Хю Лори
Търговецът на оръжие (16)

Петнайсет

Във войната, независимо коя страна нарича себе си победител, печеливши няма. Всички са губещи.

Чембърлейн

Значи двете нишки на живота ми се срещаха в Прага.

Прага беше мястото, където бе отишла Сара и пак Прага беше мястото, където ме изпращаха американците за първия етап на онова, което настояха да нарекат „Операция Дедууд“. Казах им направо, че смятам това име за ужасно, но или го беше избрала някоя важна клечка, или вече го бяха вписали в документите, защото отказаха да отстъпят. Нарича се „Дедууд“ и точка по въпроса, Том.

Самата операция поне официално беше стандартна, многократно използвана схема да се внедрим в групировка от терористи и веднъж проникнали там, да им объркаме живота, а също и живота на техните снабдители, касиери, симпатизанти и любими хора, доколкото е възможно. Абсолютно нищо особено нямаше в това. Разузнавателните служби по цял свят пробват този номер през цялото време, проваляйки се в различна степен.

Втората нишка, нишката, свързана със Сара, нишката, водеща до Барнс, Мурда и „Специализации“, се отнасяше изцяло само за продажбата на хеликоптери на противни деспотични правителства и аз дадох на тази част име, което сам бях избрал. Нарекох я „О, Божичко“.

И двете нишки се срещаха в Прага.

Трябваше да излетя в петък вечер, което означаваше шестдневен инструктаж от страна на американците и пет нощи пиене на чай и държане за ръце с Рони.

Симпатягата Филип излетя за Прага същия ден, когато без малко не му счупих китката, за да сключи няколко свръхважни сделки с привържениците на кадифената революция и остави Рони объркана и доста нещастна. Преди моята поява животът й може и да не беше вълнуващ като возене на увеселително влакче, но едва ли е бил и изпълнен е мъчителна болка, и това внезапно навлизане в света на тероризма и поръчковите убийства, в съчетание с една бързо разпадаща се връзка, не спомагаше една жена да се почувства възможно най-спокойна и отпусната.

Целунах я веднъж.

 

 

Инструктажите за операция „Дедууд“ се провеждаха в червено тухлено имение от трийсетте точно извън Хенли. Имаше около две квадратни мили настлан с паркет под, всяка трета дъска, от който се беше нагънала от влагата и само в една от тоалетните тоалетното казанче работеше както трябва.

Бяха донесли със себе си мебели — няколко стола и бюра и няколко походни легла, и ги разхвърляха из къщата, без да се замислят особено. По-голямата част от времето си прекарвах в гостната стая, като гледах диапозитиви, слушах касети, запаметявах процедури за установяване на контакт и четях за живота на фермерските работници в Минесота. Не мога да кажа, че беше все едно се бях върнал в училище, защото ме караха да работя по-усърдно, отколкото съм работил някога като тийнейджър, но въпреки това атмосферата ми бе странно позната.

Слизах дотам всеки ден е кавазакито, за чиято поправка те се бяха погрижили. Искаха да оставам там през нощта, но им казах, че имам нужда да вдишам няколко дълбоки глътки лондонски въздух, преди да тръгна и това, изглежда им хареса. Американците уважават патриотизма.

Съставът на участниците се променяше постоянно и никога не падаше под шестима души. Имаше едно момче за поръчки на име Сам, Барнс ту идваше, ту си отиваше, а няколко клонинги на Карл се мотаеха из кухнята, като пиеха билков чай и пазеха на вратите. А после тук бяха и специалистите.

Първият се представяше като Смит, което звучеше толкова неправдоподобно, че му вярвах. Беше дебел дребосък с очила и тясна жилетка, който говореше много за шейсетте и седемдесетте, великите дни на тероризма, ако имахте същото занятие като Смит — което, изглежда, се състоеше в преследване на последователи на Баадер и Майнхоф и различни членове на Червените бригади по целия свят, подобно на тийнейджърка, която следва някое турне на „Джексън Файв“. Турне на „Файв“. Плакати, значки, снимки с автографи, и всичките му там глупости.

