Хю Лори
Търговецът на оръжие (5)

Четири

В тревата се таи змия.

Вергилий

Като всички хубави неща, а също и като всички лоши, това свърши. Двамата мъже, изглеждащи като копия на Соломон, бързо откараха Сара към Гровнър Скуеър в един от техните „Роувъри“, а О’Нийл поръча такси, което се забави твърде много и му предостави повече време да оглежда с насмешка вещите ми. Истинският Соломон остана да измие чашите, а след това предложи двамата да седнем някъде навън с прилично количество топла, питателна бира.

Беше едва пет и трийсет, но кръчмите вече се пукаха по шевовете от млади мъже в костюми и неприлично дълги бакенбарди, открито и гръмко оплакващи се от състоянието на света. Успяхме да намерим маса в хотелския бар на „Лебедът с двете шии“, където Соломон започна зрелищно да тършува из джобовете си в търсене на дребни монети. Казах му да го включи в разходите, а той ми каза да извадя парите от моите трийсет хиляди лири. Хвърлихме ези-тура и аз загубих.

— Задължен съм ти за любезността, господарю.

— Наздраве, Давид. — И двамата отпихме по една дълга глътка, а аз запалих цигара.

Очаквах Соломон да започне пръв, с някаква забележка относно събитията от последните двайсет и четири часа, но на него явно му стигаше просто да си седи и да слуша, докато една разположила се наблизо тайфа от брокери на недвижими имоти обсъждаше автомобилните алармени инсталации. Беше успял да ме накара да се почувствам сякаш седенето там е било моя идея, и аз нямаше да търпя това.

— Давид.

— Сър.

— Това светско излизане ли е?

— Светско излизане ли?

— Поискали са от теб да ме изведеш, нали? Да ме потупваш по гърба, да ме напиеш, да разбереш дали спя с принцеса Маргарет?

Соломон се дразнеше, когато чуеше името на кралската фамилия да се споменава напразно и точно затова го бях направил.

— От мен се очаква да стоя наблизо, сър — каза накрая той. — Помислих си, че може би ще е по-забавно, ако седим на една и съща маса, това е. — Явно мислеше, че това отговаря на въпроса ми.

— Е, какво става? — попитах.

— Какво става ли?

— Давид, ако смяташ просто да си седиш там с облещени очи, повтаряйки всичко, което казвам, сякаш цял живот си живял в кукленска къщичка, тази вечер ще е доста тъпа.

Настъпи пауза.

— Доста тъпа вечер?

— О, я млъквай. Познаваш ме, Давид.

— Наистина имам тази привилегия.

— Може да съм всякакъв, но едно от нещата, които определено не съм, е наемен убиец.

— Дългият ми опит по тези въпроси, господарю — той отпи нова дълбока глътка бира и премлясна, — е изградил у мен възгледа, че никой определено не е платен убиец, докато не стане такъв.

Вгледах се в него за миг.

— Сега ще изругая, Давид.

— Както желаете, сър.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Брокерите на недвижими имоти бяха минали на темата за женските гърди, която им беше по-забавна. Като ги слушах, се почувствах като стогодишен.

— Същото е като със собствениците на кучета — рече Соломон. — „Моето куче не би наранило никого“, казват те. Докато един ден се улавят, че казват: „Ама той никога преди не е правил така.“ — Погледна ме и видя, че се мръщя. — Това, което искам да кажа, е, че никой никога не може истински да познава, когото и да било. Никой човек или никое куче. Не и да ги познава наистина.

Силно стоварих чашата си върху масата.

— Никой не може никога да опознае, когото и да било? Това вече е умна приказка. Искаш да кажеш, че макар да сме прекарали две години почти залепени един за друг, ти не знаеш дали съм способен да убия човек заради пари? — Признавам, че това малко ме разстройваше. А аз обикновено не се разстройвам.

— А мислите ли, че аз съм способен? — попита Соломон. Веселата усмивка още играеше в ъгълчетата на устата му.

— Дали мисля, че бих могъл да убиеш човек за пари? Не, не мисля.

— Сигурен ли сте в това?

— Да.

