Хю Лори
Търговецът на оръжие (24)

Двайсет и три

Но няма ни Изток, ни Запад, ни Юг,

Граница, Род, Баща,

застане ли мъж срещу истински мъж —

даже накрай света.

Ръдиърд Киплинг

Отивайте в Казабланка с очакването, че ще е като във филма.

Всъщност, ако не сте прекалено заети и графикът ви го позволява, изобщо не ходете в Казабланка.

Хората често говорят за Нигерия и съседните й крайбрежни страни като за подмишницата на Африка; което е несправедливо, защото хората, културата, пейзажът и бирата в тази част на света са според моя опит първокачествени. Вярно е обаче, че когато погледнете някоя карта, е полузатворени очи, в затъмнена стая, в разгара на игра „На какво ви напомня тази голяма брегова ивица“, може да се уловите, че казвате: да, добре, формата на Нигерия наистина смътно напомня на подмишница.

Лош късмет, Нигерия.

Но ако Нигерия е подмишницата, то Мароко е рамото. А ако Мароко е рамото, Казабланка е голяма, червена, грозна пъпка върху това рамо, от онези, които се появяват точно сутринта в деня, когато с гаджето ти сте решили да се отправите към плажа. Пъпка, която се търка болезнено в презрамките на сутиена ви или в тирантите ви, в зависимост от половите ви предпочитания и ви кара да обещавате, че отсега нататък определено ще ядете повече пресни зеленчуци.

Казабланка е охранена, разплута и индустриална: град на циментов прах и дизелови изпарения, където слънчевата светлина сякаш избелва цвета, вместо да го излива в града. Тя не притежава нито една забележителност, която си струва да се види, освен ако половин милион бедняци, мъчещи се да останат живи в квартал от пренаселени бедняшки постройки от картон и гофриран метал, не са точно това, което ви кара да опаковате една чанта и да скочите на някой самолет. Доколкото ми е известно, Казабланка дори няма музей.

Може би у вас се оформя представата, че не харесвам Казабланка. Може би ви се струва, че се опитвам да ви разубедя от намерението ви да я посетите, или да взема решение вместо вас: всъщност обаче изобщо не ми влиза в работата да правя това. Просто работата е в това, че ако поне малко приличате на мен — и ако сте прекарали целия си живот в дебнене пред вратата на някой бар, кафене, кръчма, хотел или зъболекарски кабинет, в който се случи да седите, с надеждата, че Ингрид Бергман ще влезе грациозно през нея в кремава рокля и ще погледне право към вас, и ще се изчерви, и ще разлюлее развълнувана гръд наоколо по начин, който казва: слава Богу, животът все пак има някакъв смисъл, — ако нещо от това ви звучи вълнуващо, в такъв случай Казабланка ще бъде едно голямо шибано разочарование.

 

 

Бяхме се разделили на два отбора. Светлокожи и хора е маслинена кожа.

Франсиско, Латифа, Бенямин и Хюго бяха Маслиненокожите, докато Бернхард, Сайръс и аз съставлявахме отбора на Светлокожите.

Това може да звучи демодирано. Дори шокиращо. Може би усърдно сте си представяли, че терористичните организации са работодатели, залагащи на равните възможности, и че различията, основаващи се на цвета на кожата, просто нямат място в нашата работа. Е, в един идеален свят може би терористите щяха да бъдат именно такива. Но в Казабланка положението е различно.

Не можете да вървите по улиците на Казабланка, ако сте със светла кожа.

Или най-малкото можете, но само ако сте готови да го правите начело на тълпа от петдесет бързо тичащи деца, които подвикват и крещят, сочат и се смеят, и се опитват да ви продават американски долари на добра цена, на най-добрата цена, а също и хашиш.

Ако сте турист със светла кожа, просто приемате това и се примирявате с него. Очевидно. Усмихвате се в отговор, и клатите глава, и казвате la, shokran^[1] — което предизвиква дори още повече смях, и викове, и сочене, което на свой ред става причина други петдесет деца да пристигнат и да тръгнат след звука на флейтата ви, и всички те — странно — до едно предлагат най-добрата цена за американските долари, — и общо взето вие правите най-доброто, на което сте способни, за да се насладите на преживяването. В края на краищата вие сте гост, имате странен и екзотичен вид, вероятно носите къси панталони и нелепа хавайска риза затова защо, по дяволите, да не ви сочат? Защо едно отиване до намиращото се на петдесетина метра магазинче за тютюн да не ви отнеме четирийсет и пет минути, и да предизвика спиране на движението в двете посоки и почти да се превърне в новина в късните издания на мароканските вечерни вестници? В края на краищата именно затова сте тръгнали по широкия свят. За да се прочуете в този широк свят.

