Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (15)

15.

Изминахме с въздушната железница две спирки до „Сурасак“ и слязохме. Докато преодолявахме краткото разстояние до хотела, казах:

— Не можем да сме сигурни, че в стаята няма хора. Затова, когато я намерим, ще трябва да влезем бързо и силово, за да изненадаме евентуалните обитатели. Разбра ли?

— Разбрах. Кой влиза пръв?

— Аз. Ти ме покриваш.

— Както винаги.

— Е, да, когато не си зает да сваляш разни катой.

— Ей…

— Чакай малко. Там има дрогерия. Ти нали говореше малко тайландски?

— Малко.

— Ще ни трябват разни препарати да почистим ножовете. И ръцете си. Белина и спирт.

— Ей сега се връщам.

— Вземи и една четка за зъби. И медицински ръкавици. Четири чифта.

— Четири чифта медицински ръкавици? Тия ще ме помислят за някой перверзник.

— Докс, ако обувката приляга на крака на Пепеляшка…

— Добре, добре, отивам.

Докс влезе в дрогерията и след няколко минути излезе с найлонова торбичка в ръка. Когато стигнахме пред хотела, казах:

— Добре. Сега влизам пръв. Изчакай една минута и ме последвай. По-добре да не ни виждат заедно. Ще се видим на първия етаж — не този с фоайето, а горния — при асансьорите.

— В кое крило?

— Как им викат?

— Не помня.

Помислих малко.

— По-близкото до входа. В най-лошия случай, ако сбъркаш и не ме видиш, ела в другото.

— Добре, те това е план.

Влязох и се насочих право към асансьорите като поредния гост на хотела, изтощен от бродене из близкия Патпонг и бързащ да положи глава на възглавницата си. Пред асансьорите имаше охранител, но той само кимна в отговор на безмълвния ми поздрав и ме пусна. Забелязах пред асансьорите камера, но се надявах по другите етажи да няма.

Качих се до седмия. Излязох от асансьора и се огледах. Нямаше камери. Отлично. Ако беше „Четирите сезона“ или „Ориентал“, или някой от другите по-реномирани хотели, щяхме да имаме проблем. Когато в коридора има камери, можеш да пробваш само две-три врати, преди охраната да се усети и да дотърчи. Но в „Холидей Ин“ нивото на обслужване не беше чак толкова високо.

Слязох по стълбите до първия етаж и зачаках. Докс се появи точно след минута направо от асансьора. Щеше да е по-умно, ако беше слязъл на друг етаж и беше дошъл по стълбите, както направих аз, просто в случай че някой във фоайето наблюдаваше къде спира асансьорът, но както и да е. Не си струваше да го споменавам точно сега.

Започнахме от стълбището до асансьорите. Един етаж ни отнемаше по-малко от минута. Нямахме късмет. На петия отидохме на другото стълбище и продължихме надолу. На третия етаж уцелихме: вдясно от стълбите, стая 316. Пъхнах картата и индикаторът светна в зелено. Завъртях бравата, блъснах вратата и нахлух вътре.

Беше единична стая, а не апартамент. В основното помещение лампите светеха; тези в банята вдясно бяха загасени. Ако имаше някой, едва ли седеше в тъмната баня, така че проверих първо стаята. Нямаше жива душа. Фактът, че вратата изобщо се отвори — че резето отвътре не беше спуснато, — беше окуражаващ. Ако в стаята имаше човек, държащ на безопасността, щеше да е спуснал резето. Не долових никакъв шум от изненадани обитатели и никакво движение. Но за всеки случай проверих и банята. Никой. Прегледах дори дрешника и надникнах под леглото, нещо, което със сигурност би предизвикало подигравките на Докс, ако не бяха скорошните събития. Нищо. Бяхме успели.

Извадихме ръкавиците и започнахме да претърсваме стаята. За жалост тя беше също толкова чиста, колкото и микробусът. В едно от чекмеджетата на скрина имаше чисти дрехи, до стената празен куфар. Тоалетни принадлежности в банята. И нищо друго.

Докс бърникаше в дрешника.

— Сейфът е заключен — осведоми ме.

Отидох при него. Да, сейф, стандартна хотелска принадлежност. Опитах го и наистина беше заключен.

