Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (1)

1

Liber Scriptus Proferetur^[1]

Има дни, в които да бъдеш Дяволът е предимство. 7 ноември 1997 г. започна като един от тези дни и завърши по съвсем различен начин.

— … така че щях да отлетя за Станфорд за абитуриентския й бал, но вечерта преди полета тя ми каза, че има друг кавалер и не иска никога вече да ме види. Бяхме заедно почти две години.

Момчето, седнало до мен на бара в кафенето, прокара пръсти по буквите на бейзболната си шапка със знака на университета Джордж Вашингтон. Хвърлих скришом поглед към часовника си и осъзнах, че закъснявам за конферентния разговор с един „свободно избран“ южноамерикански диктатор. И въпреки всичко, това развлечение тук бе прекалено примамливо, за да му устоя.

— Вече не мога да спя, не мога да ям — продължи той. — Успехът ми е за боклука. Вероятно този семестър ще се проваля на изпитите.

— Мислил ли си да потърсиш професионална помощ? — попитах го.

— Да, ходих при един психиатър. Даде ми някакви антидепресанти, които не ми помогнаха, така че спрях да ги вземам.

Можех да помириша отчаянието на младежа — сладко и натрапчиво, като току-що изгасена свещ. Нуждаеше се от напътствие. А аз знаех подходящото за него.

— Възможно ли е твоето гадже просто да не разбира колко много я обичаш?

— Как би могла, след като напълно ме отряза? Смени си телефонния номер, имейл адреса, връща писмата ми обратно без дори да ги е отворила — той притисна основата на носа си. — Все едно е мъртва.

— Може би трябва да й изпратиш съобщение, което не би могла да пренебрегне.

Силно зачервените му зелени очи срещнаха моите, после погледна през рамото си към прозореца.

— Исках да отида в църквата от другата страна на улицата, но беше толкова отдавна, когато ходих на литургия за последен път, че си помислих, че Бог не би си спомнил за мен. Така че седнах тук и Го помолих за някакъв знак — отново ме погледна. — Тогава се появи ти. Реших, че ти си този знак. Затова ти разказах всичко това, въпреки че не знам дори кой, по дяволите, си ти.

— Изглеждаше разтревожен.

— Да, и ти ме попита какво не е наред, а това беше страхотно. Повечето хора дори не забелязват — момчето поседя мълчаливо и потърка наболата си брада, след което внезапно посегна към раницата си и извади шишенце с хапчета. — Запазих тези. Имам останали за три седмици. Мислиш ли… Имам предвид, мислиш ли, че ще е достатъчно?

— Достатъчно за какво?

— Достатъчно… за да изпратя съобщение — палецът му си играеше с ръба на обезопасената капачка.

— Не знам много за подобни неща — казах аз. — Въпреки това със сигурност знам, че жените са отявлени романтички.

— Аха. Гаджето ми обичаше онзи филм за Ромео и Жулиета — знаеш го, онзи с хлапето от Титаник — той спря да си играе с капачката и ме погледна. — Хей, мислиш ли, че ако тя знае, че аз съм… Имам предвид, ако си помисли, че аз съм…

Решителният момент настъпи. Беше време да си тръгвам.

— Съжалявам, че трябва да прекъснем така — казах аз. — Налага се да се връщам в офиса.

Платих за кафето си и купих бутилка изворна вода, докато момчето люлееше шишето с хапчетата и се взираше унесено в стената.

— Надявам се всичко да се оправи.

— Благодаря, че ме изслуша, човече. Много ми помогна.

Вече изглеждаше спокоен и когато протегнах ръка за довиждане, той здраво я стисна.

— Сигурен съм, че ще разбере посланието.

Обърнах се и излязох, като оставих бутилката върху плота.

 

 

По-късно този ден, Велзевул и Мефистофел се обадиха, за да ми кажат, че излизат на лов за нежна млада женска плът. В петък вечер в Джорджтаун това означаваше пътуване до „Мансардата“. Пазарът за месо на сцената в клуба бе започнал да ме отегчава, но реших да им угодя още веднъж.

