Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (9)

9.

След вечерята Докс настоя да отидем на гоу-гоу бар в Патпонг. На мен не ми се щеше, но просто трябваше да приема, че този човек е достатъчно голям, за да носи многообразие в себе си: смъртоносен и гръмогласен; културен и груб; проницателен и повърхностен. А репликата му, че се чувства добре сам със себе си, разбира се, беше вярна. Може би аз не бях честен с него. Реших да се опитам да му се доверя повече. Мисълта беше непривична и някак неудобна, но ми се струваше правилната.

Влязох в едно интернет кафе да проверя плановете на Дилайла. Очакваше ме съобщение от нея: пристигаше в Банкок с полета на „Ер Франс“ утре следобед в 16,35. Добре. Направих резервациите за Докс, върнах се в „Сукотай“, взех си гореща вана в чудесно обзаведената баня, легнах и поспах.

Но сънят ми беше неспокоен. Сънувах, че отново съм дете, че съм в апартамента, където бях израсъл, и че нещо ме преследваше из стаите. Виках родителите си, но никой не идваше, и умирах от ужас, че съм сам. Баща ми имаше един катана — дълъг японски меч, — беше ми казвал, че е принадлежал на прадядо ми. Мечът стоеше на церемониална поставка в спалнята на родителите ми и аз изтичах там и затръшвах вратата зад гърба си. Посегнах да грабна катаната, но вместо един имаше два меча и аз не можех да реша кой от двата да взема. Замръзнах. Съзнанието ми крещеше: „Вземи единия! Който и да е!“, но аз не помръдвах. И тогава вратата започна да се отваря…

Събудих се и се свих седнал на леглото. Останах така доста време, затаил дъх, със засъхваща по тялото пот, в опит да се отърся от съня и да дойда на себе си. Накрая станах, използвах тоалетната и си взех още една вана.

Но тя изобщо не ми помогна да заспя. Дълго време лежах и размишлявах. Разтревожих се, че отново бях замръзнал, макар и в съня си. Двата меча бяха ясни — объркване пред изобилието от възможности, когато си в опасност, така поне си мислех. Но аз не можах да избера нито единия, нито другия. Ако не се бях събудил, онова, което ме преследваше в съня ми, щеше да ме убие.

 

Следобеда на другия ден с Докс отидохме на летището рано, за да имаме време да набележим маршрут против проследяване и да го обходим. Използвахме радиостанциите от Манила. Ако се налагаше да ме предупреди за нещо, Докс щеше да го направи от разстояние и право в ухото ми. Така имаше по-добри възможности да ме предпази, отколкото ако не разполагахме с устройствата.

Пред залата за митническа проверка се тълпяха купища посрещачи: семейства — тайландци и чужденци; шофьори на хотелски лимузини; туристи с раници, сандали и мазни коси, любители на авантюрите от Европа и Австралия. Никой не задейства радара ми, но тълпата беше прекалено гъста, за да съм сигурен. Ако се появеше неприятност, сигурно щеше да прилича на израелец. В крайна сметка първоначалната причина хората на Дилайла да се свържат с мен беше липсата им на азиатски ресурси. Разбира се, „липсата“ беше относително понятие: Израел разполагаше с контакти в Тайланд — като се почне от търговците на скъпоценни камъни и нелегалната търговия с оръжие, и се стигне до групировки като „Тамилските тигри“ в Шри Ланка. Но ако искаха да действат достатъчно бързо, за да се възползват от евентуално предоставената им от Дилайла информация, едва ли щяха да прибегнат до външна помощ. Което съвсем не означаваше, че не обръщах внимание на хората, които не отговаряха на профила. Полезно е обаче в хода на действието да има някакви насоки.

Застанах възможно най-далеч вдясно от изхода, откъдето щях да я видя, като излезе от митническата проверка, но тя трудно би успяла да ме забележи. Докс застана няколко метра по-назад и вляво от мен, но когато рутинно проверих местонахождението му, ми отне цяла секунда да го забележа, въпреки че знаех как изглежда и накъде да гледам. Наистина притежаваше снайперисткото умение да се слива с обстановката.

Имаше две възможности: първо, израелците да са поставили човек пред изхода от митническата проверка, по времето, когато бях казал на Дилайла, че ще я посрещна. Второ, заедно с нея в самолета да пътува човек, който да я следва и да свърши работата. Втората възможност ми се стори по-вероятна, а и с нея щях да се справя по-лесно. По-вероятна, защото предполагаемият им недостиг на азиатски ресурси щеше да попречи да изпратят тук човек толкова бързо; по-лесна за справяне, защото който и да следваше Дилайла, трудно щеше да остане незабелязан, след като аз я поемех. И в двата случая не се тревожех ненужно от евентуални действия на самото летище. Наблюдението, мерките за сигурност и проверките на входовете и изходите правеха почти невъзможна една чиста операция на това място.

Самолетът кацна десет минути преди разписанието и сред тълпата не настъпи нищо необичайно. Видях Дилайла веднага щом излезе. Беше облечена в тъмносин костюм и кафяви обувки с удобен ток, а русата й коса беше вързана на опашка. Беше преметнала през лявото си рамо сак от крокодилска кожа, а дамската си чанта беше хванала удобно с другата си ръка. Обичайната й запазена марка — зашеметяващ вид, пари, увереност, стил. Аз знаех, че притежава и много други качества, но тази самоличност й отиваше.

Бръкнах в джоба си и изключих радиостанцията, след което включих миниатюрния детектор за подслушватели, който Хари беше направил за мен в Токио и на който разчитах оттогава досега. Радиостанцията щеше да задейства детектора, а аз исках да съм сигурен, че Дилайла не носи предавател.

