нос, но не изглеждаше разстроена. Може би просто искаше да се увери, че всички знаят, че тя е истински каубой и че ще свърши тази работа с градината само защото някой трябва да го стори.

— Сложи си ръкавици — предложи Солти.

— Нямам такива.

— Увий стар парцал около ръцете си или около дръжката на лопатата.

— Ще ми покажеш ли как?

— Ако си приключила с яденето, отиди със Солти да ти покаже, къде е най-подходящото място за градината — намеси се майка й. — После ще ти покаже как да увиеш ръцете си. Джаред, ти може да започнеш да сортираш семената и да решиш какво да засадим. Аз ще почистя. После можем да тръгнем.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? — попита Елън.

Солти бе много изненадан, че тя иска да върши някаква женска работа.

— Няма да отнеме повече от няколко минути.

Той допи кафето си на няколко големи глътки и избута стола.

— Ще оседлая конете, докато привършиш.

Елън стана от стола и излезе преди него. Тя имаше същата безпределна енергия, която изпълваше и Зак Рандолф. Джаред се движеше по-бавно, но използваше патерицата си с такава лекота, че беше трудно да се повярва, че я има от по-малко от ден. Скоро беше станал от стола си и се бе запътил към килера за семената.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? — попита Солти.

Сара се усмихна.

— Какво ще кажеш, ако те помоля да измиеш чиниите или да ги подсушиш?

— Правех го по време на цялата война. Дори готвех — той не добави, че е чистил и готвил и през годините между смъртта на майка му и баща му. Споменът как усилията му непрекъснато се подценяваха и храната често бе хвърляна по него, беше нещо, за което предпочиташе никой да не знае.

Усмивката й изчезна.

— Не знам защо продължавам да забравям, че си участвал във войната.

— Радвам се, защото аз все още се опитвам да забравя — преди беше лесно да се вярва в кауза. Все още бе. Всеки вярваше в нещо. Трудното беше да убиеш човек заради идеята. Винаги щеше да се чуди, дали това, което бе сторил си струваше. — Сигурна ли си, че децата ще са в безопасност, докато ни няма? — попита той.

Сара кимна.

— Никой няма да ги нарани. Дори и Арни.

 

 

— Защо не се омъжи за Уолъс? — попита Солти. — Изглежда идеално решение за затрудненията ти.

Яздеха от повече от два часа. Небето се беше заоблачило по-рано, но слънцето се появи, за да прогони студа. Беше станало толкова топло, че приличаше повече на ранно лято, отколкото на края на зимата.

— Ако го познаваше толкова добре, колкото мен, нямаше да ми задаваш този въпрос.

Уолъс и съпругата му бяха добри съседи на семейството на Сара, докато тя растеше, но той се бе променил, когато единственото му дете бе умряло от треска. Може би мисълта да бъде най-богатия мъж, собственик на най-голямото ранчо, най-влиятелния човек в областта, можеше да компенсира загубата на сина му. След като съпругата му бе умряла, той постепенно бе станал толкова сприхав, че никой не искаше да има нищо общо с него. Когато не успя да принуди Сара да продаде ранчото, той се опита да се сдобие с него, като се ожени за нея.

— Оплаквал ли се е и преди, че кравите ти са на негова земя?

— Да, но никога не е заплашвал да ги застреля — отвърна Сара. — Вече не се държи като себе си.

Внезапно Солти усети тъгата й.

— Забрави за Уолъс. Разкажи ми за ранчото си. Колко земя притежаваш? Кои са другите ти съседи? Каква вода имате? Къде е най-доброто ти пасище? Какви са размера и състоянието на стадото ти?

Сара бе облекчена, че трябва да мисли за нещо друго, освен за Уолъс или за близостта на Солти. Все още не можеше да повярва, че е припаднала. Снощи не бе успяла да заспи от мисли за него и за чувствата си. Вълните от желание, които бушуваха в главата й я шокираха. От къде се бяха появили? Защо не бе изпитвала същото към Роджър?