Докато чаках да пристигнат, написах още една част от последния си концерт за пиано. Сега, когато натовареният сезон на Хелоуин приключи, бе време да си намеря друг композитор, когото да тормозя. Планирах да издиря някой гладуващ, неизвестен музикант, свирещ в порутен бар, да заразя съзнанието му с една от моите мелодии и след това да наблюдавам как съня вече никога не го спохожда. Щеше да полудее и евентуално да се самоунищожи, но не и преди това да даде на света една творба с велика красота и ужас. Творба, която би разтърсила вярата на човечеството из основи.

— Готов ли си вече или какво?

Велзевул се бе облегнал на рамката на вратата с вирната глава.

— Закъсня — казах аз.

— Изненадан си.

Той се оттласна и седна напреко на скамейката пред пианото с лице към мен.

— Къде е Мефистофел?

— Отвън, конти се пред огледалото във фоайето ти.

Произнесе „фоайе“ с преувеличен френски акцент.

— Мисли, че може да има някое влакънце по якето си.

Преди да успея да затворя капака на пианото, Велзевул изсвири една забързана версия на „Chopsticks“ на минорните клавиши.

— Обичам тази мелодия — той приглади немирен кичур руса коса под бейзболната си шапка, която носеше на обратно и леко под ъгъл.

Хвърлих поглед към провисналите му панталони и дънково яке.

— С тези дрехи изглеждаш като че ли си на дванадесет.

— Хей, това е модата. Всички студентски гъзарчета носят такива в наши дни.

Знаех, че използва „студентски гъзарчета“ като израз на симпатия. Той бе все пак техния крал.

Излязохме във фоайето, за да намерим Мефистофел. Лицето му бе на сантиметри от голямото огледало и изглежда изучаваше зъбите си.

— Космите в носа ми да не са станали прекалено дълги? — попита ме той.

Избутах го с рамо и застанах пред него, за да си среша косата.

— Много съм добре, благодаря, а ти?

— Ъ? О, съжалявам, Луцифер. И как е Ваше Най-несвято Величество в тази прекрасна вечер? — Мефистофел се поклони и целуна върха на ботуша ми.

Усмихнах се на изпълненото му със сарказъм раболепие. Искреното угодничество нямаше място в моите редици.

— Хей, Лу — каза Велзевул. — Знам, че питам всеки път, когато излизаме, но…

— Не, не може да си по-висок от мен, дори и за една вечер — погледнах Мефистофел. — Нов костюм?

— Познаваш ме — каза той.

Мефистофел изгаряше дрехите си, след като ги облечеше веднъж. Дори лицето му се променяше леко според капризите на модата. През изминалите двадесет години, кожата му ставаше по-тъмна, носът по-широк, а косата — по-остра. „Нещо като Майкъл Джексън, но на обратно“, би казал той.

Напуснахме апартамента и слязохме във фоайето. Докато пиколото отиде да докара колата ми, ние излязохме от сградата, за да изчакаме отвън.

— Вярвам, че сте имали продуктивни дни — казах аз.

Велзевул извади една монета от джоба си:

— Девалвирах стойността на валутата на една страна от Третия свят — той разтопи монетата в ръката си. — Май беше Бангладеш. Или може би Барбадос. Все ги бъркам.

— Аз пък хакнах файловете за проучване и развитие на Министерството на отбраната — каза Мефистофел. — Преподредих някои от чертежите за нова система за ракетни снаряди. Сега вече не е чак толкова безопасна.

— Не е зле — казах. — А аз вдъхнових едно самоубийство днес.

— Мамка му! — Велзевул дръпна ръката ми. — Ти малка, късметлийска змия.

— Сякаш тези хора сами идват при теб! — оплака се Мефистофел. — Бих искал да ми падне в ръцете сладък проект като този. Търся навсякъде и проклет да съм, ако мога да намеря.

— Затова не можеш да ги намериш — отговорих аз. — Спри да търсиш и отчаянието ще те намери, когато най-малко очакваш. Точно като любовта.

