Лей Грийнууд
Единствено с теб (1)

Глава 1

Тексас, 1867

Никой не знаеше по-добре от Сара Уинборн, колко важен е външният вид за жена, която се опитва да привлече вниманието на мъж. Но безплодната земя, която още бе в прегръдката на зимата, не й даваше възможност да изглежда привлекателно. Силният вятър я принуди да увие главата си във вълнен шал. Неподходящото палто скриваше меките извивки на тялото й. Тежките ботуши допринасяха за финалния щрих и я правеха съблазнителна колкото избягал затворник.

— Мога ли да взема юздите? — помоли дъщеря й. — Само за малко.

Схванатите мускули по гърба и раменете на Сара почти я принудиха да се остави да я придумат, но Елън беше само на седем и опитът й се ограничаваше предимно до коня им за оран.

— Почти стигнахме.

Елън се отпусна обратно на мястото си.

— Не виждам защо трябва да наемаме когото и да е — каза тя. — Аз съм достатъчно голяма.

Шестгодишният й опит с наемници, които бяха мързеливи, крадливи, или я гледаха с гладни очи, бяха убедили Сара, че не се нуждае просто от наемник. Трябваше й нещо повече, трябваше й съпруг.

— Ти много ми помагаш — каза Сара на дъщеря си, — но не можем да правим всичко сами.

— Аз мога да помагам — предложи синът й. — Не като Елън, но мога да правя някои неща.

Джаред и Елън бяха близнаци, но нямаха нищо общо. Елън беше едра и здрава. Най-много обичаше да работи с майка си или заедно с някой от многото каубои, които майка й бе наемала, след като баща им замина на фронта. Джаред бе висок колкото сестра си, но нямаше нейната сила и не бе така добре сложен. Но това, което наистина го отличаваше от другите момчета, бе сакатият му крак. Докторът бе казал, че е от увитата около крака му пъпна връв при раждането. Съпругът й никога не й прости, че му роди увреден син. Но явно не го бе и грижа, че му роди перфектна дъщеря.

— Зная, че ще направите всичко възможно — каза Сара на децата си, — но и двамата сте още много малки.

— А и аз съм недъгав — каза Джаред. — Всички знаят, че недъгавите са безполезни.

Сара бе опитвала с всички сили да помогне на Джаред да изгради самочувствие, но за момчето беше трудно да гледа как сестра му прави всички онези неща, които би трябвало да умее да върши сам. Усилията му да се мъчи да е като другите момчета и да прикрива разочарованието си късаха сърцето й. Той се преструваше, че не го е грижа, но тя знаеше, че всичко, което синът й иска е да е нормален.

Войната бе свършила преди две години. Нейният съпруг бе един от многото, които не се завърнаха, които умряха на някое далечно бойно поле и чиито тела останаха непотърсени и неразпознати. Докато дойде време да го обявят официално за мъртъв, тя бе успяла да се приспособи да живее сама. Искаше й се да си остане вдовица, но имаше гърла за хранене и данъци за плащане. Не можеше да продължи да плаща и на наемник. Реши да се омъжи отново, защото един съпруг не би изисквал надница.

При мисълта за женитба ледена тръпка скова сърцето й. Не искаше да принадлежи на мъж никога повече, но децата й имаха нужда от баща точно колкото и тя самата се нуждаеше от мъж за тежката работа, която бе отвъд силите й. Ала този път щеше да е различно. Този път тя щеше да избира. Да постави условия и да изисква спазването им.

— Защо ще ходим при семейство Рандолф? Познаваш ли ги?

— Донякъде.

Тя никога не бе срещала никой от мъжете Рандолф, но бе чувала как са се върнали във фермата си след войната с един бик, който да подобри качеството на стадото им, как се бяха противопоставили на един клан, който крадял добитъка им, и са участвали успешно в прекарването на животни до Мисури с Ричард Кинг, известния „животновъден барон“ и собственик на ранчото Кинг. Бе чувала също, че в семейството има няколко честни и отговорни ветерани от войната. Надяваше се да убеди някой от тях да й стане съпруг.