Тя се огледа, видя ме и се усмихна. Усетих нещо под пояса си, сякаш спящо куче се размърда при появата на апетитен аромат, и си помислих: „Долу, момче. Не ме излагай.“

Тя дойде при мен, остави сака на земята и ме целуна леко по устата. Прегърнах я и я притеглих към себе си. Миришеше по същия начин, както при първата ни целувка — на чисто, свежо и на някакъв лек, омайващ непознат парфюм. Топлината й, допирът й, уханието й, всичко това се промъкна под дрехите ми и в многолюдната зала прегръдката ни стана уединена, съсредоточена, почти гола с интимността си.

Тя отметна глава и ме погледна, едната й ръка обгръщаше врата ми. Другата се премести нежно на гърдите ми. Кучето вече се беше събудило напълно. Само след секунда тъпчото щеше да се изправи на задните си крака и да се разлае. Отдръпнах се и я погледнах.

Тя се усмихна и в кобалтовите й очи блеснаха весели искрици.

— Май в този момент трябва да попитам: „Това в джоба ти пистолет ли е?…“

Изчервих се.

— Не, просто наистина се радвам да те видя.

Тя се разсмя.

— Къде отиваме?

Детекторът кротуваше в джоба ми. Нямаше бръмбари. Небрежно пъхнах ръце в джобовете. Изключих го и включих радиостанцията. Чух леко съскане в ушния си канал, където бях пъхнал устройството с телесен цвят.

— На едно местенце на Пукет.

— Чудесно! Чувала съм, че е много красиво, но никога не съм ходила. Но не връхлитаха ли цунами?

— Там, където отиваме, брегът е висок и няма опасност. Всъщност по-голямата част от острова се възстановява идеално. С колко време разполагаш?

— С три дни, а може и повече. Ти?

— Не знам. Чакам едно нещо. Надявам се да не се материализира поне още няколко дни.

— Тогава да не губим време. Къде отиваме?

— На другия терминал. Излитаме след час.

Отказах се от микробуса на летището и избрах маршрут, който налагаше да прекосим пеша терминала и да се спуснем на долното ниво. Тя знаеше какво правя, но не каза нищо. Долу взех такси и поръчах да ни закара до вътрешните полети. Минута след като потеглихме, Докс се обади в ухото ми.

— Дотук добре. Май никой не ви следи. А ако ви следи, се е покрил добре. Ще се помотая наоколо за познати лица.

Таксито спря пред терминала. Платих, слязох от колата и отворих вратата на Дилайла, като не пропуснах да се огледам наоколо. Тя видя какво правя — аз и не се криех, така или иначе пак щеше да забележи — но пак не коментира. Отбелязах си липсата на реакция като възможен повод за тревога. В Рио бяхме минали отвъд точката, в която я приемах като потенциална заплаха, и знаех, че готовността ми да отпусна гарда си беше важна за нея. Демонстративното възвръщане на подозрителността ми трябваше да е потенциален източник на обида, дори на раздразнение и гняв, както бях научил от собствен опит. Освен ако, разбира се, не си даваше сметка за причините и не се опитваше безуспешно да приспи подозренията ми.

Влязохме в терминала и се насочихме към осми изход. Докс ни последва след няколко минути и остана близо до стената на залата.

— Много добре, готин, дотук никой не ви следи. Не видях съмнителни лица и пред пристигащите международни. Чист си, освен ако някой не е разбрал къде отивате и не се озове там преди вас. Според мен следващата възможност за тревога ще бъде мястото на пристигане. Тя може да се обади по някакъв начин на хората си и да им съобщи къде сте отседнали. Така няма да се издадат, като ви следят. Ако съм на нейно място, извинявай ако бях на нейно място, знам колко си чувствителен относно граматиката, и ако имах лоши намерения, точно така щях да постъпя.

Достатъчно, помислих си. Не че вече сам не бях стигнал до същото заключение. Всъщност с Докс вече бяхме обсъдили всичко. Просто му се дрънкаше.

С Дилайла разговаряхме за незначителни неща — за полета й и други. Пристигнала с първа класа и спала през цялото време, чувствала се освежена и готова за вечерта в тропическия рай. Но Докс продължаваше да дудне, а както Дилайла беше до мен, нямаше как да му наредя да млъкне.

— Трябва да ти кажа, че тази жена изглежда страхотно! Защо не ми каза? Щях веднага да разбера защо искаш да се видиш с нея. Леле, и аз щях да се опитам да се видя с нея. Ако знаех, че тя е обектът, щях да ти направя проверката за наблюдение безплатно, дори можеше да не ми плащаш ваканцията. Е, вече е късно, сделката си е сделка.

Той млъкна и аз поблагодарих мислено на бога. Но само след секунди започна отново.

— А аз си мислех, че водиш самотен живот, само с уморената си дясна ръка за утеха! Преценил съм те погрешно, човече, и съм достатъчно голям, за да си го призная. Отсега нататък ти си моят герой и ще вземам пример от теб по романтични въпроси.

Качихме се на самолета и поне временно се озовах в безопасност. Махнах слушалката от ухото си, доволен, че сега Докс ще си говори сам.

С Дилайла продължихме да си бъбрим, но аз опипвах почвата. Досега разполагах с два факта и двата сочеха проблем: моментът на обаждането й и пропускът й да реагира на очевидните ми мерки за сигурност. Още не беше време за съд, но доказателствата се трупаха. На някакво ниво се безпокоях, че се е стигнало дотук. В Рио наистина ни беше много хубаво. Трябваше обаче да съумея да го преодолея — тя беше професионалист, а бизнесът си е бизнес, само че, да, безпокоях се.

Боже, колко беше красива. На всеки веднага би му станало ясно защо е толкова ефикасна в работата си. Имаше нещо у нея, някаква аура, магнетизъм, каквито не бях виждал у никого другиго.

И въпреки че я подозирах, ми беше приятно, че съм с нея. Нима не бе възможно да греша? Може би фактите щяха да се натрупат в по-благоприятна посока?

