Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (23)

23

Te Decet Hymnus, Deus^[1]

— Може ли да слушаме коледни песни? — попита Джана в колата.

— Не — отсякох аз.

— Моля те!

— Не.

— Мислех, че ме обичаш.

— Обичам те, Джана, но не чак толкова, колкото мразя коледните песни.

Не ми отговори.

— Това беше шега, разбира се — отвърнах й. — Шега, която ще се повтаря всеки път, когато ми излизаш с този номер. Само ти казвам.

Тя мълча още около минута, след което промълви:

— Каза, че никой никога няма да застане между нас. Но това не е истина. Бог винаги се оказва между нас.

— Да, вярно е.

— Защо? Защото Той те мрази?

— Точно така.

— Откъде знаеш, че те мрази?

— Той ми го каза.

— Много смешно. Знаеш ли, понякога ми се струва, че несъзнателно бъркаш баща си с Бог.

— Така ли смяташ?

— Мислиш, че Бог те мрази, защото смяташ, че баща ти те мрази. Е, имам новини за теб. Бог те обича и ти прощава за всичко, което си извършил. И знаеш ли какво? Обзалагам се, че и баща ти ти е простил.

— Ще млъкнеш ли, ако те оставя да пуснеш Бинг Кросби?

— Ъхъ — тя се пресегна към задната седалка и издърпа една касета от чантата си. — Но аз наистина мисля това, което казах. Не знам за баща ти, но Бог със сигурност…

Грабнах касетата от ръката й и я напъхах под седалката си, така че да не може да я достигне.

— Съжалявам, заради тази забележка току-що изгуби правото си да слушаш музика.

— Ти си психопат, нали знаеш?

Когато спряхме пред къщата на Марк във Фелс Пойнт, го заварихме седнал на полукръглата тухлена веранда с коледна шапка на главата си. На стъпалата около него бяха разпръснати ярко опаковани подаръци. В тъмнозелената жилетка и червения анорак без ръкави, приличаше на кльощава, подобрена версия на „Духът на Настоящата Коледа“.

Марк се протегна и започна да събира пакетите си. Излязох от колата, за да му помогна.

— Здрасти, как е? — поздрави ни той.

— Добре.

Той погледна към мен, после към Джана, която му се усмихна с присвити устни.

— Задръж за секунда — каза Марк. — Нека да си взема електрическия трион, за да срежа това напрежение.

— Луис мрази Коледа и иска и аз да я намразя.

— О-о-о, много на място — брат й грабна куфара си. — Мога ли да се присъединя към спора?

— Не, той приключи — отвърна Джана. — Упражняваме се да се държим цивилизовано.

— Тя се упражнява да е цивилизована — намесих се. — Аз се упражнявам да се преструвам, че харесвам Коледа.

— Добре е да се усъвършенстваш в това.

 

 

— Ехоооооооооо!!! Весела Коледа!

Едно неясно червено-бяло петно, което най-вероятно беше майката на Джана, изхвърча от къщата преди още колата ни да бе спряла. Тя затича към нас с разтворени обятия.

— О, за Бога — простена Марк, — видяхме се за Деня на благодарността.

— Не се тревожи — каза ми Джана. — Просто превключи на чаровния си режим и тя ще е като пластилин в ръцете ти.

Преглътнах последната буца безпокойство заседнала в гърлото ми и излязох от колата. Госпожа О’Кийфи вече задушаваше с прегръдки и целувки двете си деца, чийто ръце се люлееха в безуспешни опити да се защитят от яростната й атака на нежност.

— Ти трябва да си Луис — обърна се и към мен.

— Удоволствие е да се запозная с вас, госпожо О’Кийфи.

Стиснах ръката й и придадох по-меко изражение на погледа си, преди да се вгледам в лицето й. Тя засия.

— О, моля те, наричай ме Роса — ръката й неохотно се отдръпна. — Влезте вътре на топло. Всеки момент ще завали.

Четиримата се отправихме към верандата, в момента, в който входната врата се отвори. Черно-бяло овчарско куче се стрелна през моравата към Джана и Марк, подмина ме, после рязко спря. Обърна се, погледна ме и настръхна. Муцуната му се превърна в експлозия от бели зъби и червено-розови венци, ръмжеше и се готвеше за атака.