Смит беше много разочарован от революционерите — марксисти, тъй като повечето от тях си бяха натъпкали добре гушите и си бяха осигурили ипотеки и застраховки „Живот“ в началото на осемдесетте, макар че италианските Червени бригади понякога се събираха отново, за да изпеят някои от старите песни. „Сияйна пътека“ и подобните й организации в Южна Америка изобщо не допадаха на Смит. За него те бяха същото каквото е джазът за един заклет почитател на музиката от Мотаун^[1] и почти не си струваше да се споменават. Подхвърлих един-два според мен, впечатляващи въпроса за професионалните членове на ИРА, но Смит се усмихна загадъчно и смени темата.

После идваше Голдман: висок и слаб и наслаждаващ се на факта, че работата не му доставя наслада. Голдман явно беше обсебен от спазването на етикета. Той имаше правилен начин и погрешен начин за вършене на всичко — от връщането на телефонна слушалка на мястото й до облизването на пощенска марка и не допускаше отклонения. След еднодневно обучение при него се почувствах като Илайза Дулитъл^[2].

Голдман ми каза, че оттук нататък трябва да се отзовавам на името Даръл. Попитах го дали може сам да си избера името, и той каза, че не: Даръл вече било вписано в папката по случая „Дедууд“. Попитах го дали е чувал за Типекс, и той каза, че това име било глупаво, и че е по-добре просто да свикна с името Даръл.

Травис беше инструктор по невъоръжена борба, и когато му казаха, че има само един час да се занимава с мен, той просто въздъхна, каза „очите и гениталиите“ и си тръгна.

Последния ден пристигнаха отговорниците за планирането: двама мъже и две жени, облечени като банкери и носещи огромни куфарчета. Опитах се да флиртувам с жените, но на тях въобще не им минаваха такива. По-ниският от двамата мъже обаче може би щеше и да се навие.

По-високият, Луис, беше най-дружелюбният от четиримата, и най-често говореше той. Изглежда, си разбираше от работата, без наистина да издаде каква му е работата, което по някакъв начин показваше колко добре разбира от нея. Той ме наричаше Том.

От всичко това беше очевидно едно-единствено нещо. „Дедууд“ не беше операция, която се импровизираше в момента и тези хора не бяха измислили всичко предния ден, след като бяха седнали с някакъв любителски наръчник по международен тероризъм. Планирането течеше вече от месеци, много преди аз да бъда въвлечен в плановете.

 

 

— Името „Кинтекс“ говори ли ти нещо, Том? — Луис кръстоса крака и се наведе към мен като някакъв Дейвид Фрост.

— Нищо, Луис — казах. — В пълно неведение съм. — Запалих нова цигара само за да ги подразня всичките.

— Няма проблем. Първото, което би трябвало да знаеш — а аз предполагам, че вече го знаеш, — е че на света не са останали идеалисти.

— С изключение на теб и мен, Луис.

Една от жените си погледна часовника.

— Точно така, Том — каза той. — Ти и аз. Но борците за свобода, освободителите, архитектите на новата зора и всички тези неща отидоха на майната си. В наши дни терористите са бизнесмени. — Някъде в дъното на стаята се прокашля жена. — И бизнес дами. А за едно съвременно хлапе терорът е страшно привлекателна кариера. Наистина. Добри перспективи, много пътуване, сметка за покриване на разходите, ранно пенсиониране. Ако имах син, щях да го посъветвам да се насочи или към правото, или към тероризма. И нека погледнем истината в очите — може би терористите причиняват по-малко вреда.

Това беше шега.

— Може би се питаш откъде идват парите? — Той ме погледна, повдигайки вежди, и аз кимнах като водещ на детско телевизионно предаване. — Ами ето ги лошите: сирийците, либийците, кубинците, които все още гледат на терора като на държавна индустрия. От време на време пишат тлъсти чекове и ако в резултат някой разбие с тухла прозореца на някое американско посолство, те са щастливи. През последните десет години обаче те в известна степен са се оттеглили на заден план. В наши дни важното е печалбата, която ще бъде извлечена, а когато въпросът опре до печалба, всички пътища водят към България.

