Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (11)

11.

Хилгър се беше прибрал в апартамента си на улица „Лугард“ в Мид Левълс доста след зазоряване. Беше заспал с черна превръзка на очите, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня. Събуди се моментално, свали превръзката и премигна на светлината, струяща през прозорците на спалнята. Вдиша и издиша шумно и си прочисти гърлото. Имаше чувството, че знае кой се обажда, макар увереността му да не почиваше на никакво разумно обяснение. Вдигна телефона.

— Хилгър.

— Здравейте, господин Хилгър. Нашият общ приятел ми даде номера ви.

Гласът беше приятен и уверен, с лек арабски акцент. Хилгър се усмихна. Беше прав. Обаждаше се МЛЧ.

— Чудесно. Благодаря, че се обадихте.

— Линията обезопасена ли е? — попита гласът.

— Абсолютно.

Но гласът остана уклончив.

— Май е имало някакъв проблем в Манила.

— Имаше — отвърна меко Хилгър, за да не подплаши събеседника. — Както знаете, нашият общ приятел има врагове.

— И?

— Проблемът беше решен — не беше съвсем лъжа, защото очакваше в най-близко бъдеще да стане истина. А може вече да бе станало.

— Добре.

— Ако все още сте в района, се надявам да се видим. Бих искал да дойда на срещата лично.

— Последния път нямахте ли възможност да дойдете лично?

Този се опитваше да го притиска. Може да беше мухльо. А може и да изпробваше нервите на Хилгър. Както и да е.

— Нямах възможност. Но май е било за добро.

Мъжът от другата страна се изхили. Това беше добре.

— Къде предлагате да се срещнем?

— Защо не дойдете тук, в Хонконг? Като мой гост. Ще ви настаня в най-добрия хотел. Можем да наемем яхта, да отидем на конни състезания, каквото кажете.

— Боя се, че не разполагам с много време.

Да, човекът беше дребна душица. Искаше да покаже, че той командва и той поставя ограниченията. Но основното беше, че неявно се беше съгласил със същността на онова, което му предлагаше Хилгър. Сега номерът беше да се фокусира около тази същност и едновременно да не разсейва заблудата му, че той води парада.

— Разбирам. Но все пак, ако плановете ви позволяват, според мен ще откриете, че една напълно безплатна екскурзия до Хонконг с билет първа класа е доста приятно преживяване.

Човекът отсреща замълча. Явно размишляваше. От личен опит Хилгър се беше убедил, че богаташите обикновено са най-стиснатите и лакоми хора на планетата. Този сигурно можеше да купи половината Хонконг, обаче от перспективата да получи съвсем малка част от него на чужди разноски му потичаха лигите.

— Ще видим — каза гласът.

Хилгър знаеше, че това означава „да“. Усмихна се.

— Предлагам да организирам нещата и да ви пиша в чатрума. Възможно ли е да вечеряме заедно утре? Ще обсъдим работата, а ако имате време, ще останете няколко дни на мои разноски.

— Можем да вечеряме утре — съгласи се мъжът и тъкмо това интересуваше Хилгър.

— Отлично. Ще организирам нещата и ще ви пиша веднага.

— Прекрасно — мъжът затвори.

Хилгър стана и отиде до бюрото си. Включи лаптопа и потъна в размисъл. Сега, когато Калвър и Гибънс ги нямаше, щеше да е разумно да вземе Уинтърс на срещата с МЛЧ. Агентът така или иначе щеше да дойде в Хонконг, за да докладва какво е научил от Рейн и Докс. На МЛЧ тази малка изненада можеше и да не му хареса, но едва ли щеше да се оттегли. Струваше си да му разроши малко перушината, но трябваше да си осигури гръб на срещата, както и човек, на когото после да прехвърли нещата. Имаше нужда и от присъствието на Мани, който да даде одобрението си. Значи вечеря за четирима. Хилгър знаеше точното място за тази вечеря.

Следващия час прекара на телефона и в интернет, за да уреди всичко и да подготви играчите. Когато свърши, провери един от обезопасените си чатрумове.

Леле, какъв съм пич, помисли си и се изпълни с гордост от качествата на хората, с които работеше. Беше настъпил пробив — хората на Хилгър бяха имали късмет да проследят Докс до Банкок. Онзи беше направил грешка и щеше да плати за нея. Ако Рейн беше с него, а Хилгър се обзалагаше, че го придружава, и двамата щяха да платят. Телефонът иззвъня.

— Хилгър.

— Аз съм — казаха от другата страна.

Хилгър разпозна леко носовия глас. Беше човекът му в Съвета по национална сигурност.

— Кажи.

— Имаме нов проблем.

Хилгър не каза нищо.

— Тази сутрин ми се обадиха. Един журналист от шибания „Вашингтон Пост“.

Тревогата на Хилгър се разля в почти приятно хладно спокойствие.

— Какво искаше?

— Интересуваше се верни ли са слуховете, че двамата в Манила са били служители на ЦРУ и че са загинали, докато са били на среща с известен терорист.

— Нещо друго?

— Не каза.

— Може просто да е опипвал почвата.

— Едва ли. В някои отношения информацията му беше съвсем достоверна. Според мен някой го захранва.

Мамка му, някой нареждаше мозайката прекалено бързо.

— Ще напише ли статия?

— Не мисля. Поне не още. Според мен ще потърси още информация.

— Значи разполагаме с време.

— Виж какво, струваше ми доста усилия, за да залича следите след Квай Чунг. Не знам дали ще успея още един път.

Хилгър вдиша и издиша.

— Няма да ти се наложи.

— Гледай да оправиш ситуацията, и то бързо — отвърна гласът. — Не можем да си позволим разследване. Стига толкова.

Сериозно?

— Оправям я днес — каза Хилгър. — Ще ти се обадя, след като приключа.

— Добре.

Хилгър затвори. Погледна телефона и се замисли какво ли става в Банкок. За миг се зачуди дали не трябваше сам да отиде и да контролира развитието на операцията. Не. Уинтърс беше най-добрият. Хилгър го беше виждал в действие и гледката не беше приятна. Но човекът постигаше резултати.

Погледна часовника на бюрото. Може би постигаше тези резултати точно сега.