Карън Хоукинс
Шотландска стихия (16)

Глава 15

„В живота на всеки идва момент, в който трябва да избере между това, което е правилно, и това, което го прави щастлив.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Вениша се извърна, горещи вълни заляха тялото й по необясним начин. Тя се зае да пълни една купа с вода, а после я постави на масата, за да измие зеленчуците.

— Мислех, че пиеш портвайн с останалите.

Той повдигна преполовената си чаша и я погледна развеселен.

— Разбира се, много ми беше интересно да слушам за комарджийските неволи на Рейвънскрофт, но реших, че ще ми е по-забавно тук — той я наблюдаваше как сръчно бели картофите. — Не знаех, че можеш да готвиш?

— Откъде знаеш, че мога? Може да не харесаш ястията ми.

— Защото те познавам. Не би го предложила ако не умееше.

Похвалата предизвика искрена усмивка на устните й. Тя взе един картоф и започна да го мие във водата.

— Истинският въпрос е — попита той — как се научи да готвиш и кога?

— Кой мислиш, че приготвяше всичко, когато майка ми се караше с ужасния ни френски готвач?

— Дебелият, който не знаеше и дума английски?

— Успя да каже „Напускам“ достатъчно добре — тя нагъна един парцал и вдигна тенджерата с изгоряла каша от масата.

— Позволи на мен — Грегор остави чашата си и застана до нея.

Благоприличието налагаше да го отпрати, но в такъв случай се налагаше да приготви всичко сама. Вениша му подаде парцала.

— Благодаря ти.

Не че можеше да го принуди да си тръгне така или иначе. Беше твърде огромен, за да го избута от кухнята, помисли си тя и плъзна поглед по широките му гърди и рамене докато той вдигаше тежката тенджера.

Тя винаги се бе изумявала как Грегор успяваше да запази своята мъжественост във всяка една ситуация, за разлика от повечето мъже в Лондон. Това бе и една от причините да завърти главите на всички жени.

По дяволите, нямаше да се отплесва повече! Вениша взе чашата на Грегор и му я подаде.

— Благодаря ти за помощта, но мисля, че ще се справя.

Ето. Това определено беше достатъчно красноречиво, но той просто отпи и се облегна на масата, без да сваля поглед от нея. Вениша взе друг картоф.

— Наистина, Грегор, нямам нужда от помощта ти.

— Предпочитам да остана. Рейвънскрофт изпадна в мрачно настроение.

— Мис Плат сигурно го намира за много очарователно.

— О, да. Мисля, че думата, която използва беше Байроновско.

— Господи! Нищо чудно, че искаш да избягаш — Вениша се огледа наоколо. — Ако искаш да помагаш, може да нарежеш морковите — тя посочи с ножа през рамо. — Те са ей там, в килера.

В този момент Грегор се изправи срещу един твърде неудобен факт. През многото месеци откакто бе заминал за Лондон, той се бе поразглезил. Някак беше свикнал да се отнасят с него… по-различно. Беше си въобразявал, че мрази раболепното държание, досадното внимание и постоянните покани. Сега обаче, когато бе изправен срещу практичната заповед на Вениша да бели моркови той осъзна, че му липсва отношението, на което някога се присмиваше.

— Когато свършиш с морковите, може да нарежеш и няколко глави лук — каза Вениша като избута настрана нарязаните картофи и взе яркосиня купа.

Тя сипа вътре брашно и после малко сметана от глинена кана и забърка енергично с дървената лъжица.

— Знаеш как да белиш лук, нали?

Въпреки че заповедите й го дразнеха Грегор се ухили на дързостта й.

— Не, не знам как се бели лук, тъй като никога не съм го правил, макар да съм абсолютно сигурен, че ще се справя и сам.