— Бобо, не! — Роса изпусна пакета от ръката си.

Очите ми срещнаха тези на кучето, докато кляках и прошепвах името му. Бобо изскимтя веднъж, после подви опашка и се заклатушка към мен. Другите гледаха с отворени усти как ме близна по брадичката и сложи лапа на коляното ми.

— Това беше странно — изрече Марк.

— Наистина — Роса се втренчи в мен за момент, после вдигна пакета, който бе изпуснала. — Добре, деца, нека да сложим тези подаръци под елхата, където им е мястото.

Двамата с Марк се качиха на верандата и влязоха в къщата.

Извърнах се към Джана, която не бе помръднала от алеята за паркиране.

— По същия начин реагира и Антигона — тя се приближи и се пресегна да погали Бобо по ушите. — Странни отношения имаш с животните, знаеш ли?

Огледах улицата с наредени от двете страни дървета. Във всяка една от очарователните тухлени къщи в колониален стил имаше не по-малко от пет спални.

— Това ли е мястото, където си израснала? — попитах я аз.

— Да, защо?

— С прекалено развитото ти чувство за класово съзнание, си мислех, че семейството ти е живяло в близост до някоя петролна рафинерия или в къща, направена от кашони от хладилници.

— Ей, къде пише, че героят на работническата класа трябва да е от самата работническа класа? Хайде, да влизаме.

Майката на Джана все още подскачаше въодушевено във всекидневната.

— Ихааа, толкова е хубаво всичките ми дечица да са тук за Бъдни вечер. Баща ти, Мат и Люк отидоха да направят някои последни покупки, а Дона и Дара хранят животинките от приюта си. Джана, защо не покажеш на Луис къде да си остави нещата, за да си почине?

Джана ме поведе нагоре по стълбите, по-далеч от обсега на майка си.

— А аз си мислех, че ти си емоционална — казах й. — В сравнение с майка ти, си като срамежлива монахиня.

— В сравнение с майка ми, Джоан Ривърс^[2] е срамежлива монахиня. Чакай да се запознаеш с баба ми — тя отвори една врата близо до стълбите. — Това е твоята стая.

Сложих чантите ни върху двойното легло.

— Знам, че вероятно е много малка за теб. За което съжалявам.

— И е още по-малка за двама ни.

— Не, това е твоята стая. Аз ще спя в собствената си стая, която е надолу по коридора.

— Имаш предвид, че ние няма да… — Посочих леглото.

— Да спим заедно? Няма начин. Нашите са твърде старомодни.

— Вече не си тийнейджърка, Джана. Някой казал ли го е на родителите ти?

— Извинявай. Знам, че е абсурдно, но…

— Да не би да си мислят, че не спим заедно? Или че още си девствена?

— Шшт. Не, просто не искат да навирам сексуалния си живот в лицата им, нали разбираш?

Плъзнах ръка около талията й.

— Ще можеш ли да ме посетиш, тогава?

— Може би утре вечер. Но не днес. Обичам да прекарвам Бъдни вечер сама — да размишлявам за тайнството и всичко останало. Това е време на спокойствие, което пазя много ревниво.

— Аз съм този, който ревнува.

— Лу, важно е за мен. Не се присмивай, става ли?

— Добре — повдигнах леко краищата на бретона й от слепоочията. — Съжалявам, че бях толкова непоносим по отношение на Коледата. Обещавам, че ще съм добър заради семейството ти.

— Знам, че този празник ти напомня за нещо неприятно, вероятно свързано с миналото ти. Лоши спомени?

Целунах я по челото и не казах нищо.

— Разбира се, че няма да ми кажеш — изрече тя. — Ще се вглъбиш в себе си и само ще ми се усмихнеш.

Усмихнах й се. Джана се разсмя и взе ръката ми.

— Хайде, да отидем да си починем с мама и Марк, преди да трябва да се запознаваш с всички останали. Най-добре е да опознаеш семейството ми малко по малко.

