Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (15)

15

Repraesentet Eas in Lucem Sanctam^[1]

Неприятното на това да отидеш на почивка, за да избягаш от проблемите си е, че когато тя свърши, проблемите все още си стоят. Единственото, на което можеш да се надяваш, е за нови, не чак толкова тревожни техни перспективи.

Когато се върнах обратно в офиса си следващата седмица, ентусиазмът, с който проучвах последния доклад на Мефистофел за неговото Многомилионно клане, както го бе нарекъл той, бе спаднал. Едва бях приключил с частта за блокадите по моловете в предградията, когато Велзевул влезе.

— Ей, Лу. Как мина почивката?

— Великолепно, благодаря. Каньонът винаги е поразителен, особено когато вали сняг. Благодаря, че си наглеждал операциите, докато ме нямаше.

— Няма проблеми. Но секретарката ти не е толкова услужлива, колкото беше преди.

— Остави Дафни на мира. Тя е омъжена.

— Знам. Но това само я прави по-…

— Долу лапите, Вел. Последно предупреждение.

— Добре, добре.

— Как се справя новия PR директор?

— Нормално, предполагам. Мисля, че тя се смята за нещо като артист. Иска да преправи всичките ни промоционални материали. Едва не повърна върху логото ни, каза, че е незряло, каквото и да значи това.

— Отърви се от нея и наеми някой от другите ни кандидати. Този път, никакви хора.

— Дадено — Велзевул го записа в тефтера си, след което го затвори. — Като говорим за PR директори, мислех си да отида до старото място на Белиал и да поогледам. Исках да изчакам докато се върнеш от пътуването си, така че да отидем заедно.

— Белиал кой?

— Престани, Луцифер. Помислих, че вероятно бихме могли да намерим обяснение защо той… знаеш… премина на другата страна.

— Не използвай тези думи! Той не е… Не знам какво е направил, но не е това.

— Знаеш ли какво? Ти си стой тук, отричайки фактите, а междувременно аз ще опитам да разреша тази мистерия. По този начин и двамата ще сме доволни — той се изправи и тръгна към вратата.

— Чакай — пресегнах се към палтото си.

 

 

Подобно на всички наши резиденции, в дома на Белиал в Джорджтаун не можеха да се открият следи, разкриващи истинската му самоличност. Той дори бе сложил няколко фотографии на фалшиво семейство върху дъбовата полица над камината. Имаше снимка на майка му и баща му, позиращи с охраната на Лондонската кула, снимка на сестра му близначката, завършваща Харвард и пожълтяла фотография, чиято цел бе да го покаже като дете с първото си кученце, един пухкав бял Самоед. Засмяното момче на снимката носеше жълти гащета и тениска с надпис „Треска в събота вечер“.

— Все още има бира в хладилника — Велзевул ми подаде една бутилка. — Ще е жалко да отиде нахалост.

Кимнах, после оставих бирата, без да я отварям.

Орхидеите в оранжерията на Белиал бяха почти напълно увехнали през десетината дни, откакто го нямаше. Мирисът на прецъфтелите цветове ме накара да се задавя, затова отворих прозореца, помагайки им да умрат по-бързо.

Велзевул се появи на вратата.

— Там горе има един много гладен питон.

Последвах го нагоре по стълбите до кабинета, където една кафяво-черна, дълга повече от три метра змия, се беше увила апатично около клона на дървото си. В клетка в другия край на стаята имаше два мъртви бели плъха, по-малкият от които бе почти изяден от другия.

— Какво да правим с него? — Велзевул посочи към змията.

— Дай й още малко плъхове.

— Видях кученце при съседите. Може би ще…

— Плъхове, Вел, плъхове.

Разходих се из спалнята на Белиал. Дългото му черно перо висеше над лицевата дъска на кревата. Седнах на висок люлеещ се стол с лице към балдахиненото легло.

Велзевул се спря на вратата. Спогледахме се тъжно. Той отиде до гардероба, отвори го и прокара ръка по редицата дизайнерски костюми.