Грегор вирна нос и тръгна към килера. Той беше много малък, едва колкото да се побере един човек и бе натъпкан до тавана с осолено свинско, пчелни пити с мед, както и чували с брашно. Въздухът бе изпълнен с аромат на изсушени билки и различни зеленчуци, струпани по ъглите. Грегор занесе морковите и няколко глави лук на масата и се намръщи при вида на изцапаното си палто. Не беше чак толкова префинен, но вече му се бе наложило сам да си лъска ботушите и да си почиства дрехите. Свали си палтото и го закачи до вратата. Нави ръкавите на ризата си и се върна до масата да подреди зеленчуците.

Вениша държеше главата си сведена към масата, трябваше само да извие леко глава, за да види ръцете му. Той имаше удивителни китки, силни и здрави със съвсем лек загар. Тя преглътна с усилие. Грегор беше истински мъж от върха на черната си коса, до пръстите на обутите си в ботуши крака. Тя се извърна леко, така че да го вижда по-добре, без да си личи, че го зяпа. Тесните бричове очертаваха мускулестите му бедра напъхани във високи ботуши.

Хммм. Не казваха ли, че по краката на мъжа можеш да отгатнеш размера на неговото мъжко достойнство. Погледът й несъзнателно се насочи към бедрата на Грегор, където неговите възхитително тесни панталони стигаха до неговия…

— Нож.

Тя примига изчервена и погледът и се вдигна към лицето му. Моля те господи, нека да не разбере за какво си мисля.

— Нож — каза той отново.

— Нож? — повтори тя глупаво.

— За бога, Оливие. Ще ми трябва нож, за да нарежа тези зеленчуци. Не мога да го направя с голи ръце.

— Ножовете са в кутията зад червения глинен съд — измърмори бързо Вениша.

За бога, какви мисли и минаваха през главата. Надяваше се той да не забележи пламналото й лице. За да го държи зает тя добави със сравнително спокоен глас:

— Моля те, не забравяй да ги измиеш, преди да ги нарежеш. Не можем да ядем морковите мръсни.

Погледът му съсредоточено се смръщи.

— А лука?

— Щом ще го белиш няма нужда да го миеш.

— Аха — повдигна вежда Грегор. — Искам да поясня, че не съм от онези педантични мъже, на които им прилошава от току-що заклано животно.

Вениша успя да потисне усмивката си. Тя също не харесваше чувствителната природа на Рейвънскрофт, нито пък се възхищаваше на не толкова съвършения характер на Грегор. Идеалният мъж беше нещо по средата.

Тя изгледа Грегор изпод мигли.

Не, идеалният мъж би бил Грегор с черната си коса, с ироничната си усмивка, интригуващ и мъжествен и също така притежаващ… нотка съпричастност, може би. Нещо, което да смекчи характера му по някакъв начин. Зад цялата си красота и спираща дъха мъжественост той беше сякаш лишен от чувства. О, той беше страстен, но дали можеше да обича? За това не се ли изисква нещо повече?

Вениша видя, че Грегор държи зеленчуците в големите си ръце и му посочи другия край на масата.

— Може да ги нарежеш там.

Той нареди морковите в редица наблюдавайки как Вениша прави същото. Тя мислеше за нещо сериозно. Разбра го по смръщените й вежди и тънката линия, в която се бяха свили устните й. Тя бръкна в купата с тестото, извади малко и го доближи до устните си. Грегор спря да диша. Ножът се изплъзна от ръката му докато наблюдаваше как розовият и език опитва тестото. Тя леко се намръщи, после го близна отново. Грегор потисна въздишката си. Вениша нямаше представа колко изкушаващо изглежда. Той си наложи да извърне поглед от сочните й устни докато тя добавяше щипка канела от някаква кутийка.

Грегор вдигна ножа и го заби в морковите. Главите им се разхвърчаха навсякъде, а някои дори паднаха на пода. Тя се протегна през масата и топлите й пръсти докоснаха китката му.

— Грегор, това са моркови, а не цепеници!

— Не виждам разликата — той освободи ръката си и замахна още веднъж с ножа, но този път острието му се заби в дървената маса. Той опита да го измъкне, но не успя.