Той се отпусна назад в стола си, което беше знак за една от жените да излезе напред и да зачете от един тефтер, макар че очевидно знаеше речта си наизуст и носеше тефтера само за удобство.

— „Кинтекс“ — започна тя, — фиктивно е управлявано от държавата търговско дружество, със седалище в покрайнините на София, в което наброяващ петстотин двайсет и девет души персонал е ангажиран във вносно-износни дейности. Тайно „Кинтекс“ управлява над осемдесет процента от трафика на наркотици от Близкия изток в западна Европа и Северна Америка, често пъти в замяна на законни и незаконни оръжейни пратки, препродавани на близкоизточни бунтовнически групировки. Хероинът се препродава по подобен начин, на подбрани обръчи за търговия с наркотици в централна и западна Европа. Персоналът, участващ в тези операции, се състои главно от хора, които не са българи, но са им поверени места за съхранение и разпространение на наркотици в разположените на Черно море Варна и Бургас. „Кинтекс“, действащо под новото име „Глобус“, участва също в прането на печалби от наркотици от цяла Европа, като обменя пари в брой срещу злато и скъпоценни камъни и преразпределя и прехвърля средства на клиентите си чрез верига бизнес предприятия в Турция и източна Европа.

Тя вдигна очи към Луис, за да разбере дали той иска да чуе още нещо, но Луис ме погледна, видя, че погледът ми почва да става безизразен, и леко поклати глава.

— Добри момчета, а? — рече. — Пак те са онези, които дадоха оръжие на Мехмед Али Агджа. — Това също не ми говореше много. — Той стреля по папа Йоан — Павел през осемдесет и първа. Доста време беше в заглавията на първа страница.

Направих се, че съм си спомнил, и закимах ожесточено, за да покажа колко съм впечатлен.

— „Кинтекс“ — продължи той — е типичен пример за компания, предлагаща на клиентите си всевъзможни услуги, Том. Ако искаш да създадеш известни неприятности по света, да съсипеш няколко държави, да разбиеш живота на няколко милиона души, просто грабвай кредитната си карта и се отправяй към „Кинтекс“. Никой не може да се мери с цените им.

Луис се усмихваше, но виждах, че пламти от справедлив гняв. Затова се огледах из стаята и наистина около главите на останалите трима сякаш се виждаше същият огнен ореол на отдадени на каузата си хора.

— И „Кинтекс“ — казах, отчаяно надявайки се, че ще отговорят отрицателно, — са хората, с които си е имал работа Александър Улф, така ли?

— Да — каза Луис.

Именно тогава и именно поради тази причина в един наистина ужасен момент осъзнах, че никой от тези хора, дори Луис, няма и най-слаба представа какво всъщност е „Специализации“ — нито пък какво всъщност трябва да постигне Операция „Дедууд“. Тези хора в действителност мислеха, че водят пряка битка срещу наркотероризма или терора на наркотиците, или както там, по дяволите, го наричаха, от името на един признателен Чичо Сам и леля Покой за Света. Това беше банална операция на ЦРУ без нито един видим проблем. Внедряваха ме във второразредна терористична групировка с простата, банална надежда, че в свободната си вечер ще се промъкна до някоя телефонна кабина и ще им съобщя сума ти имена и адреси.

Учех се на шофиране от слепи инструктори и като проумях това, леко се шокирах.

Изложиха плана за внедряването и ме накараха да повторя всеки етап от него по милион пъти. Според мен смятаха, че понеже съм англичанин няма да съм в състояние да задържам в главата си повече от една мисъл едновременно, и когато видяха, че бях схванал цялата работа доста лесно, се скъсаха да се поздравяват взаимно с потупване по гърбовете и да повтарят „добра работа“.