Снижаването и кацането бяха плавни, а пред терминала ни чакаше колата на хотела, за да ни откара до Аманпури. Слънцето залязваше, докато пътувахме към курорта по тесните двулентови улици на Пукет. Сигурен бях, че тя си мисли: „Това ли било? Май не е кой знае какво.“ Но все още бяхме във вътрешността на острова. Красотата му се разкрива в цялата си пълнота чак когато се озовеш на брега. И тогава от изненадата при вида на истинския Аманпури след намаляващите очаквания щеше да й спре дъхът.

Минахме през охранявания портал на курорта точно когато слънцето се скриваше зад характерните за Тайланд остри покриви на бунгалата и павилионите и потъваше в Андаманско море зад тях. Палмите се полюшваха от лекия океански бриз. Тераси от тиково дърво се простираше от края на алеята до дългия басейн с черно дъно, чиято повърхност блестеше като полиран оникс под потъмняващото небе. Слабата златиста светлина превръщаше всичко наоколо в декор на филм.

Портиерът отвори вратата на колата, за да слезем.

— Добре дошли в Аманпури — посрещна ни, долепил длани под брадичката си и свел глава в официален вай — тайландския начин за поздрав и благодарност.

Дилайла се огледа, а след това ме погледна с леко разтворена уста.

— Какъв е този чуден аромат? — попита.

— Седап малам — каза портиерът. — Донесена е от Индонезия. Името й означава „божествена нощ“, защото изпуска аромата си само нощем. На английски май се нарича тубероза.

Усмихнах се и погледнах Дилайла.

— Е? Харесва ли ти?

Тя замълча за миг, сетне възкликна:

— О, Боже!

— Това „да“ ли беше?

Дилайла кимна, отново се огледа и отново се взря в мен. Широка усмивка озари лицето й.

— Да. Означава „да“.

Регистрирахме се под навеса на открития павилион на рецепцията. Някаква служителка на име Аом ни разведе набързо из курорта и ни показа фитнес центъра, библиотеката, балнеоложкия център. Всички постройки бяха от тиково дърво и камък и изглеждаха точно толкова естествено сред хълмовете, колкото палмите. Отбелязах си присъствието на множество охранители, всичките изключително дискретни. В Аманпури се стичат всякакви знаменитости и в курорта охраната е на висота. Което за мен бе част от неговата привлекателност. Дори Дилайла да информираше хората си за местонахождението ни, щяха доста да се поозорят да се вмъкнат нелегално и незабелязано. Доколкото познавах начина на работа на организацията й, задача на Дилайла беше да подрежда кеглите, а не да ги събаря. Проверките по летищата ограничаваха възможността й да носи оръжие. С всичко това наум и неизбежно повлиян от божествено красивата обстановка, започнах да се отпускам. Имах чувството, че някой ни е дал таймаут, през който можех да науча каквото ми трябваше. Възможно беше да успея да обърна ситуацията, ако се наложеше. Да, и преди имаше конфликт на интереси, но бяхме намерили начин да се разберем. Сигурно щяхме да успеем и този път.

Аом ни заведе в нашия павилион — номер 105, със съвършен изглед към океана. Стаята беше обзаведена с ненатрапчив лукс. Стените, подът и семплите мебели бяха от тиково дърво, контрастиращи със снежнобелия порцелан на ваната, памучните одеяла и големите пухкави възглавници. Всичко беше позлатено от залязващото слънце, чийто крайчец все още се виждаше през западните врати на павилиона.

Дилайла беше гладна и затова решихме да вечеряме в единия от двата ресторанта на открито. Седнахме до парапета към океана. Слънцето се беше потопило изцяло зад хоризонта и като се изключи тънката яркочервена линия, водата беше тъмна колкото и небето. Както във всички останали заведения в Аманпури, в ресторанта мъдро избягваха музикалното озвучаване и необходимото настроение се създаваше от разклащащия палмите бриз и плискащите се по плажа вълни.

Поръчахме си печена патица със задушени батати, черни крабове с чили паста, пържени зеленчуци и пържени соеви кълнове с тофу и чили. Аз поръчах „Вьов Клико“ от 93-та.

— Била съм в най-красивите места по света — каза Дилайла. — В Пост Ранч на Големия Сур. В палата в Сен Мориц. В Серенгети. Но тук е невероятно.

Усмихнах се.

— Малко са местата, които те карат да забравиш всичко. Къде си бил и какво си правил.

Тя вдигна вежди.

— А другите кои са? За теб?

Помислих малко.

— Ако щеш вярвай, но някои от тях са в Токио. Но те са повече като… анклави. Оазиси, Закрилят те от света отвън, но ти си знаеш, че той е там. А тук… е друга вселена.

Тя отпи от шампанското.

— Разбирам те. В Хайфа, където израснах, има един плаж. Понякога, когато се прибирам, намирам там спокойствие. Мирисът на морето, шумът на вълните… чувствам се отново дете — невинна и неопетнена. Сякаш съм сама в целия свят, но е хубаво…

— Без компанията на непрестанните спомени — цитирах аз един приятел — човек намира милост.

— Милост ли? — очевидно беше разбрала думата буквално. — Ти вярваш ли в Бог?

Сетих се за разговора ни с Докс.

— Опитвам се да не вярвам.

— Това помага ли ти?

Свих рамене.

— Не много. Но какво значение има дали вярваш? Нещата са такива, каквито са.

— Онова, в което вярваш, променя значението на всяко нещо.

Погледнах я. Не водехме този разговор за първи път и неявната критика и снизхождението в забележката й не ми се понравиха.

— Тогава внимавай в какво вярваш. И какво може да ти струва тази вяра — казах.

Тя отклони поглед. Не бях сигурен, но май потрепери.

Допихме шампанското и аз поръчах „Лафон Волни Сантено“ от 99-а. Знаех, че Дилайла има вътрешна дисциплина, но при наличието на вино и умора от часовата разлика всеки се справя по-зле, отколкото при отсъствието им. Освен това, ако беше дошла за нещо „нечестиво“, както се беше изразил Докс, дисонансът между предишните й чувства към мен и сегашните й намерения също щеше да й струва усилия. Щях да направя всичко възможно да превърна това напрежение в поредица от грешки, а грешките — в разширяваща се пукнатина.

