Хю Лори
Търговецът на оръжие (21)

Двайсет

Животът се състои от ридания, подсмърчания и усмивки. Преобладават подсмърчанията.

О’Хенри

Разказах на Соломон всичко. Трябваше.

Защото, виждате ли, той е умен човек, един от най-умните, които съм познавал и щеше да е глупаво да се опитам да продължа несигурно нататък, без да се възползвам от интелекта му. Докато не видях тези снимки, бях до голяма степен сам, орейки сам браздата си, но сега беше моментът да призная, че разораната пръст се беше разпиляла.

Когато свърших, вече бе четири сутринта, а дълго преди това Соломон рязко беше отворил мешката си и беше извадил онези неща, без които Соломоновците по света, изглежда, никога не остават. Имахме термос с чай, с две пластмасови чаши; по един портокал за всеки, и нож, с който да обелим портокалите; и половин фунт млечен шоколад „Кедбъри“.

И така, ядяхме, пиехме, пушехме и изразявахме неодобрението си спрямо пушенето. Изложих историята за „Специализации“ от началото до средата: че не се намирах там, където бях сега, и не правех това, което правех, за доброто на демокрацията: не пазех ничий спокоен сън през нощта, нито превръщах света в по-свободно, по-щастливо място: всичко, което правех — всичко, което бях правил, откакто започна цялата тази работа, — беше да продавам оръжия.

Което означаваше, че Соломон също ги продава. Аз бях търговецът на оръжие, представителят по продажбите, а Соломон беше нещо като служител в маркетинговия отдел. Знаех, че това чувство няма да му хареса особено.

Соломон слушаше и кимаше, и задаваше правилните въпроси, в правилния ред, в подходящия момент. Не можех да преценя дали ми вярваше или не: но пък и по отношение на Соломон това никога не ми е било възможно и вероятно никога нямаше да бъде.

След като свърших, се отпуснах назад в стола си, запремятах из пръстите си две квадратчета шоколад, и се запитах дали да носиш шоколад „Кедбъри“ в Швейцария не беше същото като да носиш въглища в Нюкасъл и реших, че не е. Качеството на швейцарския шоколад печално е спаднало, откакто бях дете и днес го бива само като подарък за разни лели. А през цялото време шоколадът „Кедбъри“ продължава възхода си, по-добър и по-евтин от всеки друг шоколад по света. Във всеки случай това е моето мнение.

— Страхотна история, господарю, ако не възразявате да отбележа. — Соломон стоеше, загледан в стената. Ако имаше прозорец, вероятно щеше да се загледа през него, но нямаше.

— Аха — съгласих се.

Затова се върнахме към снимките и се замислихме какво може да означават. Предполагахме и допускахме; правехме предположения от типа на „може би“, „ами ако“ и „а какво ще кажеш за…“, докато накрая, когато снегът точно започваше да събира малко светлина отнякъде и да я мята през капаците на прозорците и под вратата, решихме, че най-после сме изчерпали всички възможни предположения.

Имаше три възможности.

И твърде много произтичащи от тях второстепенни възможности очевидно, но в този момент ни се искаше да действаме с широк замах, затова пометохме второстепенните възможности и ги събрахме в три основни купчини, които бяха следните: той я мамеше; тя мамеше него; никой от двамата не мамеше другия, просто се бяха влюбили един в друг — сънародници американци, прекарващи заедно дългите следобеди в един непознат град.

 

 

— Ако тя го мами — започнах, вероятно за стотен път, — въпросът е: с каква цел? Искам да кажа какво се надява да спечели с това?

Соломон кимна, после бързо разтърка лице, като стисна здраво очи.

— Изповед след съвкуплението? — Той трепна при звука от собствените си думи. — Тя го записва, филмира го или каквото ще да е там и го изпраща на Вашингтон Поуст?

Това предположение не ми хареса много, нито пък на него.

— Доста неубедително, бих казал.

Соломон отново кимна. Все още се съгласяваше с мен доста повече, отколкото заслужавах — вероятно защото беше изпълнен е облекчение, че не съм рухнал напълно поради една конкретна причина и милион други, и искаше внимателно да ме върне обратно в разумно и оптимистично състояние на ума.

— Значи той я мами? — каза, като наклони глава на една страна, с повдигнати вежди, въвеждайки ме през портата като лукаво овчарско куче.

— Може би — казах. — Човек, превърнал се в пленник по своя воля, създава по-малко неприятности от някой, превърнал се в такъв против волята си. Или може би й е разказал някакви врели — некипели, казал й е, че всичко ще бъде уредено. Че самият президент се вслушва в съветите му, нещо такова.