Всички гръмко се засмяхме при тази идея. Велзевул започна да пее пародия на хита на Моутаун^[2] „You Can’t Hurry Love“^[3]. Мефистофел също се включи.

„Не е нужно да се бърза със скръбта!

Не, просто нужно е да се изчака.

Меланхолията бързо ще се появи.

И надеждата ще задуши скоро след това…“

Паркирах колата на седем пресечки от клуба. Дори и нашите способности не можеха да помогнат да си намерим свестни места за паркиране на Дюпонт Съркъл^[4] в петък вечер.

Тълпата несъзнателно се отдръпна настрани, щом тръгнахме надолу по тротоара. Пред магазин за обувки група млади жени, които зяпаха витрината, се обърнаха и във втренчените им погледи проблесна някакъв смътен спомен. Усмихнах се на високата брюнетка, тази, с която се бях забавлявал преди месеци.

— Беше през юли, нали? — попита Мефистофел.

— Четвърти юли — каза Велзевул. — Запознахме се с тях в мола, а после се чукахме по време на фойерверките. На твоя балкон, нали, Лу? Човече, каква гледка беше! Обичам този град!

Докато ги подминавахме, жените само примигнаха, сякаш не си спомняха любовната ни връзка, което, разбира се, бе вярно. След случаен набег в живота на някой смъртен, ние оставяхме у него само неясна тревожност, но не и спомени.

Минахме край едно двойно табло до някаква алея. Върху него ръчно написан постер гласеше: ТАЗИ ВЕЧЕР ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЖИВО В „ПЕЩЕРАТА“: „ЕВАНГЕЛИЕТО СПОРЕД БЛУСА“. Имаше насочена към алеята стрелка.

— Чакайте — казах аз.

Велзевул заподскача от крак на крак.

— Лу, хайде. И без това закъсняваме. Точно сега езикът ми вече би трябвало да е влязъл в гърлото на някое пияно момиче, което не си спомня и собственото си име.

— Вие вървете. Ще ви настигна.

Оставих ги зад себе си и тръгнах надолу по алеята. Спрях пред вратата на „Пещерата“ с ръка върху дръжката.

Велзевул се появи до мен.

— Какво става?

— Не знам. Това място… има нещо странно тук… може би музикантът, когото търся.

— Такъв си откачалник понякога, кълна се — Велзевул завъртя бравата. — Нека просто да влезем, а? — отвори вратата и ме изчака да вляза.

Едва четвърт от задимения, запуснат бар беше пълна. Пристъпих навътре и се облегнах на един автомат за цигари, за да огледам по-добре мястото.

Ние бяхме най-младоликите обитатели в бара — с около поне десет години. Двама от яките мъже до масата за билярд се облегнаха на щеките си и ни изгледаха намръщено. Никой друг не ни обърна внимание. За начало от малките високоговорители вградени в тавана писукаше ритъм енд блус. Върху премигващия, целия на звездички екран на един черно-бял телевизор в ъгъла на бара, вървеше хокеен мач без звук. Неонов надпис „БИРА“ светеше на прозореца.

— Как подобен вертеп се е озовал в този квартала? — попита Велзевул.

— Не знам — отвърнах аз. — Но мисля, че го харесвам.

Седнах на бара и си поръчах уиски от намусения, мускулест барман. Велзевул и Мефистофел стояха зад мен.

— Мислиш ли, че имат от местната бира? — попита Велзевул.

— Съмнявам се — отвърна Мефистофел.

— Каква загуба на време.

— Шшт. Вел, нека просто да се помотаем тук, докато Лу разбере за какво е дошъл. Вярвам на инстинктите му, дори когато застават между мен и едно добро парче.

— Тук дори няма жени, забеляза ли? — Велзевул ме дръпна за ризата. — Попитах те забеляза ли го?

Избутах ръката му от ръкава си.

— Млъквай и се махай.

— Какво?

— Чу ме — отвърнах му аз. — Върви да си запазваш територия в блатото от кучки в „Мансардата“. Не съм в настроение.

— Майтапиш се, нали? — каза Мефистофел.

Изгледах го свирепо и той отстъпи, протегнал ръце напред.