Поговорихме още за какво ли не. Тя не продума нищо за Мани и за общото между провалената операция в Манила и присъствието й тук. Минутите изминаваха, а аз все повече се убеждавах, че не мога да приема момента на обаждането й като съвпадение. Пълното й мълчание по въпроса бе всъщност премълчаване. Умишлено премълчаване.

Ако беше някой друг и ако това се беше случило преди година или две, щях да приема известните ми факти. И да действам въз основа на тях. Така щях да защитя тялото си, макар и с цената на част от душата си. Но сега тя седеше срещу мен, аз също бях повлиян от виното, от обстановката и от чувствата, които продължавах да изпитвам към нея, и затова осъзнах, че търся друг начин. Не толкова директен, не толкова непоправим, нещо, в чиято основа да стои надеждата, а не само страхът.

Имаше и някаква странна привлекателност в този риск. Не толкова първична и вълнуваща като „небезопасния секс“, както беше подхвърлил Докс. По-скоро неизследвани пътеки, потенциален добър изход. Не само възможността да се конфронтирам с нея, тя да се пропука и да ми даде информация, която да ме ориентира какво става с операцията за ликвидирането на Мани. Давах си сметка, че изпитвам и по-дълбока надежда за нещо повече от информация, за нещо нематериално, но безкрайно по-ценно.

След десерта от плодове и тайландски сладкиши, последван от големи чаши капучино, поехме обратно към павилиона. Намалихме осветлението и седнахме на ниския диван от тиково дърво, обърнат към океана — невидим в тъмнината, но плискащ вълните си пред нас. Тишината в стаята ми тежеше и ме потискаше. Досегашните ми обиколни гамбити в разговора ми бяха дали само намеци и неявни улики. Реших, че е време да бъда директен. От тази мисъл устата ми пресъхна малко и част от мен явно се уплаши от онова, което бих могъл да открия.

— Твоите хора казаха ли ти в какво ме замесиха? — попитах.

Тя ме погледна и от нещо в изражението й разбрах, че всъщност не й харесва. Не за това се бяхме прибрали в стаята. Не беше част от сценария.

— Не. Съобщава се само необходима информация. Ако не трябва да знам, по-добре да не знам.

— Поръчаха ми да очистя един в Манила.

Дилайла поклати глава.

— Защо ми го казваш?

— Не искам отношенията между нас да са само необходима информация. Ако е така, значи просто се прецакваме един друг.

— Пазим се един друг.

— Ти ще ме пазиш ли?

— От какво?

— От нещо лошо.

— Не ме поставяй в това положение.

— А ако ти се наложи да избираш?

Очите й се присвиха едва забележимо.

— Не знам. А ти какво би направил?

Погледнах я.

— Аз съм лесен. Нали знаеш, че не вярвам в нищо? И сам решавам.

— Това не е отговор.

— По-добър е от твоя току-що.

— Казах ти, че не знам. Съжалявам, ако не това си очаквал да чуеш.

— Очаквам истината.

— Знаеш коя съм.

— Точно това те питам.

Тя се разсмя.

— Виж какво, просто си ме представи като омъжена жена. Със семейство, при което винаги трябва да се прибирам.

Не й отговорих. След малко тя каза:

— И престани да се правиш на изненадан.

Това беше опасно близо до твърде добре познатото ми оправдание: „Много добре си знаел в какво се забъркваш. Който се забърква, си носи последствията.“

От всички възможни ъгли и съществуващи ходове истината ми се струваше нещото, за което е най-малко подготвена. Колкото по-близко се придържах към нея, толкова по-малко почва щеше да остава под краката й.

— Тук си само по лични причини? — попитах.

Тя помръдна с милиметър на дивана.

— Да.

— Погледни ме в очите, когато ми го казваш.

Погледна ме. Мълчанието се проточи.

— Тук съм само по лични причини — повтори.

Не. Познавах я от общите ни моменти в Рио. Ако казваше истината, моите подозрения щяха да я провокират моментално. Но сега се опитваше да контролира поведението си въпреки умората, обърканите емоции, алкохола и натиска на моите въпроси, и усилието й личеше.

Изгледах я мълчаливо. Тя не отмести очи. Измина продължително време — десет секунди, може би петнайсет. Забелязах по страните й да плъзва лека руменина, а ноздрите й да се разширяват едва забележимо с всяко вдишване.

В един момент извърна очи. Раменете й се повдигаха и спускаха с ритъма на дъха й.

— Майната ти — изруга почти шепнешком. — Майната ти.

Огледа бързо и опитно стаята.

Стана и закрачи. Отпърво бавно, след това по-бързо, кимайки все едно се беше уверила в нещо и се опитваше да го приеме. Гледаше навсякъде, но не и към мен.

— Трябва да си ходя — каза по-скоро на себе си, отколкото на мен. Отиде до единия гардероб, издърпа едното чекмедже и започна да тъпче нещата си в сака.

— Дилайла.

Нито ми отговори, нито спря. Отвори второ чекмедже и натъпка в сака и неговото съдържание. Изправих се.

— Дилайла.

Тя преметна сака през рамо и тръгна към вратата.

— Чакай — казах и застанах на пътя й.

Опита се да ме заобиколи отляво. Попречих й. Понечи да мине отдясно, по-бързо. Не.

Имах чувството, че не съществувам за нея. Сякаш нещо й пречеше и тя упорито се опитваше да го заобиколи. Неуспехът обаче пренасочи вниманието й и изведнъж забеляза, че препятствието съм аз. Очите й се присвиха и ушите й сякаш прилепнаха към главата като на котка. С периферното си зрение забелязах как премества тежестта си и завърта леко таза. След което десният й лакът се насочи към слепоочието ми.