Това също не звучеше твърде убедително.

Което ни оставяше възможност номер три.

Защо жена като Сара Улф ще иска да се събере с мъж като Ръсел П. Барнс? Защо й е да върви с него, да се смее с него, да „прави онова двугърбото животно“ с него? Ако наистина правеше именно това, а аз не хранех особени съмнения по въпроса.

Добре, беше красив. Беше стегнат. Беше интелигентен по някакъв глупав начин. Притежаваше власт. Обличаше се добре. Но ако не броим всичко това, какво намираше тя в него? Искам да кажа, за Бога, той беше достатъчно стар, за да бъде корумпиран представител на правителството на страната й.

Задълбочих се в размисли върху сексуалното обаяние на Ръсел П. Барнс, докато се тътрех обратно към хотела. Зората вече определено изгряваше и снегът започваше да пулсира от електрическа, току-що появила се белота. Промъкваше се в крачолите на панталоните ми и със скърцане се полепяше по подметките на ботушите ми, а онази част точно пред мен сякаш казваше: „Не стъпвайте по мен, моля ви, не стъпвайте… ох.“

Ръсел, задникът му със задник, Барнс.

Върнах се в хотела и тръгнах към стаята си възможно най-тихо. Отключих вратата, вмъкнах се вътре, а после веднага спрях: застинах с наполовина свалено импрегнирано яке. След вървенето през снега, когато около мен не се движеше нищо, освен алпийският въздух, бях настроен да долавям всички нюанси на миризмите вътре — застоялият мирис на бира откъм бара, шампоанът в килима, хлорът от плувния басейн в сутерена, напомнящият за плажа мирис на слънцезащитен крем почти отвсякъде, — а сега този нов мирис. Мирис на нещо, което наистина не би трябвало да присъства в тази стая.

Не биваше да е там, защото плащах само за единична стая, а швейцарските хотели са пословични със строгостта си по отношение на подобни неща.

На леглото ми се беше проснала Латифа, заспала, увила горния чаршаф около голото си тяло, като в някаква имитация на Рубенсова картина.

— Къде беше, по дяволите?

Сега тя седеше в леглото, плътно увила чаршафа около брадичката си, докато аз седях на края на леглото и си събувах ботушите.

— На разходка — казах.

— На разходка къде? — изсъска Латифа, все още сънена, и ядосана, че я виждам така. — Навън има шибан сняг. Къде се разхождаш в шибания сняг? Какво си правил?

Рязко смъкнах последния ботуш и бавно се обърнах да я погледна.

— Днес застрелях човек, Латифа. — Само че тя ме познаваше като Рики и аз произнесох името „Ладифа“. — Дръпнах спусъка и застрелях човек. — Извърнах се и забих поглед в пода: войникът — поет, отвратен от грозотата на битките.

Почувствах как чаршафът се отпусна под мен. Леко. Тя ме наблюдава известно време.

— Цяла нощ ли се разхожда?

Въздъхнах.

— Разхождах се. Седях. Мислих. Нали знаеш, един човешки живот…

Рики, според представения от мен негов образ, беше човек, за когото говоренето като цяло не беше лесна работа, затова на този отговор му трябваше известно време да излезе от устата ми. За известно време оставихме между нас да виси един човешки живот.

— Много хора умират, Рик — каза Латифа. — Навсякъде има смърт. Навсякъде има убийства. — Чаршафът се отпусна още малко, и видях ръката й да се премества внимателно отстрани до леглото, до моята.

Защо непрекъснато чувах този аргумент, където и да отидех? Всички го правят, затова ще бъде тесногръдо от твоя страна да не се включиш и да помагаш цялата работа да върви. Внезапно изпитах желание да я зашлевя и да й кажа кой съм, и какво мислех в действителност: че убиването на Дърк, убиването на когото и да било, нямаше да промени нищо, с изключение на шибаното его на Франсиско, което и бездруго вече беше достатъчно голямо, за да подслони народ, два пъти превишаващ по численост броя на бедните по света, заедно с няколко милиона буржоа в стаята за гости.

За щастие аз съм ненадминат професионалист, затова просто кимнах и сведох глава и повъздишах още малко, и гледах как ръката й се промъква все по-близо и по-близо до моята.

— Хубаво е, че се чувстваш зле — каза тя, след като помисли малко. Не твърде много, очевидно, но поне малко. — Ако не чувстваше нищо, това щеше да означава, че няма любов, няма страст. А без страст ние сме нищо.

