Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (21)

21

Ne Absorbeat Eas Tartarus^[1]

— Подрани.

— Мислех, че каза седем часа.

Велзевул стоеше във фоайето като държеше пазарска чанта в едната си ръка и покрита кутия в другата.

— Така е.

— А сега е седем и четвърт.

— Зная. Що се отнася до теб, дори си подранил.

— Просто се опитвам да те държа в напрежение.

Той мина покрай мен и влезе в кухнята. Почувствах одеколона, който си бе сложил и ме обзе познатия, нежелан прилив на очакване.

— Какво има вътре? — попитах го.

Велзевул постави кутията върху кухненската маса и издърпа покривалото с маниера на фокусник. В кутията, която всъщност се оказа малка клетка, размахваше криле дребно черно пиле.

— Вечеря.

— Мислех, че ще донесеш пица.

— Закопнях за прясно пиле.

Кокошката кълвеше по стените на клетката с методично безразличие.

— Къде успя да намериш живо пиле?

— Купих го от едни сатанисти — каза той. — Обясних им за кого е и те ми го дадоха на половин цена.

— Ебаваш се с мен.

— Съвсем не — вдигна лявата си ръка, за да се закълне.

— Повярваха ли ти?

— Не съм сигурен. Мисля, че се подсигуриха, просто в случай, ако казвам истината.

Издърпах сатъра от дървената му поставка до фурната и извадих точилото от чекмеджето.

Велзевул взе пазарската чанта и извади съдържанието й.

— Купих стек бира за мен и бутилка уиски Гленфидиш за теб.

— Благодаря.

Започнах да прокарвам острието нагоре-надолу по точилото. Отблясъци светлина затанцуваха по стените на кухнята. Кокошката ме погледна и изведнъж притихна.

Той ми наля питие и си отвори една бира.

— Беше странно да видим отново Майкъл вчера, а?

— Да, наистина.

— Нека позная. Не беше дошъл да си говорим за добрите стари времена.

Велзевул взе касапската престилка от килера за метли и ми я донесе.

— Не, не точно.

— С Белиал ли бе свързано?

— Не.

Той постави престилката на врата ми, след това застана зад мен и я завърза. Кокалчетата му леко докосваха тила ми.

— Какво трябва да направя, за да ми кажеш?

— Да ти кажа какво?

— Какво искаше Майкъл.

Спрях да точа. Ехото от последния съсък на острието заглъхна.

— Мислиш ли, че ако ми донесеш единствено пица и евтин скоч, няма да ти кажа?

Велзевул седна до масата и пъхна пръст в клетката.

— Ще ми кажеш само ако искаш, независимо дали ще те подкупя или не.

Поставих сатъра на масата пред него и прибрах точилото в чекмеджето. Пилето отново се завъртя в клетката си.

— Майкъл… имаше съобщение за мен.

— Съобщение? Имаш предвид от…

— Да, поне така твърдеше.

Поставих една дълбока тава под дървената кухненска дъска.

— Какъв вид съобщение?

— Предупреждение.

Посегнах към клетката и кокошката се оживи, заудря с криле по тънките решетки. Малки черни пера се посипаха по масата и пода.

— Предупреждение? Мамка му, какво сме направили сега? — попита Велзевул. — Започнали сме прекалено много граждански войни ли?

— Този път нищо подобно.

Поставих ръка върху пилето и вперих поглед в широко отворените жълти очи. То отново притихна, докато малкото сърце блъскаше в гърдите му.

— За какво беше? Кажи ми.

Вдигнах кокошката и я притиснах до гърдите си.

— Иска каквото искаш ти, Велзевул. Иска да оставя Джана.

— Никога не съм казвал, че искам да я оставяш. Не ме интересува какво правиш с нея.

— Нима?

Почесах пилето по главата и го погалих по гърба. Велзевул го погледна, после погледна към дъската.

— Не, не ме интересува, просто…

Взех сатъра.

— Ти просто какво?

— Нищо.

— Виждаш ли, мисля, че Майкъл и шефа му са изплашени — започнах да кръстосвам из кухнята, докато подхвърлях и улавях сатъра. — Според мен се тревожат, че, ако хипотетично разбира се, открия любовта, ключът към царството им — това би ме направило по-силен.

