Карън Хоукинс
Шотландска стихия (21)

Глава 20

„О, мили момичета, какво удоволствие е да срещнете мъж, когато можете сами да измъчвате.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Вениша се пробуди бавно, чувстваше се отпусната и задоволена. С Грегор се бяха любили още два пъти предишната нощ и всеки път със същото желание и страст както първия път. Сякаш не можеха да се наситят един на друг. Не разговаряха много, но погледите им се преплитаха изпълнени с почуда и обожание.

Тя се протегна и усети леко раздразнение между бедрата си, а след това се пресегна към Грегор… но него го нямаше.

Тя седна и отметна косата от лицето си. Тихият шум около камината привлече вниманието й. Грегор стоеше до подноса. Напълно облечен, той изглеждаше съвсем спокоен и изискан, за разлика от страстния дивак, който й достави такова удоволствие само преди няколко часа. Изпълни я несигурност, но тогава срещна погледа му, който я поглъщаше със същия глад, държал ги будни през по-голямата част от нощта.

Вениша се усмихна.

— За миг си помислих, че си си отишъл.

— Само колкото да се измия и да се преоблека. Поръчах закуската тук. Реших, че ще ти е по-приятно отколкото да се изправиш пред всички в стаята за закуска.

Тя се плъзна до края на леглото и леко разкърши раменете си.

— Схваната ли си?

Тя го погледна развеселено.

— Малко. Тъкмо щях да те питам същото, но виждам, че ти въобще не си.

Той се засмя.

Тя наметна халата си и тръгна към подноса, но една мисъл я накара да спре.

— Грегор, Рафли ли донесе закуската?

— Да, защо?

— Прислугата ще започне да говори и…

Той махна пренебрежително с ръка.

— Това е без значение. Когато се оженим…

— Грегор, почакай. Ние правихме любов, да, но това не променя нищо.

Устните на Грегор се изопнаха.

— Вениша трябва да се оженим. Няма да те оставя да посрещнеш бъдещето сама.

Тя стисна ръце. Правеше го от кавалерство и нищо повече. Бавно една друга мисъл се настани в ума й.

— Снощи ти си си помислил, че ако правим любов аз няма да ти откажа нали?

Погледът на Грегор потъмня.

— Това не е единствената причина.

Сърцето й се сви.

— А каква друга може да има?

— Вениша ние винаги сме се разбирали по-добре от всяка друга двойка, която познавам. Сега, след като се случи и това — той посочи към леглото, — трябва да се оженим.

Тя уви ръце около себе си.

— Правихме любов Грегор, но нищо друго не се е променило.

— Вениша можем да имаме прекрасен живот.

— Докато не откриеш, че си заинтересуван от някоя друга жена. Или аз не срещна мъж, който ще ме обича истински. — Тя го погледна с изпълнено с болка сърце. — Грегор, наблюдавам родителите си от години. Въпреки всички неприятности и разправии помежду им те са все още влюбени и са си верни както през първия ден на брака си.

— Приятелството ни оцеля през добри и лоши дни. И бракът ни ще оцелее.

— Брак без любов е малко вероятно да оцелее. Освен това има и друго. Грегор, аз обичам хората, харесва ми да им помагам. А ти не. През цялото това приключение, всеки път, когато се опитвах да помогна на някого, ти ми казваше да не го правя понякога с доста гневен тон.

— Хората се възползват от теб.

— Някои може и да го правят, но повечето са щастливи да им подам ръка, така както съм щастлива и аз. А ти искаш само да те оставят на мира. Ние сме твърде различни.

Грегор се умълча и свъси вежди. След известно време той я погледна и каза твърдо.

— Любовта не разрешава всички проблеми.

— Така е, но е най-важното условие за успеха на един брак. Без нея нещата няма как да потръгнат.

Той се завъртя, направи няколко крачки и се обърна отново.

— Не осъзнаваш ли колко добре можем да живеем. Ще създадем най-добрата конюшня в страната. Знам, че ще ти хареса. Можем и да пътуваме — той се й усмихна. — Може дори да отидем до Италия, но обещавам да не те карам да переш или да даваш уроци на лошо възпитани деца.

Тя му се усмихна вяло, но не отговори нищо. Отиде до умивалника да се измие и си потърси рокля в гардероба.

Грегор я наблюдаваше внимателно, а усмивката му беше изчезнала.

Вениша с разочарование се чудеше как могат да си пасват толкова добре в някои отношения, а в други да са толкова различни. Тя облече розова утринна рокля и седна пред огледалото. Намери сребърния си гребен и го прекара през косата си. С няколко фиби прибра дългите кичури и се вгледа в собственото си отражение в огледалото. Не откри нищо различно. Никой, който я видеше не би предположил, че е прекарала нощта погълната от вихъра на страстта. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи.

— Вениша, ела да хапнеш.

Тя хвърли поглед през рамо. Грегор стоеше до масата, със скръстени на гърдите ръце и с гневни очи.

— А после?

— Предполагам, че няма никакво после. Ти съвсем ясно изрази желанията си. Ако си съгласна ще те придружа до Лондон. Ще тръгнем незабавно.

Тя потрепери от горчивината на тона му.

— Не. Ние доведохме тук мис Плат, мис Хигънботъм и сър Хенри. Трябва да им помогна да решат проблемите си, преди да замина.

