Метаданни
Данни
- Серия
- Проклятието на Маклийн (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Scotland, With Love, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 202 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава 7
„Може да ви прозвучи странно, но в някои бракове любовта си съжителства с истинска неприязън… Понякога това разделя, и в същото време сплотява мъжете и жените.“
Преди да слезе на закуска, Вениша застана пред гардероба, но за съжаление той не предлагаше голям избор. За да покаже на Грегор, че не е притеснена от тяхната случайна целувка трябваше, когато се появи в гостната да се държи весело и непринудено без въобще да му обръща внимание. Именно заради това щеше да облече най-хубавата си рокля.
С тези мисли, Вениша избра наситено синя рокля — за щастие с кринолин, защото единствената й фуста се беше скъсала при злополуката. Елзи бе обещала да я поправи, но щеше да е готова чак утре.
Роклята беше с превъзходна кройка, избродирана по подгъва на полата и ръкавите с малки розови розички заобиколени с нежни зелени листенца. Светлозелена панделка се завързваше точно под гърдите, а нежна дантелена яка подчертаваше скромното деколте. Въпреки че беше забравила да вземе подходящите сини обувки и зелената панделка за косата си, се надяваше, че изглежда достатъчно добре.
Събирайки цялата си смелост тя се отправи към салона, където се сблъска с Рейвънскрофт. Той беше облечен с елегантно синьо палто, жилетката чу беше тъмночервена, а яката му бе колосана така, че едва ли можеше да обърне брадичката си на една страна. Грегор не одобряваше екстравагантната мода и се присмиваше на всичко, което му се струваше неудобно или скъпо. По тази причина Вениша се загледа заинтригувано в контешкото му облекло и му се усмихна.
— Боже, как успявате да задържите яката си така?
Той засия.
— Дъщерята на мисис Тредуел е доста сръчна с ютията. Кой би си го помислил на това затънтено място.
— За наш късмет тя е също толкова добра и в кухнята. Как се чувствате тази сутрин? Имате ли много натъртвания след злополуката?
— Главата още ме наболява леко. — Той докосна главата си над слепоочието. — Като изключим това съм съвсем здрав.
— Отлично — каза Вениша.
Той се поколеба за миг след това притеснено изрече:
— Вениша, искам да ви се извиня за поведението си и затова, че попаднахме на това ужасно място. Не съм си и помислял… Не очаквах… Нямаше как да предвидя…
— Знам — каза Вениша и усмихвайки се го потупа по ръката. — Въпреки че това, което направихте не е правилно, трябва да призная, че намерението ви беше много романтично.
— Да, така е. Аз ви обичам…
— Не започвайте отново — бързо го прекъсна тя и дръпна ръката си от неговата, но виждайки изражението му смекчи тона. — Вие знаете, че не ви обичам. Съжалявам, но нещата стоят по този начин и няма да ги дискутираме отново.
Той почервеня и раменете му увиснаха.
— Добре, ще се опитам да не ви говоря повече за любов. Но ако промените мнението си или имате нужда от нещо, се надявам да ми кажете — погледна я с блеснали очи. — Бих направил всичко за вас и няма да е заради зестрата ви.
— Зестра? Каква зестра?
— Как каква? Не че за мен има значение, но баща ви спомена, че би желал да ви даде голяма зестра, когато се омъжите.
Вениша се подсмихна.
— Казал е, че би желал да ми даде зестра, защото това е така — той има желание, но не и средства, които да отдели. Надявам се, че не сте му повярвали.
Разочарование се изписа по лицето му.
— О, не, разбира се, че не му повярвах. Споменах го само… защото той го каза, но, уверявам ви, това няма нищо общо с желанието ми да се оженя за вас.
Вениша повдигна вежди.
— Наистина ли?
— Наистина — каза той обидено.
Устните й потрепнаха.
— Бедният Рейвънскрофт.
— Вениша, обичам ви. Дори и да не отговаряте на чувствата ми, аз бих направил всичко за вас. Само една ваша дума и ще го докажа.
Думите му я застигнаха в момента, в който се обърна, за да влезе в салона. Тя спря.
— Всъщност има нещо, което бих искала.
Рейвънскрофт сграбчи ръката и я притисна към сърцето си.
— Каквото пожелаете.
Огледа го бързо. Не беше вълнуващо красив като Грегор, нито имаше интригуващ белег. Освен това не беше смел като него и едва ли можеше да развълнува една жена само с един-единствен поглед. Но тя беше убедена, че мис Плат ще се впечатли от контешкото облекло на Рейвънскрофт.
Жената заслужаваше шанс и ако Вениша не направеше нещо, възможността щеше да отлети.