— В такъв случай сте глупак, сър. Убил съм един мъж и две жени.

Вече знаех това. Освен това знаех и колко много му тежеше.

— Но не за пари — казах. — Не е било платено убийство.

— Аз съм служител на Короната, господарю. Правителството ми изплаща ипотеката. Както и да го погледнете — а, повярвайте, поглеждал съм го по много начини, — смъртта на онези трима души ми позволи да се изхранвам. Още една халба?

Преди да успея да кажа нещо, той беше взел чашата ми и се беше отправил към бара.

Докато го гледах как се промъква през брокерите на недвижими имоти, се хванах, че си спомням за игрите на каубои и индианци, които двамата със Соломон бяхме играли заедно в Белфаст.

Щастливи дни, безредно пръснати из няколко нещастни месеца.

Беше хиляда деветстотин осемдесет и шеста и Соломон го бяха взели в армията заедно с дузина други от специалния отдел на полицията на Метрополитън, за да допълнят редиците на временно останал без хора отряд от Кралската полиция на Ълстър. Бързо беше доказал, че е единственият от групата, на когото си заслужава да платят самолетния билет, затова в края на службата му някои хора от Ълстър, на които бе изключително трудно да се угоди, го бяха помолили да остане и да се пробва за участие в плана на лоялистка група с подобна на военната структура, което той направи.

На половин миля оттам, в две стаи над туристическа агенция „Фрийдъм“, аз изслужвах последната от осемте си години в армията, прикрепен към набързо кръстения отряд GR24 — едно от многобройните разузнавателни поделения, което навремето се съревноваваше да получи правото да действа в Северна Ирландия, и вероятно все още продължава. Тъй като събратята ми от офицерския корпус почти без изключение бяха стари възпитаници на „Итън“, които идваха на работа с вратовръзки и летяха до пълните с яребици шотландски блата през уикендите, открих, че прекарвам все повече време със Соломон, като през по-голямата част от това време го чаках в коли с неработещо отопление.

Понякога обаче се измъквахме и правехме нещо полезно и през деветте месеца, в които бяхме заедно, видях Соломон да върши многобройни смели и изключителни постъпки. Беше отнел три живота, но беше спасил десетки пъти повече, включително и моя.

Брокерите се подсмихваха подигравателно на кафявия му дъждобран.

— Улф е доста тъмен субект, знаеш — каза той.

Вече пиехме третата си халба, и Соломон беше разкопчал най-горното си копче. Аз щях да направя същото, ако имах копче. Сега кръчмата се беше поизпразнила, докато хората си тръгваха към къщи при съпругите си или отиваха на кино. Запалих поредната си, незнайно коя цигара за днес.

— Заради наркотиците ли?

— Заради наркотиците.

— Нещо друго?

— Трябва ли да има нещо друго?

— Ами всъщност да. — Хвърлих поглед към Соломон през масата. — Трябва да има нещо друго, щом с всичко това няма да се заема Отделът за наркотици. Какво общо има той с твоите хора? Или просто в момента бизнесът е в застой и трябва да го подпомогнеш?

— Никога не съм казал и думичка от тези неща.

— Разбира се, че не си.

Соломон направи пауза, като претегли думите си и очевидно откри, че някои от тях са доста тежки.

— Един много богат човек, индустриалец, пристига в тази страна и казва, че иска да инвестира тук. В Министерството на търговията и промишлеността го черпят чашка шери и му връчват няколко лъскави брошури и той се залавя за работа. Казва им, че смята да произвежда широк спектър от метални и пластмасови компоненти и пита дали ще има проблем да построи половин дузина фабрики в Шотландия и североизточна Англия. Един-двама души в Министерството на търговията направо припадат от вълнение и му предлагат двеста милиона лири под формата на дарения и полагащо се на постоянен жител позволение за паркиране в Челси. Не съм сигурен кое е по-ценно.

Соломон отпи малко бира и изтри уста с опакото на ръката си. Беше много ядосан.