Отдръпнах глава и повдигнах леко лявото си рамо, като междувременно блокирах удара с лявата си ръка. Лакътят й обърса косата ми. Лявата й ръка вече връхлиташе от другата страна. Прикрих се, коленичих и отбих и този удар.

Тя се отдръпна и насочи основата на дланта си към носа ми. Извърнах се и я парирах с дясната си ръка. От другата страна — същото развитие.

Опита още два бързи удара в главата ми. Избегнах по-неприятния. Тя сграбчи китката ми и се опита да ме извади от равновесие, но яростта и безсилието подкопаха тактиката й.

Ако тялото ми е научило нещо от двайсет и петте години джудо в „Кодокан“ в Токио, то е да стои изправено. Дилайла със същия успех можеше да се опита да помести някоя от дебелите тикови греди на павилиона.

Издаде звук, колкото на яд, толкова и на отчаяние. Отстъпи и замахна със сака. Неутрализирах част от силата на удара, като отдръпнах глава, а другата част посрещнах с рамо и бицепс. Тя се отдръпна и нападна отново. Направих същото.

Дилайла се разпсува на иврит и започна да ме налага, без друга цел освен да излее гнева си върху мен. Оставих я да ме удря, като поемах ударите на сака с ръце и рамене. Беше във форма и за да се умори, й бе нужно повече време, отколкото ми се искаше. Но в крайна сметка ударите отслабнаха, интервалите между тях се увеличиха. Тя отпусна ръце. Дишаше тежко. Аз също свалих ръце, без да я изпускам от поглед.

Тя огледа стаята. Разбрах, че търси по-добро оръжие от чантата. Напрегнах се, за да я сграбча, преди да докопа нещо тежко и тъпо или нещо остро.

Сигурно разбра, че ще й попреча. Или не видя нищо подходящо. Престана да оглежда стаята и ме погледна в очите. Зениците й бяха огромни и черни — разширени от адреналина.

Тежкото й дишане разделяше думите.

— Майната… ти… Махай… се… оттук… Разкарай… ми… се… от… пътя…

— След като ми кажеш какво става.

Тя си пое въздух.

— Майната ти.

Погледнах я.

— Май ни чака дълга нощ.

— Какво искаш?

— Искам… — започнах.

Но въпросът й беше само финт. Тя наведе дясното си рамо и се хвърли към мен в опит да ме извади от равновесие. Движението ме свари неподготвен и сигурно щеше да успее, ако не бях хванал раменете й с две ръце и не бях използвал тялото й като моментна опора. Тя се извъртя, замахна да ме удари с глава и ме уцели в брадичката. Зъбите ми изтракаха и едва не си прехапах езика.

Достатъчно. Сграбчих ръката й и я блъснах към стената.

— Кажи ми какво става.

Тя пусна чантата и заби юмрук в корема ми. Хванах я за китките и ги притиснах към стената от двете страни на главата й. Лицата ни се озоваха на няколко сантиметра едно от друго.

Усетих как коляното й се надига и притиснах тялото си в нейното, за да го спра. Тя се изви първо надясно, а след това наляво. Бузата ми се притискаше в нейната и мирисът й, парфюмът, който обичах, примесен с пот, страх и гняв, нахлу в мозъка ми и забърка някаква странна алхимия. Сведох глава към врата й с намерението да я обездвижа, но вместо това започнах да я целувам. Чух я да казва:

— Не, не — но беше престанала да се съпротивлява или поне не толкова яростно.

Без да отмествам тежестта си от ръцете и тялото й, вдигнах лице, за да я целуна в устата. Тя извърна глава. Пуснах китките й и обхванах лицето й с длани. В първия момент тя се опита да ме отблъсне, но после също ме целуна, буквално ме атакува с уста. Спуснах ръцете си към гърдите й, стиснах кръста й, задника й. Осъзнах, че я целувам също толкова страстно, колкото тя мен.

Посегнах да разкопчея блузата й, но ръцете ми трепереха и не успях. Мамка му. Пъхнах пръсти в процепа между две копчета и дръпнах. Копчетата се разлетяха. Сутиенът отдолу беше дантелен със закопчалка отпред. Усещах твърдите й зърна под дантелата. Опитах се да освободя закопчалката. Платът се разкъса. Сутиенът се разтвори и гърдите й се озоваха в ръцете ми. Кожата й беше гладка, гореща и мокра от усилието.

Целувките й бяха толкова настойчиви, че се принудих да отстъпя от стената, тя посегна и раздра ризата ми по същия начин, както аз нейната дреха. Сетне протегна ръка към колана ми. Не, помислих си. Първо ти. Свалих сутиена и блузата й до китките й и я обърнах с лице към стената. Борбата започна отново. Хванах здраво лявата й ръка и я извих зад гърба. Вдигнах я с лявата си ръка почти до лопатката й и я блъснах към стената. Бръкнах под полата й с дясната си ръка. Бикините й бяха влажни. Вдигнах полата нагоре и затиснах плата с таза си, след което разкъсах бикините. Тя отметна глава назад и ме удари с тила си по бузата. Свитки ми излязоха от очите. Притиснах се още по-силно към нея и долепих лицето си до нейното така, че да я прикова изцяло към стената. Посегнах надолу и започнах да я докосвам. Тя затвори очи и застена. Пъхнах пръстите си в нея и тялото й потръпна.

Огледах се трескаво. Вляво — скринът. Метнах я върху него. Отгоре имаше купчина туристически списания. Пометох ги на пода със свободната си ръка. Притиснах тялото й от кръста нагоре върху скрина, без да пускам ръката й. Тя се опита да се измъкне, но всеки път извивах ръката й достатъчно силно, за да се откаже. Отстъпих настрани, разкопчах си колана и копчето и свалих ципа на панталона си.

Настъпих левия крачол с десния крак и освободих лявото си стъпало веднага щом панталонът падна на пода. Нямах никакво намерение да се боря с нея с оплетен в глезените ми панталон. Повторих процедурата и с десния крачол и си събух боксерките. Еректиралият ми член стърчеше като арматурно желязо.