Не беше като да имаше извинението, че е влюбена в Солти. Харесваше го и му вярваше така, както никога на съпруга си, но това не означаваше любов. Беше нужно много повече от мило отношение към децата й, за да се влюби една жена в някого. Нали? Но дори и да не говореше за любов, тези пристъпи на желание, които непрекъснато я връхлитаха, бяха също толкова неочаквани и необясними.

— От това, което ми каза, не разбирам, защо ранчото ти е в такова затруднение — каза Солти.

Сара се опита да си припомни какво е казала. Не беше сигурна дали изобщо бе говорила, но очевидно го осведомяваше за подробностите от известно време. Наближаваха потока, който делеше ранчото й от това на Уолъс. Кравите си пробиваха пътеки към водата през обраслата с гъста растителност земя и заплетени лози, които обграждаха потока.

— Баща ми никога не е имал проблеми — обясни тя. — Но Роджър не искаше да върши работата, която бе необходима, за да поддържа мястото. След като замина, мислех, че всичко, от което имам нужда е да наема отговорен мъж, но никога не можехме да намерим достатъчно крави, когато дойдеше време да ги продадем. При три долара на глава, не печелех много — често се бе чудила, защо хората й не успяват да намерят повече крави, но не можеше сама да обходи района. Децата бяха твърде малки, когато Роджър замина. Едва миналата година започна да усеща, че е безопасно да ги оставя сами.

Солти изсумтя.

— Ще пратим кравите си с тези на Рандолф, когато тръгнат към Канзас. Един човек там ще прави тържище и казва, че можем да получим двадесет долара на глава, ако имат хубаво месо.

Двадесет долара на глава? Сара не можеше да повярва. Никога не бе чувала някой да дава толкова много за една крава, дори и за голям петгодишен бик. Ако можеше да продаде кравите си и за половината от тази цена, щеше да успее да изплати дълга си и да задържи ранчото чисто и свободно.

— Сигурен ли си за това?

— В момента в Канзас строят железопътна линия. Ще бъде по-лесно да се прекара стадо на север през индианските земи, отколкото с кораб до Ню Орлиънс, или да си извоюваме пътя от фермерите в Мисури. Те толкова се страхуват от треската, с която някои от нашите крави се заразяват от кърлежите, че са издействали законна забрана за тексаски говеда в щата.

— Не знам дали имам някакви бичета готови за продан.

— След като се справим с Уолъс, искам да обиколим цялата ти земя — каза Солти. — Веднъж щом знам, какъв добитък имаш, можем да започнем да дамгосваме и да изберем кои да изпратим към тържището.

— Ние? — коментарът му я изненада. Никой от мъжете, които бе наемала не я бе молил да вземе участие.

— Да. Аз, ти и Елън. Имам задачи дори и за Джаред. Не мислиш, че мога да свърша всичко това сам, нали?

— Наистина не съм мислила много за това. Нямам никакъв опит.

Той се засмя.

— Лесно се учи. Но е дяволски трудно да се свърши.

Вероятно това беше причината, мъжете, които бе наемала да намират толкова малко от говедата й. Трябваше да задава повече въпроси, да бъде по-бдителна, по-ангажирана, но това бе всичко, което можеше да стори, за да се грижи за децата си, млечната крава, прасетата и пилетата. Сега Солти искаше да я научи.

— Потокът единствената граница между двете земи ли е? — попита той.

— Да. Не е имало никакви проблеми, докато баща ми беше жив, но сега Уолъс опитва да претендира и за двете страни.

— Говедата идват до потока, за да пият — замисли се Солти. — Малко вероятно е повече от една или две да пресекат отсреща, освен ако тревата от другата страна не изглежда много по-добре. Казвал ли е дали биковете ти са преминавали, за да се чифтосват с кравите му?

— Не. Добитъкът ни е еднакъв.

