Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (17)

17

Redemisti Crucem Passus^[1]

В неделя, докато Джана присъстваше на сутрешната литургия, аз обикалях дъждовните улици на Джорджтаун и Дюпонт Съркъл, за да й купя подаръците за Коледа.

Върху щанда за плащане на един от бутиците бях поставил рокли за няколко хиляди долара. Зад мен ниска, червенокоса жена на средна възраст подсвирна от възхищение.

— Всичко това за един човек ли е? — попита ме.

— Да, за приятелката ми.

— Леле, бих искала да видя какво ще ви подари тя.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че със сигурност и тя ще ви купи много хубави неща.

— Съмнявам се — казах аз. — Няма такива финансови възможности.

— О-о! — жената премести пакетите си в другата ръка и нагласи очилата си. — Това първата ви Коледа заедно ли е?

— Да, защо?

— Тогава трябва да внимавате да не прекалите с подаръците.

— Да прекаля?

— Сър, в брой ли ще платите или с кредитна карта? — попита касиерката.

— Изчакайте.

Обърнах се пак към любопитната жена.

— Какво означава „да прекаля“?

— Ако й подарите прекалено скъпи подаръци, може да я накарате да се почувства неловко.

— Сър, в брой или с кредитна карта?

— Казах да изчакате — изръмжах на касиерката и тя млъкна.

— Нека да изясним това: ако я засипя с красиви, скъпи подаръци, тя всъщност ще бъде нещастна?

— Би могла и да бъде — намеси се следващата жена на опашката, стройна, млада блондинка. — Но, лично аз, не бих възразила.

— Сигурна съм, че ще се влюби във всички тези рокли.

Касиерката без съмнение предусещаше приближаващата опасност да загуби комисионната си.

— Никога не съм предполагал, че ще е толкова сложно.

Обърнах се към жената зад мен.

— Какво бихте ми препоръчали?

— Ако бях на ваше място, а бих искала да бъда — каза тя, — щях да взема една от тези рокли и може би нещо романтично, например бижу. Нещо сантиментално.

— Да-а-а, бижу — измърмори блондинката.

— Имаме бижутерия тук! — гласът на касиерката се покачи с една октава, докато сочеше витрината в края на щанда.

— Няма значение.

От купчината пред себе си издърпах една от роклите — синьо кадифе без презрамки с подходящо сако.

— Ще взема само тази.

Касиерката изгледа гневно жената зад мен, затова казах:

— Прибавете и нейните покупки към моята сметка.

— Леле, благодаря! — възкликна ниската жена. — Май наистина ви е завладял коледния дух, а?

— Не си насилвайте късмета.

 

 

Взрях се през отражението си върху витрината на бижутерията в малкия сребърен кръст и се запитах какво по дяволите си мислех, да прекарам Коледа с група католици. Пресичах тънката линия между здравословното любопитство и сляпата глупост.

— Възхищаваш се на делото си?

Обърнах се и видях Велзевул да стои зад мен. Той завъртя черния си чадър веднъж, преди да го затвори със замах.

— Имаш предвид нашето дело — отново загледах кръста. — Да го разпънат беше най-големият ни триумф… и най-голямата ни грешка. Виж на какво нещо положихме началото — посочих зелената гирлянда с червени светлинки, опасваща витрината на магазина. — Религиозна индустрия.

— Продължавам да твърдя, че трябва да започнем да прекарваме декември в Пекин или някъде другаде. Ставаш толкова мрачен по това време на годината, заобиколен от всички тези „Честит рожден ден, Исусе“.

— Нещото, което ме дразни в този празник, и дори още повече на Великден — казах аз, — е напомнянето, че каквото и да направя, каквото и зверство да извърша, се оказва част от Неговия план. Все едно изобщо не съм свободен. Никой не е.

— Свободен си, Лу. Всички сме свободни. Той просто е една крачка пред нас — ако не и повече. Все пак, той е… този, който е, а ние не сме. Дори ти не си, приятелю.

— Може би ако не бях толкова силен — казах аз, — нямаше да ми липсва цялата тази сила, която не притежавам.

— Гадно е да си вторият най-добър, а? — Велзевул протегна ръка извън навеса на магазина. — Ей, спря да вали. Искаш ли да отидем до Мемориала на ветераните от Виетнам и да издаваме звуци като хеликоптер?

— Не съвсем.

— Добре, какво ще кажеш за обяд?

 

 

Велзевул изяде пържените си картофки в низходящ ред според размера им, преди да посегне към хамбургера. Докато ядях гръцката си салата, го наблюдавах как маха горната част на питката, взима кетчупа и се захваща за работа. Светлокафявите му вежди се събраха и той загриза долната си устна, докато прецизно рисуваше лице по повърхността на бургера. Когато приключи, обърна чинията, за да ми покаже образа от „Писък“ на Едвард Мунк, грубо очертан с кетчуп. Зъбите му блеснаха в широка усмивка.

— Това е много добро — казах аз. — Ще го оставя в хладилника, за да го види цялото семейство, точно до ученическия ти бележник.

Той се изкикоти, после плесна горната част на питката, която издаде сподавен звук. Главата му се поклащаше в беззвучна песен, когато захапа хамбургера.