Когато стигнахме до подножието на стълбището, две двойки клонинги — мъже и жени, нахлуха през вратата, с тежки пазарски чанти в ръце. Следваше ги висок жизнерадостен червенокос мъж. Джана се обърна към мен.

— До тук беше с постепенното опознаване. Надявам се, че си в перфектна форма да се гмурнеш в дълбокото.

Скоро бях погълнат от море бъбрещи хора, огромни плата със закуски и преливащи купи яйчен или коледен пунш. Докато се запозная с останалите братя на Джана — Матю и Люк, съпругите им Дона и Дара (така и не ми стана ясно кой за коя бе женен) и баща й Уолтър, къщата бе нападната от братовчеди, лели, чичовци, съседи и приятели. Всяка група влизаше с хор от викове и прегръдки, веселеше се диво около двадесет минути, после отново се понасяше навън, за да бъде заменена от нов рояк благопожелатели. Като фон тръбеше странно приятна смесица от ирландски коледни песни, повечето от които звучаха като неприлични пиянски мелодийки, стига да не се заслушвах в текстовете им.

Когато Джана видя, че достатъчно добре се вписвам в обстановката и мога да бъда оставен без наблюдение, я виждах рядко през следващите два часа. В един момент се присъединих към Уолтър и синовете му, събрани около елхата.

— Точно това имах предвид, разбираш ли? — Уолтър посочи една от играчките, украсена с емблемата на Кока Кола. — Доказателство, че Коледа става дяволски комерсиална.

— Татко — започна Матю, — тази играчка е…

— … поне трийсетгодишна — довърши Люк.

— И горе-долу толкова пъти сме чували тази тирада, хора — съобщи Маркъс на братята си. — Отново ще кажа, тате, комерсиализмът е част от това, което прави Коледа толкова велика.

— Да не си посмял, ти малък еретик такъв — докато произнасяше предупреждението си, по устните на Уолтър се плъзна усмивка.

— Всички тези украшения, с които обществото кичи Коледа най-много ме отблъскват — каза Марк.

— За теб, тате — включи се Люк, — Коледа започва с първата неделя на коледните пости. За нас тя започва с…

— … Дядо Коледа, яхнал електрическа самобръсначка „Норелко“ в телевизионните реклами — допълни Мат.

— Нима казваш — попитах аз, — че можеш да лишиш Коледа от религиозния смисъл и въпреки това ще ти въздейства също толкова силно?

— Да, почти толкова — каза Маркъс.

Братята му кимнаха.

— Защо би искал да я лишаваш от религиозния й смисъл? — попита Уолтър. — Тогава се превръща просто в поредния духовно изпразнен езически празник, като Деня на благодарността.

— Позволи на езичниците да станат част от нашия празник, татко — изрече Мат. — Какво лошо има в това? За теб все още ще означава същото. Нищо не може да ти го отнеме.

— Най-малкото — казах аз, — е страхотна рекламна кампания на християнството.

— Предполагам, че би могло да се възползва от една такава кампания тези дни — Уолтър отпи от пунша си. — Джана ми каза, че си епископален християнин.

— Хей, вижте, Сандра е в кухнята! — Марк ме дръпна за ръката. — Беше ми учителка по пиано. Наистина трябва да се запознаеш с нея.

Той ме завлече далеч от баща си.

— Благодаря, че ме отърва — казах му, — но очаквах с нетърпение да изиграя ролята си.

— Трудно е да заблудиш татко. Той вижда точно през мен, макар че не му личи. Това е разговорът, от който се ужасявам.

— Кой по точно — да обсъдите факта, че си гей или това, че вече не си католик?

— Добре де, два разговора. Как разбра?

— Заради начина, по който ме гледаш.

— Не, имам предвид как разбра, че вече не съм католик?

— Както ти казах…

Марк премигна насреща ми.

— Объркваш ме, Луис. Обичам това в хората… имам предвид в мъжете — той ми намигна ми и ме удари по ръката, после хвърли поглед зад мен и внезапно придоби възмутен вид. — Не, Луис, няма да те целуна! О, здрасти, Джана.

— Здрасти, идиотче — каза тя. — Забавляваш ли се? — обърна се към мен.

— Доста хубаво парти — отвърнах й.

Двамата с Маркъс се засмяха.

