Хю Лори
Търговецът на оръжие (12)

Единайсет

Не съществува друг грях, освен глупостта.

Оскар Уайлд

Рони и аз се върнахме с колата в апартамента й в далечния край на Кингс Роуд и минахме покрай него по дузина пъти във всяка посока. Не проверявахме дали ни наблюдават, просто търсехме място за паркиране. Това беше времето от денонощието, когато притежаващите коли лондончани — а това ще рече повечето от тях — си плащат скъпо и прескъпо за тази привилегия — времето спира или тръгва обратно, или прави някакво друго шибано нещо, което не е в съответствие с обичайните правила на вселената — и всички онези телевизионни реклами, които показват как разни сексапилно изглеждащи спортни коли се стрелкат по пусти селски пътища, започват да ви дразнят малко. Мен, разбира се, не ме дразнят, защото карам мотоциклет. Да се придвижваш на две колела е супер, на четири — ужас.

След като тя най-сетне успя да вмъкне колата на едно място за паркиране, обсъдихме дали да не се върнем с такси до апартамента й, но решихме, че вечерта е достатъчно приятна и че и на двамата ще ни хареса да се поразходим. Или по-скоро на Рони щеше да й е приятно да се разходи. На хора като Рони винаги им е приятно да походят, а на хора като мен винаги им допадат хора като Рони, затова и двамата си сложихме по чифт яки и издръжливи на ходене крака и потеглихме. По пътя й разказах накратко за случилото се на Лайъл Стрийт, а тя слушаше в почти благоговейно мълчание. Слушаше задълбочено думите ми по начин, по който хората, особено жените, обикновено не ме слушат. Те обикновено ме слушат разсеяно, патят си от това, че не са ме слушали, и накрая обвиняват мен за това.

Но Рони беше различна по някакъв начин. Различна, защото явно смяташе, че аз съм различен.

Когато най-сетне се добрахме обратно до апартамента й, тя отключи входната врата, отстъпи встрани и попита с глас странно напомнящ този на малко момиченце, дали ще имам нещо против да вляза пръв. Погледнах я за миг. Мисля, че може би искаше да прецени колко сериозна е цялата работа, сякаш все още не беше напълно сигурна по отношение на нея или на мен: затова аз си придадох мрачно изражение и минах през апартамента с нещо, което според мен напомняше маниера на Клинт Истууд — отварях вратите е крак, внезапно разтварях шкафовете, — докато тя стоеше в коридора, с бузи, по които бяха избили червени петна.

В кухнята възкликнах:

— О, Боже.

Рони ахна уплашено, а после изтича напред и надникна покрай вратата.

— Това спагети болонезе ли са? — попитах и вдигнах дървена лъжица, пълна с нещо старо и неопределимо.

Тя изцъка недоволно е език, а след това се засмя облекчено и аз също се засмях, и изведнъж изглеждахме като много стари приятели. Дори като близки приятели. Затова очевидно трябваше да я попитам.

— Кога се връща той?

Тя ме погледна и леко се изчерви, после отново започна да стърже сос болонезе от тенджерата.

— Кога се връща кой?

— Рони — казах. Заобиколих, докато повече или по-малко застанах пред нея. — Ти си много добре сложена, но гърдите ти определено не са толкова големи, че да ти трябва мъжки костюм четирийсет и четвърти размер. А дори така да беше, пак нямаше да носиш кой знае колко еднакви раирани костюми.

Тя хвърли поглед към спалнята, спомняйки си гардеробите, а след това отиде до мивката и пусна гореща вода върху тенджерата.

— Едно питие? — попита, без да се обръща.

Тя измъкна бутилка водка, докато аз разхвърлях кубчета лед по целия под на кухнята и в крайна сметка реши да ми каже, че приятелят й, който както вероятно можех да се досетя, бил някакъв брокер в Сити, не оставал в апартамента всяка вечер, а когато го правел, никога не отивал там преди десет вечерта. Честно, ако бях получавал по една лира за всеки път, когато някоя жена ми е казвала това, досега щях да имам поне три лири. Последния път, когато това се случи, приятелят се върна в седем — „Никога преди не е правил така“ — и ме удари с един стол.

От тона, а също и от думите й, заключих, че отношенията не вървяха така плавно, както можеха, и въпреки любопитството си, помислих, че вероятно ще е най-добре да сменя темата.