— Какви са те? — попита Джаред.

Тя знаеше, че той всъщност пита дали ще го харесат. Беше чувала, че най-големият от братята Рандолф е бил офицер във войната, а двамата най-малки са опазили фермата от натрапници. Едва ли щяха да се зарадват на момче със сакат крак. Трябваше да е честна с Джаред. Опитите да го предпази само водеха до повече болка.

— Не знам какви са, но от това, което съм чувала, са почтени хора.

И двамата знаеха, че почтеността рядко включваше разбиране към различните. Обичаше Тексас и тексасците, но мъжете като че ли чувстваха, че всеки, който не може да сподели типично мъжките им занимания, не е добре дошъл сред тях. Можеше само да предполага, че се чувстват прекалено неудобно или че им е невъзможно да изразят чувства. Емоциите се считаха за нещо типично за жените, а един тексасец не можеше да понесе мисълта, че не е истински мъжкар.

Елън посочи един знак, на който беше издълбана седмица, заградена в кръг.

— Това ли е фермата им?

Стомахът на Сара се сви и гърдите й се стегнаха. Идеята да се сближи със семейство Рандолф беше рискована още от мига, в който й хрумна. Сега, когато приближаваха ранчото, безпокойството й ескалира, както и съмненията в здравия й разум да предприеме тази стъпка. Уплаши се, че мисията й ще се провали, или дори ще я помислят за просякиня, молеща за съжаление. И все пак щеше да изтърпи всичко, защото беше изправена пред заплахата да загуби дома си, единствения поминък за децата й.

— Това е техният знак — посочи Джаред, — и тук пътя се разклонява.

Пътят беше широк и утъпкан, което показваше, че в това ранчо се вършеше доста работа. Това едновременно окуражи и изплаши Сара. Защо едно успяло, може би дори богато семейство би пожелало да й помогне? Да си вдовица от войната не беше нещо особено. Имаше хиляди такива в Тексас, повечето в по-лошо положение от нея. Не мислеше да злоупотребява и със състоянието на Джаред. Това само щеше да го накара да се чувства още по-зле.

Но нямаше избор. Не откри в Остин никой, който да се наеме за надниците, които тя можеше да си позволи. Това я тласна към отчаяния план да си намери съпруг.

— Не виждам никаква къща — каза Елън.

— Фермерите обичат да живеят в средата на земите си — обясни й Джаред. — Така не трябва да яздят надалеч всеки ден.

— На мен дългата езда не би ми пречила — каза Елън. — Това му е най-хубавото, ако си имаш ранчо — момичето обожаваше конете.

Пейзажът наоколо беше плашещ като дълговете, в които беше затънала. Макар че минаха покрай няколко открити пасища, повечето беше плетеница от мескит, бодлива круша, див касис, котешки нокът и дузина други разновидности на нискорастящи дървета, храсти и лозя, почти всички въоръжени с бодливи тръни. Настъпеше ли пролетта, щяха да се покрият с ароматни цветове. Някои щяха да родят сочни плодове през лятото, от които можеше да се направи сладко, ако човек посмееше да рискува с тръните. Всички те бяха добро скривалище за дългорогите крави, от които зависеха повечето тексасци.

— Не виждам много крави — каза Джаред.

— Защото до пролетта тук няма да има много паша — каза сестра му. — Кравите сигурно се придържат към речните корита.

Сара повече се интересуваше от телетата, чийто баща беше бикът, който семейството бе довело от Алабама. Надяваше се да намери начин все пак да успее да купи едно от телетата му. Налагаше се да подобри стадото си, ако искаше да подсигури на децата си някакво наследство. Не се тревожеше за оцеляването на ранчото, докато отсъстваше. В него не беше останало нищо, освен крави и коне. И тъй като кравите бяха диви, а на практика конете — също, можеха да се грижат за себе си по-добре, отколкото би се справила тя.