След отвратителна вечеря от кюфтета и червено италианско вино „Ламбруско“, поднесена от Сам, който имаше доста изтормозен вид, Луис и приятелчетата му си прибраха куфарчетата, стиснаха ми силно ръката и многозначително кимнаха с глави, след което се качиха в колите си и поеха обратно надолу по жълтия павиран път. Не им помахах за довиждане.

Вместо това казах на охранителите, че отивам да се поразходя и минах през градината в задната част на къщата, където една ливада се простираше надолу към реката и се разкриваше прекрасен изглед към Темза в цялата й дължина.

Беше топла нощ и на отсрещния бряг още се разхождаха млади двойки и възрастни хора, извели кучетата си. Наблизо бяха пуснали котва няколко малки туристически корабчета, водата леко се плискаше в корпусите им, а лампичките на прозорците им проблясваха — мека и приветлива жълта светлина. Хората се смееха, и можех да усетя миризмата на консервираната им супа.

Бях загазил здраво.

 

 

Барнс пристигна точно след полунощ и изглеждаше съвсем различно, отколкото при първата ни среща. Дрехите с марка „Брукс Брадърс“ бяха изчезнали и сега той изглеждаше, сякаш беше готов да се отправи към никарагуанската джунгла в случай на падане на бомба — панталони в цвят каки, тъмнозелена ушита на верев риза, ботуши „Ред Уинг“. Милитъри часовник с брезентова каишка беше заел мястото на елегантния „Ролекс“. Имах чувството, че за секунди е стоял пред огледалото, плескайки лицето си с маскировъчна боя. Бръчките бяха по-дълбоки от всякога.

Той освободи охранителите и двамата се настанихме в гостната, където той разопакова половинлитрова бутилка „Джак Даниълс“, стек „Марлборо“ и запалка „Зипо“ в маскировъчен цвят.

— Как е Сара? — попитах.

Въпросът ми се струваше глупав, но трябваше да го задам. В края на краищата именно заради нея правих всичко това — и ако се окажеше, че е попаднала под колелата на някой автобус тази сутрин, или пък е умряла от малария, определено се оттеглях от случая. Не че Барнс щеше да ми каже, ако тя наистина беше умряла, но можех да разбера нещо от изражението на лицето му, докато отговаряше.

— Добре е — каза той. — Направо чудесно. — Наля бърбън в две чаши и плъзна едната към мен по паркетния под.

— Искам да говоря с нея — казах. Той не трепна. — Имам нужда да знам, че е добре. Че още е жива и е добре.

— Казвам ти, че е добре. — Той отпи жадно от чашата си.

— Знам, че така ми казвате — отговорих. — Но вие сте психопат, чиято дума не струва и капка повръщано.

— И аз не те харесвам много, Томас.

Сега седяхме един срещу друг, пиехме уиски и пушехме цигари, но на атмосферата й липсваше нещо от идеалните отношения между посредник и изпълнител и липсата ставаше все по-осезаема с всяка секунда.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — каза Барнс след малко.

— Да, отлично знам какъв ми е проблемът. Купува си дрехите по каталог на „Л. Л. Бийн“ и точно в този момент седи срещу мен.

Той се престори, че не е чул. Може и да не беше.

— Проблемът ти, Томас, е, че си британец. — Той започна да върти глава с неравномерни движения. От време на време във врата му изпукваше някоя кост, което, изглежда, му доставяше удоволствие. — Нещата, които не са наред с теб, не са наред с целия този забравен от Бога смрадлив остров.

— Чакайте една минута — казах. — Почакайте една цяла, завършена минута. Това не може да е правилно. Не е възможно един шибан американец да ми казва какво не е наред е тази страна.

— Липсва ти мъжественост Томас. Не притежаваш. На тази страна й липсва мъжественост. Може някога да си я имал и да си я изгубил. Не знам и не ми пука особено.