— Добре. Супер. Изчезваме.

Велзевул го последва, като поклащаше глава.

— Ще се върнем да те вземем по-късно, приятел.

— Все ми е едно.

Наведох се над питието си, което беше единствената компания, от която имах нужда.

Когато блус бандата започна подготовката си, в ъгъла на бара иззвъняха чинели. Останах на мястото си, така че можех да чувам, но не и да виждам пианиста. Който и да беше той, бе добър. Нищо особено като техника на свирене, но усещах първична емоция, примесена с мъка. Цвъртяща, мъркаща хармоника изсвири няколко ноти, после спря. Беше време да надзърна. Преместих се към края на бара, точно когато певицата пристъпи в светлината.

По време на целия начален куплет я гледах втренчено, преди да осъзная, че дори не бях премигнал. Тя не отвори очи, докато не стигна до края на първия припев. А когато ги отвори, погледна право към мен. Усмихна се за половин секунда, после се върна обратно към света на собствения си глас.

Нито една нота не беше в синхрон с музиката, но тя пееше все едно не й пукаше. Увереността й бе толкова силна, че изглеждаше все едно музикантите бяха тези, които не различаваха тоновете. Всеки сантиметър от тялото й бе отдаден на музиката.

Студена вода се разплиска по пръстите ми. Погледнах надолу и видях, че ръката ми трепереше толкова силно, че ледът в питието ми бе изскочил от чашата. Оставих чашата на малката маса пред себе си и потънах в стола, без да свалям очи от нея. Отдавна бях забравил за пианиста.

Когато песента свърши, тя изпрати ледена усмивка към групата си и затъкна дългата до брадичката си коса зад ушите. Вяли аплодисменти се разнесоха из помещението, а аз се изправих, за да изръкопляскам, но бутнах масичката. Успях да я хвана, преди да падне.

Тя погледна към мен, после към останалата част от незаинтересования бар, и след това отново мен. Групата започна да свири някаква още по-бавна и хипнотична песен. Най-проницателният барман на света постави още едно уиски пред мен, заедно с огромна чаша студена вода. Дадох му петдесет долара.

Очите й с цвят на бадеми лежаха под тънки извити вежди. Ъгловатото й лице изглеждаше така, сякаш бе издялано на ръка, докато всички останали са били изрязани по някакъв общ човешки шаблон. Кадифената рокля с дълги ръкави бе прилепнала по тънкото й тяло. Цветът й беше изкусително, наситено червено, което опиваше очите ми. Борех се да си спомня кой бях и да се държа с подобаващата за втория по могъщество във вселената, надменност.

Не успях.

Когато слезе от сцената, се престорих, че изучавам драсканиците изрязани върху масата.

— Не мога да повярвам, че са ви позволили да влезете тук.

Погледнах нагоре. Тя стоеше пред мен, положила юмрука на дясната си ръка върху ханша.

— Какво?

— Трябва да имате наистина добра фалшива лична карта — каза тя. — Или това, или бележка от майка ви.

— Винаги ли се представяте като обиждате хората?

— Това е защитен механизъм — Жената се свлече на стола срещу мен и опря брадичка на кокалчетата на дланта си. — Благодаря, че ме слушахте докато пях. Повечето хора са прекалено притеснени дори да ме погледнат.

— Беше лесно. Добра сте.

— Не беше едно от най-добрите ми изпълнения — тя трепна. — Всъщност, беше едно от по-добрите ми изпълнения. Това е проблема — Засмя се и махна с ръка. — Е, добре, забавно е по някакъв нездрав и тъжен начин.

Повиках бармана, който вече бе станал мой покорен слуга — веднага се появи.

— Бихте ли искала едно питие? — попитах я аз.

— „Джеймисън“. Благодаря.

— Името ми е Луис.

Протегнах ръка. Тя я пое. Пръстите й бяха дълги, силни и меки.

— Привет, Луис. Не съм ви виждала тук преди.

— До тази вечер не знаех, че това място съществува. Бях на път за някъде другаде с едни приятели, когато ми хвана окото.