— Аз…

— Ти, от друга страна, Велзевул, се страхуваш, че любовта би ме направила по-слаб.

— Аз не…

— Твърде слаб, може би, за да направя това.

Подхвърлих сатъра още веднъж, хванах го през рамо и стоварих острието върху изпънатия врат на кокошката. Тя изхриптя веднъж, а кръвта й потече по дървеното блокче в тавата.

Потопих пръста си в топлата течност, наклоних се по-близо до Велзевул и размазах кръвта по устните му.

— Какви други тестове си планирал за мен? — прошепнах в отворената му уста.

— Това не беше тест — облиза устни. — Беше подарък.

Махнах престилката и я оставих на масата пред него.

— Тогава оскуби подаръка.

Велзевул се изправи и сгъна престилката на половина, преди да я завърже на кръста си. После свали ризата си и я сложи върху стола.

— Нова е — обясни той. — Не искам да я изцапам.

Допих остатъка от уискито си и посегнах към бутилката.

— Ще съм в другата стая.

— Как искаш да приготвя това?

— Опушено.

— Както пожелаеш… господарю.

Преднамерено самодоволна физиономия грейна над гладките му голи рамене. Оставих чашата на плота и взех бутилката със себе си във всекидневната.

Навън, зад прозореца изгряваше почти пълна луна. Излязох на балкона. Трябваше да реша още сега как да протече вечерта — какво би могло да се случи, когато настъпеше неизбежното. Не ставаше въпрос да избирам между Джана и Велзевул. С малко усилие можех да имам и двамата, да задържа и двамата. Беше повече избор между мен и собственото ми аз, между части от мен, които исках да знам, че мога да контролирам. Каквото и решение да вземех, не трябваше да е продиктувано от страха.

Отпих още една голяма глътка скоч. Много по-лесно би било да се напия и да оставя събитията да следват собствения си ход. Но рано или късно щях да изтрезнея и да се упреквам за случилото се.

Случва се това, което поискам, напомних си аз. Но какво исках наистина?

За начало ще поръчам едно плато пълна свобода, без доматите и последствията, моля. И бутилка с каквото и да е заедно с него.

— Ей, не прекалявай с това.

Велзевул излезе на балкона и затвори плъзгащата се врата зад себе си. Отново беше облякъл ризата си.

— Защо не?

— Защото — той посегна към джоба си, — имам нещо по-добро. — Разви фолиото от едно малко кафяво блокче.

— Каквото си мисля ли е?

— Не е парченце шоколад.

Взех го от ръката му с подобаващо за причастието благоговение.

— Къде намери хашиш в този град? Не е най-популярната дрога в наши дни.

— Всъщност го пазя още от пътуването си до Лондон през октомври. Помниш ли, Лу, когато живеехме там — нощите, когато седяхме в парка Сейнт Джеймс и пиехме, пушехме и…

— Да — вдишах сладкия, дървесен аромат. — Велзевул, какво си намислил?

— Какво имаш предвид?

— Пропускам ли нещо? Какъв е повода за това тук тази вечер?

— Няма повод — той седна на перилата на балкона. — От доста време не сме били заедно, само двамата.

— Преди два дни обядвахме.

— Имам предвид, така — Велзевул наклони глава назад и остави хладния бриз да си поиграе с косата му за известно време. — Освен това си помислих да ти подаря една нощ, която да запомниш, преди да тръгнеш за малкото градче Витлеем.

— Имаш предвид — приближих се към него, — нещо като ваксинация срещу светостта?

— Аха, нещо подобно.

Поставих ръце на парапета от двете му страни. Само един мой дъх би го тласнал надолу към дванадесет етажа студен въздух с неприятен тротоар накрая. Той махна ръцете си от парапета и ги кръстоса върху гърдите си.

— Хубава вечер, а?

— Гравитацията не я интересува колко флиртуваш с нея — казах му. — Накрая пак ще си свърши работата.

— Ще преживея падането.

— Но за известно време ще си на пихтия, а и ще трябва да обясняваме толкова много на свидетелите, да изтрием толкова много спомени. Досадна работа.