Пристъпих между краката й и вдигнах полата. Тя вече дишаше на пресекулки, както и аз.

Без да отпускам извитата й ръка, започнах да я докосвам отново. Не знам какво чаках. Сигурно исках да я поизмъчвам малко, по-скоро и двама ни.

— Хайде — прошепна тя. — Направи го или ще те убия.

Сърцето ми туптеше толкова силно, че отекваше в черепа ми. Пръстите на ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Раздалечих краката й, размазах малко от нейната влага върху себе си и влязох в нея с едно плавно движение.

Тя си пое дъх толкова шумно, че звукът премина през мен като микрофония. Започнах да се движа, бедрата ми се поклащаха напред и назад, коремът и задникът ми се свиваха и разпускаха с всеки мощен тласък.

Погледнах я. Лицето й беше подпряно на една страна върху скрина, очите й бяха здраво стиснати, устата й беше отворена, от болка, екстаз или от двете, не знам. По бузата й се стичаха сълзи. Продължих. Изобщо не забавих.

Измина минута, може би две. Забравих коя беше тя, кой бях аз, защо бяхме тук. Съществуваше само стаята, жегата, единението, генериращо ритъм, стар като океана.

Чух силен стон и осъзнах, че съм го издал аз. А може да беше тя. Отвори очи и ме погледна, молейки за нещо. Пуснах ръката й и я хванах за хълбоците. Тя се вкопчи в страничните ръбове на скрина и стъпи на пръсти, повдигайки още по-високо задника си. Устните й мърдаха, но ако изричаше думи, аз не ги чувах. Краката й трепереха. Усетих оргазмът й да наближава и това ме влуди. Забих още по дълбоко пръсти в хълбоците й. Грохотът в гърдите ми подпалваше всичко — краката ми, топките ми, корема, тялото й под мен, всичко. Чух я отново да псува на иврит, усетих я да свършва на талази под мен и навсякъде около мен, усетих себе си да свършвам заедно с нея.

Накрая утихна. Отпуснах се отгоре й, поел част от тежестта си на ръцете. Останахме така, дишането ни се успокои, потта ни изсъхна, малко по малко си възвръщахме самообладанието.

След малко се надигнах и отстъпих встрани. Докоснах я по рамото.

Тя се оттласна от скрина и ме погледна. И двамата не казахме нищо.

— Добре ли си? — попитах след малко.

— Да. Добре съм.

— Искаш ли да говорим?

— Не. Искам да се махна оттук.

— Ще ти помогне ли?

— Не.

— Дали тогава да не поговорим.

Настъпи мълчание. Тя сведе поглед към остатъците от сутиена и блузата си и ги остави да се свлекат на пода. Излезе и от полата си.

— Кажи ми само едно нещо, става ли? — каза.

— Да.

— Кажи ми, че го правиш за пръв път. Имам предвид, без презерватив.

Сетих се за Наоми, а още повече за Мидори.

— Не съм го правил от няколко години.

Тя кимна.

— Добре. Макар че в момента прихващането на СПИН или на каквото ще да е, е последната ми грижа.

— Обясни ми какво става.

Тя влезе в банята и взе хавлия от закачалката. Аз сторих същото. Отидохме на леглото и седнахме.

— Мъжете, които си убил в Манила — поде тя, оглеждайки ръцете си. Гласът й беше леко дрезгав. — Двама от тях са били служители на ЦРУ.

Погледнах я. Видях, че не ме лъже. Изругах:

— Мамка му.

Тя не отвърна. След малко попитах:

— Колко е зле?

— Моите хора се боят, че ЦРУ ще те намери и ще проговориш. Не искат да поемат този риск.

— Затова изпратиха теб.

Тя сви рамене.

— Ти какво щеше да направиш?

— Дошла си тук, за да ме предадеш.

— Така си мислех. Вече не съм сигурна.

— Не точно това се надявах да чуя.

— Но е истината.

— Не би ли могла сама да натиснеш спусъка?

— Това, което върша, е достатъчно трудно.

Замълчахме, докато аз осмислях чутото.

— Сега какво? — попитах.

Тя отмахна няколко кичура от лицето си.

— Трябва да се обадя на свръзката си и да му съобщя кога и къде ще си уязвим.

— И какво ще му кажеш?

Тя погледна към тавана.

— Нямам абсолютно никаква представа.

— Защо си промени намерението? — попитах и си помислих: „А може и да не си. Може би това е най-доброто ти изпълнение в кариерата.“

Трябваше да продължа да подлагам на изпитание това твърдение. Според мен начинът, по който беше реагирало тялото й, не беше театър. Но може би още куп мъртви мъже бяха убеждавали себе си в същото. А може би аз бях глупак да мисля, че тялото винаги следва съзнанието. И обратното.

Настъпи продължително мълчание. Тя го наруши:

— Дотук имаш късмет. Не познавам друг човек, чийто късмет да е издържал толкова дълго. Но никой не е защитен от куршумите. Не мога да продължавам да те измъквам.

— Да ме измъкваш ли?

— Предупредих те за онзи в стаята ти в Макао.

— Предупреждението ти не ми беше необходимо.

— Така ли? Според мен ти спаси живота.

Оставих забележката без коментар.

— А този път?

Тя ме погледна.

— Хайде стига, става ли? Знаеш защо. Не искам аз да съм отговорна за смъртта ти. Ти прецака нещата в Манила и не знам дали ще оцелееш. Просто не искам аз да те убия. Или да спомогна за убийството ти.

— И аз не бих искал да те убивам.

Тя ме изгледа.

— Не се дръж като дете. Ти забърка цялата каша, а сега и аз съм въвлечена в нея.

Замълчах и вдишах дълбоко. Трябваше да помисля. Не можеше да няма начин за измъкване.