Това е, ако сте турист.

Ако, от друга страна, сте отишли в чужбина, за да превземете сградата на американско консулство с автоматични оръжия, така че да успеете да задържите консула и служителите му като заложници срещу откуп, да предявите искания за десет милиона долара и незабавното освобождаване на двеста и трийсет политически затворници, а после да си тръгнете с частен реактивен самолет, след като сте минирали сградата с шейсет килограма пластичен експлозив С4 — ако именно това сте щели без малко да впишете в графата „Цел на посещението“ във формуляра, предназначен за имиграционните служби, но не сте го направили, защото сте изключително добре обучен професионалист, който не прави подобни неволни грешки, — тогава откровено можете да минете без цялото това зяпане и сочене от страна на децата по улицата.

Затова Маслиненокожите щяха да поемат наблюдението, докато Светлокожите се подготвяха за нападението.

Бяхме завзели една изоставена училищна сграда в района Хей Мохамедия. Това може някога да е било шикозно, потънало в треви предградие, но вече не. Тревата отдавна вече беше превзета от строителите на къщи от гофриран метал, за отводняване служеха канавки встрани край пътя, а пътят изглеждаше така, сякаш най-сетне можеше и да го построят, ако е рекъл Аллах.

Това беше бедно място, пълно с бедни хора, където храната беше лоша и оскъдна, а прясната вода беше нещо, за което старите хора разказваха на внуците си през дългите зимни вечери. Не че в Хей Мохамедия имаше много стари хора. Тук ролята на старец обикновено се изпълняваше от някой четирийсет и пет годишен човек без зъби, с любезното съдействие на тръпчиво — сладкия ментов чай, който заместваше стандарта на живот.

Училищната сграда беше голяма — два етажа и три крила, построени около циментов вътрешен двор, където децата сигурно някога са играели футбол или са изричали молитви, или са вземали уроци как да досаждат на европейците; а външната част беше заобиколена от висока петнайсет стъпки стена, нарушена само от една-единствена, облицована с желязо порта, от която се влизаше във вътрешния двор.

Беше място, където можехме да правим планове, да тренираме, и да си почиваме.

И да водим ожесточени спорове помежду си.

Започваха като дребни, незначителни спречквания — внезапно раздразнение заради пушенето, и за това кой е изпил последното кафе, и кой ще седи на предната седалка на лендроувъра днес. Но изглежда, че постепенно започнаха да стават по-сериозни.

Отначало ги приписвах на изопнатите нерви, защото играта, която играехме тук, беше по-голяма, много по-голяма, от всичко, което бяхме опитвали досега. Тя правеше работата в Мюрен да изглежда толкова лесна, колкото да изядеш парче торта без марципан.

Ролята на марципана в Казабланка се изпълняваше от полицаите, и може би те имаха нещо общо с нарастващото напрежение, с цупенето и споровете. Защото те бяха навсякъде. Появяваха се в десетки различни форми и размери, с десетки различни униформи, които означаваха различни постове и правомощия, повечето от които се свеждаха до факта, че ако дори само им хвърлиш поглед по начин, който не им харесва, можеха да ти скапят живота завинаги.

Например на входа на всяко полицейско управление в Казабланка стояха по двама мъже с картечни пистолети.

По двама мъже. С картечни пистолети. Защо?

Можехте да стоите там цял ден и да наблюдавате тези мъже, докато те съвсем очевидно не залавяха дори един престъпник, не потушаваха дори един бунт, не отблъскваха нашествието дори на една враждебно настроена чужда сила — всъщност не правеха дори едничко нещо, което правеше живота на средностатистически мароканец по-добър в каквото и да било отношение.

Разбира се, който и да беше решил да похарчи парите за екипирането на тези мъже — който и да бе постановил, че униформите им трябва да са ушити от миланска модна къща и че слънчевите им очила трябва да са от онези, които се закрепват с ремък, — вероятно щеше да каже: „ами разбира се, нашествието беше предотвратено, защото пред всяко полицейско управление сме поставили по двама полицаи с картечни пистолети и с ризи, които са им с два номера по-малки.“ И вие би трябвало да сведете глава и да излезете от управлението, вървейки заднешком, защото няма начин да оборите подобна логика.