— Ето — тя мина от неговата страна и извади ножа.

После сложи моркова пред себе си и като движеше ножа напред-назад внимателно го наряза на малки парчета.

— О — той я наблюдаваше как взема друг морков и прави същото. — Ти наистина можеш да готвиш.

Тя направи гримаса.

— И ти щеше да се научиш, ако родителите ти имаха навика да се карат с готвача преди всеки прием.

Устните му се присвиха.

— Мога да си представя.

— Майка ми често изпадаше в паника, че нещо не е свършено както трябва и преди да успеем да я спрем нахлуваше в кухнята и започваше да се кара с бедния готвач — Вениша въздъхна и гърдите й се очертаха под тънката материя на роклята й. — Майка ми може да бъде доста взискателна особено по отношение на това кое е справедливо.

Грегор си наложи да отмести поглед от гърдите й, като се чудеше какъв цвят са зърната й.

— Извинявай? — попита той.

— Тя си мислеше, че готвачите я мамеха със заплатите си, когато нещата не ставаха според желанията й.

Той поклати глава.

— Открай време си мисля, че ти си единствената разумна в семейството. И все пак се опитвам да открия поне малко здрав разум и у другите.

— Просто ги приемам и ги обичам такива, каквито са — тя се засмя и белите й зъби проблеснаха. — Иначе и аз ще полудея.

Той й се усмихна в отговор. Дори когато му беше най-криво Вениша намираше начин да внесе светлина. Смехът й бе заразителен, а необичайната й красота запленяваше. Дори проклетия младок Рейвънскрофт беше оценил достойнствата й.

Проклетият Рейвънскрофт. Ръката на Грегор се сви върху ножа.

— Ако не спреш да обезобразяваш морковите ще трябва да те помоля да напуснеш кухнята.

Грегор сведе поглед надолу. Беше накълцал морковите на дребни парченца, почти на каша. Вениша се намръщи на бъркотията.

Това бяха последните моркови.

— Мога да нарежа и листата — предложи той и използва върха на ножа, за да ги нареже на малки парченца.

— Грегор! Това отиде в кифлите ми! — тя заобиколи масата като го гледаше раздразнено.

Когато тя се наведе над масата и започна да отстранява накълцаните листа от купчината моркови Грегор се взря в извивката на врата й. От всички чувствителни места по тялото на една жена, това му бе любимото. Как ли щеше да реагира, ако той я целунеше там, вкусвайки сладостта на кожата й. Той знаеше какво ще направи. Тя беше кълбо от страст, готово да избухне в пламъци от най-малката искра. Той пъхна ръце в джобовете си, за да се възпре да я докосне. Сега беше момента да й сподели плана си как да спасят репутацията й. Да й обясни, че бракът е единственото решение. И тъкмо когато понечи да й го каже тя помръдна леко, все още наведена над масата. Той осъзна, че се взира надолу към полите й, които подчертаваха нейното сочно и заоблено дупе, което идеално би прилепнало в ръцете му.

Устата му пресъхна и не успя да отрони никакъв звук. По дяволите, какво му ставаше. Това беше Вениша, а не някаква кокетка, която умее да флиртува и да използва тялото си като предимство. Обаянието й беше напълно несъзнателно и той не трябваше да го забравя. Неговата загуба на контрол вече им бе причинила достатъчно беди.

Той затвори очи. Вероятно, трябваше да е благодарен, че чак сега бе открил опасната й комбинация от жизненост и чувственост. Ако го бе открил по-рано, приятелството им едва ли щеше да продължи.

Той се зачуди колко други мъже, освен Рейвънскрофт бяха забелязали нейната привлекателност. Изскърца със зъби при мисълта. Слава богу, че тя никога не бе проявявала интерес към никой от кандидатите, които бяха избирали родителите й. Те бяха решени да я видят омъжена, макар че от година на година, усилията им намаляваха.