— Какво ти казаха за станалото в Манила?

— Само това, което ти си им съобщил. Че си опитал да очистиш Лави в една тоалетна, но синът му е влязъл и е попречил. След това са нахлули бодигардът и другите двама и нашият човек с момчето се изнизали.

— Да, беше почти така.

— Защо не ми разкажеш всичко от твоя гледна точка, с подробности.

Направих го, но пропуснах участието на Докс. Когато свърших, тя каза:

— Общо взето, съвпада с информацията на моите хора. Поне не са ме излъгали.

— Те знаят ли какво е правил Мани с двама агенти на ЦРУ?

— И да знаят, не са ми казали. Само че Лави също е сътрудник на ЦРУ.

Нещо ме глождеше и се опитваше да привлече вниманието ми. Направих разбор на фактите, опитах се да обоснова предположенията. И разбрах.

— Твоите хора откъде знаят, че онези са били от ЦРУ?

Тя сви рамене.

— Не знам. Не съм ги питала. Замислих се малко и казах:

— От думите на твоите хора излиза, че Мани е гаден тип от световна величина. Не е човек, за когото Управлението ще тръби, че фигурира в разплащателните му ведомости. Всъщност след 11-и септември наемането на тип като Мани е сериозно нарушение на законите. Ако се разчуе, доста хора ще се озоват в неудобно положение. Замесените вероятно ще изгърмят.

— Не те разбирам.

Кимнах.

— Знам, а предполагам, че и твоите хора не могат да разберат. Вие работите за малка и стегната организация, която управлява с малко надзор и налага известни ограничения. Но в ЦРУ не е така. Работил съм с тях през годините и знам. Тях непрекъснато ги скъсват от разследвания — комисията „Чърч“, чистките при Стансфилд Търнър, а сега и при този Гос — и вече са развили условно рефлекторна антипатия към риска. Да вербуват ли терористи? Абсолютно. Но ако ти си вербувал, контролирал и — не дай Боже — плащал на някого, оцапал ръцете си с американска кръв, и в документацията фигурира твоето име, още при първия случай, когато някоя комисия на Конгреса реши да се самоутвърждава или на някого му потрябва изкупителна жертва, или ако си си създал враг сред бюрокрацията, направо отиваш на кръста.

— Значи смяташ, че те са контролирали Лави. А не е ли възможно също като теб да са се опитвали да го убият?

Поклатих глава.

— Не. Нахлуха в тоалетната, след като Мани натисна паникбутона, значи са заподозрели опасност и са се опитали да го защитят. Повярвай ми, знам разликата.

— Ясно. Значи не са били там, за да му навредят.

— Точно така. Виждам, че разбираш накъде клоня. Нещо обаче не е както трябва. Мани не е някой втори секретар в китайското консулство, за когото всички искат да поемат отговорност. Той е спец по експлозивите, терорист, изцапал ръцете си с американска кръв. Ако ЦРУ поддържа връзка с Мани, ще се държат с него все едно е радиоактивен. И не биха изпратили двама служители на среща лице в лице. Не се връзва.

Тя ме погледна.

— Ако не са били от ЦРУ…

— Тогава нямам проблеми с ЦРУ. Поне не повече от обичайните. Възможно е ситуацията да е по-благоприятна, отколкото изглежда в момента. В такъв случай може да направя втори опит с Мани.

— Разбирам.

— Можеш ли да научиш откъде твоите хора черпят информация?

Тя погледна надясно, невролингвистичен признак за конструктивност. Вече си представяше как ще го извърши.

— Ще видя какво мога да направя — каза.

— Какво ще кажеш на Гил? — попитах, целях да се включа в представата й в момента.

— Че…

Погледна ме, осъзнала как се подхлъзна и издаде. Но белята беше сторена.

— Ще му се обадя утре сутринта. Ще му кажа, че съм предложила да се гмуркаме на определен плаж в определено време, а ти си заподозрял нещо. И когато съм се събудила, теб те е нямало.

Значи Гил. Убиецът разпознава убиеца.

— Ще ти повярва ли?

— Ще се усъмни. Но ще спечелим време.

— Имаш ли му доверие?

Тя се намръщи.

— Той е много… предан на работата.

— Да. И на мен така ми се стори.

— Но е професионалист. Каквото и да върши, трябва да е мотивиран. Ако не е, минава към следващата задача, която го държи буден нощем.

Кимнах. Оценката й съвпадаше с моята, Дилайла разтри очи.

— Трябва да поспя.

Наведох се и я погалих по бузата. Взрях се в очите й, исках да видя какво се крие там.

Излъчването й беше добро. Какво повече да кажа. Изгасихме лампата и се пъхнахме под завивките. Дълго време слушах дишането й в мрака. След това потънах в забрава.

 

 

Дилайла спа дълбоко два часа, след което се събуди от часовата разлика. Обърна се на една страна и загледа заспалия Рейн. Боже, каква бъркотия.

Беше дошла тук, убедена, че той се е провалил и че единственият начин да се реши причиненият от него проблем, е смъртта му. След като е бил наясно с рисковете, значи си е заслужил последствията. Но сега осъзнаваше, че всичко това са оправдания, психологическа защита срещу емоционалното обвързване, от което се ужасяваше. Срещата й с него не беше замъглила разума й, а го беше прояснила.

Бяха го наели за операция и той се беше справил максимално добре на фона на неблагоприятните обстоятелства. Какво искаха от него, да убие дете ли? Дотам ли бяха стигнали? За Гил беше сигурна, че не би се подвоумил. Той например щеше да й обяснява за „голямото и малкото зло“, за „неминуемите съпътстващи загуби“ и за „тях и нас“. Дилайла не приемаше тези неща. Не искаше да ги приеме. Фактът, че Рейн все още имаше някакъв морал след толкова време в бизнеса — имаше по-дълъг стаж от Гил, — я впечатляваше. Даваше й надежда за самата нея. Как да помогне за убийството му, след като е действал по начин, който дори Гил, ако бъдеше притиснат, публично би признал за правилен. Да, бе възникнал проблем, но директорът, Боаз, Гил… просто бяха предложили погрешното решение. Сега го виждаше. Тя трябваше да намери правилното. Уверена беше, че ще успее. Ако не успееше… Не, не й се мислеше за това. Не и докато не се наложи.