— Виж, Ръсти, внимавай — казах. — Трябва да те предупредя, че тук хората приемат, че думата „мъжество“ означава кураж. Не я разбираме с американското й значение — да имаш голяма уста и да получаваш ерекция всеки път щом кажеш „Делта“, „страйк“ и „ритане на задници“. Тук съществува важно културно различие. А под културно различие — добавих, защото трябва да призная, кръвта ми доста се бе сгорещила, — нямаме предвид различни ценности. Имаме предвид, че трябва да си го начукаш в задника с телена четка.

Той се засмя на това изказване. Което не беше точно реакцията, на която се надявах. Доста голяма част от мен се надяваше, че той ще се опита да ме удари, така че ще мога да го цапна с юмрук в гърлото и да препусна надалече в нощта с леко сърце.

— Е, Томас — каза той, — надявам се, че малко поразведрихме атмосферата. Надявам се, че сега се чувстваш по-добре.

— Много по-добре, благодаря — казах.

— Аз също.

Той стана да напълни отново чашата ми, а после пусна цигарите и запалката в скута ми.

— Томас, ще говоря направо. Точно сега не можеш да видиш Сара Улф или да говориш с нея. Просто не е възможно. В същото време обаче няма да очаквам да си мръднеш пръста за мен, докато не я видиш. Това как ти се струва? Достатъчно честно ли ти звучи?

Отпих от уискито и измъкнах една цигара от пакета.

— Не сте я хванали, нали?

Той отново се засмя. Щеше да ми се наложи някак да прекратя това.

— Никога не съм казвал, че сме, Томас. Ти какво си помисли — че сме я приковали с вериги някъде на някое легло ли? Хайде, имай ни малко вяра, става ли? С това си изкарваме хляба, знаеш. Не сме тук от вчера. — Той се отпусна отново в стола си и отново започна да разтяга врата си, а на мен ми се прииска да можех да му помогна. — Сара се намира на място, където можем да се свържем с нея, ако ни се наложи. Точно сега, като те гледаме как се държиш като толкова добро малко английско момче, не ни се налага. Това устройва ли те?

— Не, не ме устройва. — Смачках угарката от цигарата и се изправих на крака. Това явно не обезпокои Барнс. — Искам да я видя, да се уверя, че е добре, иначе няма да направя това. Не само че няма да го направя: може дори да ви убия просто за да докажа точно до каква степен отказвам да го направя. Ясно?

Започнах бавно да се придвижвам към него. Помислих си, че може да повика телохранителите, но това не ме тревожеше. Ако се стигнеше до това, ми трябваха само няколко секунди — докато на охранителите щеше да им трябва близо час да накарат нелепите си тела да се раздвижат. После си дадох сметка защо беше толкова спокоен и отпуснат.

Беше пъхнал бавно ръката си в куфарчето до себе си, и когато ръката му се показа навън, в нея проблесна сив метал. Пистолетът беше голям, а той го държеше отпуснато над чатала си, насочен в диафрагмата ми, с обхват около осем стъпки.

— Е, добре, Джими Крикет — казах. — Всеки момент ще получите ерекция, господин Барнс. Това, което държите в скута си, не е ли „Колт Делта Елит“?

Този път той не отговори. Само погледна.

— Десетмилиметров — казах. — Пистолет за хора, на които питката им е малка или имат малко вяра в способността си да натиснат средата на спусъка. — Питах се как да измина тези осем стъпки, без той да ме уцели с приличен изстрел в тялото. Нямаше да е лесно, но беше възможно. В случай, че човек имаше голяма мъжественост. Преди и след събитието.

Той сигурно усети какво мисля, защото щракна затвора на оръжието. Много бавно. Трябва да призная, че изщрака доста впечатляващо.

— Знаеш ли какво е „куршум на Глейзър“, Томас? — Говореше тихо, почти замечтано.

— Не, Ръсти — казах. — Не знам какво е куршум „Глейзър“. Звучи ми като възможност за теб да ме отегчиш до смърт, вместо да ме застреляш. Давай.