— Няма да е така, щом телето, което Джордж Рандолф ми даде порасне достатъчно, за да може да създава поколение. Бъдещето на ранчотата в Тексас зависи от намирането на евтин начин да прекарваме добитъка до тържищата и подобряване на качеството на стадата ни. Говедата с повече месо държат по-висока цена — отбеляза Солти.

Бащата на Сара никога не се бе тревожил за подобряване на стадото. Задоволяваше се да продава кравите си за угояване или на някой, който искаше да ги закара на тържището. Роджър не би видял смисъл в купуването на бик, когато имаше вече дузина в ранчото. Сара бе твърде загрижена за оцеляването им, за да помисли за подобрения.

— Защо тази крава не е дамгосана? — попита Солти.

— Коя?

Той посочи към крава с петнисто теле.

— Предполагам, че не е моя.

— Нямам това предвид. Всяка крава в окръга трябва да е дамгосана. Това е единствения начин да разпознаеш своите. Тя е на твоя земя и не носи ничий знак, значи се предполага, че е твоя. Трябва да носи твоята дамга.

— Кравите ми се дамгосват всяка година. Предполагам, че тази още я е нямало.

— Нямало я е достатъчно дълго, за да има теле? — попита Солти.

Сара нямаше отговор.

Те погледнаха към потока, който отделяше земята й от тази на Уолъс. Солти нагази с коня си в него и спря.

— Водата изглежда хубава. Кога пресъхва?

— Тече през цялата година. Баща ми казваше, че се захранва от извор.

— Предполагам, че затова Уолъс се опитва да го присвои. Малко тексаски потоци текат през цялата година, дори и тези, които се захранват от извор. Има ли други в ранчото ти?

— Да.

— Колко и къде са?

— Не знам — Сара усети как погледа му се спираше върху нея. Тя започваше да се чувства много невежа. И то не само защото не знаеше колко крави има, защо една от тях не е дамгосана и къде точно да намери вода. Можеше да си представи колко много имаше още. — Баща ми мислеше, че не е подходящо жена да язди, да работи с говеда или да знае нещо за ранчо, освен как да върти домакинството и да се грижи за кокошките и градината. Роджър мислеше по същия начин. Когато вече имах свободата да ходя, където си поискам, не можех, защото имах две бебета.

Солти изглеждаше невъзмутим.

— Това е нещо, което можем да проверим след няколко дни. Веднага щом е възможно, ще науча и Елън и Джаред на всичко, което знам за ранчото. Колкото повече знаем, толкова по-добре ще се справим.

Сара влезе с коня си в потока.

— По-добре да потърсим кравите, за които Уолъс се оплака и да ги върнем. Не искам да оставям децата сами по-дълго от необходимото.

Солти мина малко по-напред и се огледа.

— Твоята трева е по-хубава. По-скоро бих очаквал кравите на Уолъс да пресекат потока, отколкото обратното.

Единственият път, за който Сара си спомняше да е влизала в този поток бе веднъж на пикник, когато Роджър я ухажваше. Сравнението на тревата от двете страни не беше в списъка й със задачи. Тя каза:

— Никой от мъжете, които наемах, не е съобщавал за проблеми.

— Е, кравите, които не са оградени се скитат. Това е друга причина да не разбирам оплакванията на Уолъс — Солти сви рамене. — Вероятно е още един начин да те принуди да продадеш ранчото.

— Банката притежава точно толкова от него, колкото и аз.

— Това няма да бъде негов проблем. Нека видим какво можем да намерим.

Яздиха поне четвърт час, преди да открият една от кравите й.

— Ако това е единствената, Уолъс не може да се оплаква, че добитъка ти му яде тревата. Преброих седем от неговите на твоя земя, докато идвахме — отбеляза Солти. Той спря и заобръща глава насам-натам душейки въздуха.

— Какво има? — попита Сара.

— Някой дамгосва говеда.