— Накъде бяхте тръгнали?

— В „Мансардата“.

— Никога не съм го чувала.

— Един от онези противни колежански клубове за танци — казах аз. — Съвсем не е вашият тип място, струва ми се.

— Съмнявам се. Наречете ме нагла, но не ми приличате на противно колежанче.

— Затова съм тук, а не там.

Тя се огледа.

— Знаете ли какво? И тук не пасвате съвсем. Нито пък аз.

— Кажете ми къде пасваме и ще отидем там.

— Не, предпочитам да остана тук, за да изпъквам.

Питието й пристигна и тя го грабна.

— О, благодаря ти, Господи. Точно от това се нуждая, след като се изложих на сцената — тя вдигна чашата си. — За какво да пием?

— Да пием за… — „за дългата нощ и горещия секс, който ни очаква“… — за спонтанните промени в плановете.

— Така, така — тя пресуши чашата си наведнъж. — Луис, беше хубаво да си поговорим, но трябва да тръгвам.

Почти се задавих с уискито си.

— Да си тръгвате? Още е рано.

Тя се изправи.

— Може би за вас, но аз съм на крак от пет сутринта.

— Може ли да ви видя отново?

— Не мисля. Опитвам се да не излизам с по-млади мъже.

— По-възрастен съм, отколкото изглеждам.

— Да, сигурна съм, и вероятно сте зрял за възрастта си, но дори мъжете на моята възраст не са достатъчно зрели, а това е възрастта, подходяща да станеш президент.

Исках да я спечеля по стандартния начин, като съм очарователен и мил, и, разбира се, поразяващо привлекателен, но нямаше време за това. Докоснах ръката й и я погледнах в очите.

— Моля ви.

Взрях се отвъд зениците й, потопих се в съзнанието й и затърсих, докато не намерих точния неврон, който да задействам.

— Наистина бих искал да ви видя отново. Мисля, че си прекарахме добре заедно.

За миг лицето й се вкамени, после примигна.

— Ами… добре.

— Какъв е телефонния ви номер?

Бих могъл да го намеря и сам в паметта й, но не исках да ровя прекалено много. Тя издърпа ръката си.

— Не, нека просто се видим някъде. Неделя? Какво ще кажете за Езерото на отраженията^[5]? В един и половина, става ли?

— Ще бъда там.

Тя се обърна да си ходи.

— Хей — подвикнах аз. — Така и не ми казахте името си.

— Ако реша да се появя в неделя, ще ви го кажа тогава — тя помаха, докато вървеше към задния изход.

Откъм входната врата зад гърба ми се разнесе неудържим кикот. Обърнах се и видях Велзевул и Мефистофел да влизат придружени от три млади жени.

— Хей, приятел — каза Велзевул. — Знам, че си зает, с каквото там се занимаваш, така че ти доведох една приятелка да ти прави компания. Кажи здрасти на Триш. Триш, това е Лу. Той е малко прецакан тази вечер, но ти гарантирам, че си струва усилието.

Ниска червенокоса жена в прилепнал зелен пуловер се олюля напред.

— Уау, спомена, че е сладък — каза тя. — Но мислех, че имаш предвид сладък като добро момче. Здрасти.

— Здравей! — отговорих аз.

— Ами, каква специалност си?

Нямаше значение дали жената бе досадна и неприятна, достатъчно беше да е безхарактерна, за да я подчиня на собствената си воля. В случая ситуацията беше точно такава.

— Не приемай това лично — казах й аз, — но не те искам.

— Ъ?

— Повярвай ми, тези двамата ще те държат ангажирана много повече, отколкото можеш да си представиш.

Обърнах се да си ходя.

Велзевул ме хвана за рамото.

— Какво, по дяволите, правиш, Лу? Толкова усилия положихме, за да ти намерим момиче.

— Оценявам намеренията ви, но казах, че не я искам и наистина го мисля — извадих ключовете на колата от джоба си. — Ето. Вземи колата. Не я разбивай. Лека вечер.

Напуснах бара и тръгнах надолу по улицата към дома си.