— Това би развалило вечерта, нали?

— Доста.

С бързо движение плъзнах ръка около талията му и го издърпах от парапета. Преди да го поставя на земята, застанах така, че да съм между него и ширналия се под нас град.

— Хубаво е да знам, че още ти пука — Велзевул измъкна хашиша от джоба на ризата ми и го размаха. — Сега или по-късно?

— Винаги сега — отговорих аз. — Винаги сега.

— Как е пилето?

— Изглежда добре. Мирише страхотно. Току-що сложих ориза, така че имаме около четиридесет и пет минути.

— Идеално.

Велзевул бе седнал на пода във всекидневната близо до масата за кафе, кръстосал крака и вглъбен в работата си. Пред него, върху сгънато парче хартия лежеше малка купчина тютюн до празна цигара с откъснат филтър. С малък нож той наряза на дребно хашиша в тютюна. Тананикайки си последния поп-гръндж хит, направи нов филтър от стегнато навити ленти от кутията за цигари и го сложи в обвивката на оригиналната цигара, която след това напълни с подсиления тютюн.

Той протегна готовото си произведение към мен.

— Искаш ли да имаш честта?

— Навън.

Тръгнах към вратата на балкона.

— Навън е много студено.

— Апартаментът ми няма да вони на пушек — казах аз. — Не се тревожи, след няколко дръпвания от това, няма да усещаме студа.

Настанихме се на два шезлонга с лице един към друг. Той ми подаде цигарата. Сложих я в устата си и я запалих с върховете на пръстите си.

Димът от първото всмукване се завъртя в дробовете ми, продължително и сладко. След това и второто. Когато подадох горящата пръчица обратно на Велзевул, лицето ми вече бе започнало да се втвърдява и изтръпва.

— Как е? — попита той, докато я поемаше от мен, а аз само се втренчих в него. — Тих си. Това е много добър знак — Велзевул затвори очи и дръпна дълбоко. Когато най-накрая издиша, се закашля и размаха юмрук във въздуха. — Да! Добре съм се справил, брато. Наистина добре.

— Без съмнение.

— Човече, твърде отдавна не сме се напушвали двамата заедно — той се настани по-удобно в стола. — Сигурен ли си, че не мога да те убедя отново да опиташ хероин?

— Не ми харесва да съм толкова отпуснат.

Отново си дръпнах.

— Просто не го харесваш, защото е модерен. Искаш да си различен.

— Ако аз не съм различен, тогава кой?

Вел примигна няколко пъти.

— Какво?

— Какво?

— Какво имаш предвид?

— С кое?

— С това, което каза.

— Кога?

— Не знам. Дай ми това.

Докато Велзевул издухваше дима, аз изпънах ръце над главата си и се заслушах как цялото ми същество запява.

— Понякога е толкова хубаво да си човек.

— Винаги е хубаво да си човек — отвърна Велзевул. — Мислиш ли, че онези задници в Рая някога са се забавлявали така?

Потреперих.

— Забавлението не е всичко.

— Да, забавлението е всичко, Лу. Трябва да бъде, защото то е всичко, което имаме. Ето, вземи си още от това, преди да започнеш да ми се въсиш.

Той ми подаде цигарата и отново се отпусна назад. След няколко мига, каза:

— Човече, не си чувствам лицето.

Наклоних се напред и го фраснах силно по бузата със свободната си ръка.

— Ами сега?

Вел не отговори, а само се взря в хоризонта. Дрогата се плъзна между мозъчните ми клетки и изкова нови начини за комуникация. Мина минута, или може би десет.

— Ти удари ли ме току-що?

— Да съм те ударил?

— Аха, ей сега.

— Не съм сигурен. Мисля, че исках да го направя.

— О! — той се почеса по лицето. — Защо?

— Не си спомням. Ето, ще ти се реванширам. Довърши това.

— Ти си приятел.

След като свърши, Велзевул извади обикновена цигара.

— Искаш ли една?

— Не, благодаря — отговорих аз.

— Сигурен ли си? Между въглеродния окис и никотина, това напълно усилва изживяването.