— Можете да ми направите една услуга, но предупреждавам ви, ще бъде доста трудно.
Той се наведе напред, нетърпелив да чуе молбата й. Без да отдръпва ръката си тя накратко му обясни плана си.
Въпреки обещанието си да направи всичко, което тя пожелае, Рейвънскрофт оказа изненадваща съпротива. Но използвайки обещанието му и убедена, че ще извърши голяма добрина, най-накрая го принуди да се съгласи.
Вениша влезе в гостната с триумфална усмивка.
До момента, в който я видя, Грегор не бе съзнавал с какво нетърпение очаква появата й, но тялото му реагира на мига. По дяволите, не на това се бе надявал. Последната нощ след пламенната им целувка той откри, че не може да заспи. Никога никоя жена не бе успявала да го лиши от съня му. Но снощи, всеки път, когато затвореше очите си, той откриваше, че мисли за Вениша. За изненадващо силната страст, която избухна между тях, за невероятно нежните й устни под неговите. Отново и отново преживяваше случилото се и мислеше за последствията.
Въпреки че не беше младо момиче Вениша в много отношения беше съвсем невинна. Той беше убеден, че тя ще се чувства объркана от реакцията си в прегръдката му. Представяше си, че тази сутрин ще изглежда притеснена и бледа, но беше решил, че въпреки това ще се държи сякаш нищо не се е случило, за да я успокои. Имаше известен опит с такива неща и знаеше, че ще й отнеме известно време, за да разбере, че той не би я предал.
Затова беше шокиран, когато най-сетне Вениша се появи в салона облечена в ярка рокля и усмихвайки се вероятно на нещо казано от Рейвънскрофт. Погледът й не се задържа дълго на Грегор. Без да се бави отговори весело на въпроса на мисис Тредуел, пошегува се с Рейвънскрофт за това, че е постоянно гладен като не забравяше да го нарича „брат ми“, поздрави ентусиазирано мис Плат, поинтересува от състоянието на мисис Блум и дори успя да изглежда заинтригувана от дългия отговор на старата дама.
След като за миг срещна погледа на Грегор тя припряно се обърна и тръгна към прозореца. Погледът й се спря на топящия се сняг и тя сподели с мис Плат, как скоро всички ще могат да продължат пътя си и колко хубаво ще е това.
Вътрешно Грегор проклинаше, защото не беше единствения, който бе забелязал хладното й отношение към него. Мисис Блум местеше поглед ту към Грегор ту към Вениша, сякаш знаеше точно какво се беше случило между тях. И атаката й не закъсня.
— Е? — Погледна го хищно като котка дебнеща мишка. — Какво сте направил на мис Уест, за да ви пренебрегва така?
Какво беше направил? Всъщност не бе направил нищо по-различно от всеки мъж с гореща кръв. За да избегне любопитството на мисис Блум той вдигна рамене и каза:
— Не разбирам за какво говорите. Мис Уест изглежда се интересува от времето. Мисля, че снега скоро ще се стопи, а вие?
Това накара мисис Блум да се впусне в размисли за времето точно както той искаше. Всеки знаеше, че когато една дама заговори, тя се нуждаеше от някой, който да кима и да промърморва „Разбира се“ от време на време.
Грегор използва момента и отправи поглед към прозореца, където стоеше Вениша. Веднага му се прииска да не го бе правил. Слънцето се отразяваше с ослепителен блясък в снега. Тя стоеше в сянка, но искрящата светлина от прозореца сякаш посипваше косата й със златен прашец.
Странно, но в Лондон той никога не бе възприемал Вениша по този начин. Там те излизаха да пояздят в парка, танцуваха на различни празненства, срещаха се често в Шоколадовата къща на Лейди Би, където Вениша си поръчваше чаша горещ шоколад, докато се смееха или обсъждаха коне, хора и книги.
Силен копнеж прониза тялото му. Докъде ли щеше да ги доведе това? Щяха ли да могат да се върнат към леките приятелски отношения, които поддържаха. Докато той си задаваше тези въпроси Вениша се премести вляво и светлината от прозореца сега я обливаше цялата… и прозираше през полата й.
Той се стъписа. По дяволите, защо не беше облякла фуста? Ясно си личаха нежните извивки на бедрата й, заоблените й прасци, както и деликатните й глезени.
Тялото на Грегор пламна изпълнено с първично желание, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите.
— Лорд МакЛийн?
Въпросителният глас на мисис Блум прекъсна мислите му. Той си припомни, че всъщност слушаше речта й за времето и надявайки се да отговори правилно на въпроса й каза:
— Разбира се.
Тя присви устни с неодобрение и премигна.