— Минава известно време. Чекът е осребрен, фабриките са построени и в Уайтхол звъни телефон. Разговорът е международен, от Вашингтон, окръг Колумбия. Знаели ли сме, че богат индустриалец, изработващ разни неща от пластмаса, освен това внася и големи количества опиум от Азия? За Бога, не, не знаехме това, хиляди благодарности, задето ни съобщихте, много поздрави на съпругата и хлапетата. Паника. Сега богатият индустриалец седи върху огромна бала наши пари и дава работа на три хиляди наши граждани.

В този момент на Соломон, изглежда, му свърши енергията, сякаш усилието да контролира яростта си му беше дошло в повече. Но аз не можех да чакам.

— И?

— И една комисия от не особено мъдри мъже и жени се събират да помислят заедно с дебелите си глави и да измъдрят възможни курсове на действие. Списъкът включва: да не правят нищо, пак да не правят нищо, да не правят абсолютно нищо или да се обадят на 999 и да поискат да им пратят подкрепление от специалните полицейски части. Единственото, за което са сигурни е, че не им допада този последен курс на действие.

— А О’Нийл…?

— О’Нийл получава работата. Надзор. Обуздаване. Контрол над щетите. Наречи го, с каквото щеш шибано име. — За Соломон думи като „шибан“ представляваха груб език. — Разбира се, нищо от това няма абсолютно нищо общо с Александър Улф.

— Разбира се, че не — казах. — Къде е Улф сега?

Соломон си погледна часовника.

— В този момент се намира на място номер 6С на „Боинг 747“ на полета на „Бритиш Еъруейс“ от Вашингтон за Лондон. Ако има поне капчица здрав разум, сигурно е избрал телешко „Уелингтън“. Възможно е да предпочита риба, но се съмнявам.

— А филмът?

— „Докато ти спеше“.

— Впечатлен съм — казах.

— Подробностите са най-важното, господарю. Само защото тази работа е лоша, не значи, че трябва да я върша лошо.

Отпихме по глътка бира в спокойно мълчание. Но трябваше да го попитам.

— Слушай, Давид.

— На вашите заповеди, господарю.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш къде се вмествам аз във всичко това? — Той ме погледна с наченки на израз от типа, който казваше: „Защо питаш мен? Ти ми кажи“, затова продължих припряно: — Имам предвид кой иска смъртта му и защо трябва да се направи да изглежда, сякаш убиецът съм аз?

Соломон пресуши чашата си.

— Не знам защо — каза. — А колкото до това кой е, склонни сме да мислим, че е ЦРУ.

 

 

През нощта се мятах в леглото известно време, а още известно време се обръщах ту на една, ту на друга страна и на два пъти станах да запиша няколко идиотски монолога на изгодния си от данъчна гледна точка диктофон. В цялата работа имаше неща, които ме тревожеха, и неща, които ме плашеха, но именно мисълта за Сара Улф непрекъснато ми идваше в главата и отказваше да се махне.

Не бях влюбен в нея, нали разбирате. Как бих могъл? В края на краищата, бях прекарал в нейната компания само няколко часа, и нито един от тези часове не беше при особено спокойни обстоятелства. Не, определено не бях влюбен в нея. Нужно е нещо повече от чифт светлокафяви очи и гъста, спускаща се на вълни тъмнокестенява коса, за да ми трепне сърцето.

За Бога.

 

 

В девет часа на другата сутрин нахлузвах вратовръзката на „Гарик“ и лошо закопчания блейзър, а в девет и половина натисках звънеца на отдела за справки в Националната банка на Уестминстър в Суис Котидж. Не бях намислил ясен план за действие, но си помислих, че може да ми се отрази добре на самочувствието да погледна банковия си мениджър в очите за пръв път от десет години, дори и ако парите в сметката ми не ми принадлежаха по право.

Въведоха ме в чакалня пред кабинета на мениджъра и ми дадоха пластмасова чаша кафе със също толкова пластмасов вкус, което беше прекалено горещо за пиене, докато само след една стотна от секундата внезапно вече бе твърде студено за пиене. Опитвах се да се отърва от него зад един фикус, когато едно деветгодишно момче с рижа коса промуши глава през вратата, махна ми да вляза и се представи като Греъм Халкърстън, управител на тукашния банков клон.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен, господин Ланг? — попита той, като се настани зад бюрото си, което имаше същия младежки рижав вид като него.