— Знам, но съм напълно щастлив точно така както съм в този момент.

— Радвам се.

Той ме погледна над горящата си цигара.

Вятърът духаше по-силно сега. И двамата видимо треперехме от студ, но не се помръднахме, за да се приберем вътре. Студът беше повече като интелектуално възприятие, кожата ми все едно се носеше на няколко инча над тялото. Навих ръкавите си, за да засиля усещането.

— Луцифер, какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Искам да съм Дявола.

Този отговор накара Велзевул да избухне в силен смях, докато сълзи не потекоха от очите му. Побутна ме с крак.

— Ти вече си Дяволът, човече. Което е гадно за нас, защото аз искам да съм Бог.

Взрях се в него и почувствах как светът се клатушка.

— Какво каза току-що?

— Да, казах името му, по дяволите. Казвам го непрекъснато тези дни, но никога пред теб. Казвам „Благодаря на Бога, че е петък“ и крещя „О, Боже!“, когато чукам някого или мен ме чукат и знаеш ли какво става?

— Какво? — свих се обратно в стола си.

— Нищо! Точно едно нищо, ето какво.

Силен пристъп на параноя скова тялото ми. Изхлузих се от шезлонга, добрах се до стената и се свих на кълбо.

— Ей, човече, не бягай от мен — възкликна Велзевул. — Само се шегувах. За частта „О, Боже“, де.

— Така ли?

— Не — той отметна глава назад и се изкикоти към луната в изблик на смях, който се превърна в непозната пронизителна мелодия. — О-о-о-х, мамка му, толкова съм надрусан, толкова надрусан.

Велзевул се излегна по гръб на шезлонга и посочи с цигара към небето.

— Луцифер, страхът е като затвор за теб, човече, шибан затвор, с решетки от студена пропиляна енергия. И се чувстваш късметлия, защото понякога получаваш почивка, шанс да нарушиш няколко правила, и да пишеш графити по стените на затвора, и да се промъкнеш обратно вътре, все едно си направил нещо лошо.

Той метна цигарата си над перилата на балкона, която полетя като метеор, преди да я изгубим от поглед.

— Пламъците, димът, ужасът и всички гадни миризми от Ада… обичам ги, ако изобщо обичам нещо. Лош съм, защото искам да съм такъв. Но ти като че ли винаги гледаш през рамо, надявайки се да получиш някакво признание, но на кого му пука? Трябва да го правиш заради себе си, защото както каза Белиал, никой вече не вярва в нас.

Велзевул се изправи и удари облегалката на стола, говорейки като проповедник по време на религиозна кампания:

— Отърви се от този страх, момче, или ще те повлече надолу като бетонни ботуши и ще те удави, когато се опиташ да се хвърлиш към свободата, да се освободиш от Бога, който не е там. Богът, на когото не му пука.

Той надникна през ръба на балкона.

— Погледни ги там долу, скъпоценните ни малки мравки, които се тътрят през дните и нощите си, оставяйки ги в миналото. Пропиляват часовете си на тази земя, водейки сиво, потайно съществуване с надеждата за спасение, сякаш се упражняват за вечната скука в Рая. Те забравят как да искат, след като години наред са си казвали, че да искаш, е лошо или че да искаш те прави нещастен. И само ако можеха да спрат безумния поток на желанието и да намерят спокойствие, може би биха могли да спят нощем. Но в света няма сън толкова дълбок като моя, а аз искам, искам, искам през цялото време…

Отвъд монотонния глас на Велзевул ми се стори, че чувам цвърченето на щурци. Съзнанието ми сграбчи този звук и здраво се вкопчи в него за няколко минути, преди да си спомня, че беше декември и всички щурци са във ваканция.

— … просто вцепенени призраци на самите себе си, които прекарват годините си като ходят по разпродажби за Деня на труда в мола и подреждат пъзели на котенца, играещи с прежда, или изобретяват противни нови рецепти с желатин, които приготвят за църковния пикник и винаги са с онези неясни усмивки върху лицата си, докато един ден не бъдат открити в Мотел № 6 в костюм на малката Бо-пийп^[2] завързани към озадачена овца и всеки си мисли, че са се побъркали, когато всъщност това е първата им истинска стъпка към себереализирането…

Велзевул като че ли черпеше вдъхновението си от някакъв таен извор. Устата ми бе пресъхнала, а изглежда и умът също и не можех да следя мисълта му. Исках отново да чуя песента на щурците.