Даваше си сметка, че изглежда като търсене на оправдание, че нейните хора щяха да приемат решимостта й да намери друг начин като предателство. Не й пукаше. Не бяха чак толкова умни, колкото им се искаше. И отношението им се различаваше от нейното. За тях Рейн беше само пионка върху шахматната дъска. За нея се беше превърнал в много повече.

Харесваше го много, повече от когото и да било от много време насам. Сексът беше добър — Боже, повече от добър, — но това беше само част от привлекателността му. Беше й толкова… хубаво с него. До времето в Рио не беше забелязвала липсата на такъв вид комфорт в живота си. Беше изчезнал толкова отдавна, а тя непрекъснато беше заета с толкова други неща, че дори не й беше хрумнало да скърби за загубата му.

Беше имала много връзки, повече, отколкото можеше да преброи. Но нито един от тези мъже, нито един, не знаеше какъв е животът й. Без значение колко силно се беше влюбвала, колко удовлетворителен беше сексът, винаги си даваше сметка, че те не я познаваха, не можеха да я опознаят истински. Не биха могли да разберат убежденията й, дай съчувстват, да разсейват съмненията й, да утешават безсилието й, да облекчават периодичната болка в душата й. Нищо чудно, че й омръзваха толкова бързо.

С Рейн беше различно. Още от самото начало разбра, макар никога да не му го беше казвала направо, че той е напълно наясно с нейните занимания. Разбираше я, без да има нужда да му казва каквото и да е. Проявяваше търпение, когато тя изпадаше в обичайните си настроения. Знаеше, да, но не я осъждаше. Нещо повече, тя долавяше, че дори се възхищава на убежденията й, на личните жертви в името на каузата, която я определяше като човек. Беше доловила, че му липсва такава кауза, че копнее за нея, и това бе една от основните характеристики на личността му. Спомняше си, с леки угризения, как беше докладвала за тази му черта като за нещо, потенциално подлежащо на експлоатация.

Но в контекста на всичко това съществуваше и комфорт: нямаше несигурност относно отношенията им, нито наивни надежди за бъдещето. Нямаше обиди, ако единият не се обади или провали среща. Разбираха взаимно обвързаността си с различни организации и, както в случая, конфликта на интереси, породен от тази обвързаност. На френски го наричаха sympa, симпатия. На английски се използваше по-банален, но може би по-описателен израз: „на една вълна“. Със своето безмълвие тази фина настройка беше наистина прекрасна.

Всичко това имаше значение за нея, но оставаше и друго — по-важно и по-немислимо: знаеше, че той й има доверие. Естествено, никога не изоставяше тактиките си, не би го и очаквала. Проверките му бяха най-дискретните, които беше виждала, и обикновено бяха маскирани като обичайно поведение, но тя знаеше какво прави. Срещата им на терминала в Банкок и пътуването до вътрешните полети с такси бяха доста добър, макар и неприкрит начин. Ако с нея беше Гил или някой друг, играта щеше да свърши още там. Подозираше, че сред мерките му против проследяване има и други способи, вероятно с електроника, които не беше усетила. От време на време си даваше сметка, че в „невинните“ му въпроси има скрит подтекст и капани. Но за него това беше рефлекс, навик. А също и начин да се увери, че не е омекнал, че все още е защитен, че няма да прояви глупостта да се довери на човек като нея.

Никога не би казала нито на Гил, нито на който и да е друг, но от момента, когато поискаха да се свърже с Рейн, знаеше, че той ще приеме срещата. Зачуди се какви ли оправдания е измислил пред себе си, за да се съгласи да се видят в Банкок. Сигурно си е казал, че рискът си струва, защото може да разбере от нея нещо повече за Лави. Може би се е надявал и на нещо като случилото се помежду им, но тя знаеше истинската причина. Истинската причина беше доверието.

Докато го гледаше как спи, усети толкова силен прилив на благодарност, че в очите й избликнаха сълзи. Дощя й се да го събуди с целувка, да обгърне лицето му с длани, да го погледне в очите и да му благодари, наистина да му благодари, да му даде да разбере колко много означава за нея това доверие, което й нямат дори хората, с които работи. Усмихна се на абсурдния си порив и го изчака да премине.

В много отношения той беше странен човек, но на нея тази странност й харесваше. Понякога погледът в очите му й напомняше за мъката на родителите й, когато брат й загина в Ливан. Разнежваше се, видеше ли го да гледа така, а когато той забелязваше, че се е взряла в него прекалено внимателно, отместваше очи. Веднъж го беше попитала дали някога изобщо е бил дете. Беше й отвърнал, че не. Остави го на мира, защото усети, че каквито и да са били събитията, довели до това изражение, към тях трябва да се подхожда постепенно и заобиколно, ако изобщо се осмели да го стори.

Знаеше, че обстоятелствата са против тях, но сега не й се мислеше за това. Вместо това се замисли как да компенсират факта, че едва не се бяха изправили един срещу друг. Когато всичко се оправеше, разбира се. Бяха останали заедно в Макао, в Хонконг, а сега и в Тайланд. Все на негова територия. И, разбира се, в Рио, което беше нещо като неутрална земя. Искаше й се да го отведе в Европа, която вече чувстваше като свой дом повече от Израел. Може би в Барселона или на брега на Амалфи. Някъде, където не беше ходил, където съвместното им прекарване щеше да е свежо и необременено от спомени.

Продължи да го гледа. Никога не беше виждала мъж, който да спи толкова тихо. Беше почти изнервящо, че някой може да е потаен дори в съня си.

След известно време заспа и тя.