Мароканските полицаи са изражение на държавата. Представете си държавата като по-едричък тип в някой бар, а населението — като по-дребен тип в същия бар. Едрият тип оголва татуирания си бицепс, и казва на дребния: „Ти ли ми разсипа бирата?“

Мароканските полицаи са онзи, татуираният.

А за нас определено са проблем. Твърде много видове са, по твърде много от всеки вид, твърде тежковъоръжени, прекалени във всяко отношение.

Така че може би затова ставаме нервни. Може би това е причината, поради която преди пет дни Бенямин — любезно говорещият Бенямин, който обожава шаха, а някога беше мислил да стане равин — може би точно затова Бенямин ме нарече шибан лайнян кучи син.

Седяхме около разтегателната маса в столовата, дъвчейки с усилие някакво задушено по арабски, приготвено от Сайръс и Латифа, и на никой не му се говореше много. Светлокожите бяхме прекарали деня в конструиране на макет в естествена големина на разположените в предната част на консулството канцеларии, и бяхме уморени и миришехме на дървен материал.

Сега моделът беше поставен зад нас, като декор за някоя училищна пантомима и от време на време някой вдигаше поглед от храната си и го оглеждаше, питайки се дали някога ще успее да види истинската сграда. Или пък дали, след като я види, ще успее да види нещо друго.

— Ти си шибан лайнян кучи син — каза Бенямин, като скочи на крака и застана там, ту свивайки, ту разпускайки юмруците си.

Последва пауза. На всички им отне известно време да осъзнаят към кого гледа той.

— Как ме нарече? — каза Рики, изпъвайки се леко в стола си — човек, който бавно се ядосва, е най-ужасен враг, разгневи ли се веднъж.

— Чу ме — каза Бенямин.

За миг не бях сигурен дали ще ме удари, или ще се разплаче.

Погледнах Франсиско, като очаквах, че ще каже на Бенямин да седне или да излезе, или да направи нещо, каквото и да е, но Франсиско просто ме погледна в отговор и продължи да дъвче.

— Какво съм ти направил, по дяволите? — каза Рики, обръщайки се отново към Бенямин.

Той обаче просто продължаваше да си стои там, гледайки втренчено, със стиснати юмруци, докато Хюго се обади и каза, че задушеното било страхотно. Всички с благодарност се заловиха за тази реплика и казаха да, не било ли фантастично, и не, определено не било твърде солено. Тоест всички, с изключение на мен и Бенямин. Той се взираше в мен и в отговор аз се взирах в него, и изглежда, само той знаеше за какво беше всичко това.

После той се врътна на пети и излезе с маршова стъпка от залата, а след малко чухме стържещия звук от отварянето на металната порта, а след това — как моторът на лендроувъра сърдито изръмжа и заработи.

Франсиско продължаваше да ме гледа.

 

 

Оттогава бяха минали пет дни, Бенямин беше успял да ми се усмихне няколко пъти, а сега всички бяхме готови за тръгване.

Бяхме разглобили модела, бяхме опаковали чантите си, бяхме изгорили мостовете си и си бяхме казали молитвите. Наистина е много вълнуващо.

Утре сутринта, в девет и трийсет и пет, Латифа ще поиска издаване на виза в американското консулство. В девет и четирийсет Бернхард и аз ще се явим за уговорена среща с господин Роджър Бюканън, търговското аташе. В девет и четирийсет и седем Франсиско и Хюго ще пристигнат с количка за сервиране, натоварена с четири пластмасови туби минерална вода, и с фактура, попълнена на името на Силви Хорва от консулския отдел.

Силви всъщност наистина е поръчала водата — но не и шестте картонени кутии, върху които ще са облегнати тубите.

А в девет и петдесет и пет, плюс-минус една секунда, Сайръс и Бенямин ще блъснат лендроувъра в западната стена на консулството.

 

 

— За какво е това? — попита Соломон.

— За какво е кое? — попитах.

— Лендроувърът. — Той извади молива от устата си и посочи с него към чертежите. — Няма да се промъкнеш така през стената. Дебела е два фута, от подсилен бетон, а и освен това отстрани има укрепителни съоръжения. Дори и да успееш да минеш през тях, това ще те забави.

Поклатих глава.