— Бог е страхотен, Бог е лош! Нека благодарим на скъпия стар татко, за най-сладкото нещо на света — да бъдем хора без тленност, да имаме живот без край, амин…

Той все още стискаше парапета и се взираше надолу към улицата. Бавното му поклащане ме хипнотизираше.

— … Толкова щастлив в омразата си, в ложето си от тъма, която самият аз създадох, която ние създадохме. Ето защо Луцифер, никога не се чувствай виновен заради мен, затова че си ме подтикнал да напусна Рая. Това бе най-милото нещо, което някога си правил за мен и единственото, което искам, е да ти докажа, че не беше грешка, че сме си добре и без Бог — Велзевул заговори по-бързо и по-високо. — Така че можеш да спреш да копнееш за доброто старо време, защото то смърдеше. И ако той не ни иска, тогава майната му, и майната им на всички, това казвам аз! — размаха юмрук към звездите. — Не ме е страх и няма да пълзя по корем в прахта като червей, само за да подхранвам егото на някакъв студен тиранин-мегаломан!

Велзевул скокна върху парапета на балкона. Залюля се за миг, преди да успее да се закрепи нестабилно, после разтвори ризата си към небето.

— Хайде, Господи, ти, дебело, мръсно копеле, изпържи ми задника с една от твоите гръмотевици и ме запрати в забвението щом си толкова велик!

Скрих лице в длани. Главата ми сякаш беше пълна с жироскопи. Това не се случва, помислих си аз или може би го изрекох на глас. Това е илюзия. Обаче хашишът не те кара да халюцинираш — просто кара реалността да изглежда като халюцинация.

Чух как краката на Велзевул изтропаха върху балкона, после гласът му прозвуча близо до ухото ми.

— Видя ли, Луцифер? Бог не го е грижа. Независимо какво правим, той не се интересува. Можем да накараме тази планета да ни се подчини и той няма да си помръдне пръста.

— Не е истина. Той ни чака само да сгафим, сигурен съм, и после ще ни унищожи.

— Не. Вече няма нищо, което можем да направим, с което да го ядосаме толкова, че дори да ни обърне внимание.

— Тогава какъв е смисълът?!

Протегнах ръка и сграбчих Велзевул за яката. Студеният въздух ме удари в лицето и ме накара да осъзная, че е мокро и солено.

— Смисълът? Смисълът на кое?

— На всичко това! На всичко, което правим! Нима е зло, заради самото зло?

Той почеса брадичката си и помисли за момент.

— Да, както и да е. Казвам, че е само заради забавлението, факторът какво-по-дяволите, нали знаеш? — Велзевул изтри студената пот от челото ми с ръкава си. — Смешното, Луцифер, е, че ти си този, който иска да е Бог. Аз бих се задоволил да бъда просто Дяволът.

— Искаш работата? Вземи я.

— Не е толкова лесно.

Опитах да се съсредоточа върху лицето му.

— Извинявай. От началото на времето е твоя и вечно ще си бъде твоя — той се изправи и ми подаде ръка. — Хайде. Време е за ядене.

Когато се присъедини към мен на масата, му казах:

— От теб би излязъл добър Дявол, Велзевул.

— А ти би бил добър Бог.

— Мислиш ли?

— Да, определено. Никога не би оставил нещата да се прецакат толкова. Ти си добър мениджър.

Подаде ми ориза.

— Ей, никога не знаеш кога ще се отвори възможност. Хвърляй по едно око на малките обяви. Хората винаги търсят Бог.

— Имаш ли нещо против да не изричаш името му пред мен от сега нататък?

— Дадено. Спомняш ли си нещо от това, което казах навън преди малко? Защото аз не, но имам чувството, че беше доста диво.

— Вероятно бих могъл да го възстановя — отговорих. — Четеш ли много Ницше напоследък?