И с нея не сме кой знае какво, помислих си и започнах да си свалям ризата.

Нещата се променяха, нали разбирате. В ума ми.

Именно снимките най-сетне го бяха направили — бяха ме накарали да осъзная, че от толкова отдавна се натрисам изведнъж в споровете на други хора, че бях стигнал до момента, в който вече не ме беше грижа. Не ме беше грижа за Мурда и за неговите хеликоптери; не ме беше грижа за Сара Улф и Барнс; не ме беше грижа за О’Нийл и Соломон, нито за Франсиско и Меча на шибаната справедливост. Не ме беше грижа кой ще спечели спора или кой ще спечели войната.

Особено пък не ме беше грижа за самия мен.

Пръстите на Латифа докоснаха опакото на ръката ми.

Когато въпросът опре до секса, струва ми се, мъжете наистина се озовават хванати натясно между скала и някакво тихо, неловко, изпълнено с извинения място.

Сексуалните механизми на двата пола просто не са съвместими, това е ужасната истина в този случай. Единият е като открит автомобил, подходящ за пазаруване, бързи пътувания из града, и изключително лесно паркиране: другият е като автомобил комби, предназначен за дълги разстояния, с тежки товари — като цяло по-голям, по-сложен и по-труден за поддържане. Не бихте си купили Фиат Панда, за да прекарвате антики от Бристъл до Норуич, и не бихте си купили Волво, по каквато и да е друга причина. Не че едната кола е по-добра от другата. Просто са различни, това е всичко.

Това е истина, която напоследък не смеем да признаем — защото еднаквостта е нашата религия, а еретиците не са по-добре приети днес, отколкото са били някога, — аз обаче ще го призная, защото винаги съм смятал, че смирението пред фактите е единственото нещо, което крепи един разумен човек. Бъди смирен пред лицето на фактите и горд пред лицето на мненията, както казал веднъж Джордж Бърнард Шоу.

Всъщност не го е казал. Просто исках да припиша това мое наблюдение на някоя авторитетна личност, защото знам, че няма да ви хареса.

Ако човек се отдаде на сексуалния момент, тогава ами този момент е именно само това. Миг. Спазъм. Събитие без продължителност. Ако, от друга страна, се сдържи, като се опитва да си спомни колкото може повече имена от каталога е разцветките на „Дулукс“ или какъвто там е избраният от него метод на разтакаване, тогава бива обвинен в проява на студена техничност. И в двата случая, ако сте хетеросексуален мъж, излизането от какъвто и да било сексуален контакт, все още ползвайки се с уважение и доверие, е цел, неимоверно трудна за постигане.

Да, разбира се, уважението не е главната цел на упражнението. Но пък е лесно да го кажете, когато разполагате с него в някаква степен. Уважението, имам предвид. А мъжете просто не получават никакво напоследък. На сексуалната арена те биват преценявани по женските стандарти. Можете да съскате и да цъкате недоволно с език и да си поемате дъх колкото рязко си искате, но това е вярно. (Да, очевидно мъжете преценяват жените в други сфери — покровителстват ги, тормозят ги, отхвърлят ги, потискат ги, правят ги безкрайно нещастни, — но по отношение на страданието границата е определена от жените. „Фиат Панда“ е този, който трябва да се опита да заприлича на „Волво“, а не обратното.) Просто няма де чуете мъжете да критикуват жените за това, че им трябват петнайсет минути, за да стигнат до оргазъм; а ако ги чуете, това не включва намекнато обвинение в слабост, или арогантност, или егоцентризъм. В най-общия случай мъжете просто свеждат глави и казват: да, така е устроено тялото й, това е имала нужда да получи от мен, а аз не можах да й го осигуря. Аз съм боклук и ще си тръгна веднага, в мига щом си намеря другия чорап.

Което, честно казано, е несправедливо, граничещо с нелепото. По същия начин, по който ще е нелепо да наречете един Фиат Панда скапана кола, просто защото не можете да вместите гардероб отзад. Може да е скапана по всякакви други причини — разваля се, или изразходва много масло, или е с цвят на зелен лимон, с думата „турбо“, патетично изписана напряко на задния прозорец, — но не е скапана поради единствената характеристика, която специално е планирано да притежава: малкия размер. Нито пък едно „Волво“ е скапана кола просто защото не може да се провре покрай бариерата на паркинга пред „Сейфуейс“ и да ви позволи да се измъкнете, без да платите.