— Това е просто шум — казах. — Ще вдигнат силен шум, ще натиснат клаксона до дупка. Бенямин ще се изтърколи през вратата на шофьора с риза, цялата в кръв, а Сайръс ще се разкрещи някой да окаже първа помощ. Ще принудим колкото може повече хора да се струпат в западния край на сградата, за да открият за какво е този шум.

— Имат ли пункт за оказване на първа помощ? — попита Соломон.

— На приземния етаж. Сервизното помещение до стълбището.

— А някой, квалифициран да окаже такава помощ?

— Всички служители на американското консулство са изкарали курс, но най-вероятно е да е Джак.

— Джак?

— Уебър — казах. — Охранителят в консулството. Служил е осемнайсет години в Корпуса на морската пехота. Носи стандартна 9-милиметрова „Берета“ на десния си хълбок.

Спрях. Знаех какво си мисли Соломон.

— Е, и? — попита той.

— Латифа има граната „Мейс“ — казах.

Той надраска нещо — но бавно, сякаш знаеше, че онова, което пише, няма да е от особено значение.

Аз също го знаех.

— Освен това ще носи джобно узи в дамската си чанта — казах.

Седяхме във взетото под наем „Пежо“ на Соломон, паркирано на някакво възвишение недалече от Ла Скуала — рушаща се, издигната през осемнайсети век постройка, която някога подслонявала главния артилерийски пост, откъдето се разкривал изглед към пристанището. Беше най-прекрасният изглед, който можеше да се намери в Казабланка, но никой от нас не му се наслаждаваше особено.

— Е, какво ще стане сега? — попитах, докато палех цигара с таблото на колата на Соломон. Казвам „с таблото“, защото по-голямата част от него излезе заедно със запалката, когато дръпнах, и ми трябваше една минута да сглобя отново цялото нещо. После вдишах и се опитах без особен успех да издухам дима навън през отворения прозорец.

Соломон продължаваше да се взира в бележките си.

— И така, вероятно — подтикнах го, — ще има бригада марокански полицаи и хора от ЦРУ скрити във вентилационните шахти. И вероятно, когато влезем, те ще изникнат изневиделица и ще заявят, че сме арестувани. И вероятно Мечът на Справедливостта и всеки, който някога си е имал работа с него, не след дълго ще се появят в някое съдилище само на двеста метра от това кино. И вероятно всичко това ще се случи, без някой да получи даже и дребна драскотина.

Соломон си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. После започна да разтрива корема си, както не го бях виждал да прави от десет години. Язвата на Соломон беше единственото нещо, което можеше да го накара да спре да мисли за работа.

Той се обърна и ме погледна.

— Изпращат ме у дома — каза.

Известно време се взирахме един в друг. А после аз започнах да се смея. Положението не беше точно забавно — просто така се случи, че това, което излезе от устата ми, беше именно смях.

— Разбира се, че те изпращат — казах накрая. — Разбира се, че те изпращат у дома. Това е напълно логично.

— Виж, Томас — започна той и сега видях по лицето му колко неприятно му беше да прави това.

— Благодаря ви за отлично свършената работа, господин Соломон — казах с гласа на Ръсел Барнс. — „Определено искаме да ви благодарим за професионализма и отдадеността, но оттук нататък ще поемем ние, ако не възразявате“. О, това е просто идеално.

— Томас, чуй ме. — Беше ме нарекъл Томас два пъти в рамките на трийсет секунди. — Просто се махай. Бягай, спасявай се. Става ли?

Усмихнах му се и това го накара да заговори по-бързо.

— Мога да те отведа в Танжер — каза той. — Ще стигнеш до Сеута, а оттам с ферибот до Испания. Ще се обадя в местната полиция, ще им кажа да паркират една камионетка пред консулството и цялата работа ще се спука като сапунен мехур. Сякаш нищо от това не се е случвало.

Погледнах Соломон в очите и видях цялата скрита в тях тревога. Видях вината и срама му — видях в очите му цяла една язва.

Метнах цигарата през прозореца.

— Странно — казах. — Точно това искаше от мен Сара Улф. Да заминем, каза. Към слънчеви плажове, далече от безумното ЦРУ.

Той не ме попита кога съм я видял, нито защо не съм се вслушал в казаното от нея. Беше твърде зает със собствения си проблем. Тоест с мен.

— Е? — каза. — Направи го, Томас, за Бога. — Пресегна се през облегалката и ме хвана за ръката. — Цялото това нещо е лудост. Влезеш ли в онази сграда, няма да излезеш жив. Знаеш го. — Аз просто си седях там, което го изпълваше с ярост. — Боже Господи, именно ти го казваше през цялото време. Именно ти го знаеше през цялото време.