— Лорд МакЛийн попитах ви два пъти, дали смятате, че един хубав дъжд би разтопил този сняг, а вие още не сте ми отговорили!
Грегор направи усилие да проумее въпроса, въпреки че съзнанието му все още се въртеше около видяното. Вениша би трябвало да е по-внимателна, когато е сред хора. Всеки би могъл да погледне към прозореца и… Господи къде ли беше Рейвънскрофт. Грегор се огледа и го откри да разговаря с мис Плат, но в същия момент той се обърна, погледна към Вениша и замръзна. Ченето му увисна, а очите му щяха да изскочат от орбитите.
По дяволите!
— Чудесен въпрос мисис Блум. Позволете ми да попитам мис Уест за мнението й. Тя знае доста за гръмотевичните бури. — Грегор прекоси стаята, хвана Вениша за лакътя и я дръпна силно далеч от светлината. Тя се спъна и топлото й тяло се допря до гърдите му за миг преди да се отдръпне.
— Какво правиш — изсъска тя в лицето му.
Грегор решително я обърна към любопитната мисис Блум.
— Опитвам се да ти попреча да станеш за смях — прошепна той.
Тя спря, а сребристите й очи проблеснаха срещу него.
— Моля?
Грегор се наведе.
— Ти беше застанала срещу светлината.
— И?
— Виждах всичко през полата ти, както и Рейвънскрофт, и всеки, който те погледне.
Бузите й почервеняха.
— О, не знаех… Не предполагах… Фустата ми се скъса и Елзи още не я е зашила.
Грегор се изненада от силния си порив да докосне с ръце зачервеното й лице.
— Не очаквай да чуеш и една смислена дума от Рейвънскрофт през останалата част от деня — раздразнено каза той.
Тя се изчерви още по-силно, ала устните й се извиха в усмивка. Погледна го крадешком и каза закачливо.
— Едва ли ще открия особена разлика имайки предвид обичайния му начин на изразяване.
Въпреки раздразнението си Грегор се засмя.
— Момъкът не е роден за писател, нали?
— Не, но има добро сърце — погледът й се премести към Рейвънскрофт, който продължаваше да разговоря с мис Плат, като същевременно хвърляше притеснени погледи към Вениша, — има и неприятната склонност да проявява романтичните си пориви в най-неподходящи моменти.
Думите й прозвучаха така сякаш харесва Рейвънскрофт. Усмивката на Грегор помръкна, въпреки че не би трябвало да е изненадан, познавайки Вениша и желанието й да покровителства всеки несретник, който срещаше по пътя си. Обаче дали това беше всичко? Ами ако с отчаяното си бягство с Вениша, Рейвънскрофт беше успял да събуди у нея нещо повече от загриженост.
В този момент тя отново наблюдаваше Рейвънскрофт и мис Плат. Това, което видя явно не й хареса, защото смръщи вежди и за изненада на Грегор му даде знак с ръка да продължи.
Той погледна Рейвънскрофт и го видя да изправя рамене и да казва нещо, от което мис Плат се изчерви. Тогава крадешком погледна Вениша и долови доволен блясък в очите й. Хм, какво ли беше намислила тази хитруша сега? Тя се усмихваше самодоволно, но очите на Рейвънскрофт бяха неспокойни, от позата му беше изчезнало момчешкото му нетърпение, а усмивката му беше почти безумна. Въпреки че стоеше срещу мис Плат очите му не се спираха и за миг на нея, сякаш се страхуваше да срещне погледа й.
Грегор повдигна вежди, когато забеляза Вениша да кима към Рейвънскрофт окуражително. Младият мъж преглътна шумно, вирна брадичка сякаш от това зависеше живота му и със заекване попита мис Плат дали не смята, че денят е прекрасен и би ли излязла на разходка с него по-късно.
Мис Плат изчервена и объркана започна да заеква.
Вениша засия при тази гледка.
Проклятие! Пак се бе забъркала в някоя щуротия. Въпреки заплетеното им положение, тя отново замисляше нещо.
Той се наведе към нея и й каза тихо.
— Не знам какво си намислила за мис Плат и Рейвънскрофт, но ще си създадеш проблеми.
Част от въодушевлението на Вениша се изпари.
— Не е нужно да ми казваш как да живея живота си. През последните десет години се справям чудесно и съм напълно способна да вземам решенията си сама.
— Единият от нас трябва да мисли — отвърна той. — Особено след като ти правиш грешка след грешка.
Тя настръхна.
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, че още не сме се измъкнали от тази бъркотия и да се месим в живота на скъпия ни Рейвънскрофт е последното нещо, което трябва да правим.