Когато се настанихме на канапето, е приятно подрънкващи ледени кубчета в чашите, започнах да й излагам малко по-подробна версия на събитията — която започваше с Амстердам и завършваше с Лайъл Стрийт, но без частта за хеликоптерите и „Специализации“. Дори и при това положение историята не беше никак лоша, изобилстваща с прояви на отчаяна храброст, а добавих и някои дръзки неща, които не бях извършил в действителност, но звучаха добре просто за да запазя страхотното й мнение за мен. След като свърших, тя леко сбърчи чело.

— Но не си намерил папката? — попита с разочаровано изражение.

— Не — казах. — Което не означава, че не е там. Ако Сара наистина е искала да я скрие в къщата, на цял екип строители е щяла да им трябва седмица да претърсят мястото както трябва.

— Е, аз претърсих галерията и там определено няма нищо. Оставила е някои книжа, но всичките са само във връзка с работата. — Тя се приближи до масата и отвори куфарчето си. — Обаче намерих дневника й, ако това е от някаква полза.

Не знам дали говореше сериозно за това. Сигурно е чела достатъчно романи на Агата Кристи, за да знае, че намирането на дневници почти винаги е от полза.

Но може би не и този на Сара. Беше подвързана е кожа тетрадка е размер А4, произведена от някаква благотворителна организация за борба с фиброзните кисти, и не ми казваше много неща за притежателката си, за които не бих се досетил и сам. Тя приемаше работата си сериозно, обядваше оскъдно, не слагаше кръгчета вместо точки над буквата i, но си драскаше завъртулки, докато говореше по телефона. Не беше направила много планове за идните месеци, а последната вписана бележка гласеше просто: „КЕД/ или ЧЕД/ ОК 7.30“. Като прелистих назад към предишните седмици, видях, че същото е отбелязано още три пъти преди това: веднъж за 7.30 и два пъти — за 12.15.

— Някаква представа кой е това? — обърнах се към Рони, като й показах бележката. — Чарли? Колин? Карл, Клайв, Клариса, Кармен? — Вече не се сещах за женски имена, започващи с буквата „К“.

Рони се намръщи.

— За какво й е да пише инициала на второто име?

— Представа си нямам — казах.

— Искам да кажа, ако името е „Чарли Дънс“, защо просто не напише „ЧД“?

Погледнах надолу към страницата.

— Чарли Етерингтън-Дънс? Бог знае. Това е твоя територия.

— Какво трябва да значи това? — Изненадващо бързо се засягаше.

— Съжалявам, просто искам да кажа… нали се сещаш, представям си, че си разменяш любезности с разни яки мъжаги… — гласът ми заглъхна. Виждах, че на Рони не й хареса това.

— Да, а освен това имам префърцунен глас, и префърцунена работа, а гаджето ми работи в центъра. — Тя стана и отиде да си сипе още една водка. На мен не ми предложи, и изпитах определеното чувство, че плащам за нечии други престъпления.

— Виж, съжалявам — казах. — Нищо лошо нямах предвид с това.

— Не мога да променя начина, по който звучи гласът ми, Томас — каза тя. — Или начина, по който изглеждам. — Тя отпи голяма глътка водка и продължи да стои с гръб към мен.

— Какво има да променяш? Звучиш страхотно, изгледаш дори още по-страхотно.

— О, я млъквай.

— След минутка — казах. — Защо толкова се ядосваш заради това?

Тя въздъхна и отново седна.

— Защото ме отегчава, ето защо. Половината от хората, които срещам, никога не ме приемат насериозно заради начина, по който говоря, а пък другата половина ме приемат насериозно единствено заради начина, по който говоря. След известно време това започва да ти лази по нервите.

— Е, добре, знам, че това ще прозвучи доста ласкателно, но аз те приемам сериозно.

— Наистина ли?

— Разбира се. Невероятно сериозно. — Изчаках малко. — Не ме тревожи това, че си надута кучка.

Тя ме гледа в продължение на един доста дълъг миг, през който започнах да си мисля, че може би съм сгрешил и че тя се кани да метне с нещо. После внезапно се засмя и разтърси глава, и аз се почувствах много по-добре. Надявам се, и тя също.

Около шест часа телефонът звънна, и от начина, по който Рони държеше слушалката, се досетих, че се обажда приятелят й, за да съобщи кога ще си пристигне. Тя се взираше в пода, и непрекъснато повтаряше „да, да“ или защото аз бях в стаята, или защото отношенията им бяха стигнали този етап. Взех си якето и занесох чашата си в кухнята. Измих я и я изсуших, да не би тя да забрави да го направи, и тъкмо я прибирах в бюфета, когато Рони се появи.

