Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (6)

6.

Джим Хилгър никога не се разстройваше. Това не означаваше, че никога не показваше раздразнение; просто не го изпитваше. Колкото по-ненормална ставаше ситуацията около него, толкова по-голямо спокойствие го обземаше. Благодарение на това си качество беше станал един от най-добрите стрелци в Трети специален отряд по време на Войната в залива. Когато стреляха по него, усещаше как личността му сякаш се оттича някъде и на нейно място се появява една машина. Ако живееше в епохата на дуелите, малцина биха посмели да го предизвикат.

Даваше си сметка, че невъзмутимостта е ценно качество за един лидер. По време на битка хората му виждаха колко е спокоен и смъртоносен и те също ставаха спокойни и смъртоносни. И в новата си роля беше открил, че хладнокръвното поведение му дава власт над подчинените му. Колкото повече се разстройваха те по време на криза, толкова по-хладен ставаше разсъдъкът му и леденото му самообладание успокояваше и околните. Навярно си казваха, че знае нещо, неизвестно за тях; иначе и той би се разстроил, нали? Всъщност Хилгър се съмняваше, че знае повече от другите. Просто се беше научил да разчита на хладнокръвието си и вярваше, че това е единственото, на което може да се разчита изобщо. Запазването на самообладание беше неговото верую.

Вчера, когато му се обади изпадналият в истерия и разярен Мани, хладнокръвието на Хилгър бе подложено на изпитание. „Просто ми кажи какво е станало“ — беше повтарял, докато Мани беснееше и заплашваше. Отне доста време, но накрая успя да го успокои. От друга страна, истерията му си беше напълно уместна. Някой се беше опитал да ликвидира Мани в Манила, а двама от най-добрите служители на Хилгър — Калвър и Гибънс, другари от бойната му част в Залива, бяха убити. Първата важна среща с нов разработван, която Хилгър с помощта на Мани се опитваше да уреди вече две години и тъкмо затова Калвър и Гибънс бяха отишли в Манила, се беше провалила. Цялата операция се беше объркала.

Докато Мани възбудено му предаваше новините, Хилгър автоматично превключи в режим „Разрешаване на проблеми“.

— Къде е МЛЧ? — попита, използвайки абревиатурата, която бяха определили за новия сътрудник.

— Не знам — отвърна Мани. — Нямам директен контакт с него. Сигурно е отишъл на мястото на срещата и след като не сме се появили, си е тръгнал.

Лоша работа. Неблагоприятно първо впечатление.

— Можеш ли отново да установиш контакт? И да уговориш още една среща.

Последва поредното изригване.

— Още една среща? Някой се опита да ме убие! Пред очите на семейството ми!

Хилгър разбра, че не е напипал верния приоритет. Добре, тогава едно по едно.

— Виж, по телефона няма да свършим работа. По-добре да се видим. Ще ми разкажеш всичко с подробности. И ще решим какво да правим.

— Как да ти имам доверие — хленчеше Мани. — Откъде да знам, че не стоиш зад всичко това?

— Убитите бяха мои хора — напомни му Хилгър. — Какво по-добро доказателство искаш?

Здравият разум на Мани явно си беше взел отпуска.

— Било е номер, да, номер е било.

Хилгър въздъхна.

— Дай заедно да решим проблема по подходящ начин.

Настъпи продължително мълчание. Пулсът на Хилгър беше бавен и равномерен. Най-сетне Мани се съгласи:

— Добре, добре.

— Къде искаш да се видим? — предоставянето на Мани да избере мястото щеше да притъпи абсурдните му подозрения.

— Не в Манила. Мога да дойда в… — Внезапно замълча, а Хилгър се досети, че се готвеше да каже „Хонконг“, но беше размислил. Хилгър работеше точно в Хонконг под прикритието на финансов съветник. Явно Мани не искаше да му дава никакви предимства, дори бе готов да откаже на Хилгър всяко удобство от чиста злоба. — Джакарта — каза най-сетне. — Мога да дойда в Джакарта.

На Хилгър не му се летеше до Джакарта. Този човек беше истински таралеж в гащите.

— Добре. Но имам да приключвам някои неща тук. Ще ми трябват няколко дни. Сигурен ли си, че не можеш да дойдеш в Хонконг?

В слушалката отново се възцари тишина. Хилгър продължи:

— Можем да се видим, където пожелаеш, но в Хонконг можем да го направим веднага, а аз държа да се заема с проблема колкото е възможно по-скоро. В Хонконг, където ти кажеш, става ли?