Изгорете ме върху камара от дърва, ако искате, но двете коли просто са абсолютно различни, и това е положението — предназначени за правене на различни неща, с различна скорост, по различни типове пътища. Различни са. Не са едни и същи. Не си приличат. Ето, казах го. И изобщо не се чувствам по-добре. С Латифа се любихме два пъти преди закуска и веднъж след това.

 

 

— Сиско — казах, — кажи ми едно нещо.

— Разбира се, Рик. Питай.

Той ми хвърли кос поглед, после протегна ръка надолу към контролното табло и щракна запалката.

Замислих се за един цял, дълъг миг — каквито са миговете в Минесота.

— Откъде идват парите?

Пътувахме в продължение на близо два километра, преди да отговори.

Намирахме се в „Алфа Ромео“-то на Франсиско, само двамата, носейки се плавно по магистралата от Марсилия за Париж, и ако той пуснеше записа на „Роден в САЩ“ само още веднъж, вероятно щеше да ми потече кръв от носа.

Бяха минали три дни, откакто Дърк Ван Дер Хау беше застрелян, и досега Мечът на справедливостта вече се чувстваше съвсем непобедим, защото вестниците бяха започнали да обсъждат други въпроси, а от полицията се почесваха по задръстените с компютърна информация, събиращи сведения глави, затормозени от липсата, на каквито и било неопровержими следи.

— Откъде идват парите — повтори накрая Франсиско, като барабанеше с пръсти по волана.

— Да — казах.

Магистралата се точеше с бръмчене покрай нас. Широка, права, френска.

— Защо искаш да знаеш?

Свих рамене.

— Просто… нали знаеш… само си мислех.

Той се засмя като някакъв откачен фен на рокендрола.

— Рики, приятелю, не мисли. Просто действай. Добре се справяш с правенето на нещата. Придържай се към това.

Аз също се засмях, защото това беше начинът на Франсиско да ме накара да се почувствам добре. Ако беше петнайсетина сантиметра по-висок, щеше да ми разроши косата като великодушен по-голям брат.

— Да, и въпреки това просто си мислех…

Млъкнах. За трийсет секунди и двамата седнахме по-изправени на местата си, когато една тъмносиня полицейска кола „Пежо“ мина бавно покрай нас. Франсиско отпусна частично педала за газта.

— Мислех си — казах, — както например, когато платих сметката в хотела, нали знаеш… и си помислих, един вид… това са много пари… нали знаеш… ние шестимата… хотели и такива неща… самолетни билети… много пари. И си помислих… ами откъде идват тези пари? Знаеш — все пак някой плаща, нали така?

Франсиско кимна мъдро, сякаш се опитваше да ми помогне с някакъв сложен проблем, засягащ гаджетата.

— Разбира се, Рики. Някой плаща. Някой трябва да плаща, през цялото време.

— Именно — казах. — Това си мислех. Някой трябва да плаща. Затова един вид се запитах… нали се сещаш… кой?

Известно време той остана загледан напред, после бавно се обърна и ме погледна. Гледа ме продължително. Толкова продължително, че трябваше непрекъснато да хвърлям бързи погледи към пътя, за да съм сигурен, че пред нас няма колона профучаващи камиони.

Между тези погледи се обърнах към него с възможно най-глупава сияйна усмивка. Рики не е опасен — опитвах се да кажа. Рики е честен пехотинец. Рики е простоват човечец, който само иска да знае кой му плаща надниците. Рики не е — никога не е бил, и никога няма да бъде заплаха.

Усмихнах се нервно.

— Ще гледаш ли пътя? — попитах. — Искам да кажа, ами… нали знаеш.

Франсиско дъвка устната си една минута, после изведнъж се засмя заедно е мен и се обърна отново с лице към пътя.

— Помниш ли Грег? — попита с весел, напевен тон.

Намръщих се силно, защото освен ако едно нещо не се е случило през последните няколко часа, Рики не е сигурен дали може да си го спомни особено добре.

— Грег — повтори той. — С поршето. С пурите. Снима те за паспорта.

Изчаках малко, а после кимнах отривисто.

— Ама разбира се, Грег, спомням си го — казах. — Караше „Порше“.

Франсиско се усмихна. Може би си мислеше, че няма значение какво ми казва, защото докато стигнем до Париж, ще съм го забравил.

— Точно същият. Е, та този Грег е умно момче.

— Така ли? — казах, сякаш това беше ново понятие за мен.

— О, определено — каза Франсиско. — Много умно. Умно момче с пари. Умно момче, което притежава много неща.

За известно време се замислих за това.

— На мен ми се струва задник — казах.

Франсиско ме погледна изненадано, после нададе гръмък, изпълнен е възхищение смях и стовари юмрук върху волана.