— Учудвам се, че баща ти одобрява Рейвънскрофт — каза той.

Вениша учудено го погледна през рамо.

— Защо пък да не го одобрява? Той е джентълмен във всеки един смисъл на думата.

— Като изключим това, че те отвлече.

Тя се изправи и бедрото й се отърка в него на едно доста неудобно място, без да осъзнава, че току-що докосването й го бе разтърсило повече и от най-силното бренди.

— Грегор, какво общо има горкия Рейвънскрофт с чистенето на листата от морковите.

— Той те отвлече и присъствието му ми дотяга все повече и повече — той замълча за миг и продължи по-спокойно. — Веднъж щом се оженим няма да допусна това пале в къщата ни.

Вениша се обърна към него с изумление в очите.

— Какво каза?

Той се протегна и отстрани ножа от ръката й.

— Нямаш избор — отвърна мрачно той. — Репутацията ти е съсипана.

— Но това е… Не знам защо ти… — тя сложи ръце на кръста си и се наведе напред предоставяйки му прекрасна гледка към деколтето си.

Гърдите й почти изскочиха и той зяпна срещу нея сякаш не беше виждал нищо подобно през живота си.

Те бяха невероятно сочни и зрели и се притискаха очарователно в плата на роклята й. Виждаше дантелата на долната й риза, придържаща възбуждащите й извивки, които сякаш сами му се предлагаха.

Устата на Грегор се напълни със слюнка все едно току-що му бяха предложили парче от любимата му торта. Нищо чудно, че Рейвънскрофт се беше побъркал и не бе помислил за възможните последствия. Е, Грегор щеше да се погрижи нито Рейвънскрофт, нито който и да е било друг мъж да види тази гледка отново. Веднъж щом се оженеха с Вениша, щеше да й поръча цял гардероб рокли с високи яки. Червени рокли, зелени рокли, розови рокли и…

— Грегор? — Вениша проследи погледа му. Пое си дълбоко въздух и скръсти ръце пред деколтето си. — Грегор!

Той се ухили закачливо.

— Извинявай, любов моя. Какво казваше?

— Не трябва да ме гледаш по този начин!

— Ти си моята годеница. Мога да те гледам както пожелая.

— Дори и да бяхме сгодени, а ние не сме, пак не го одобрявам!

Той повдигна вежди.

— Не? Аз мисля, че ти харесва.

Тя отвори уста да възрази, но не намери думи, а после за миг закри с длан очите си. Не можеше да повярва, че Грегор я моли да се омъжи за него. Всъщност по-скоро й го съобщаваше.

— Ти каза, че никога няма да се ожениш.

Той сви рамене.

— Не виждам друг изход.

Думите му опариха кожата й като въглен.

— Не.

Грегор се намръщи и я погледна невярващо.

— Моля?

— Казах не — тя се върна от нейната страна на масата и започна да бърка тестото. — Предпочитам да бъда отхвърлена от обществото, отколкото да се омъжа за мъж, който не го е грижа за мен.

— Грижа ме е за теб.

Тя го погледна в очите.

— Така ли?

— Така е — каза той твърдо. — Винаги съм държал на теб.

— Не мисля, че това е достатъчно.

Едва сега разбра какво искаше тя. Любов. След миг мълчание той каза:

— Това е всичко, което мога да ти дам.

Те дълго се взираха един в друг. Очите на Вениша се напълниха със сълзи от разочарование, а гърдите му се свиха от болка.

— Вениша, моля те бъди разумна. Държа на теб и ме привличаш. Повечето бракове се градят на много по-малко.

— Не и моят брак. И ако трябва да ти го обяснявам, то тогава ти въобще не си мъжът за мен.

Грегор прокара ръка през косата си.

— Осъзнаваш ли какво ще се случи, когато ескуайъра те види в Лондон? Всички ще те отбягват и пренебрегват.