— Парти? — повтори тя. — Това е просто събиране. Почакай до по-късно.

— Какво ще става по-късно?

— Ще отидем до къщата на леля ми за vigilia^[3].

— Какво е vigilia? — попитах я. — Звучи религиозно.

— Не, на италиански е. Семейството на майка ми организират такова всяка година. Основно ядем и пием много. Седем ястия, седем вида риби. Никога не си ял калмари като на леля Лорета.

— Мисля, че започвам да харесвам този празник.

 

 

Както се оказа, vigilia не беше нищо повече от още едно празненство за Бъдни вечер, с малко повече наблягане върху яденето, отколкото върху пиенето, за разлика от „събирането“ в О’Кийфи. Чувствах се спокойно и се укорявах, че се бях притеснявал за това празнуване.

Спокойствието започна да ми изневерява, когато чичото на Джана — Паскуале, пенсиониран оперен певец, се изправи и запя Gesu Bambino^[4]. Опитах да се скрия в кухнята, но Джана ме спря.

— Лу, трябва да чуеш това — тя ме повлече обратно към всекидневната. — Толкова е красиво, че ще ти се прииска да изтичаш да се покръстиш още утре сутринта.

— Силно се съмнявам.

Застанах зад Джана с ръце около талията й.

Разбира се, че беше красиво. На естетическо ниво се наслаждавах. На физическо обаче, се задушавах. Жесток сърбеж измъчваше носа ми. Когато започнах да подсмърчам, Джана стисна дланта ми, бъркайки алергичната ми реакция със сантименталност.

— Много е трогателно, нали? — каза тя, след като свърши, около пет минути по-късно, отколкото би ми се искало.

— Да! Никога не съм знаел, че тази песен има толкова много строфи — отвърнах.

— Джана — извика майка й, — по-добре да тръгваме сега, ако искаме да си намерим места за Среднощната литургия.

— Добре, мамо, идваме.

След това се обърна към мен:

— Няма нужда да идваш ако не искаш. Можем да те оставим в къщата по пътя.

Обмислих вариантите си. Религиозната коледна песен бе предизвикала само лека алергична реакция, но една песен във всекидневна в Южна Филаделфия беше нищо в сравнение с вълните от святост, които биха ме залели, натъпкан в катедрала с още няколкостотин възторжени богомолци. Всички залози бяха срещу мен, по отношение на това в каква форма ще е главата ми в края на службата, ако се приемеше, че успее да остане на раменете ми.

— Ще дойда с теб на литургията — чух се да казвам.

— О, благодаря ти, Луис — Джана уви ръцете си около мен. — Това значи толкова много за мен.

— Да, предположих, че може да е така.

 

 

— Ще има ли тамян? — попитах я, след като вече се бяхме настанили на пейката.

— Да, защо?

— Алергичен съм към тамян.

— Защо не ми каза?

— Не е сериозна алергия — обикновено. Просто исках да си подготвена, в случай, че се наложи ненадейно да изляза.

— Как се чувстваш сега? — запита ме тя. — Струва ми се, че все още има малко тамян във въздуха от литургията в осем часа.

— Малко ми е задушно, но не е чак толкова зле.

Седях в края на скамейката в средата на църквата, с Джана от дясната ми страна. Параклисът беше величествен и плашещ. Имаше достатъчно статуи, фрески и витражи, за да задържат вниманието дори и на най-отегченото дете по време на цялата литургия. Четиринадесетте картини, изобразяващи мъките на Христос, бяха издълбани в мазилката на стените, по седем от всяка страна. Внимателно разгледах всяка една от тях и се отдадох на далечни, горчиво-сладки спомени.

— Красиво е, нали? — промълви Джана. — Църквата. Миналата година свършиха с реставрацията. Само Бог знае колко студенти не са получили стипендии, заради разходите по ремонта, но сега жънем облагите, нали?

— Великолепна е.

Всъщност, високото ниво на натруфеност, комбинирано с факта, че мислите на хората около мен бяха заети главно с коледните подаръци, запазваше атмосферата на святост на безопасно ниво.

— Скоро би трябвало да започнат псалмите — каза тя. — Продължават около половин час, после започва литургията.