— О, хайде сега, Давид. Ти също го знаеше.

Наблюдавах лицето му, докато говореше. Разполагаше с около една стотна от секундата, през която да се намръщи или да зяпне от удивление, или да каже: „за какво говориш, по дяволите“, и я пропусна. Щом тази стотна от секундата изтече, вече знаех и той разбра, че знам.

— Онази снимка на Сара и Барнс заедно — казах, а лицето на Соломон си остана безизразно. — Ти си знаел какво означава. Знаел си, че има само едно обяснение за нея.

Най-после той сведе очи и отпусна хватката си върху ръката ми.

— Как така е станало, че двамата са се събрали, след случилото се? — казах. — Има едно-единствено обяснение. Не е било след това. Било е преди. Тази снимка е направена преди Александър Улф да бъде застрелян. Ти си знаел какво прави Барнс и си знаел, или вероятно си се досещал какво прави Сара. Просто не си ми казал.

Той затвори очи. Ако молеше за прошка, не го правеше на глас, и не я искаше от мен.

— Къде е сега КУЛА? — попитах след малко.

Соломон леко поклати глава.

— Не ми е известно нищо за подобно съоръжение — каза той, все още, без да отваря очи.

— Давид… — подхванах, но Соломон рязко ме прекъсна.

— Моля те — каза.

Затова го оставих да мисли каквото трябваше да мисли, и да решава каквото имаше да решава.

— Всичко, което знам, господарю — каза най-после Соломон, и внезапно думите му прозвучаха, сякаш пак се беше върнало старото време, — е, че военен транспортен самолет на Съединените щати се е приземил днес по обяд в разположената на Гибралтар база на Кралските военновъздушни сили и е разтоварил доста голямо количество механични резервни части.

Кимнах. Соломон беше отворил очи.

— Колко голямо количество?

Соломон отново си пое дълбоко дъх, обзет от желание да приключи наведнъж е цялата работа.

— Приятел на приятел на мой приятел, който е бил там, каза, че били два сандъка, единият приблизително двайсет на десет на десет фута, че били придружавани от шестнайсет пасажери от мъжки пол, и че тези мъже веднага се погрижили за сандъците и ги преместили в един хангар до граничната ограда, отделени само за тяхна употреба.

— Барнс? — попитах.

Соломон се замисли за момент.

— Не мога да кажа, господарю. Но онзи приятел мислеше, че май е разпознал американски дипломат сред групата.

Дипломат, как не, да ги разправя тия на задника ми. А и той си е задник, като стана дума.

— Според този приятел — продължи Соломон — имало и някакъв мъж в определено биещо на очи цивилно облекло.

Седнах рязко, чувствайки как от дланите ми се стичат струйки пот.

— Биещо на очи в какъв смисъл? — попитах.

Соломон наклони глава настрани, като усърдно се напъваше да си спомни точните подробности. Все едно му се налагаше да се напъва.

— Черно сако, черни раирани панталони — каза. — Онзи приятел смяташе, че приличал на сервитьор от някой хотел.

И онзи блясък на кожата. Блясъкът на парите. Блясъкът на Мурда.

Да, помислих си. Цялата банда е тук.

 

 

Докато пътувахме обратно към центъра на града, описах на Соломон какво ще правя, и какво ми беше нужно да направи той.

Той кимаше от време на време, изпълнен с неприязън към всеки един миг от цялата история, макар че сигурно бе забелязал, че и аз не съм точно луд от радост.

Когато стигнахме до сградата на консулството, Соломон веднага намали скоростта, а после бавно подкара пежото покрай пресечката, докато се озовахме на едно ниво с араукарията^[2].

Известно време гледахме нагоре във високите й, буйно растящи клони, после аз кимнах на Соломон и той излезе и отключи багажника на колата.

Вътре имаше два пакета: един правоъгълен, горе-долу с големината на кутия за обувки, другият — цилиндричен, с дължина почти пет стъпки. И двата бяха опаковани в кафява пергамента хартия. Нямаше знаци, нито серийни номера, нито срокове за годност.

Разбирах, че на Соломон никак не му се иска да ги докосва, затова се наведох навътре и сам измъкнах пакетите.

Той затръшна вратата на колата и включи двигателя, докато аз вървях към стената на консулството.