— Това е мой проблем. Ще се справя с него сама — тя избърса очи и посочи лука. — Моля те, нарежи го. Трябва ми за яхнията.

Тя отиде до огъня и свали капака на голямата тенджера, за да поръси с различни подправки това, което вреше вътре. Грегор не можеше да приеме отговора й. Никога не му бе хрумвало, че тя ще каже не. Бе предположил, че ще се скарат за това къде и кога, а не дали. Беше се подготвил великодушно да я остави да планира събитието и да похарчи неразумно голяма сума от парите му ако и се приискаше.

Но как да постъпи в този случай? Не знаеше какво да каже. Грегор хвана лука и вдигна ножа.

— Първо го обели — каза Вениша със стегнат глас докато затваряше тенджерата.

Грегор започна да бели лука, а силната му миризма пареше в очите му. Наряза колкото можа, а после се обърна настрани, защото очите му горяха почти колкото наранената му гордост.

По дяволите! Това мирише много силно.

— Колкото е по-стар, толкова по-силно мирише — тя хвърли един парцал през масата. — Избърши си очите преди някой да си помисли, че съм те настъпила.

По-скоро беше настъпила гордостта му. И от това сега го болеше най-много. Грегор избърса очите си и болката се поразсея.

— Благодаря ти — той остави парцала на масата.

Тя взе лука и морковите и ги занесе до тенджерата. Грегор не я изпускаше от поглед. Бе провалил всичко. С опита си да я спаси, не бе постигнал нищо, а сегашното му намерение да промени бъдещето й постави още една стена между тях. Трябваше да намери по-добър начин да направи предложението си. В крайна сметка тя беше длъжна да се съгласи. Нямаше друг изход.

Вениша вдигна капака на тенджерата и добави щипка от нещо.

— Това ухае чудесно, какво има вътре?

— Малко пушено от вчера, малко бульон, розмарин и чесън — тя му хвърли кратка и хладна усмивка, преди да се обърне. — Благодаря ти за помощта, Грегор.

Тя го отпращаше. Грегор се вцепени — гордостта му бе наранена, но така бе и с нейната. Той я изгледа за миг, забелязвайки избилата червенина на страните й и начина, по който избягва погледа му.

Може би щеше да е най-добре да си тръгне. Засега. Щом остане насаме с мислите си, тя щеше стигне до същото заключение като него. Имаше нужда само от малко време. Грегор се изми и подсуши ръцете си, а после се загърна в палтото си. По дяволите, и през ум не му бе минало, че нещата ще протекат така. Той спря до вратата и опита да намери думи, с които да изрази мислите си, но не намери такива. Вместо това каза:

— Можем да си тръгнем утре. Трябва да си събереш багажа. Предполагам, ще искаш да се върнеш в Лондон.

Тя похлупи капака върху тенджерата и се върна до масата.

— Не. Реших да посетя баба, каквито бяха първоначалните ми намерения.

— Добре. Ще те придружа.

— Не, благодаря. Мога да пътувам и сама.

— Не бъди глупава.

Тя се усмихна едва-едва.

— Защо да не пътувам сама сега? Аз съм жена с опетнена репутация, не помниш ли? Не знам защо, но съм сигурна, че ще ми се отрази доста освобождаващо.

— Вениша, аз…

Тя вдигна очи към него с някаква искряща надежда.

— Да?

Грегор усети надеждата, намека за желание и за момент нещо дълбоко в него откликна. После здравият му разум се върна.

— Ще те придружа и не приемам не за отговор.

Тя се сви, и започна да трие масата сякаш живота й зависеше от това.

— Прави каквото искаш. По това време утре нещата ще са както преди.

Но нямаше и двамата го знаеха.

Грегор си тръгна разкъсван от желанието да й обясни. Какво? Че не я обича и затова не може да й го каже? Че я уважава повече от всяка друга жена и това би трябвало да й е достатъчно.

Той грабна навъсено наметалото си от закачалката до вратата и се отправи към спокойствието на конюшните.