— Ще ми се обадиш ли? — Изглеждаше малко тъжна. Може би и аз изглеждах така.

— Можеш да се обзаложиш — казах.

Оставих я да реже лук, подготвяйки се за завръщането на брокера, и излязох от апартамента. Очевидно уговорката беше тя да му приготвя вечеря, а той да й прави закуска. Като се има предвид, че Рони беше от хората, които наричат две резенчета грейпфрут „истинско пиршество“, подозирам, че той беше извлякъл по-голяма полза от сделката.

Ама наистина. Мъже.

Едно такси ме откара по Кингс Роуд в Уест Енд и към шест и половина се мотаех безцелно пред Министерството на отбраната. Двама полицаи ме наблюдаваха как крача нагоре-надолу, но аз се бях въоръжил с карта и фотоапарат за еднократна употреба и снимах гълъбите с достатъчно тъпо изражение, за да разсея поводите им за тревога. Бях се сблъскал с много по-големи подозрения от страна на продавача в магазина, когато му поисках карта и казах, че не ме интересува на кой град е.

Не бях направил други приготовления за обиколката и определено не исках гласът ми да бъде записан на каквото и да било входящо телефонно обаждане до министерството. Поемах риск, преценявайки О’Нийл като тъпак, и от първото ми проучване изглеждаше, че преценката ми е била правилна. Седмият етаж, ъгловият офис. Среднощната лампа на О’Нийл светеше ярко. Задължителните мрежести завеси, каквито висяха на прозорците на всички „чувствителни“ правителствени сгради, може и да не ви позволят да снимате с телеобектив, но не могат да попречат на светлината да се вижда от улицата.

Едно време в бурните дни на Студената война някакъв некадърник в един от отделите за наблюдаване на сигурността постановил всички „подлежащи на планирано нападение“ служби да оставят осветлението си включено по двайсет и четири часа в денонощието, за да попречат на вражеските агенти да проследят кой къде работи и по колко време. По онова време идеята била приветствана с кимане на глави и потупвания по гърба, и многобройни промърморени предсказания, че „този приятел Карътърс ще стигне далече, помнете ми думите“ — тоест, докато сметките за електричество започнали да се влачат по пода на съответните финансови отдели, при което идеята, а с нея и Карътърс много изискано били изритани.

О’Нийл изникна от главния вход на министерството в седем и десет. Кимна на охранителя, който не му обърна внимание, и излезе навън в здрача на Уайтхол. Носеше дипломатическо куфарче, което беше странно — защото никой не би го оставил да излезе от сградата, носейки нещо по-важно от няколко листа тоалетна хартия — затова може би той беше един от онези странни хора, които носят дипломатическо куфарче само за фасон. Не знам.

Оставих го да се отдалечи на няколкостотин ярда от министерството, преди да тръгна след него и трябваше да полагам големи усилия да поддържам бавно темпо, защото О’Нийл вървеше особено бавно. Човек би си помислил, че се наслаждава на хубавото време, ако имаше нещо за наслаждаване.

Едва след като пресече „Мол“ и започна да се забързва, си дадох сметка, че се разхождаше, играейки ролята на дебнещия тигър от Уайтхол, повелител на всичко, което се ширеше пред погледа му, посветен в свръхважни държавни тайни, всяка от които щеше да изкара акъла на средностатистическия безгрижно зяпащ турист, ако само знаеше. Щом излезе от джунглата и пристъпи в откритата савана, вече не си струваше да си прави труда, затова започна да върви нормално. О’Нийл беше човек, към когото можехте да изпитате съжаление, ако имате достатъчно време.

Не знам защо, но бях очаквал, че ще си отиде право вкъщи. Представях си терасовидно разположена къща в Пътни, където някоя многострадална съпруга му предлагаше шери и печена треска и му гладеше ризите, докато той сумтеше и клатеше глава, гледайки телевизионните новини, сякаш всяка дума от тях имаше за него допълнително, по-мрачно значение. Вместо това той се изкачи бързо по стълбите покрай административната сграда на Гражданската авиация, свърна в „Пол Мол“ и влезе в „Травълърс Клъб“.

Беше безсмислено да пробвам някакви трикове тук. Гледах през остъклените врати, докато О’Нийл помоли портиера да провери преградата му за писма, която беше празна, и когато го видях как сваля палтото си и влиза в бара, прецених, че е безопасно да го оставя за малко.