— Много какво?

— Няма значение.

Не си спомням много от вечерята, само че ядохме настървено и че на половината от блюдото вече не си чувствах езика.

— Аз ще разчистя масата — каза Велзевул. — Изглеждаш прекалено отрязан, за да пренасяш неща, които могат да се счупят.

— Добре. Мисля сега да отида да се взирам в пространството.

Седнах на стола си във всекидневната с лице към празната камина. Когато Велзевул се върна, ми подаде още една чаша уиски и отпи от поредното си шише с бира.

— Искаш ли да запаля огъня? — свих рамене и кимнах. Той взе една цепеница. — Тук ли да го запаля или…

— Тук е добре.

Велзевул запали дървото, после седна пред камината и ме погледна.

— Нямах намерение да купувам от „тихия“ хашиш.

— Много е хубаво — казах, — от време на време мозъкът просто да е празен.

— Да, предполагам. Разбира се, моят мозък е празен през повечето време така или иначе, нали?

Усмихнах се с тази половина на устата си, която можеше да се движи.

— По дяволите, Лу, изглеждаш толкова…

— Спокоен?

— Спокоен? Всъщност щях да кажа „пиян“. Спокойствието не е нещо, което често ни спохожда.

— Спокойствието е хубаво, Вел. Наистина трябва да пробваш.

— Няма да знам къде да го открия.

Усмихнах му се глуповато.

— Разбирам — каза той. — Трябва да си намеря гадже, а?

— Ще си изненадан какво може да направи това с възгледите ти.

— Няма нищо нередно във възгледите ми.

— Има нещо нередно в моите ли?

— Е…

Можех да видя как се мъчи да бъде дипломатичен.

— Има някои неща за твоето… нещо с Джана, които ме притесняват.

— Например?

— Всичко.

— Като се започне от…

— Идеята да празнуваш Коледа с едно малко, приятно, католическо семейство би била смешна, ако не беше истина.

— Ами ако празнувах Коледа с някой петдесетник^[3]?

— Лу, знаеш какво имам предвид.

Велзевул се изправи и закрачи из стаята, като пиеше все по-бързо от бутилката. Изглежда вече бе започнал да си възстановява от дрогата, много по-скоро от мен. Завиждах му за този негов талант, за способността му да се отърсва от опиянението все едно бе ненужна дреха. В този момент той държеше водещо предимство в последователността.

— Знам, че обикновено отиваме във Вегас за Коледа — казах му. — Но ситуацията е различна тази година.

— Със сигурност е — той постави бирата си на масата. — Лу, да ти кажа истината, цялото това нещо адски ме плаши. Не искам да те видя… знаеш…

— Какво?

— Помниш ли във филма „Роки“, какво го накара да повтаря треньорът му, докато удря боксовата круша?

— Не.

— „Жените отслабват краката“.

— Ще си доволен да научиш — отвърнах му, — че краката ми никога не са били по-силни.

— Аз ще преценя това.

— Така ли мислиш?

— Говоря… нали знаеш… не буквално, а…

— Метафорично?

— Да — Велзевул посочи към долните ми крайници. — Метафоричните ти крака са практически парализирани от тази жена.

— Не знаеш какво говориш.

В гласа ми не пролича силата, която усещах. Облаците все още бяха надвиснали над главата ми и ме правеха лесна мишена за уловките на Велзевул.

— Напоследък не приличаш на себе си, Лу. Сякаш си обладан. Какво отлично отмъщение — Принцът на мрака обладан от един обикновен човек.

— Не е така.

— Ако искаш — той заобиколи стола ми, — ще бъда щастлив да извърша прогонването на злите духове.

Мозъкът ми се бореше със замаяността като попова лъжичка, която плува в желатин.

— Не, благодаря.

— Никой не те познава като мен. Тази жена дори не знае кой си. Как може да си истински с нея? Как може да си наистина себе си?

Не му отговорих, мислейки си как разбира всичко наопаки — с Джана бях наистина себе си, а пред Велзевул се преструвах.

— Не искам да продължавам този безсмислен спор — изрекох аз. — Изказа мнението си и оценявам прямотата ти. Нека да сменим темата.