Това свърши работа. На другия ден седяха в едно кафене на улица „Натан“ в Коулун, на петнайсет минути път с такси от офиса на Хилгър през тунела „Крос-Харбър“. Тук не се виждаха толкова бели лица като в квартала на Централното пристанище, където работеше Хилгър, но имаше достатъчно, за да не изпъкват с Мани. Другото предимство бе по-малката вероятност Хилгър да налети на някой познат. Не че някой щеше да познае Мани — не бяха разлепили по пощите физиономията му с надпис „Търси се“, макар че може би трябваше, — но предпазливостта си е за предпочитане. Хилгър беше взел обичайните мерки против проследяване и се надяваше Мани да е сторил същото. Изтърпя обяснимата истерия на събеседника си. Когато реши, че е кимал съчувствено достатъчно дълго, започна разпита.

— Разкажи ми точно какво стана — заповяда Хилгър с нетърпящ възражение тон, защото знаеше, че властността му ще успокои Мани, че положението е под контрол. — Не само същия ден, а през всичките дни след пристигането ти в Манила.

Мани се подчини. Когато свърши, Хилгър се зае да изкопчи подробностите.

— Казваш, че са били двама.

— Май да, да. Някой влезе след бодигарда.

— Но не си видял лицето му.

— Не го видях добре. Беше едър. Май че бял. Не съм сигурен.

Хилгър обмисли твърденията му.

— Няма значение. Даже да не го беше видял, аз щях да ти кажа, че е имало втори. Казваш, че първият, азиатецът, вече е бил в тоалетната, така ли?

— Да.

— Следил те е известно време, преди да реши да те причака в тоалетната. Но не би го направил, ако не е имал подкрепление, друг човек, който да продължи да те наблюдава. Иначе, ако ти не беше отишъл в тоалетната, щеше да те изпусне.

Мани кимна.

— Да, звучи разумно.

— Можеш да разпознаеш азиатеца, нали?

Мани кимна повторно.

— Ако го видя пак, да. Огледах го добре. Ще успеете ли да го намерите? А другия?

Хилгър се замисли за миг.

— Преди да тръгнеш, искам да ти покажа няколко снимки. Да видим дали онези, които ние подозираме, са същите, които си видял.

— И тогава ще ги намерите.

Хилгър знаеше, че ако е прав за въпросните мъже, идентифицирането им щеше да е фасулска работа в сравнение с намирането им. Но потвърди.

— Мисля, че да.

Мани се наведе към него.

— Трябва да ги намерите. И когато ги заловите, накарайте ги да страдат. Следяха ме със семейството ми. Можеха да причинят нещо на сина ми!

Хилгър кимна, за да покаже на Мани, че може да разчита на него.

— Ами МЛЧ? Можеш ли да направиш връзката и да уговориш още една среща? — даде на събеседника си да разбере, че трябва да му се отплати.

Мани сви рамене.

— Вече му оставих съобщение. Но с него не е лесно да се свърже човек. А може да се е стреснал, като е чул какво е станало в Манила.

Хилгър се съмняваше, че МЛЧ е толкова страхлив. Хората от този тип бяха по-корави. Но нямаше смисъл да спори.

— И да се е стреснал, не е голяма работа. Ако му кажеш какво моите хора могат да направят за него, ми се струва, че все пак ще дойде на срещата.

— Уведомил съм го.

— Добре. Продължавай с опитите да се свържеш с него. Като успееш, му кажи, че сме се погрижили за причинителите на проблема в Манила. Кажи му…

— Ще му го кажа, като стане истина.

— Докато се свържеш с него, ще е станало — отвърна Хилгър хладно и го изгледа с леден поглед.

Мани кимна и Хилгър продължи.

— Съобщи му, че лично ще дойда на срещата. Нека мястото определи той. И му дай номера на мобилния ми телефон. Да се чувства свободен да ми се обади направо на мен, когато пожелае.

Мани кимна отново.

— Добре.

Хилгър забеляза, че Мани е стиснал устни, без съмнение подразнен от охотата му да обсъжда въпроси, несвързани пряко със скорошните събития. Отчасти за да продължи разпита, отчасти за да успокои събеседника си, Хилгър попита:

— Кой според теб може да стои зад всичко това?

Мани се облегна назад и сви рамене.

— Откъде да знам? Може да е кой ли не.

— „Кой ли не“ не ми помага да стесня списъка на заподозрените.

— А според теб кой е?

— Мани, аз имам собствени виждания, но се съмнявам, че някой знае по-добре от теб самия. Да не би да криеш нещо от мен? Това не ме улеснява.

Мани поклати глава.

— Нищо не крия. Просто не знам. Възможно е да са били от Мосад. Проклетите лицемери не одобряват избора ми на приятели.

Хилгър вече се беше сетил за израелците. Бяха първи в съкратения списък.

— Още кой? Мани го изгледа.

— ЦРУ, естествено.

Хилгър кимна.