Радостта на Велзевул от простите неща му придаваше някаква невинност, която може би беше най-великото му оръжие. Той се възползваше от тази си сила, по същия начин, по който очарователно бебе се научава да манипулира с усмивка или цупене.

Но момчешкият му чар можеше да се превърне в демонична ярост по-бързо, отколкото някой би могъл да произнесе „Какво по дяволите?!“

— Какво не е наред? — попитах аз.

— Поисках средно препечено — Велзевул хвърли бургера в чинията си. — От това капе кръв. Ще хвана салмонела!

— Имаш предвид Ешерихия коли. И не би могъл да я хванеш, не повече от която и да е друга болест.

— Онези глупаци в кухнята не го знаят. И не е това, което си поръчах.

— Успокой се — казах му. — Просто го върни.

— Вече го започнах!

— Тогава ги накарай да ти направят друг.

— Искам този! — той се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Можеш ли да го оправиш?

— Оправи си го сам.

— Мерникът ми не е чак толкова добър. Може да подпаля масата — оставих вилицата си върху масата със звън. — Добре.

Взрях се в бургера.

— Трябва ли да се махна от тук?

— Шшт.

След миг бургерът зацвърча и започна да пуска пара. Велзевул го вдигна.

— Идеално. Благодаря.

— Не съм усъвършенствал тази сила, за да правя салонни номера.

Велзевул отново заклати глава докато дъвчеше.

— Брат ми е толкова готииин, брат ми е толкова готииин — запя той. — И кога искаш да заминем за Вегас?

— А-а… — отпих от студения си чай. — Исках да говоря с теб за това. Виждаш ли…

— Надявах се, че можем да останем в онова казино с цирка тази година, да се позабавляваме с хората от шоуто, може би да накараме слоновете да стъпчат клоуните…

— Няма да дойда с теб във Вегас.

Млечният шейк спря на половината път към устата му.

— Как така?

— Ще бъда с Джана.

Той ме зяпна безизразно.

— В дома на родителите й — уточних аз. — За Коледа.

Велзевул премигна два пъти, после изцвили от смях. Няколко души около нас се обърнаха, за да го изгледат как удря по масата и ме сочи.

— За секунда почти се хванах, Лу. Човече, чувствам се като глупак. Повярвах ти. Добър си, много си добър! — той ме погледна и отново избухна в лудешки смях. — Изразът на лицето ти… дори и сега си напълно сериозен. Казвам ти, безценно е — изтри очите си и поклати глава. — Убиваш ме, човече.

— Не се шегувам — казах аз.

Той отново се разсмя, но този път не толкова силно.

— Напротив. Престани.

— Говоря сериозно. Знам, че звучи абсурдно, но е истина.

Големите му сини очи изучаваха лицето ми.

— Мамка му. Не се майтапиш, нали?

— Не.

— Ще прекараш Коледа с гаджето си и семейството й.

Кимнах.

— Нека да повторим това. Ще отпразнуваш Коледа с гаджето си и семейството й.

— Няма да празнувам, но ще бъда там.

— Защо?

— Наречи го експеримент, подривна дейност, ако искаш. Искам да изживея този феномен лично, да се опитам да разбера какво го прави толкова привлекателен за хората.

— Колкото повече знаеш за него, толкова повече можеш да навредиш.

— Именно.

Той притисна с пръст зъбците на вилицата си и я заклати върху масата като люлка.

— Това е интересна идея, Лу, но все пак не ми харесва. Би могъл да се разболееш.

— Ще опитам да стоя далеч от църквите.

— Как ще обясниш това на семейството й?

— Все още не съм го измислил.

Велзевул порови в остатъците от бургера и се намръщи.

— Какво не е наред? — попитах го.

— Какво ще стане, ако… Какво ще стане, ако ти хареса?

— Да ми хареса какво?

— Знаеш… Коледа.

— Защо да ми хареса?

— Не знам — отговори той. — Гледал си всички онези телевизионни програми, където хората се променят заради коледния дух, каквото и да значи това, по дяволите.

— Ммм, да. Вече виждам резюмето в Телевизионен справочник: „Проклетият стар Дявол, попаднал в капана на снежна виелица с кученце и сираче, открива истинското значение на Коледа“.

Велзевул се ухили.

— Би могло да се случи.

— Ще внимавам — забелязах, че отново насочи вниманието си към храната. — Вел, ти и аз не сме излизали заедно, само двамата, от доста време. Какво ще кажеш да…

— Аха! Кога? Тази вечер?

— Не.

— Утре вечер?

— Какво ще кажеш за вторник? — попитах аз.

— Вторник е супер. Вторник е страхотно. Супер. Значи във вторник.

Хвърлих поглед към часовника си.

— Сега трябва да се срещна с Джана. Ще се видим в офиса утре сутринта.

Докато се изправях, Велзевул ме огледа и от двете страни.

— Какво гледаш? — попитах.

— Нямам търпение да видя белезите ти.

— Какви белези?

— От шпорите. Или тя използва електроди, за да те държи в подчинение?

Втренченият ми поглед се впи в очите му като ледено копие.

— Извинявай — той избърса устата си. — Ммм, благодаря, че оправи бургера ми. Наистина беше хубав.

Продължих да го гледам свирепо.

— Ей, обядът е от мен, става ли?

Тръгнах си, без да кажа и дума на своя брат.