При мисълта, че е на път да се омъжи за някой, когото никога не бе виждала, й се искаше да обърне фургона, но трябваше да мисли за децата си. Дъщеря й можеше да очаква съпругът й да се погрижи за нейното бъдеще, но за Джаред беше жизненоважно да има с какво да се издържа. Щеше да е различно, ако се интересуваше от някаква професия и опиташе да чиракува при някого, но той обичаше ранчото точно както и Елън. Сара подозираше, че едва ли би бил щастлив някъде другаде.

— Това ли е къщата им? — Елън сочеше към току-що появилата се пред погледа им сграда. Макар че беше твърде далеч, за да се различат някакви детайли, нямаше никакво съмнение, че е къща, а не плевня. Че кой е виждал плевня с веранда?

— Голяма е — каза Джаред.

Огромна по-скоро. Караше я да се чувства малка, недостойна, нагла дори само задето идваше тук, камо ли за това, че възнамеряваше семейство Рандолф да й отстъпи някой от ценните си работници. Особено след като предложението й беше толкова необичайно.

— Изглежда нова — каза Джаред.

— Направена е от дъски, вместо от трупи — забеляза Елън.

— Така и трябва — обясни Джаред на сестра си. — Има два етажа.

— Колко ли стаи има? — зачуди се Елън.

Сара не знаеше колко стаи има, но семейство с толкова много братя вероятно се нуждаеше и от голяма къща. Не знаеше колко от тях са женени нито колко от тях имаха деца. Не беше необичайно цели семейства да живеят в една къща след войната.

— Обзалагам се, че имат стотици коне — каза Елън.

— Едва ли са им нужни толкова много, освен за прекарването на добитъка — поправи я Джаред. — Съмнявам се да имат повече от тридесет или четиридесет.

Каква ирония. Елън бе човек на действието, но въпреки това беше склонна да преувеличава и да търси романтиката. Джаред, от своя страна, беше практичен, обичаше фактите и би те поправил, ако сгрешиш.

Докато се приближаваха, Сара успя да различи няколко отделни сгради, от които най-представителна беше плевнята. Кокошарникът и навесът не бяха нищо особено, но не беше виждала такава плевня в Тексас.

Отначало си помисли, че къщата не би могла да е нова, защото дъските изглеждаха износени, но като я наближи забеляза, че са боядисани със сива боя, за да се сливат с околността. Хареса й изчистеният двор, дърветата, засадени, за да пазят сянка някой ден, лехите, които си представяше пълни с цветя през пролетта, верандата, снабдена с люлеещи столове за поклащане в прохладните вечери. Как можеше да убеди, който и да е мъж, да замени това място с ранчо, толкова западнало, че президента на банката беше направил всичко възможно да не го конфискува?

— Имат ли деца? — попита Джаред.

— Не знам — не й се бе отдала възможност да научи достатъчно за семейството, без да зададе въпроси, които биха събудили нежелано любопитство. Един от напусналите беше разпространил толкова незавидно описание на ранчото й, че никой не искаше да говори с нея. Дори и като се имаше предвид икономическата депресия, завладяла Тексас след войната, заплатата, която тя можеше да си позволи да плаща, не беше достатъчна да накара човек да не мисли, че работи даром. Още веднъж си припомни, че един съпруг не би очаквал да му се плаща.

— Мислиш ли, че ще намерим някой, който да работи за нас? — попита я Джаред. — Те имат барака.

В нейното ранчо нямаше. Мъжете спяха под навеса. Не им се нравеше, но тя отказваше да ги пуска да спят в къщата, защото имаше само две спални. Не един беше намеквал, че би работил повече срещу малко насърчение. Сара изобщо не се съмняваше за какво насърчение става дума.

— Надявам се — отвърна тя. — Никой в Остин не иска.