— Със сигурност имаше голям брой готини вратовръзки — каза Велзевул.

— Съмнявам се, че ще възрази, ако вземеш няколко от тях.

— Не, ще ги оставя тук, за времето, когато той… знаеш… — Велзевул въздъхна и затвори гардероба.

— Виж.

Отидох до бюрото на Белиал и вдигнах единствената автентична фотография в къщата — направена преди шест години при Бърлогата на Дявола на бойното поле при Гетисбърг. Аз седях на един от масивните скални блокове, Мефистофел и Белиал бяха застанали от двете ми страни, а Велзевул — седнал в краката ми. Четиримата наподобявахме някакъв демоничен диамант. За първи път посещавахме мястото заедно след самата битка, която беше великолепна проява на човешкия потенциал за саможертва. Хълмът Литъл Раунд Топ се мержелееше на заден план на снимката. Тогава Мефистофел бе по-светъл, а Белиал имаше малка козя брадичка, която го правеше да изглежда по-стар и лукав от последния път, когато го видях.

— Спомням си това пътуване — каза Велзевул зад рамото ми. — Изкарахме ангелите на онези хлапета, които си играеха на скалите. Помниш ли, когато станахме прозрачни и се престорихме на призраци от Гражданската война?

— Спомням си — огледах спалнята на Белиал за някакъв знак, за следа. — Нещо да ти се струва не на място, Вел?

— Нищо. Плашещо е. Все едно е умрял или нещо подобно.

— Мисля, че наистина умря.

— Лу, не казвай това. Той ще се върне.

Сведох поглед към снимката в ръката си, а после я поставих обратно върху бюрото.

— Ще го върна.

На излизане от изоставения дом на Белиал почти изтръгнах вратата от пантите й.

 

 

Щатската психиатрична болница не приличаше на страшния затвор, който очаквах да видя. Всъщност, бе чисто и светло място, въпреки че светлината служеше основно да подчертае пустотата и стерилността на коридорите.

Старшият болногледач, нисък мъж с иронично изражение, преждевременно посивяла коса и бицепси с големината на телефонни стълбове, ме поведе надолу по един от тези коридори към стаята за почивка.

— Братовчед ви Уилям има интересна интерпретация на познатата халюцинация — каза той. — Вместо да чува гласовете на демоните в главата си, всъщност вярва, че самият той е демон. И не само това. Вярва и, че Бог му говори и го моли да се откаже от порочните си дела. Казвам ви това, за да сте подготвен. Първоначално изплаши някои от пациентите, но е толкова мил по природа, че те веднага го харесаха.

— Той мил? — казах аз с леко отвращение.

— Без съмнение. Всъщност ми се иска да имаше повече добри хора като него там навън — мъжът посочи към стените. — Толкова силно вярва в халюцинациите си, че дори лекарствата все още не са успели да ги разсеят. Но е тук само от седмица, така че все още има надежда.

Стигнахме до една врата в дъното на коридора и придружителят ми прокара идентификационната си карта през четеца на системата за сигурност. Светлинката над вратата се промени от жълта в зелена и ключалката изщрака. Той постави ръка на дръжката и се поколеба за миг.

— Просто искам да сте подготвен — вероятно братовчед ви не е човекът, когото сте познавали досега.

Влязохме в зоната за почивка. Около дузина пациенти се шляеха из голямата стая. Някои гледаха телевизора, други гледаха стените, трети наблюдаваха онези, които гледаха телевизора и стените.

— Къде е той? — попитах аз.

— Ето там — болногледачът посочи далечната стена. — Видяхте ли го? Играе шах с пациента в кататония.

Не бих разпознал Белиал дори да стоеше на крачка пред мен, носещ огромна табела с името си. Облечен в светлосив спортен екип, бели чорапи и бежови чехли, Белиал бе подпрял небръснатата си брадичка с юмрук и изучаваше лицето на опонента си. Обикновено педантично подредената му руса коса сега стърчеше на всички страни. Почти се бе слял с бледия фон зад себе си.