— Не се намесвам в нищо, само помагам на мис Плат да се сдобие малко самочувствие.
— Ти подтикваш Рейвънскрофт да се прави на глупак. — Грегор отново заговори тихо, очите му святкаха опасно, а ръката му беше върху китката й.
В момента, в който той я докосна топлина пропълзя нагоре по ръката й, кожата й настръхна, а гърдите й се напрегнаха. Тя се дръпна триейки китката си там, където я беше докоснал.
Грегор свъси вежди и я погледна строго.
— Престани да се бъркаш в живота на мис Плат.
Вениша стисна устни.
— Беше ми много приятно да поговоря с теб както винаги, Грегор. Приятен ден. — Тя се завъртя кръгом и тръгна към камината, където стоеше мисис Блум.
Грегор не очакваше да му се подчини, но отказът й дори да изслуша мнението му го ядоса. Последва я до камината й я хвана под ръка.
— Извинете ни мисис Блум, но повереницата ми и аз трябва да обсъдим нещо.
Вениша се намръщи.
— Няма да обсъждам нищо с теб.
— Мис Уест — каза мисис Блум със сериозен тон, — мистър МакЛийн е ваш настойник и вие трябва да го уважавате. Между другото смятам, че е време да заема мястото си на масата. От звуците, които се чуват съдя, че закуската скоро ще бъде сервирана. — Тя кимна царствено и тръгна.
Вениша дръпна ръката си от неговата, а очите й засвяткаха гневно.
— Какво искаш сега.
Грегор кръстоса ръце пред гърдите си и каза:
— Искам да знам какъв план си скроила за Рейвънскрофт и мис Плат.
Тя сви рамене.
— Защо винаги мислиш, че кроя нещо?
— Защото откакто те познавам не правиш нищо друго. Винаги се замесваш в неща, които не те засягат.
— О, това не е вярно. Дай ми поне един пример.
— Случаят с френския емигрант, на когото помагаше да открие предполагаемото си семейство — бързо каза той.
Лицето й помръкна.
— Знаех си, че ще си спомниш този случай.
— Ако си спомням правилно ти по-късно откри, че Пиер дори не е французин, а корсиканец и е виртуозен крадец, който ти се отблагодари за гостоприемството като открадна две от любимите картини на баща ти.
Вениша стисна устни и сви рамене.
— Дай ми друг пример.
— Нямаше ли и една жена от библиотеката, която ти каза, че е от семейството на Херцог Девъншир и ти й повярва.
— Но тя приличаше на Девъншир — каза бързо Вениша. — Дори ти го призна.
— Но не аз я наех за прислужница в дома си, където тя предизвика скандал на едно от вечерните партита на баща ти хвърляйки се в краката на херцога и признавайки, че е негова дъщеря от перачката в имението му.
Вениша прехапа устни, а в очите и се появиха весели искри.
— Беше малко неудобно нали? Не за мен, но за херцога… Учудващо е, че все още разговаря с мен.
— Учудващо е, че все още някой разговаря с теб — каза Грегор, опитвайки се да потисне нелепото желание да се усмихне.
Ситуацията по-късно беше станала още по-комична, тъй като жената призна, че се е объркала и всъщност е имала предвид херцог Кларидж. В стаята беше настъпил пълен хаос. Хората крещяха, че трябва да дойде лакеят и да я отведе. През това време Вениша спокойно се опитваше да изправи жената и докато я отвеждаше й предложи да разговаря насаме с херцога, ако желае. Минавайки покрай Грегор тя му намигна и му се усмихна крадешком, което го накара де се разсмее още по-силно.
Той й намигна и продължи:
— Добре знаеш, че мога да ти дам още примери за твоите нескончаеми лудории. Спомням си, че веднъж беше прибрала в дома на баща си едно бездомно хлапе…
— Тогава не бях виновна. Той предложи да почисти комина и тъй като имаше белези от изгаряне по краката аз му повярвах.
— Но той не беше коминочистач нали?
— Може и да е бил — отговори надменно Вениша.
— Беше истински джебчия. Сигурен съм, защото малкия негодник успя да ми отмъкне един-два часовника докато разбера какво става.
— Но не изчезна медальона на твоята майка нали? Никога не успяхме да го намерим.
— Сега разбираш ли какво имам предвид?
Тя въздъхна.
— Да, да. Ти мислиш, че съм прекалено доверчива и не трябва да се намесвам в живота на хората. Често сме спорили за това и смятах, че си проумял, че няма да се съглася с теб.
— Да, така беше. Досега.
Сребристите очи на Вениша се впериха в неговите.
— Каква е разликата сега?
— Ти ми кажи.