Заех нещо, което според мен беше поза на важен бизнесмен в стола срещу него и си оправих вратовръзката.

— Вижте, господин Халкърстън — казах, — безпокоя се за една парична сума, наскоро прехвърлена на сметката ми.

Той хвърли поглед надолу към някаква компютърна разпечатка на бюрото.

— Да не става дума за паричен превод от седми април?

— Седми април — повторих внимателно, като усилено се опитвах да не го объркам с други суми на стойност трийсет хиляди лири, които бях получил през същия месец. — Да — казах. — Мисля, че е това.

Той кимна.

— Двайсет и девет хиляди, четиристотин и единайсет лири и седемдесет и шест пенса. Мислили ли сте да прехвърлите тези пари, господин Ланг? Защото разполагаме с богат избор от сметки, които ще са подходящи за вашите нужди.

— За моите нужди ли?

— Да. Лесен достъп, висока лихва, бонус от шейсет дни — вие избирате.

Струваше ми се някак странно да чуя човешко същество да си служи с подобни изрази. До този момент в живота си ги бях виждал само на рекламните билбордове.

— Страхотно — казах. — Страхотно. За момента, господин Халкърстън, моите нужди се заключават просто в това да държите парите ми в помещение с прилична ключалка на вратата. — В отговор той ме зяпна безизразно. — По-заинтригуван съм да разбера произхода на този паричен превод. — От просто безизразно, лицето му стана такова, сякаш никога не е имало какъвто и да било израз. — Кой ми е дал тези пари, господин Халкърстън?

Бях наясно, че доброволните дарения не са нещо, с което банковите служители се сблъскваха често в живота си, и изминаха още няколко мига на безизразно взиране, последвани от шумолене на хартия, преди Халкърстън да успее да реагира.

— Плащането е извършено в брой — каза той, — затова всъщност не разполагам с писмени сведения за произхода. Ако почакате една секунда, мога да получа копие от извлечението на кредитната карта. — Той натисна копчето на някакъв интерком и попита за Джини, която чинно се дотътри, носейки някаква папка. Докато Халкърстън ровеше из папката, аз се зачудих как Джини успяваше да задържи главата си изправена под тежестта на козметиката, наплескана по цялото й лице. Под всички тези мазила може и да беше доста хубавичка. Или пък можеше да прилича на Дърк Богарт. Никога няма да узная.

— Ето — каза Халкърстън. — Името на платеца не е вписано, но има подпис. Офър. Или може би Офи. Т. Офи, да, това е.

 

 

Кантората на Поли се намираше в Мидъл Темпъл, спомням си, че ми бе казал, че се намира някъде близо до Флийт Стрийт и най-сетне успях да се добера до там с помощта на едно черно такси. Това не е обичайният ми начин на пътуване, но докато бях в банката, реших, че не вреди да изтегля двеста лири от възнаграждението си на платен убиец за разходи.

Самият Поли беше в съда по едно дело на шофьор, който блъснал някого и избягал от местопроизшествието, и играеше ролята си на нещо като накладка за спирачка в човешки образ върху колелата на правосъдието, затова не ми беше осигурен специален достъп до покоите на Милтън Кроули Спенсър. Вместо това трябваше да изтърпя разпита на секретаря за естеството на „проблема ми“, и когато приключих, вече се чувствах по-зле, отколкото някога съм се чувствал в клиника по венерически болести.

Не, че съм бил в много клиники по венерически болести.

След като преминах предварителното изпитание, ме оставиха да чакам до безкрайност в чакалня, пълна със стари броеве на Експрешънс — списанието, предназначено за притежателите на кредитни карти „Американ Експрес“. Така че си седях там и четях за работещи по поръчка шивачи на панталони на Джърмин Стрийт, и за плетачки на чорапи в Нортхамптън, и производители на шапки в Панама, и колко голяма вероятност имало Кери Пакър да спечели шампионата по поло „Вьов Клико“ в Смитс Лоун тази година и като цяло наваксах с големите истории, случващи се зад новините, докато секретарят се върна и повдигна чифт елегантно оформени вежди към мен.