— Моите хора вече се занимават с тази работа. Други? БИН?

— БИН ли?

— Бадан. Индонезийското разузнаване. Ти им натрупа достатъчно проблеми на главите — Бали, „Джакарта Мариот“, австралийското посолство…

— БИН, да. Може. Може.

Хилгър разбра, че няма да получи никаква полезна информация. Мани беше човек, който не можеше да приеме, че има истински врагове — което, като се имаше предвид дейността му, беше почти смешно. Явно за пръв път се беше сблъскал с реалността, че някой наистина и съвсем настойчиво желае смъртта му и полага всички усилия в тази насока. Щеше да му трябва време, за да проумее действителното положение. Междувременно Хилгър щеше да извърши собствено разследване. Е, така и така беше свикнал да си върши сам работата. Понякога това беше единственият начин изобщо да се свърши нещо.

Реши да се върне към предишната линия на разпита, в която от Мани имаше повече полза.

— Казваш, че азиатецът, когото си видял, сякаш замръзнал. Да не би да е видял сина ти?

Мани се намръщи.

— Мисля, че видя мен.

Хилгър се зачуди какво ли си спомня Мани. При тези обстоятелства не очакваше паметта му да е кристално ясна; знаеше, че спомените от травмиращи събития рядко са отчетливи. Освен това сигурно му се искаше да вярва, че нападателите са били зли убийци, лишени от всякаква човечност. Така щеше да се чувства праведник по определение. Възможността единият от тези мъже да се е поколебал при вида на сина му противоречеше на това виждане, на придружаващото го чувство за относителна праведност и вероятно щеше да бъде отхвърлена. Съзнанието на човек като Мани си имаше много начини подсъзнателно да си угажда. Трябваше да внимава.

— И все пак ми се струва странно, че този човек изобщо се е поколебал, каквито и да са причините. Колебанието е проклятието на неопитните.

Мани се намръщи.

— Може тези двамата да са били неопитни.

— Ако бяха неопитни, нямаше да ликвидират бодигарда ти, че и моите хора в добавка. И тримата са били застреляни чисто и професионално. Повярвай ми, не са били неопитни.

— Защо тогава? Защо се поколеба?

Хилгър поклати глава.

— Още не знам.

— Синът ми е травматизиран. С майка му отидоха при роднини в провинцията.

— Мога да ти осигуря допълнителна охрана.

— Там, където са, им е добре. Но ми трябва нов бодигард.

Това бе най-близкото до съжаление чувство, което се промъкна в гласа му затова, че единият от тези мъже беше пожертвал живота си, за да спаси неговия. Аз, мен, моето. Не само Мани беше такъв. Целият шибан свят мислеше по този начин, каза си Хилгър.

— В противен случай няма да мога да ви помагам повече — каза Мани.

Хилгър въздъхна. Биваше си го Мани да отправя неуместни и ненужни заплахи.

— Вече съм се погрижил.

— А онези, които се опитаха да ме убият?

— Моите хора ще ги намерят.

Мани стисна зъби.

— Намерете ги по-скоро. Знаеш, че не сте ми единствените приятели.

Поредната глупава заплаха. Но Хилгър бе наясно със ситуацията.

— Мани, знам, че имаш много приятели. Но има ли някой, който да е надежден като мен?

Мани замълча, след което отново избухна.

— Ти ми каза, че вашето приятелство ще ме закриля! Че никога няма да се случи нещо такова!

Хилгър го погледна. За пръв път от началото на разговора позволи в гласа му да се прокрадне емоция. Отчасти за ефект. Но не само.

— Двама от най-добрите ми хора умряха, докато те защитаваха. И един бодигард, който аз ти бях намерил.

Мани не отговори. Хилгър се подразни още повече от мълчанието му. Трима мъже бяха умрели заради този тип, а той даже не можеше да каже: „Добре, прав си“.

— Ако отидеш при други, ще ми усложниш работата — продължи Хилгър. — Дай ми малко време да разреша проблема, преди да направиш нещо, с което да го объркаш още повече, става ли?

— Имам и други приятели — повтори Мани.

Хилгър въздъхна. Беше време за инжекция с доза реалност.

— Мани, хората, за които говориш, не са ти приятели. Много добре знаеш, че това са хора с интереси. Ако решат, че техните интереси не съвпадат с твоите, ще откриеш, че са ти станали врагове. Как да те защитя, когато това се случи?

Мани го погледна, ядосан, че Хилгър не се е стреснал от заплахата и че сам е получил едва прикрита заплаха.

— Накарай ги да страдат — повтори, за да има последната дума.

Хилгър кимна. Повече защото мислеше за своите хора, отколкото за да достави удоволствие на Мани, каза:

— Ще ги накарам.