Купих си чипс и хамбургер от една будка на Хеймаркет и се пошлях малко, дъвчейки пътьом, като гледах как хора в светли ризи влизат да гледат мюзикли, които май вървяха откакто се бях родил. Докато вървях, върху раменете ми започна да се наслагва някаква потиснатост, и сепнато осъзнах, че правех абсолютно същото като О’Нийл — гледах на ближния си с някакво уморено, цинично чувство, което сякаш казваше: „ех, вие, мухльовци нещастни, само да знаехте“. Рязко се изтръгнах от това чувство и метнах хамбургера в едно кошче за боклук.

Той излезе в осем и половина и тръгна нагоре по Хеймаркет към Пикадили. Оттам продължи по Шафтсбъри Авеню, после свърна наляво и влезе в Сохо, където звънливата глъчка на отиващите на театър хора отстъпи място на по-басовите звуци, долитащи от шикозните барове и стриптийз клубовете. На вратите се мотаеха мъже с увиснали огромни мустаци, които промърмориха нещо за „сексапилни представления“, докато отминавах.

О’Нийл също беше блъскан от портиерите, но той явно знаеше къде отива и нито веднъж не обърна глава да погледне към рекламираните стоки. Вместо това се отклони наляво и надясно няколко пъти, без нито веднъж да погледне назад, докато стигна своя оазис — „Шала“. Обърна се и влезе право вътре.

Продължих до края на улицата, помотах се една минута, после поех обратно да се възхитя на интригуващата фасада на „Шала“. Думите „На живо“, „Момичета“, „Еротично“, „Танцуване“ и „Секси“ бяха изписани в произволен ред с боя по вратата, сякаш ви подканваха да се опитате да сглобите изречение от тях, и се виждаха половин дузина избелели моментални снимки на жени по бельо, сложени в стъклена витрина. На вратата се беше облегнало момиче в тясна кожена пола и аз й се усмихнах по начин, който казваше, че съм от Норвегия и, да, „Шала“ ми се струва най-подходящото място да се освежа след един тежък ден на норвежец. Със същия успех можех да изкрещя, че току-що съм влязъл с огнехвъргачка. Съмнявам се дали и в този случай щеше да направи нещо повече от това да изпърха с единия си клепач. Или пък дали изобщо можеше да изпърха с него под тежестта на целия този грим.

Платих й петнайсет лири и попълних формуляр за членство на името на Ларс Петерсен, чрез Отдела за борба с порока, Ню Скотланд Ярд и изприпках надолу по стълбите в сутерена, за да видя точно колко живи, сексапилни, еротични и танцуващи момичета може да предложи „Шала“.

Беше окаян вертеп. Много, ама наистина много окаян. Управата отдавна бе решила, че намаляването на светлините е евтина алтернатива на почистването на мястото, и непрекъснато имах чувството, че някоя от плочките на пода ще се измъкне и ще я отнеса, забита в подметката си. Двайсетина маси бяха подредени около малка сцена, на която три момичета с изцъклени очи подскачаха в ритъма на силна музика. Таванът беше толкова нисък, че най-високата от тях трябваше да танцува приведена, но изненадващо, като се има предвид, че и трите бяха голи, а музиката беше на „Би Джийс“, те изпълняваха целия номер с прилична доза достойнство.

О’Нийл седеше на маса отпред и явно си беше харесал момичето вляво — създание с нездрав цвят на лицето, което ми изглеждаше така, сякаш щяха да й дойдат добре една голяма порция пай с месо и бъбреци и един хубав сън през нощта. Не отделяше очи от стената в дъното на клуба и не се усмихна нито веднъж.

— Какво да бъде?

Мъж с циреи по врата се беше навел към мен през бара.

— Уиски, моля — казах и се обърнах към сцената.

— Пет лири.

Обърнах се да го погледна.

— Моля?

— Пет лири за уискито. Трябва да платите сега.

— Не мисля, че трябва — казах. — Дайте ми уискито. Тогава ще ви платя.

— Първо платете.

— Първо ти се начукай отзад с градинско гребло. — Усмихнах се, за да не прозвуча чак толкова заядливо. Той донесе уискито. Платих му пет лири.

След десет минути, прекарани в бара, реших, че О’Нийл е дошъл само да се наслади на представлението. Не поглеждаше към часовника си или към вратата, и пиеше джин достатъчно невъздържано, за да ме убеди, че определено е решил да му отпусне края. Допих питието си и като се провирах през бара с рамото напред, се приближих до масата му.