Въведоха ме в голямо, облицовано с дъб помещение, с лавици, отрупани с вещи, които подчертаваха величието на обитателя спрямо останалата част от света, заемащи три от стените, и с редица шкафове за папки по протежение на четвъртата стена. На бюрото имаше снимка на три деца в тийнейджърска възраст, които изглеждаха като купени по каталог, а до нея — снимка на Денис Тачър с автограф. Опитвах се да смеля странния факт, че тези две снимки бяха поставени с гръб към бюрото, когато се отвори една свързваща врата и внезапно се озовах в присъствието на Спенсър.

И какво присъствие само. Той беше по-висок вариант на Рекс Харисън, с посивяваща коса, очила с форма на полумесеци и толкова бяла риза, че сигурно се самопочистваше. Всъщност не го видях да започва да отчита времето, докато сядаше.

— Господин Финчам, съжалявам, че ви накарах да чакате. Заповядайте, седнете.

Той посочи с жест из стаята, сякаш ме канеше да си избера място, но имаше само един стол. Седнах, и веднага скочих отново на крака, защото столът беше изскърцал със звук на чупещо се дърво. Звукът беше толкова силен и така измъчен, че можех да си представя как хората отвън на улицата спират, вдигат поглед към прозореца и се чудят дали да не повикат някой полицай. Спенсър, изглежда, не забеляза.

— Май не съм ви виждал в клуба — каза той, като се усмихна пестеливо.

Седнах отново, при което от стола се разнесе ново силно скърцане, и се опитах да намеря поза, която да позволява разговорът ни да може поне донякъде да се чува над острото скърцане на дървенията.

— Клуб ли? — попитах, а после погледнах надолу, когато той посочи вратовръзката ми. — А, имате предвид „Гарик“?

Той кимна, все още усмихнат.

— Ами всъщност не — казах, — не ходя в града толкова често, колкото бих искал. — Махнах с ръка по начин, който внушаваше мисълта за няколко хиляди акра земя в Уилтпгър и много лабрадори. Той кимна, сякаш можеше да си представи точно мястото, и можеше да се отбие за един бърз обяд следващия път, когато беше наблизо.

— Е — попита, — с какво мога да ви помогна?

— Ами въпросът е доста деликатен… — започнах.

— Господин Финчам — прекъсна ме спокойно той, — ако някога настъпи ден, в който при мен дойде клиент и не каже, че въпросът, по който иска съвета ми, е деликатен, ще закача перуката си на пирона зад вратата завинаги. — От изражението на лицето му разбрах, че от мен се очакваше да приема това като остроумна реплика. Единственото, което успях да си помисля, беше, че тази остроумна забележка вероятно щеше да ми струва трийсет лири.

— Е, това е много успокояващо — казах, приемайки шегата. Усмихнахме се приятелски един на друг. — Всъщност — продължих, — един приятел ми каза наскоро, че сте му оказали изключителна помощ, запознавайки го с някои хора с необичайни умения.

Настъпи пауза, както бях предвидил.

— Разбирам — каза Спенсър. Усмивката му леко помръкна, очилата бяха свалени и брадичката му се повдигна с пет градуса. — Ще имате ли добрината да ми кажете името на този ваш приятел?

— Точно в момента предпочитам да не го казвам. Той ми каза, че се нуждаел от… нещо като телохранител, някой, който би имал готовност да изпълнява някои доста нетрадиционни задължения, и вие сте му предоставили няколко имена.

Спенсър се облегна назад в стола си и ме огледа изучаващо. От главата до петите. Разбирах, че разговорът вече беше приключил, и че сега той просто решаваше кой е най-елегантният начин да ми го каже. След известно време бавно си пое дъх през изящно оформения си нос.