— Превъзходно.

— Музиката ще ти хареса.

От олтара се разнесе мелодията на самотна цигулка.

— О, страхотно, това е „Un Flambeau, Jeannette, Isabella“^[5] — обясни Джана. — Обичам тази песен, а толкова рядко я свирят. Надявам се да я изпеят на френски.

Към цигулката се присъедини цимбал. Мелодията беше почти непоносимо нежна и красива. Лицето на Джана изразяваше най-чист екстаз. Взрях се в нея, окъпана от мека бяла светлина, докато тя не ме погледна с ъгълчето на окото си.

— Не ме гледай така — прошепна ми.

— Нищо не мога да направя. Никога не съм виждал нещо толкова красиво.

Тя се обърна към мен — очите й бяха меки като на кошута, а усмивката й спокойна като на Мона Лиза.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Това е най-любимият момент в живота ми, точно в тази минута.

Джана кимна, после отново насочи вниманието си към музиката.

Програмата продължаваше и тежестта в главата ми леко се повиши, след това достигна поносимо ниво. Отново се отпуснах.

Тогава започна кошмарът.

Органът изръмжа като оживял и всички от паството се изправиха. Изправих се заедно с останалите, а след това с ужас погледнах към пътеката между редовете, когато започнаха да пеят.

Министрантът^[6] здраво държеше кръста, който триумфиращо се приближаваше към мен. Устните ми се присвиха.

Няма да отместя поглед, няма да отместя поглед. Заковах очите си върху полираното дървено разпятие и сдържах напиращата горещина.

— Gloooooria…

Точно когато кръстът ме подминаваше, някаква ръка докосна гърба ми. Потиснах вика си, осъзнавайки, че това бе Джана.

— … In excelsis Deo.^[7]

Най-накрая безкрайната процесия от свещеници и министранти достигна предната част на църквата и музиката спря. Главата ми вече кънтеше като гонг.

— Всемогъщи Боже, ти си причината тази свята нощ да блести с яркостта на истинската Светлина: Дай ни, на нас, които сме познали тайната на тази Светлина на земята…

— Трепериш — прошепна Джана. — Твърде много тамян?

— Кога ще седнем?

— Сега.

Жена с малки очила и зелена рокля с поло яка, се качи на подиума и прочисти гърлото си.

— Четене от Книга на пророк Исая.

— Не ми каза, че ще има и цитати от Библията — прошепнах на Джана.

— Шшт — тя ме смушка в крака. — Това е само началото.

— Народът, който ходи в тъмнина, ще види великата светлина; върху живеещите в страната на пълна тъмнина ще блесне светлина.

— Усещам мотива тук — измърморих.

Джана отново ме смушка, този път по-силно.

— … ще Му дадат име: Чуден Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира. Неговата власт и мир безкрай ще расте…

Последва още пеене и болката вътре в главата ми запълзя около и зад очите ми.

Започна един безкраен псалм:

„Защото на небето кой може да се сравни с Господа?

Между синовете на силните кой може да се уподоби Господу?

Бог е твърде ужасен в съвета на светиите,

И достопочитаем повече от всички, които са около Него.“

Мислех за всички саркастични и остроумни подигравки, които щях да направя за тази церемония, само ако синусите не ми бяха свили мозъка до размера на стафида.

Последва още пеене (защо всички шибани коледни песни имаха четири строфи?), после свещеникът пристъпи пред олтара, държейки огромна книга.

— Евангелие на Лука.

Бързо, Луцифер. Мисли за нещо нечестиво. Мисли за нещо нечестиво.

Зад задушаващата тежест и разтърсващата болка, които превземаха главата ми, изплува едно друго усещане. В тази църква, от всички възможни места, се чувствах… в безопасност. Усещането ме ужаси и накрая ме накара да побягна.

Като поставих кърпичката върху носа си, показах на Джана какво възнамерявам да направя. Тя кимна и се надигна, за да ме придружи.

— Не — прошепнах. — Остани. Ще се оправя.

— Сигурен ли си?

— Да. Виж, любимата ти песен е следващата.

Тя стисна ръката ми.

— Няма да се бавим.