— Добре — той се излегна на пода с лице към мен и подпря глава на ръката си. — Още по-добре, нека изобщо да не говорим.

Впи очите си в моите и започна да разкопчава ризата си.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? — разтвори ризата, откривайки бронзовия си стегнат торс. — Опитвам се да те накарам да дойдеш по-близо.

— Техниките ти за контрол над ума не работят при мен, забрави ли? Аз съм ангел, също като теб.

— Разбира се, разбира се — Велзевул допълзя до мен и коленичи пред стола ми. — И колко време мина, откакто не си бил… знаеш… — той плъзна пръстите си по коляното ми — … докосван от ангел?

Затворих очи и потърсих поне една-единствена частица сила, с която да му устоя. Намерих я страхливо свита в една студена, забравена гънка на ума ми.

— Не достатъчно дълго — отговорих аз.

Ръката му спря пътя си нагоре по бедрото ми.

— Какво?

— Виж, Велзевул… — обърнах се към него и започнах да закопчавам ризата му, внимавайки да не се изгоря от плътта му. — Ти си моето най-възхитително развлечение, винаги помни това. Но точно сега не искам никакви развлечения, било то, мъже или жени, смъртни или безсмъртни.

Той се отдръпна от мен и отиде до камината.

— Лу, аз не… аз… — вдигна бирата си и отпи дълга глътка. — Не разбирам. Никога досега не си ми отказвал.

— Може би защото досега си ме молил, когато си знаел, че ще кажа да. Какво стана с интуицията ти?

— Нищо не й е станало. Ти си този, който се съпротивлява.

— Съпротивлява на кое?

— Стига. Видях как ме гледаше през цялата вечер.

— От дрогата е — отвърнах аз.

— Глупости.

— Добре, не е само дрогата. Заради целия ти сценарий: дрогата, и скоча, и пилето, и разговора, и този одеколон…

— Този, който слагам само за теб.

— Да. Очевидно е, че цялата тази вечер беше добре обмислен опит за съблазняване.

След миг той бе коленичил пред мен, с длани върху ръцете ми.

— Не съм известен с финеса си. Затова нека просто да се чукаме.

— Не.

— Стига де…

— Какво казах току-що?

— Не те чух. Знаеш ли, научих няколко нови трика в сестринството на Делта Гама. Всъщност не ги научих, аз ги измислих.

— Какви трикове?

— Хубави — Велзевул плъзна ръцете си под навитите ми ръкави. — Или лоши, зависи как ще погледнеш на тях.

— Кажи ми.

— Мислиш, че ще ти дам новите си тайни безплатно, ей така, за да можеш да ги опиташ с гаджето си? — палците му галеха меката кожа от вътрешната страна на ръцете ми. — И без това съм зле с думите, никога няма да ги опиша правилно, така че ще трябва да демонстрирам.

Намръщих се.

— Лу, хайде де… ако искаш… ще нося крилата.

— Спри! — издърпах ръцете си от хватката му.

— Но го искаш, нали?

— Да, но…

— Тогава какъв е проблемът?

— Искам — казах аз, — но не го искам.

— Лу, това някаква игра ли е? — той наклони глава. — Ако е така, мисля, че ми харесва.

— Не, не е…

— Кара ме да чувствам, че ти контролираш нещата.

Взря се в мен изпод плътните си кафяви мигли и съвсем леко разтвори устни. Очите ми се спряха на влажната тъмнина между тях и почувствах, че се накланям към него, все едно привлечен от гравитацията. Велзевул затвори очи и повдигна брадичка.

Когато устните ми бяха само на инч или два от неговите, спрях и се взрях в херувимското лице на сладкото, болезнено изкушение. Огънят хвърляше топли сенки върху кожата и косата му.

Целунах го нежно по челото и почувствах как то се набръчка под устата ми. Той леко се отдръпна, за да проучи лицето ми, а по устните му играеше колеблива усмивка. Прокарах пръсти през копринената му коса и ги задържах върху краищата на златните кичури.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Просто… — проследих извивката на челюстта му с върха на пръста си. — Ти си… толкова красив.