Бузите й порозовяха.
— Откъде да знам — задъхано каза тя и се обърна настрани. — Не съм направила нищо, което може да предизвика проблеми. Просто искам да помогна на мис Плат. Дори ти трябва да признаеш, че тя не е лоша жена, джебчийка или нещо подобно. Не ме е молила да направя каквото и да е за нея, даже напротив, май не иска помощта ми.
— Жената изглежда има добра интуиция. Надявам се, че ще се вслушаш в нея.
Вениша сбърчи нос срещу него.
— Кога стана толкова дребнав?
Той се стегна.
— Не съм дребнав.
Тя сви рамене и се загледа в нещо, без да му обръща внимание.
— Може и така да е, но не и според мен.
Грегор се намръщи. С години бе гледал как Вениша се опитваше да облекчи живота на безумните си родители и вечно се забъркваше с неподходящи хора, за да им „помогне“, а вместо това се оказваше в сериозна беда заради опитите си да поправи всички злини на света. Но явно хората не оценяваха усилията й, никои никога не й беше казал дори едно „благодаря“. Въпреки това тя не се бе предала.
Всичко това го тревожеше, но той се примиряваше, защото досега не го беше засегнало лично. Досега. В момента нещата бяха различни. Откакто бяха попаднали заедно в тази ситуация, всичко, което Вениша правеше можеше да се отрази и на него. Това вече никак не му харесваше.
Той се загледа през прозореца и забеляза с облекчение, че снегът беше започнал бързо да се топи под топлите лъчи на слънцето. Може би щяха да могат да си тръгнат съвсем скоро от тук и нещата да се върнат към нормалното си положение. Вениша можеше отново да се заеме със своята „благотворителност“ без това да влияе на отношенията им. Така трябваше да стане.
Той погледна надолу към нея и откри, че тя го наблюдава критично. Очите й бяха станали опушено сиви, а в тях се таеше неизречен въпрос.
— Какво има сега? — попита я той.
Тя наклони глава на една страна.
— Това притеснява ли те понякога?
— Какво трябва да ме притеснява?
— Това, че не живееш пълноценно живота си, а наблюдаваш отстрани как изтича. — Тя поклати глава сякаш го съжаляваше. — Един ден ще се събудиш и ще осъзнаеш, че той е отлетял, а ти дори не си живял.
Той се намръщи, но влизането на мисис Тредуел и Елзи с пълни табли с храна му попречиха да отговори.
— Ела — каза Вениша, — най-добре да се присъединим към останалите.
Грегор нямаше друг избор, освен да я последва. Беше силно много учуден, когато чу Рейвънскрофт да дава съвети на мис Плат за отглеждането на азалии.
Това беше много странно, както и поведението на мис Плат. Тя се кикотеше като някоя празноглавка, а лицето й се оцветяваше в различни нюанси на розовото всеки път щом Рейвънскрофт направеше нескопосан опит да й поднесе комплимент, сякаш това беше част от ролята му в някакъв лош спектакъл.
Въпреки всичко Вениша ги наблюдаваше със затаен дъх.
Това беше достатъчно да развали апетита на Грегор. Да не би палето да се опитваше да накара Вениша да ревнува?
Вратата към коридора се отвори и конярят на Грегор Чеймбърс се появи.
— Извинете, милорд, но на две мили нагоре по пътя има обърната карета.
— Небеса! — каза Вениша и стана. — Някой пострадал ли е?
— Не, но се боя, че единия кон е със счупен крак. Мистър Тредуел отиде да доведе пътниците — един джентълмен и дъщеря му.
Мисис Блум сви устни недоволно.
— Те не могат да дойдат тук. Всички стаи вече са заети.
Вениша деликатно вдигна вежди, което подсказа на Грегор, че е развяла бойните знамена, и каза с хладен тон.
— Мисис Блум, сигурна съм, че бихме могли да се посвием, и да бъдем малко по-гостоприемни. Смятам, че никой от нас не е нито зле възпитан нито пък безчувствен.
Пълните бузи на мисис Блум почервеняха силно.
— Нямах предвид да не проявим съчувствие, но трябва да бъдем реалисти все пак. Тук няма нито достатъчно храна, нито повече легла. Къде ще спят този човек и дъщеря му?
— Ще споделя леглото си с младата дама — каза Вениша. — Но не съм сигурна къде ще настаним джентълмена. — Тя погледна към Грегор многозначително.
Той мъдро замълча, съсредоточавайки цялото си внимание върху храната. Знаеше, че така ще затвърди мнението на Вениша за егоистичния си характер, но проклет да е ако отстъпи леглото си на един непознат. По дяволите, дори не бе сигурен, дали би го отстъпил и на човек, когото познава, а ако ставаше въпрос за някой от братята му най-много да му хвърлеше едно одеяло да се завие, но нищо повече.