— Не ми казвайте. Тя ви е племенница и прави това само за да може да си вземе членската карта за сдружението на актьорите и да постъпи в Кралската Шекспирова трупа. — О’Нийл се обърна и се втренчи в мен, а аз издърпах един стол и седнах. — Здравейте — казах.

— Какво правиш тук? — попита ядосано той. Мисля, че по-скоро беше малко смутен.

— Чакайте — казах. — Това със сигурност е погрешният начин. Би трябвало вие да кажете „Здравей“, а аз да попитам: „Какво правите тук?“

— Къде, по дяволите, беше, Ланг?

— О, тук-там — кацах. — Както знаете, аз съм като цветче, разнасяно във въздуха от есенните ветрове. Би трябвало да го пише в досието ми.

— Проследил си ме дотук.

— Тц, не. „Проследявам“ е много грозна дума. Предпочитам „изнудване“.

— Какво?

— Но, разбира се, това означава нещо напълно различно. Затова, добре, нека да кажем, че съм ви проследил дотук.

Беше започнал да се оглежда из помещението, опитвайки се да види дали водя със себе си едри приятели. Или може би търсеше с поглед собствените си едри приятели. Наведе се напред и ми изсъска:

— Много, ама много сериозно си загазил, Ланг. Честно е поне да те предупредя за това.

— Да, мисля, че вероятно сте прав — казах. — Едно от нещата, в които определено се намирам, е много сериозна беда. А другото е стриптийз клуб. Заедно с висш правителствен служител, който ще остане безименен поне в продължение на час.

Той се облегна назад в стола си, а по лицето му се разля странна злобна гримаса. Веждите бяха повдигнати, а устата — извита нагоре. Осъзнах, че това беше началото на усмивка. Отработена усмивка.

— О, Боже — възкликна той. — Ти наистина се опитваш да ме изнудваш. Това е направо трогателно.

— Така ли? Е, няма да търпим това.

— Имам среща с някого тук. Изборът за мястото на срещата не беше мой. — Той пресуши третия си джин. — Сега ще съм ти страшно задължен, ако благоволиш да се изметеш нанякъде, за да не ми се налага да викам портиера и да го карам да те изхвърли.

Фоновото озвучаване грубо беше преминало във високо изпълнявана, но тъпа кавър версия на „Каква полза има от войната?“, а племенницата на О’Нийл се придвижи надолу по предния край на сцената и започна да поклаща вагината си към нас, почти в такт с музиката.

— О, не знам — казах. — Мисля, че тук много ми харесва.

— Ланг, предупреждавам те. В този момент нямаш почти никакъв кредит в банката. Имам важна среща тук и ако я провалиш, или ми създадеш каквито и да било неудобства, ще поставя сметката ти под запор. Ясен ли съм?

— Капитан Мейнуоринг — казах. — Ето за кого ми напомняте.

— Ланг, за последен път…

Млъкна, когато видя „Валтера“ на Сара. Мисля, че на негово място вероятно и аз щях да направя същото.

— Май каза, че не носиш огнестрелни оръжия — каза той след малко. Беше нервен, но се опитваше да не го показва.

— Жертва съм на модата — казах. — Някой ми каза, че са на мода тази година и просто трябваше да си взема един. — Започнах да си свалям якето. Племенницата беше само на няколко стъпки от нас, но още зяпаше задната стена.

— Няма да стреляш тук, Ланг. Не вярвам да си напълно ненормален.

Стегнато свих якето на топка и пъхнах пистолета в една от гънките.

— О, такъв съм — казах. — Напълно. Томас „Бясното куче“ Ланг, така ми викаха едно време.

— Започвам…

Празната чаша на О’Нийл експлодира. По масата и върху пода се пръснаха късчета стъкло. Той пребледня много силно.

— Боже мой… — заекна.

Тайната е в чувството за ритъм. Или го имаш, или го нямаш. Стрелях в такт с един от силните смазващи акорди на „Война“ и не произведох повече шум, отколкото ако облизвах пощенски плик. Ако го правеше племенницата, щеше да стреля при някой от слабите акорди и да провали всичко.

— Още едно питие? — попитах и запалих цигара, за да прикрия миризмата на изгорял барут. — Аз черпя.