— Няма нужда да ме придумваш. Тук съм.

— Не… Велзевул, не разбираш — обгърнах лицето му с длани и се взрях в очите му. — Вече не знам кой съм.

— Тогава ме остави да ти припомня — той се приближи, като намести тялото си между коленете ми. — Ти си Луцифер, Принцът на мрака, Императорът на Долния свят, второто най-могъщо и единственото най-готино същество във Вселената… — с всяка преувеличена фраза на ласкателство, Велзевул разкопчаваше по едно копче от ризата ми. — Източникът на всяко зло, Противникът, Древното зло… така те познава света, тези, които те мразят и тези от нас, които… не те мразят толкова много — едната му ръка се надолу към предницата на панталоните ми. — Ти си Адската змия.

Дъхът ми излезе като нисък страстен стон и устата ми се изпълни със слюнка.

— Не си и наполовина толкова глупав, на колкото се правиш — прошепнах аз.

Пръстите на Велзевул се стегнаха. Простенах отново и сграбчих подлакътниците на стола.

— Знам какво харесваш. Но ако искаш, мога да се престоря, че не го знам и ще можеш да ми покажеш.

Дясната му ръка изгаряше гърдите ми, докато се промъкваше, избутвайки ризата ми назад. Задържа погледа ми като в менгеме, без да мига. Опитах се да не покажа страх, но всеки мускул на лицето ми започваше да потреперва.

— Не — казах му. — Моля те, спри.

Миглите на Велзевул трепнаха.

— О, значи сега ти си този, който моли. Интересен обрат, трябва да призная — и притисна тялото си до моето.

— Не ме карай да те отблъсквам.

— Ще ти се наложи — Велзевул прокара език по вената на врата ми, изпращайки горещи вълни надолу по гърлото и към сърцето ми. — Ако можеш.

Ръцете ми го сграбчиха, несигурни дали задачата им е да го прегърнат, или да го отблъснат. Велзевул се изви под хватката ми.

Всяка клетка в тялото ми, освен една, крещеше: ЗАЩО НЕ?!

Само яростта можеше да ми даде сили да се откъсна от него, да контраатакувам горещината, която вече спояваше плътта ни в едно.

— Спри! — хвърлих го на пода, после станах и се надвесих над тялото му. — Ти правиш това, което ти кажа. Помни кой си ти и кой съм аз!

Велзевул ме погледна изумено, всяка следа от самодоволство бе изчезнала.

— Може да играеш ролята на сладкото малко момченце с другите глупаци — изръмжах аз. — Но когато аз кажа не, значи не! — плеснах се по челото. — Слушай ме, звуча като шибана социална реклама!

Извърнах се от него, за да закопчая ризата си.

— Съжалявам — каза той.

С крайчеца на окото си го видях бавно да се изправя и да прокарва пръсти през косата си.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не и ако ти не искаш.

— Всъщност няма значение какво искам, нали? — измърмори Вел.

— Какво?

— Нищо.

Той втренчи поглед в пода.

— Не искам да те нараня, Велзевул.

— Да ме нараниш? — изсумтя презрително. — Не съм наранен, само надървен.

Изправи се и взе бирата си, после издърпа пакет цигари от джоба на якето си. Нищо не казах. След това седна на стола срещу мен и започна да пуши. След минута каза:

— Спри да ме съжаляваш.

— Не те съжалявам.

— Тогава каква е причината да ми позволяваш да пуша в апартамента ти?

Протегнах ръка.

— Дай една.

Той леко се усмихна.

— Пушиш само когато си сексуално незадоволен, приятелю.

— Просто ми дай една.

Велзевул хвърли пакета към мен. Няколко минути пушихме мълчаливо, после той прочисти гърлото си.

— Все още не разбирам, Лу. Винаги си участвал.

— Това беше преди.

— Преди Джана.

Преди да отговоря, си дръпнах продължително.

— Да. Преди Джана.

— Е, не го разбирам, но съм сигурен, че знаеш какво правиш.

— Кажи го, все едно си вярваш.

Имах нужда да го чуя.

Той ме изгледа за миг, след това попита:

— Искаш ли да погледаме хокей?