Защо трябваше да нарушава спокойствието си. Останалите гости щяха да се чувстват като у дома си, нима и той не заслужаваше да се чувства удобно?
Усети строгите погледи на Вениша и мисис Блум върху себе си, смръщи вежди и ги изгледа. Вече споделяше стаята си с Рейвънскрофт, който хъркаше. Не беше ли това достатъчна саможертва?
Веждите на Вениша се повдигнаха още повече, а очите й запламтяха.
— Какво мислиш? — попита тя.
Грегор остави ножа и вилицата си.
— Права си.
Тя се усмихна ослепително и Грегор почти съжали за това, което каза.
— Нещо трябва да се предприеме и то веднага. — Той погледна към Рейвънскрофт. — Какво ще правим?
— Какво да правим? — премигна той.
— Би ли споделил постелята си както мис Уест предлага?
Рейвънскрофт погледна към Вениша и почервеня.
— Да, да, разбира се.
— Ето — заяви Грегор спокойно, — Рейвънскрофт ще отстъпи леглото на колелца на джентълмена. Само се надявам той да не хърка.
— Но — каза Рейвънскрофт — аз къде… къде ще…
Грегор протегна ръка и го потупа по рамото.
— Ще сложим един сламеник за теб на пода. Друго не ми идва на ум.
— Предполагам, че няма друг начин — въздъхна Рейвънскрофт.
— Ти си добър човек — ободри го Грегор и пое дълбоко въздух. — Нима има нищо по-одухотворяващо от това да помогнеш на ближния си?
Вениша му хвърли унищожителен поглед.
— Това беше мръсен номер МакЛийн.
— Всичко е позволено в любовта и милосърдието, скъпа. — Той се пресегна към подноса с яйцата и си избра едно.
— Грегор, какво правиш?
— Мислех, че е очевидно. Храня се.
— Ами този джентълмен и дъщеря му…
— За тях ще се погрижи мистър Тредуел. Ако се нуждаеше от помощта ни той щеше да ни информира. Прав ли съм, Чеймбърс? — Грегор се обърна към коняря си.
— Да, милорд. Мистър Тредуел ми каза да предупредя жените да се подготвят да помогнат на младата дама, защото сигурно е разстроена от случилото се.
— Ще наредя да приготвят горещ чай — каза Вениша и вирна нос срещу Грегор. — Нямам нищо против да помогна на ближния си. — С тези думи тя изхвърча от стаята.
— О, Боже — каза мис Плат и впери несигурен поглед в господарката си. — Аз ще… хм… може би трябва да…
Мисис Блум й нареди без колебание.
— Отиди в стаята ми и донеси амоняка. Той е в малка стъкленица до леглото ми.
Мис Плат се втурна да изпълни нареждането.
Грегор приключи спокойно закуската си.
Вениша се върна в салона точно когато пристигнаха пострадалият джентълмен и дъщеря му.
Мъжът беше възрастен, с кръгло лице съответстващо на фигурата му. Беше добре облечен. Макар и не по последна мода, облеклото му беше съвсем типично за един провинциален земевладелец. Влизайки той се представи.
— Добър ден. Аз съм ескуайър Хигънботъм.
След него вървеше млада дама загърната в мокра пелерина и с качулка на главата. Следваше я камериерката й, облечена с практична плътна пелерина и груби ботуши, а широкото й лице беше зачервено от студа.
Ескуайърът посочи към дамата с качулката.
— Това е дъщеря ми Елизабет Хигънботъм.
Всички се представиха.
Ескуайърът сияеше.
— Много ми е приятно. Трябва да кажа, че тук е много по-добре отколкото вън на студа. Вече бяхме започнали да мислим, че ще останем завинаги в тези проклети преспи, нали Елизабет.
Дъщеря му кимна и свали качулката от главата си.
Рейвънскрофт ахна привличайки вниманието на всички върху себе си. Развеселен Грегор проследи погледа на Рейвънскрофт към дъщерята на ескуайъра.
Разбъркани златни къдрици обрамчваха сърцевидното й порозовяло от студа лице. Дълги тъмни ресници хвърляха сянка над блестящите й сини очи, които проблясваха яростно над малък съвършен нос и устни като розова пъпка. На не повече от седемнадесет, тя беше толкова красива, че всички в Лондон щяха да паднат в краката й още щом я зърнат.
Тя ги удостои с бърз, почти отчаян поглед, след което вирна горделиво брадичка и се обърна, сякаш за да опровергае думите на баща си. Но не успя да постигне желания ефект, тъй като зъбите й тракаха от студ.