— Възможно е — каза той, — да сте разбрали погрешно какви услуги предлагаме тук, господин Финчам. Ние сме фирма от юристи. Адвокати. Излагаме случаи пред съда. Това ни е работата. Ние не сме — и мисля, че точно оттук може да е възникнало объркването ви — бюро за наемане на работа. Ако желанията на вашия приятел са били удовлетворени тук, това ме радва. Но се надявам и вярвам, че това е било свързано повече с правните съвети, които сме били в състояние да предложим, отколкото с каквито и да било препоръки за ангажиране на персонал. — Изречена от него, думата „персонал“ звучеше доста противно. — Няма ли да е по-добре да се свържете с този ваш приятел, за да сте сигурен точно каква информация ви е необходима?

— Ами точно това е проблемът — казах. — Приятелят ми замина.

Настъпи пауза и Спенсър примигна бавно. Има нещо странно обидно в едно бавно примигване. Знам го, защото самият аз си служа с него.

— С удоволствие ще ви позволя да използвате телефона в кабинета на секретарката.

— Той не остави телефонен номер.

— Тогава, уви, господин Финчам, вие сте в затруднено положение. Сега, ако ме извините… — Той плъзна очилата обратно върху носа си и се задълбочи в някакви книжа на бюрото.

— Моят приятел — казах, — търсеше някого, който да е готов да убие човек.

Очилата се смъкнаха, брадичката се изстреля нагоре.

— Наистина.

Продължителна пауза.

— Наистина — повтори той. — Тъй като само по себе си това е незаконно деяние, твърде невероятно е той да е получил каквото и да било съдействие от тази фирма, господин Финчам…

— Той ме увери, че сте били изключително услужливи…

— Господин Финчам, ще бъда откровен. — Гласът на Спенсър беше станал значително по-твърд и аз си дадох сметка, че сигурно би било доста интересно да го наблюдава човек, докато е в съда. — В ума ми се оформи подозрението, че може би действате тук като agent provocateur. — Френският акцент беше уверен и безупречен. По всяка вероятност имаше вила в Прованс. — Не бих могъл да определя какъв точно е мотивът ви за това — продължи той. — Нито пък ме интересува особено. Отказвам обаче да ви кажа повече каквото и да било.

— Освен в присъствието на адвокат.

— Приятен ден, господин Финчам. — Пак си сложи очилата.

— Моят приятел ми каза още и че вие сте уредили въпроса с плащането на този нов служител.

Никакъв отговор. Знаех, че няма да получа повече никакви отговори от господин Спенсър, но си помислих, че все пак трябва да продължа да настоявам.

— Моят приятел ми каза, че вие лично сте подписали разписката от кредитната карта — казах. — Собственоръчно.

— Бързо ми омръзва да слушам новини за вашия приятел, господин Финчам. Повтарям — приятен ден.

Изправих се и тръгнах към вратата. Столът изскърца от облекчение.

— Предложението за телефона важи ли още?

Той дори не вдигна поглед.

— Цената на обаждането ще бъде добавена към сметката ви.

— Сметка за какво? — попитах. — Нищо не сте ми дали.

— Дадох ви времето си, господин Финчам. Ако не желаете да се възползвате от него, това си е изцяло ваш проблем.

Отворих вратата.

— Е, благодаря все пак, господин Спенсър. Между другото… — Изчаках го да вдигне очи. — В „Гарик“ се носят неприятни слухове, че мамите на бридж. Казах на приятелчетата, че всичко това са глупости и измислици, но знаете как е с тези неща. Приятелчетата вече си имат едно наум. Помислих си, че е добре да знаете.

Жалко изпълнение. Но това беше единственото, за което се сетих в момента.

Секретарят усети, че присъствието ми не е от най-желаните, и заядливо ме предупреди в идните няколко дни да очаквам сметка за получените услуги.

Благодарих му за любезността и тръгнах към стълбището. Докато правех това, забелязах, че сега някой друг ровеше из същите прелиствани от мен стари броеве на Експрешънс — списанието за притежателите на кредитни карти „Американ Експрес“.

Ниски дебели мъже в сиви костюми: това е обширна категория. Ниски дебели мъже в сиви костюми, чиито тестиси съм смачквал в хотелски бар в Амстердам: това е много малка категория. Миниатюрна, всъщност.