Освен сиянието. Слаба, но несъмнена светлина се излъчваше от лицето на Белиал. Можеха ли човеците да я видят или само я чувстваха? Обърнах се към болногледача.

— Не се тревожете — каза той. — Никой в тази стая не е опасен, най-малко братовчед ви. Готов ли сте?

— Така мисля.

Прекосихме стаята към Белиал. Той обърна глава и ме видя, а лицето му се озари дори още повече.

— Луцифер!

Белиал скочи толкова бързо, че пластмасовият му стол се преобърна и изтрака на пода. Пациентът в кататония не помръдна.

— Каква изненада! Мислех, че и ти си ме изоставил.

Той широко се усмихна на болногледача.

— Няма да повярваш кой е това — стисна ръката ми. — Това е самият Принц на мрака!

— Бил, спомни си какво обсъждахме — каза болногледачът. — Когато започнеш да говориш така, плашиш другите болни, а аз знам, че не искаш това.

Белиал хвърли притеснен поглед към приятелите си пациенти.

— Съжалявам. Не искам да стряскам никого от новите си приятели, но да видя злия си бивш учител да се разхожда в този дом на опрощението е голям шок за мен, както би могъл да предположиш.

— Възможно ли е да поговорим насаме? — попитах болногледача.

Той посочи някаква врата наблизо.

— Тъкмо щях да ви поканя в стаята за посещения. Последвайте ме.

Тримата се насочихме натам.

— Стая за посещения — Белиал примижа и се почеса по лицето. — Това те прави първият ми посетител. Посетител. По-се-ти-тел — той плъзна сричките по езика си. — Думата има смисъл. Звучи като картоф, който може да вижда, а картофите наистина имат очи.

Болногледачът отвори вратата и ни въведе. Стаята за посещения бе разделена на салон с голям прозорец на едната стена и стая за наблюдение от другата страна на прозореца.

— Ще бъда ей там — каза той. — Мога да ви виждам през стъклото, но не мога да ви чувам. Опасявам се, че това е най-уединеното място, което имаме тук.

— Всичко е наред — казах му.

Двамата с Белиал влязохме в другата стая и седнахме с лице един към друг на столове, които не бяха чак толкова неудобни, колкото изглеждаха.

Белиал събра ръце в скута си и заби поглед в пода от дясно на мен.

— Тук си, за да ме убиеш, нали? — попита той.

— За какво говориш? Знаеш, че не мога…

— Предадох те. Отрекох се от теб. Какво друго можеш да направиш, освен да ме унищожиш?

— Белиал, чуй ме…

— Нямам нищо против да ме унищожиш — той вдигна очи и срещна моите. — И в двата случая се връщам в Рая.

— Какво?!

Хвърлих поглед към болногледача през прозореца, после се преместих на стола до Белиал с гръб към стаята за наблюдение.

— Какво имаш предвид с това, че се връщаш в Рая? Не можеш да се върнеш.

— Кой казва?

— Казва го… знаеш кой.

— Очевидно Той си е променил мнението.

— Той не си променя мнението, никога.

— Не е вярно — възрази Белиал. — Забравяш за Авраам в земите на Мория, когато се е подготвял да принесе в жертва Исаак. Забравяш за Мойсей, който Го е убедил да остави останалите израилтяни да избягат преди земята да погълне Корах, Датан и…

— Те са хора, Белиал. Хората могат да получат милост. Ние не.

— Може би ти не можеш. Но аз току-що я получих.

— Ти си луд.

Белиал примигна, после избухна в смях.

— Кое е толкова смешно?

— Мислиш, че съм луд, а и те мислят, че съм луд — той посочи с пръст по посока на болногледача. — Но по различни причини. Това си е чиста комедия — смехът му постепенно утихна и се превърна в широка усмивка. — Спасих живот, нали знаеш?

— Да. Така чух.

— Не си ли поне малко любопитен какво е усещането да го преживееш?