Не беше казала на децата какво си бе наумила. Прекалено много я плашеха въпросите, които щяха да последват. Още повече се плашеше от това на какво щеше да се реши. Беше реалистка. Нямаше какво друго да предложи, освен себе си. Но засега отказа да мисли за това. Вярваше, че още има почтени мъже в Тексас. Нямаше на кого друг да разчита. Родителите й бяха мъртви, а семейството на Роджър охладня след раждането на Джаред. След като Роджър не се върна от фронта, те я забравиха напълно. Всичко, което й бе останало от сделката, която баща й сключи със семейството на Роджър, бе парче земя — прекалено голямо, за да бъде ферма и прекалено бедно, за да е ранчо. Беше се изправила пред дилемата на всяка вдовица — да се омъжи за първия срещнат или да умре от глад. Нямаше избор.

Беше стигнала твърде далече, за да се върне, но сега, след като вече беше тук, се чудеше дали не е била пълна глупачка, за да измисли такъв налудничав план. Без значение какво споразумение би сключила, съпругът й щеше да има пълното право да изисква тя да се държи като негова съпруга. Тя не искаше да е нечия съпруга никога повече, но би го направила заради децата си. Нямаше нищо особено в това. Хиляди жени са били принудени да го правят дори и да нямаше война.

— Сигурно има дузина легла в тази къща — каза Джаред на сестра си.

— Предпочитам да спя в бараката — отвърна Елън с грейнал поглед.

— Ще спим във фургона, както правим откакто напуснахме дома — заяви Сара.

— А ако ни предложат? — попита Елън.

— Учтиво ще отклоним поканата. Не искам да се чувствам задължена на непознати.

— Няма ли да е неучтиво да откажем? — попита Джаред. — Ти винаги казваш, че южняците не отпращат непознатите.

— Казвам, че биха предложили нещо за ядене, ако си гладен, и легло, ако си болен. Не сме нито гладни, нито болни.

— Аз съм гладна, а кракът на Джаред е болен — възпротиви се Елън. — Това не се ли брои?

— Имаме си наша храна и не искам никой да съжалява Джаред — каза Сара на дъщеря си. — Ние сме тук, за да потърсим човек, който да ни помогне, а не да просим услуги.

— Не е просене, ако предложат — обади се отново Джаред.

— Няма да го направят.

Сара се зачуди защо си бе мислила, че семейство Рандолф ще искат да й помогнат. Тя нямаше какво да им предложи, освен това искаше от тях да се откажат от някой от най-отговорните си и надеждни работници. Само защото бе толкова отчаяна, не означаваше, че другите трябваше да се лишават заради нея.

Тя погледна нагоре към къщата, която се извисяваше над нея. Сградата сякаш настойчиво я приканваше да обърне и да се върне вкъщи. Усещането беше толкова силно, че тя дръпна поводите и спря.

— Защо спря? — попита Елън.

— Не трябваше да идваме — каза Сара на децата. — Трябва да обърнем.

Джаред се огледа, очевидно учуден какво е накарало майка му да си промени намеренията.

— Уплаши ли те нещо?

Везните не клоняха в нейна полза, но каква майка би била, ако се предадеше? Нямаше значение, че бе толкова уплашена, че едва дишаше. Нямаше значение, че на практика щеше да се остави в ръцете на човек, когото дори не бе виждала. Никой друг не би се погрижил за децата й. Сега и двамата се взираха в нея, очаквайки да каже нещо.

Тъкмо щеше да дръпне юздите и отново да подкара коня, когато един глас я спря:

— Да не сте се изгубили, хора?

Сара се извъртя и видя мъж с широки рамене и стройно тяло, който ги приближаваше с мека, гъвкава походка и мотика на рамо. Явно беше работил в горичката плодни дръвчета, чиито голи стъбла изглеждаха като протегнати към бледосивото зимно небе пръсти. Не знаеше как не го е забелязала. Самият той беше висок като дърво.

Странно, той остави у нея впечатлението, че е здрав като дърво, способно да се огъне, ако е нужно, но все пак здраво пуснало корени в земята. Може би това се дължеше на израза му, който беше интригуваща смесица от любопитство и бодрост. А може би на спокойната му походка и начина, по който невъзмутимо чакаше да му отговори. Или на обикновените му дрехи, които стояха на тялото му добре, без да са провиснали и на широките му рамене и силни мишци, които виждаше под навитите му ръкави. Гласът му имаше лек, провлачен и определено южняшки акцент, погледът му беше открит. Сивите му очи сякаш я приветстваха. Или просто толкова я беше страх да не я отхвърлят, че всичко по-малко от отхвърляне й се струваше като покана?