Вениша забеляза, че всички в салона са впечатлени от мис Хигънботъм, освен Грегор. Той гледаше към ескуайъра смръщил вежди сякаш нещо го бе озадачило.
Вениша бързо отиде при мис Хигънботъм и хвана треперещите й ръце, дори през плътните кожени ръкавици тя усети, че са ледени.
— Бедничката, как само треперите. — Тя поведе девойката към камината. — Рейвънскрофт, отстъпи мястото си на бедното дете.
— Рейвънскрофт? Защо наричате така мистър Уест? — попита мис Плат примигвайки.
— О, това е… прякор. Когато бяхме деца обичаше да издава звуци като гарван, затова го наричаме така.
Мис Плат кимна, изглежда беше много заинтригувана.
Рейвънскрофт се беше втренчил като замаян в мис Хигънботъм от момента, в който се бе появила.
Усмихвайки се разбиращо Грегор вече знаеше какво бе запленило Рейвънскрофт. Самият той предпочиташе жените да са по-пищни, по-зрели и интелигентни. Но мис Хигънботъм с широко отворените очи и недружелюбното изражение явно не притежаваше нито едно от тези качества.
Млади жени като нея го отегчаваха до смърт, но за мъж като Рейвънскрофт… Грегор повдигна вежди. Може би това щеше да отвори очите на Вениша и да й покаже що за човек всъщност е той. Трябваше да го обмисли. Той отново се загледа в ескуайъра и още веднъж усети някакво странно чувство, че нещо в този човек му е познато. Само ако…
— Лорд МакЛийн — каза ескуайърът приближавайки към него, — не очаквах да ви видя тук.
Грегор се поклони учтиво, въпреки че вътрешно кипеше.
— Простете, но се страхувам, че не си спомням за вас.
— Не, не, ние не сме се срещали. Виждал съм ви в „Уайтс“, и някой спомена името ви. Не сме разговаряли никога, но аз познавам единият от братята ви, този, който се облича по френската мода.
— А, Дугъл. Той се облича като истинско конте. С останалите ми братя често се шегуваме с него за това.
Ескуайърът се подсмихна.
— Сигурен съм, че това е само временно. С брат ви разговаряхме за общи инвестиции в един имот. — Ескуайърът изпъчи гърди и пъхна палци в илиците на вълненото си палто. — В момента не съм в състояние да мисля за сделки. Но по-скоро ада ще замръзне, отколкото Нед Хигънботъм да се предаде. Не би трябвало да го споменавам, но миналата година спечелих повече от двадесет хиляди паунда само от две сделки.
— А, това обяснява за какво сте разговаряли с Дугъл. Той може да надуши добрата сделка от километри — спокойно каза Грегор.
— Хитрец е той, признавам. Моят кръстник херцог Ричмънд, казва, че е съвсем спокоен, когато аз инвестирам капиталите му. За последните десет години с моя помощ е натрупал значителна печалба.
Мисис Блум се приближи с блеснали очи при споменаването на думата „херцог“.
— Как сте? Аз съм мисис Блум. Тръгнала съм да посетя моята приятелка графиня Кимбърленд. Стори ми се, че казахте, че сте член на „Уайтс“?
— Да, член съм от седемнадесетгодишен, както и баща ми, и дядо ми.
Вениша разтриваше ледените ръце на мис Хигънботъм, но забеляза изражението на Грегор. Веждите му бяха смръщени, а между тях се беше появила дълбока бръчка, както и покрай свитите му устни. Личеше, че е недоволен от нещо. Вениша също се намръщи. Ескуайърът не беше казал нищо лошо, защо Грегор изглеждаше толкова раздразнен. Като че ли не одобряваше новодошлите.
Тя погледна ескуайъра. Той беше доста закръглен с червеникава кожа и голям нос. Чертите му бяха малко груби, но очите му излъчваха добродушие, и въпреки че дрехите и начинът му на изразяване бяха простовати, той не изглеждаше лош човек. Грегор би трябвало да има друга причина да не го харесва, освен недодялания му вид и маниери.
Мисис Тредуел донесе табла с димящ чайник, чашки и чинийки. Тя я остави до мис Хигънботъм и й наля една чашка чай.
— Хайде мис. Това ще ви сгрее.
Тя подаде чая на момичето, но то трепереше толкова силно, че половината чай се изля в чинийката. Камериерка й веднага й се притече на помощ, взе чашката и я остави на таблата.