— „Любопитен“ не е точно…

— Ще ти кажа какво беше — прекъсна ме той. — За няколко мига, докато гасях огъня от главата на онзи мъж, забравих, че съществувам. Някога изпитвал ли си това — да влезеш толкова дълбоко в душата на друг човек, че собственото ти съществуване просто да изчезне?

Помислих си за моментите на почти непоносима интимност, които споделях с Джана, моментите, когато дишането й беше единственият ритъм, който чувах или усещах.

— Веднъж щом осъзнах какво съм направил — продължи той, — чувството беше невероятно. Да спасиш живот… треската… беше дори по-приятно от тръпката да убиваш — очите му блестяха. — Нямам търпение да го направя отново.

— Колко дълго смяташ да продължиш с този театър?

— Докато не ме призоват да направя нещо друго. Точно сега имам нужда от почивка по времето на прехода.

— Преход към какво?

Белиал понечи да ми отговори, после сбърчи чело и се втренчи в ъгъла на тавана на няколко мига. Накрая поклати глава:

— Не би разбрал.

— Опитай — казах аз.

Той потупа с палец устните си докато мислеше, после се обърна към мен:

— Той ми проговори, Луцифер. Бог ми проговори.

Облегнах се назад в стола си, замаян, все едно ме бе зашлевил.

— Съжалявам. Няма да изричам името Му пред теб отново. Просто исках да видиш, че мога да го произнеса без божествено възмездие, че вече съм освободен от тази забрана.

— Но как…

— Не знам. Прекарах по-голямата част от времето си тук, задавайки си въпроса, защо Той избра точно мен от всички нас — Белиал се ухили. — Първоначално си помислих, че може би Той се нуждае от добър директор по връзки с обществеността, с тези фундаменталисти, тичащи наоколо и обиждащи всички. Но накрая спрях да се чудя защо и просто го приех като незаслужения дар, какъвто си и беше.

— Какъв дар? — попитах аз. — Не разбирам.

— Разбира се, че не би могъл. Не е предназначен за теб, за да го разбереш.

— Белиал, той не е говорил с теб. Дори да го е направил, е било лъжа. Манипулира те, не можеш ли да го разбереш?

— Аз съм майсторът на лъжите. Не мислиш ли, че бих разпознал една лъжа, когато я чуя?

— Не и ако е звучала като нещо, което винаги си искал да чуеш.

— Каквото винаги съм искал да чуя? — Белиал се наведе напред със снизходителна усмивка. — Нека изясним това. Казваш ми, че през цялото това време съм жадувал за изкупление, че съм мечтал да чуя нашия Баща да ми проговори с нежни думи за опрощение, че съм сънувал как се връщам в Рая и падам в разтворените Му обятия… — той посочи обстановката около себе си. — В тази институция наричаме това „проекция“.

— За какво говориш?

— На никого от нас Раят не му липсваше много, нито ни липсваше святото Му присъствие. Ние имахме теб, все пак — наше собствено, непретенциозно, но безкрайно по-забавно божество. И ти се преструваше, че не ти липсва, че не те е грижа, но ние можехме да го видим.

— Да не си посмял…

— Не се тревожи, Луцифер, не бихме и сънували да те унижим като обсъждаме това помежду си. Но виждахме страданието ти, скръбта ти, разкаянието ти.

— За нищо не се разкайвам.

Той нежно докосна коляното ми.

— Съжалявам, наистина. Съжалявам, че никога няма да изживееш същото като мен.

Отместих ръката му.

— Не искам състраданието ти, Белиал. Искам лоялността ти.

— Вече не можеш да я имаш. Отрекох се от теб, забрави ли?

— Тогава се вречи пак! — сграбчих облегалките за ръце на стола. — Моля те…

— Не ме умолявай, Луцифер. Такова поведение е неподходящо за принц като теб.

Лявата ми ръка искаше да полети към гърлото му и да задуши самодоволните му думи. Вместо това положих усилие да придам каменно изражение на лицето си. После се изправих и погледнах през него, докато казвах:

— Дойдох тук да ти помогна. Изглежда, че съм закъснял твърде много. Сбогом.