— Не сме се изгубили — каза му Елън. — Търсим си работник.

Мъжът сбърчи чело.

— Че защо ще го търсите тук?

Сара успя да събере обърканите си мисли.

— Трябва ми човек, който да ми помага в ранчото. Надявах се семейство Рандолф да ми препоръчат някой, когото да наема.

Лицето му се разведри.

— Трябва да отидете в Остин. Там има много хора, които си търсят работа.

— Бях в Остин.

— Ами Сан Антонио? Далечко е, но мисля, че там ще намерите доста мъже.

Тя можеше да намери много мъже където и да е, но не искаше кой да е мъж. Щом като се налагаше да се омъжи за него, трябваше да е специален, може би някой като този отзивчив непознат.

Мъжът премести мотиката на другото си рамо, пристъпи напред и протегна ръка.

— Приятно ми е, името ми е Бентън Уилър, но всички ми казват Солти.

Сара стисна протегнатата ръка. Беше голяма, със загрубяла кожа и дълги пръсти. Ръкостискането му беше силно, но и нежно.

— Аз съм Сара Уинборн, това са децата ми Елън и Джаред.

— Радвам се да се запознаем — Солти стисна ръцете и на двете деца, преди да се обърне към Сара. — Имате прекрасни деца. Приличат на майка си.

Сара обичаше комплиментите, дори и незаслужените.

— Имаха много красив баща.

— Това е най-малкото, което жена като вас заслужава.

Гласът на този човек беше като ароматно масло, галеше я със сладките си ласкателства, все едно мислеше точно това, което казваше.

— Той умря във войната — каза Елън.

— Много съжалявам да го чуя. Всяко дете трябва да има баща.

Те никога не бяха имали такъв, но това не беше нещо, което Сара би обсъждала с непознат, дори и с този интригуващ непознат, който успяваше да я накара да се чувства красива, въпреки че тя си знаеше, че не е.

— Той никога не ни писа — продължи Елън. — Смятате ли, че това го прави лош баща?

— Не е могъл, след като е умрял.

— Предполагам — съгласи се Елън, — но мама искаше поне едно писмо.

Сара обичаше искрено дъщеря си, но момичето не умееше да си държи езика зад зъбите. Тя беше точно толкова открита и простовата, като конете, които толкова много обичаше.

— Бих искала да говоря с госпожа Рандолф — каза Сара на Солти. — Тя вкъщи ли е?

— Със сигурност. Ще ви съпроводя до къщата.

— Няма нужда да го правите.

— Не е проблем. Освен това мама ми казваше да съм мил с красивите дами.

Единствената причина този човек да не е щастливо женен за очарователна съпруга би била, ако златния му език го е вкарал в беля със закона и се укриваше.

— Предполагам, че баща ви е този, който ви е посъветвал да ги залъгвате със сапунени мехури.

Солти се ухили.

— Трябва да си южняк, за да знаеш какво значи това.

— Точно защото съм южнячка, знам колко са хлъзгави.

Харесваше й смехът му. Бе тих, искрен и докосваше очите му по начин, който разкриваше, че обича жените. Беше убедена, че те се наслаждаваха на компанията му. Имаше нещо опасно в него, в начина, по който ги караше да се чувстват като че ли всичко е възможно, макар и да знаеха, че е илюзия.

— Мадам, мисля, че току-що ме нарекохте празнодумец.

Сара не можа да не се засмее на огорчената му гримаса.

— Просто малко преувеличение.

— Но много малко преувеличение.

Възвърналата се надежда на лицето му, като на малко момче, което се опитва да избегне някое прегрешение, почти я накара пак да се засмее. Този мъж можеше да й завърти главата, ако не беше сериозна жена, търсеща способен и отговорен съпруг. Сигурно би било прекрасно да се будиш всяка сутрин и да знаеш, че нищо не те застрашава, че новият ден ще е изпълнен с радост от живота.