— Премръзнала е напълно. Когато каретата се обърна, ние двете паднахме в една локва. — Тя се обърна, за да покаже, че отзад пелерината й е прогизнала. — Мис Хигънботъм също е мокра, но за разлика от мен тя не е привикнала на студа.
— Ах! — мисис Тредуел хвана ръцете на мис Хигънботъм и ги разтърка енергично. — Най-добре да свалим тези мокри дрехи от вас, преди да се разболеете.
Вениша се обърна към ескуайъра.
— Мис Хигънботъм може да остане с мен в моята стая и…
— Не — прекъсна я Грегор.
Настъпи мълчание. Бузите на Вениша пламнаха.
— Грегор какво имаш предвид?
— Сигурен съм, че ескуайърът не би искал да остане тук.
Вениша вдигна вежди, а ескуайърът се изчерви силно.
— Вижте сега… — започна той, но Грегор бързо го прекъсна.
— Ще бъде много неудобно за всички, мястото едва стига за нас петимата. Сигурен съм, че мис Хигънботъм ще се възстанови съвсем скоро и вие ще можете да продължите. Ще се погрижа наранения ви кон да бъде заменен с друг. — Грегор погледна изпитателно ескуайъра. — Убеден съм, че много бързате да пристигнете в Лондон, иначе не бихте потеглили в това време.
Ескуайърът погледна строго дъщеря си, преди да каже с твърд тон.
— Така е, ние наистина бързаме. Трябваше да стигнем до дома на брат ми преди залез, но състоянието на пътищата се оказа по-лошо отколкото предполагах.
— Все още е ден. Можете да стигнете до Едингтън за по-малко от час. Там има чудесна странноприемница. — Грегор се обърна към мистър Хигънботъм. — Така е нали?
Мистър Хигънботъм премигна.
— Да, дотам са само четири мили, но при този път…
— Сигурен съм, че е напълно проходим — рязко заяви Грегор.
— … както се топи снегът.
Мис Хигънботъм кихна, а лицето на баща й помрачня.
Вениша хвана младата дама за ръката, за да я накара да се изправи и каза:
— Достатъчно! Не искам да чувам нито дума повече, за това че някой ще си тръгва оттук в това време. Снегът се топи, но все още има високи преспи и е опасно да се пътува.
— А това прави нещата още по-лоши, разтопеният сняг се превръща в кал. Има преспи по-високи от мен и толкова големи кални локви, че в тях може да потъне цяла карета — каза ескуайърът и се обърна към дъщеря си виждайки, че Вениша я извежда от стаята. — Отивай, скъпа. Благодаря ви мис… ъ-ъ… страхувам се, че не чух името ви.
Вениша точно щеше да отговори, когато нещо у Грегор я накара да го изгледа убийствено. Той отвърна на погледа й с очи изпълнени с гняв. Това я обърка и тя се опита да възвърне самообладанието си, преди да отговори.
— Аз съм мис Уест, а това — тя посочи към Рейвънскрофт, който бе станал, за да отвори вратата, — е моят брат, мистър Уест.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза ескуайърът с лек поклон. — Благодаря ви, че се грижите за дъщеря ми. Елизабет отиди с тази приятна дама и не започвай пак с твоите глупости, чуваш ли ме?
Мис Хигънботъм погледна баща си с прекрасните си сини очи и захълца:
— Аз щ-щ-ще о-о-остана тук, с-с-само докато се п-п-почуствам по-добре. П-п-после ще си т-т-тръгна.
Рунтавите вежди на ескуайъра се свъсиха.
— Стига с тези драми, Елизабет. Марш в леглото и нито дума повече.
Тя вдигна треперещата си брадичка и продължи жаловито.
— К-к-както желаете татко. М-м-моето щастие и без т-т-това е вече р-р-разрушено.
Вениша вдигна вежди.
— Небеса! Не мисля, че е така. В странноприемницата е топло и уютно и скоро ще престанете да треперите.
— Но аз не треперя от студ — каза младата жена. — Аз н-н-не съм тук по с-с-собствено желание. Аз б-б-бях отвлечена.
Мис Плат зяпна от учудване. А мисис Блум заяви.
— Никога не бих предположила.
Рейвънскрофт стисна юмруци сякаш се готвеше да се сбие с този, който е извършил злодеянието.
Грегор погледна Вениша, за да разбере дали е забелязала реакцията на своя обожател, но я видя да обгръща закрилнически раменете на момичето.
— О миличка, кой ви отвлече?
— Т-т-той беше — заяви мис Хигънботъм, сочейки с треперещ пръст ескуайъра.
Вениша се учуди и попита:
— Вашият собствен баща?
— Да. Аз му казах, че няма д-д-да отида в Лондон, дори ако трябва да се с-с-самоубия.