— Разбира се, че е задник — извика. — Шибан задник, да.

Засмях се заедно с него, грейнал от гордост, че съм казал нещо, което да се хареса на шефа. Накрая постепенно и двамата се успокоихме, а после той протегна ръка и спря касетата на Брус Спрингстийн. Идваше ми да го целуна.

— Грег работи с един друг човек — каза Франсиско и лицето му внезапно стана сериозно. — В Цюрих. Те се нещо като финансисти. Придвижват парични суми, сключват сделки, вършат многобройни големи неща. Най-различни неща. Нали се сещаш? — Той ме погледна косо, а аз чинно се намръщих в отговор, показвайки сериозна съсредоточеност. Изглежда, той искаше точно това. — Та, както и да е, на Грег му се обаждат. Със съобщение за постъпващи пари. И му се казва — прави с тях това, прави онова. Спестявай ги. Губи ги. Каквото искаш.

— Искаш да кажеш един вид, че имаме банкова сметка? — попитах ухилено.

Франсиско също се ухили.

— Разбира се, имаме банкова сметка, Рики. Имаме много банкови сметки.

Поклатих глава, чудейки се колко изобретателно беше всичко това, а после отново се намръщих.

— Значи Грег плаща пари за нас, така ли? Но не свои пари?

— Не, не свои пари. Занимава се с тях, взема си дела. Мисля, че този дял е доста голям, като се има предвид, че кара „Порше“, а всичко, което имам аз, е тази шибана „Алфа“. Но това не са негови пари.

— Тогава кой? — попитах. Вероятно твърде бързо. — Искам да кажа един човек ли? Или много хора, или какво?

— Един човек — каза Франсиско, след това ми отправи последен, продължителен, решаващ поглед — пресмяташе ме колко струвам, преценяваше ме, — като се опитваше да си спомни всичките пъти, в които го бях подразнил, всичките пъти, когато му бях угодил; пресмятайки дали съм направил достатъчно, за да си заслужа това едничко късче информация, която нямах нито право, нито причина да знам. После подсмръкна — това беше нещо, което Франсиско винаги правеше, когато се готвеше да каже нещо важно.

— Не му знам името — каза. — Истинското му име, искам да кажа. Но използва едно име за парите. В банките.

— Да? — казах.

Опитвах се да се престоря, че не съм затаил дъх. Сега Сиско ме дразнеше, нарочно протакайки цялата работа просто за забавление.

— Да? — повторих.

— Името е Лукас — каза той най-сетне. — Майкъл Лукас.

Кимнах.

— Страхотно — казах.

След малко облегнах глава на прозореца и се престорих, че спя.

Има нещо, помислих си, докато с трясък се носехме по пътя към Париж, и Бог знае какво беше то. В действие е някаква странна философия. Просто не си бях дал сметка за това преди.

Винаги бях приемал, че „Не убивай“ е най-важната заповед в списъка. Голямата. Да пожелаеш осела на ближния си очевидно беше нещо, което трябваше да се избягва; също и прелюбодейството, проявата на неуважение към баща си и майка си и кланянето пред кумири.

Но „Не убивай“ — ето на това се казва заповед. Именно тя е тази, която всеки може да запомни, защото изглежда най-справедливата, най-истинската, най-категоричната.

Божията заповед, която всички забравят, е онази, забраняваща да лъжесвидетелстваш срещу ближния си. В сравнение с „Не убивай“ тя изглежда незначителна. Като критикуване за дреболии. Като неправилно паркиране.

Но когато я хвърлят в лицето ви, и когато стомахът ви реагира на нея секунди преди мозъкът ви дори да е успял да смели чутото, осъзнавате, че животът, моралът, ценностите — всичко това просто не действа така, както сте си мислили.

Мурда простреля Майк Лукас в гърлото и това беше едно от най-лошите неща, които съм виждал, в живота си, за който не може да се каже, че не е белязан от гледките на ужасни и лоши неща. Но когато Мурда реши за удобство или за забавление, или заради административната подреденост да лъжесвидетелства срещу човека, когото беше убил — да отнеме живота му не само в чисто физически, а и в морален смисъл; да отнеме съществуването му, спомена за него, репутацията му, като използва името му и го очерни само за да прикрие собствените си следи — за да може да припише вината за онова, което щеше да последва, на един двайсет и осем годишен мъж от ЦРУ, който беше малко мръднал, е това беше моментът, в който за мен нещата започнаха да се променят.

Това беше моментът, когато започнах наистина да се ядосвам.