— Ще ми е неприятно да споря, така че да забравим. По-добре ме представете на госпожа Рандолф, преди да ми дадете повод да се върна на въпроса.

— Майка ти е твърда жена — каза Солти на Елън.

Обвинението му даде повод на Джаред да проговори.

— Не, не е. Тя е мила с всички, дори с мъжете, които ни напуснаха.

По застиналото лице на Солти, Сара позна, че е добре да обясни.

— Двама от мъжете, които работеха за нас напуснаха, преди да им свършат договорите. Заради това изгубихме по-голямата част от миналогодишната реколта.

Поради което беше в толкова окаяно положение.

— Трябва да се извиня от името на пола си — каза Солти. — Само най-долен скункс би направил нещо такова.

— Арни не беше долен скункс — възнегодува Елън. — Аз го харесвах.

— Харесваше го само защото ти позволяваше да яздиш с него навсякъде, където ходеше — каза Джаред. — Казах ти, че не е мил. Просто не знаех, че трябва да го нарека „долен скункс“.

Очите на Солти отново се озариха.

— Май обогатих речника на сина ви — обърна се той към Сара. — Трябва ли да се извиня?

Ако не се махнеше скоро от този мъж, щеше да направи нещо глупаво. Сигурно изобщо не беше женен. Прекалено много му харесваше да флиртува с жените, за да се установи някъде и да бъде сериозен. И все пак долавяше нещо истинско, което сякаш й казваше, че може да се разчита на него. Въпреки ласкателствата и смеха, беше солиден, непоклатим. Това обаче не бе достатъчно, за да бъде заслепена от усмивката му и да изгуби контрол заради нежността му.

— Няма да ви карам да се извините, ако спрете да си влачите краката и ме представите най-сетне на госпожа Рандолф. Вече си мисля, че не искате да се срещна с нея.

— Че защо да искам да се срещате с нея, щом това ще ме лиши от компанията ви.

Не знаеше защо мистър Рандолф беше наел този човек, но се съмняваше, че е заради работата му. Би било хубаво да бъде с някой, който да я накара да вижда живота в розови краски, но не можеше да си позволи този лукс. Трябваше й мъж, който да умее да се справя с работата и всичко да върви гладко; някой, който нямаше да се уплаши от тежкия труд. Също така трябваше да играе ролята на баща за децата й, да посреща задълженията си с чест и да я уважава. Трябваше й чудо.

— Мисля, че все някак ще го преживееш. А сега, извини ме, но трябва да се представя на госпожа Рандолф.

— Казах, че ще ви изпратя, и ще го направя — той посегна към юздите и леко смушка коня. — Роуз, така настоява да я наричат мисис Рандолф, не излиза много напоследък, така че ще се зарадва да си поговори с друга жена.

— Няма ли майка, сестри, зълви или лели, които да й идват на гости?

— Не. Само тя е, но повярвайте, това е повече от достатъчно.

Сара се чудеше какво да мисли.

— Когато каже нещо, всички изпълняват — продължи Солти. — Най-лесния начин да те изхвърлят от ранчото е да се пречкаш на Роуз. Тя не трябва да си мърда дори пръста, защото Джордж ще убие всеки, който я закачи. Разбира се, не и вас, мадам — увери я Солти, хвърляйки й поглед през рамо. — Джордж не би вдигнал ръка срещу дама. Е, не мога да съм сигурен за Монти. Той не си пада много по жените, изобщо не е романтичен.

Сара не беше срещала мъж, който да не дава възможност на друг да вземе думата, дори и за момент. Не се съмняваше, че можеше да води сам целия разговор.

— Може би не трябваше да идвам — каза тя. — Не искам да притеснявам семейството.

— Късно е вече, нямате избор.

Сара хвърляше нервни погледи настрани и назад, но не видя никого.

— Какво искате да кажете?

Солти посочи към къщата.

— Роуз ви е видяла, не можете да се откажете сега.