— Куршумът на „Глейзър Сейфити Слъг“, Томас, е малка капсула, направена от мед. Напълнена с фина оловна сачма в течен тефлон. — Той ме изчака да поема тази информация, знаейки, че ще разбера какво означава. — При удар е гарантирано, че „Глейзър“ ще стовари деветдесет и пет процента от енергията си върху мишената. Никакви пропуски, никакви рикошети, само много силна разрушителна сила. — Той направи пауза и отпи глътка уиски. — Големи, много големи дупки в тялото.

Сигурно сме останали така доста време, докато Барнс опитваше вкуса на уискито, а аз пробвах вкуса на живота. Усещах, че се потя, а плешките ме засърбяха.

— Добре — казах. — Може би няма да се опитам да ви убия точно сега.

— Радвам се да го чуя — каза Барнс след доста време, но „Колтът“ не помръдна.

— Да ми направите голяма дупка в тялото няма да е от особена полза за вас.

— Няма и да ми навреди много.

— Трябва да говоря с нея, Барнс — казах. — Тя е причината да съм тук. Ако не говоря с нея, всичко това е безсмислено.

Измина нов безкрайно дълъг момент, а после започна да ми се струва, че Барнс се усмихва. Но не знаех защо, нито кога беше започнал. Сякаш седях в някое кино преди основния филм, опитвайки се да изчисля кога светлините наистина ще изгаснат.

И тогава ме удари. Или по-скоро, ме помилва. Миризмата на парфюма на Нина Ричи „Цвете на цветята“, едва долавящ се полъх.

Бяхме долу край брега на реката. Само двамата. Клонингите на Карл се мотаеха някъде, но Барнс им беше казал да се държат на дистанция и те се държаха. Луната беше изгряла и разливаше светлината си по водата към мястото, където седяхме, осветявайки лицето на Сара с млечнобял проблясък.

Сара изглеждаше едновременно ужасно и прекрасно. Беше поотслабнала и беше плакала повече, отколкото беше добре за нея. Преди дванайсет часа й бяха казали, че баща й е мъртъв и в този момент ми се искаше да я прегърна, исках го по-силно от всичко, което съм искал да направя някога. Но нямаше да е правилно. Не знам защо.

Известно време седяхме мълчаливо, загледани през водата. Туристическите корабчета бяха изгасили светлините си, а патиците отдавна бяха заспали. И от двете страни на лунното петно реката бе черна и тиха.

— Е — каза тя.

— Да — казах аз.

Възцари се ново продължително мълчание, докато си мислехме за онова, което трябваше да бъде казано. Беше като голяма бетонна топка, която знаеш, че трябва да вдигнеш. Можеш да обикаляш до безкрайност, търсейки къде да я хванеш, но такова място просто няма.

Сара направи първия опит.

— Бъди честен. Не ни повярва, нали?

Тя едва не се засмя, затова аз едва не отговорих с думите, че тя не беше повярвала, че не се опитвам да убия баща й. Спрях се навреме.

— Не, не ви повярвах — казах.

— Помисли си, че е шега. Двама луди американци, на които нощем им се привиждат призраци.

— Нещо такова.

Тя отново заплака, а аз седях и чаках бурята да отмине. Когато това стана, запалих две цигари и й подадох една. Тя дръпна силно от нея, а после започна на всеки пет минути да изтръсква в реката несъществуваща пепел. Наблюдавах я и се преструвах, че не го правя.

— Сара — казах. — Много съжалявам. За всичко. За това, което се случи. И за теб. Искам… — По никакъв начин не можех да се сетя какво е най-правилно да кажа. Просто имах чувството, че е редно да кажа нещо. — Искам по някакъв начин да оправя нещата. Искам да кажа, знам, че баща ти…

Тя вдигна очи към мен и се усмихна, за да ми каже да не се тревожа.

— Но винаги има избор — продължавах да дрънкам нелепици, — между това да постъпиш правилно или да постъпиш погрешно, независимо какво се е случило. И аз искам да постъпя правилно. Разбираш ли?