„Война“ най-сетне свърши и трите момичета слязоха с леки стъпки от сцената, за да бъдат заместени от двойка, чието изпълнение разчиташе предимно на ударите с камшик. Беше съвсем очевидно, че са брат и сестра, и разликата във възрастта им сигурно беше поне сто години. Заради ниския таван камшикът на мъжа беше само три стъпки дълъг, но той го размахваше, сякаш беше трийсет стъпки, шибайки сестра си в такт с мелодията на „Ние сме шампионите“. О’Нийл целомъдрено отпиваше от нов джин с тоник.

— Сега — казах, намествайки якето върху масата — искам от вас едно-единствено нещо.

— Върви в ада.

— Със сигурност ще отида и ще се погрижа стаята ви да е готова. Но трябва да знам какво сте направили със Сара Улф.

Той замръзна както беше вдигнал чашата си да отпие, и се обърна към мен, искрено озадачен.

— Какво съм направил аз с нея? Какво, за Бога, те кара да мислиш, че съм направил с нея каквото и да било?

— Изчезнала е — казах.

— Изчезнала, значи. Това, предполагам, е мелодраматичен начин да кажеш, че не можеш да я намериш?

— Баща й е мъртъв — казах. — Знаехте ли това?

Той се вгледа продължително в мен.

— Да, знаех — каза. — Това, което ме интересува, е ти как си разбрал.

— Вие пръв.

Но О’Нийл започваше да събира дързост, и когато приближих якето до него, той не трепна.

— Ти си го убил — каза отчасти ядосано, отчасти доволно. — Това е, нали? Томас Ланг, храбър наемник, наистина е довел нещата докрай и е застрелял човек. Е, мой скъпи приятелю, надявам се да си даваш сметка, че ще ти е адски трудно да се измъкнеш от тази каша.

— Какво е „Специализации“?

Гневът, а също и удоволствието, постепенно се оттеглиха от лицето му. Нямаше вид, че се кани да отговори, затова реших да продължа да упорствам.

— Ще ви кажа какво според мен са тези „Специализации“ — казах, — а вие можете да ми давате точки по десетобалната система доколко съм уцелил.

О’Нийл седеше, без да помръдва.

— Първо, за различните хора „Специализации“ означава различни неща. За една група това означава разработването и пласирането на пазара на нов тип военен хеликоптер. Много таен, очевидно. Способен да причини много щети, вероятно. Много незаконен — е, това вероятно не. За друга група — и именно тук нещата започват да стават наистина интересни — „Специализации“ се отнася до инсценирането на терористична операция, което ще позволи на създателите на този хеликоптер да покажат играчката си в благоприятна светлина. Като убиват хора. И като натрупат наистина внушителна сума пари от появилия се в резултат наплив от ентусиазирани купувачи. Много тайно, много неприятно и невъобразимо незаконно. Александър Улф е надушил за тази втора група хора, решил е, че не може да ги остави да им се размине, и започнал да им досажда. Затова хората от втората група, част от които може би заемат легитимни постове в разузнавателната общност, започват да споменават Улф на коктейлни сбирки като трафикант на наркотици, за да очернят името му и да провалят всяка малка кампания, която евентуално би подхванал. А когато това не е свършило работа, са заплашили да го убият. И когато и това не е подействало, наистина са го убили. И може би са убили и дъщеря му.

О’Нийл още не се беше помръднал.

— Но хората, към които наистина изпитвам съжаление в цялата тази история — казах, — освен двамата Улф очевидно са всички, които си мислят, че принадлежат към първата група — не незаконно действащи, но през цялото време подпомагащи, насърчаващи и по всякакъв друг начин оказващи подкрепа на втората, много незаконно действаща група, без дори да го съзнават. Бих казал, че всеки, който е в това положение, определено е затънал сериозно.

Сега той гледаше над рамото ми. За пръв път, откакто се бях запознал с него, не можех да се досетя какво си мисли.

— Е, това е — казах. — Аз лично си мислех, че това е чудесна практика, но сега да минем към Джудит и мнението на съдиите.

Но той все така не отговаряше. Затова се обърнах и проследих погледа му към входа на клуба, където един от портиерите стоеше и сочеше към нашата маса. Видях го да кимва и да се отдръпва назад, и стройната, властна фигура на Барнс, Ръсел П. влезе с широки крачки в помещението и се отправи към нас.

Застрелях ги и двамата на място, и хванах следващия самолет за Канада, където се ожених за жена на име Мери — Бет и започнах успешен бизнес с керамични изделия.

Поне това трябваше да направя.