Опитах се да не залитам прекалено много, докато излизах от църквата. С въздишка на облекчение един от правостоящите зае мястото ми.

Все още валеше. Разтворих чадъра си и се запрепъвах по мраморните стъпала към една пейка близо до паркинга, която гледаше към вратите на храма. След няколко мига дишането ми се успокои, а болката в слепоочията ми намаля достатъчно, за да отворя очите си напълно.

Поне бях избегнал причастието. Нямах представа какво можеше да се случи, ако участвах в ритуала — вероятно нищо, но не ми харесваше идеята да се разкрия пред Джана като езикът ми избухне в пламъци точно на Бъдни вечер.

Все пак беше красиво — пеенето, статуите, тамянът, дори молитвите. Копнеех отново да видя Джана потънала в блаженство и мечтаех да я гледам с ясни, лишени от болка очи.

Дъждът трополеше по чадъра ми и се смесваше със слабия звук от хиляди гласове, пеещи възхвали. Бяха само ехо на ангелските химни, които някога излизаха от устните ми, в това, което ми изглеждаше като друг живот. За първи път от Падението можех почти да чуя една от старите мелодии в главата си. Нотите блуждаеха, непоследователни, търсеха се една друга в необятните изпепелени поля на съзнанието ми.

После дъждът се усили и удави химна в мен. Свих се сам на пейката, вперил поглед в светлината и топлината като наказано дете и въздъхнах.

 

 

В съня си преживях отново предишната нощ с Велзевул, сякаш гледах филм с разбъркани кадри. Думите му тичаха из съня ми като бездомно псе в цветна градина:

— Ти си Луцифер, Принцът на Мрака…

— Откога не те е докосвал ангел?

— … Императорът на Долния свят, второто най-силно и единственото най-готино същество във Вселената…

— Ако искаш… ще нося крилата.

— … Източникът на Всяко зло, Противникът, Древното зло…

— Независимо какво правим, Бог не го е грижа.

— … Ти си Адската Змия.

Сцената хаотично се връщаше назад или отиваше напред, докато цялата последователност на събитията се превърна в безсмислена и неясна мъглявина.

Докато не стигна до края, обаче.

Този път, след като го отхвърлих и запратих на пода, когато се взрях в лицето му, пълно със страх и изненада, нещо в мен се пречупи.

Нахвърлих му се.

С едно движение разкъсах ризата му. Копчетата изтропаха по пода, масата и стените. После го държах в прегръдките си, а тялото му се извиваше към устните ми. Езикът и устата ми поглъщаха гладките му горещи гърди и врат, и накрая диво се сляха в брутална целувка.

Пръстите ни деряха кожата и дрехите на другия. Допълзяхме до килима пред камината. Коленичих над него. Ръцете му дращеха голите ми бедра и той се взря в мен триумфално.

Устата му беше гореща и влажна, опитна… и непоносима. Отблъснах го и го приковах към пода с тялото си.

— Не — казах аз. — Не като хора този път. Като демони.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Сигурен ли си?

— Да.

Температурата на телата ни се повиши до нива, които биха убили човешко същество. Докато ръцете и устите ни галеха и търсеха, плътта ни започна да бълбука и да се топи, докато се разтвори в едно пулсиращо, искрящо прозрачно тяло.

Стените се разтресоха от виковете ни. Усещанията идваха не като вълни, а като една мъчителна ескалация на лудостта. Когато очите ми се отваряха, можех да зърна само кичур от косата му или част от лицето му, но нищо повече. Границите между нас вече не можеха да се видят или почувстват.

Горещината продължи да се покачва, а ние се гърчехме заедно, горяхме като ямите разтопена лава, в които скачахме като деца. Погълнахме се един друг в яростно единство от огън и плът, докато последният пламък почти унищожи телата и умовете ни.

Когато накрая горещината намаля, трябваше да се разделим преди охлаждането или рискувахме да откъснем плът от тялото на другия. Но ние се притискахме един към друг, а жаждата и студът ни караха да вием от болка. Строполих се на пода до него и видях, че единението на телата ни бе прогорило килима.

 

 

Събудих се разтреперан и ридаещ в утрото на Коледа.