Тя кимна. Което беше дяволски добре от нейна страна, защото аз нямах и най-слаба представа какво искам да кажа. Имах твърде много неща за казване, и твърде малко мозък, е който да ги подредя ясно. Претъпкана като пощенската служба три дни преди Коледа — ето такава бе главата ми в момента.

Тя въздъхна.

— Той беше добър човек, Томас.

Е, какво се казва в такива случаи?

— Сигурен съм, че е бил — казах. — Харесвах го. — Това беше вярно.

— Не го осъзнавах истински до преди година — каза тя. — Някак си не мислиш за родителите си с такива определения, нали? Не мислиш за тях като за добри или лоши. Тях просто ги има. — Тя направи пауза. — Докато в един момент вече ги няма.

Известно време се взирахме в реката.

— Родителите ти живи ли са?

— Не — казах. — Баща ми почина, когато бях на тринайсет. Инфаркт. А майка ми — преди четири години.

— Съжалявам. — Не можех да повярвам. Тя се държеше любезно, насред всичко това.

— Всичко е наред — казах. — Беше на шейсет и осем.

Сара се наведе към мен и аз осъзнах, че говоря много тихо. Не съм сигурен защо. Може би от уважение към скръбта й или може би не исках гласът ми да накърни малкото самообладание, което беше успяла да събере.

— Кой е любимият ти спомен за майка ти?

Това не беше тъжен въпрос. Наистина звучеше, сякаш искаше да знае, сякаш се готвеше да се наслади на някоя история от детството ми.

— Любим спомен. — Замислих се за момент. — Всеки ден между седем и осем вечерта.

— Защо?

— Тя си наливаше джин с тоник. Точно в седем. Само един. И през този един час се превръщаше в най-щастливата, най-забавната жена, която някога съм познавал.

— А каква ставаше след това?

— Тъжна — казах. — Няма друга дума за това. Майка ми беше много тъжна жена. Изпълнена с тъга заради баща ми и заради себе си. Ако бях неин лекар, щях да й предпиша джин по шест пъти на ден. — За миг ми се стори, че ще ми се доплаче. Чувството отмина. — Ами ти?

На нея не й се налагаше да се замисля много за майка си, но въпреки това почака, като премисляше какво да каже и мисълта я накара да се усмихне.

— Нямам никакви щастливи спомени за майка си. Тя започна да се чука с треньора си по тенис, когато бях на дванайсет и следващото лято изчезна. Най-хубавото нещо, което някога ни се е случвало. Баща ми — и тя затвори очи, стоплена от спомена — научи брат ми и мен да играем шах, когато бяхме осем или деветгодишни. Майкъл беше добър, схващаше наистина бързо. Аз също бях доста добра, но Майкъл беше по-добър. Но когато се учехме, баща ми имаше навика да играе с нас без царицата. Винаги вземаше черните фигури и винаги играеше без царицата. И докато двамата с Майкъл ставахме все по-добри и по-добри, той никога не върна обратно фигурата. Продължи да играе без царицата, дори когато Майкъл го побеждаваше след десет хода. Стигна се до момента, в който самият Майкъл можеше да играе без царицата и пак печелеше. Но татко просто продължаваше да играе, губейки игра след игра и нито веднъж не игра е пълен комплект фигури.

Тя се засмя и от движението тялото й се изпъна, докато в един момент се облегна назад, подпирайки се на лакти.

— На петдесетия рожден ден на татко Майкъл му подари черна царица, в дървена кутийка. Той се разплака. Странно е да видиш баща си да плаче. Мисля обаче, че просто му доставяше толкова голямо удоволствие да ни вижда как се учим, и как ставаме силни, че никога не пожела да изгуби това чувство. Той искаше да побеждаваме.

И тогава внезапно сълзите избликнаха като огромна вълна, като я смазаха и разтърсиха слабото й тяло, докато вече почти не можеше да диша. Легнах и я обгърнах с ръце, като я прегърнах здраво, за да я защитя от всичко.

— Всичко е наред — казах. — Всичко е наред.

Но, разбира се, то не беше наред. Ни най-малко.