— По дяволите, Вениша. Те могат да се погрижат за себе си и… — изведнъж той млъкна.

— Те са хора Грегор. Точно като теб и мен.

— Те не са като нас. Когато ние имаме проблем се опитваме да го разрешим. А всички те очакват ти да го направиш вместо тях.

— Някои хора нямат дарба като нас да откриват правилните отговори.

— Те няма и да открият какви дарби притежават, ако ти продължаваш да правиш всичко вместо тях.

— Не мога да ги оставя да се провалят.

Грегор присви очи, а гласът му стана нисък и груб. Той почти изръмжа:

— Ах ти самонадеяно момиченце!

Тя примигна невярващо към Грегор.

— Аз, самонадеяна?

— Самонадеяна си — повтори той, гледайки я с… неодобрение.

— Какво искаш да кажеш с това?

Той се разсмя горчиво, а след това поклати глава.

— Склонността ти да се намесваш в живота на всички, независимо колко скъпо ще ти излезе това, не е заради желанието ти да им помогнеш. Правиш го, за да докажеш, че си по-добра от тях, по-умна и по-способна. Дори не вярваш, че те могат де се справят сами.

— Това не е честно!

— Не е ли? Ако бях някой нещастен беден глупак, който не може дори да си завърже обувките, нямаше да ми откажеш нали? Но тъй като аз съм способен, силен, зрял мъж за мен няма място в живота ти.

Бузите й пламнаха от тези обвинения.

— Съжалявам, че имаш толкова лошо мнение за мен.

— А аз съжалявам, че ти имаш такова лошо мнение за целия свят.

Виниша стисна ръце забила нокти в дланите си. Сълзи от ярост напираха в очите й. По дяволите, нямаше да се разплаче. Някои хора ставаха прекалено приказливи, когато се ядосат, но тя само плачеше силно. Мразеше да го прави, но не можеше да спре, след като вече е започнала. Тя изхлипа, обърна се рязко кръгом и избяга бързо от стаята.

— Вениша!

Чу гласа му докато тичаше по коридора. Искаше само да се махне и да не го вижда никога повече. Като си помисли, че беше започнала да вярва, че той я обича. Не си струваше дори да бъдат приятели, след като той я обвиняваше, че е…

Наложи се да спре в голямата зала, където предизвика вниманието на двама лакеи. Икономът Рафли я попита:

— Мис, какво се е… — той спря и отмести очи от нея. Изглеждаше напълно смутен.

Грегор настигна Вениша и я хвана за лакътя.

— С мис Оливие трябва да обсъдим нещо. Има ли някой във всекидневната?

— Да, милорд. Някакви посетители, които току-що пристигнаха и аз…

— Трябва да говоря с мис Оливие веднага. Кой е в стаята за закуска?

Икономът се притесни още повече.

— Господарката и лорд Рейвънскрофт. Имат разногласия за играта на вист, която играха снощи. Тя смята, че негова светлост… хм… се е опитал да я измами и е решена…

— А в библиотеката?

— Там са мис Хигънботъм и сър Хенри Лоундън, милорд. — Икономът тихо добави: — Мис Хигънботъм е разстроена от нещо, което сър Хенри каза за баща й. Те спориха за това доста бурно.

Раздразнение пролича по лицето на Грегор.

— А има ли въобще други стаи тук?

Рафли се замисли.

— Всъщност има една малка всекидневна, но сега там са мис Плат и мисис Оливие. — Той се оживи. — Вярвам, че мисис Оливие няма търпение да избяга от там, така че ако искате да ги прекъснете…

— Не, не. Кои са новите посетители?

— Вашите братя. Пристигнаха само преди миг. Точно щях да дойда да ви съобщя, когато вие и мис Оливие се появихте.

Грегор се намръщи.

— Братята ми са тук?

— Да, милорд. И тримата.

— Проклятие! Какво по дяволите искат?

— Не бих могъл да кажа, милорд — отвърна Рафли.

— Ще се видя с тях, след като поговоря с мис Оливие. — Грегор погледна към Вениша. — Искам само да поговорим насаме и кухнята ще ни свърши работа.

Рафли изглеждаше засегнат.

— Кухнята? Сигурно се шегувате милорд. Веднага ще проверя…

Чу се силно почукване на входната врата, последвано от груб вик.

— Отворете тази врата, преди да съм я разбил.

Грегор разпозна гласа на ескуайъра веднага, както и този на пригласящата му мисис Блум.

— Боже мили! — възкликна Грегор, сграбчи Вениша за китката и се насочи към коридора.

— Милорд? — извика учудено Рафли.

— Отвори проклетата врата — отвърна му Грегор.

Вратата на библиотеката се отвори и Грегор спря толкова рязко, че Виниша се блъсна в него. Той се обърна и погледна към входа, откъдето сега грубият глас на ескуайърът се смесваше със сърдития тон на мисис Блум.

Проклинайки под нос, Грегор стигна до най-близката затворена врата, отвори я рязко и набута Вениша вътре. Той също влезе и затвори вратата зад себе си, след което потънаха в тъмнина.

Ароматът на чисто колосано бельо погъделичка носа й. Очите й бавно привикваха към ивицата светлината около вратата и тя премигна с учудване.

— МакЛийн, в килера с бельото сме!