— Казах ти — отбеляза той. — Е, идеята ти как да влезем тук беше страхотна. Признавам. Но не съм касоразбивач, а май и ти не си. Явно стигнахме до задънена улица.

— Може и да си прав — казах и огледах сейфа. — А може и да не си.

Отидох до писалището, вдигнах телефона и набрах рум сървиса. Докс ме гледаше озадачено, но си мълчеше.

Някой вдигна след първото иззвъняване.

— Да, господин Уинтърс? С какво можем да ви услужим?

— Ъъ — изсумтях, гледайки към Докс. — Като Уинтърс ли сте ме записали?

— Ами да, сър, господин Мичъл Уилям Уинтърс, така сме ви записали. Не сте ли господин Уинтърс?

— Уинтърс! Счу ми се, че казахте Винтнърс. Нещо май оглушавам. Извинявайте.

— Няма проблем, господин Уинтърс. С какво можем да ви помогнем?

— Ами, чудех се какви уреди за упражнения имате там долу.

— Уреди за упражнения ли, сър?

— Ами да, велоергометри, щанги, сауна, такива работи.

— О, сигурно имате предвид фитнес центъра, сър. Тук е рум сървиса.

— Така ли? О, Боже. Освен че оглушавам, сигурно и оглупявам. Извинявайте за безпокойството.

— Няма нищо, сър. Но в момента фитнес центърът е затворен. Ще отвори в шест сутринта и тогава ще има служител, който да ви обслужи. А дотогава можете да влезете с ключа от стаята си.

— Ясно. Много ми помогнахте. Благодаря.

Затворих и се обърнах към Докс.

— Мичъл Уилям Уинтърс. Поне под това име се е регистрирал.

Докс кимна.

— Е, и? Ще кажеш на сейфа „Сезам, отвори се“, така ли?

— Не, имам по-добра идея. Обади се на рецепцията и им кажи, че си забравил пин кода, с който си заключил сейфа.

— Аз? Искаш аз да го направя?

Изгледах го.

— Случайно да ти приличам на Мичъл Уилям Уинтърс?

Той сви рамене.

— След като го казваш, не. Но не приличаш и на Джон Рейн.

— Не е там работата. Истинското ми име може и да е Уинтърс, но не това е важното. Просто не трябва да предизвикваме излишни въпроси или да създаваме впечатление, че нещо не е наред.

— Да бе, разбрах. Просто те държа във форма. Сигурен ли си, че никой от персонала не познава този тип?

Поклатих глава.

— Не се притеснявай. Убеден съм, че този тип не е искал да го забелязват — можех да добавя: „За разлика от някои мои познати“, но това нямаше да допринесе за разбирателството.

Погледнах часовника си. Минаваше полунощ. Исках да свършим по-бързо и да се ометем.

— Виж сега, едва ли ще ти искат паспорта. Фактът, че им се обаждаш от стаята, за тях е достатъчно доказателство за самоличността ти.

— Май не ти е за пръв път, а, готин?

— А дори да ти поискат документ, ще кажеш, че си го заключил в сейфа.

— Добре, а след това?

Опитах се да не избухна. Да работиш сам, определено си имаше предимства.

— Ще импровизираш. Ти не беше ли морски пехотинец?

Докс ме изгледа.

— Да бе, вярно — и посегна към телефона.

— Чакай, чакай. Първо се съблечи. Наметни си хотелския халат. Пусни душа, все едно тъкмо си се канел да влизаш в банята или, още по-добре, все едно си довел някое гадже — така няма да им се прииска да се заседяват.

Той се ухили.

— Готин, като ме видят полугол, хората обикновено са склонни да поостанат.

— Като свършим, можеш да се обадиш на Тиара.

Усмивката му се превърна в гримаса.

— Ясно, схванах. Те какво, да нямат някакъв мастер пин код?

Кимнах.

— Използват го, ако гостът забрави неговия или умре в стаята си. Както и да е. Теоретично го знае само управителят на хотела.

— Добре.

— Който и да дойде, не му позволявай да наднича в сейфа. Не ми се вярва да го направи, сигурно ще е дискретен, но бъди готов и не му давай никаква възможност. Кой знае, Уинтърс може да е сложил вътре пистолет и да привлечем излишно внимание.

— Ясно, прав си.

— Още нещо. Попитай ги какъв ти е пин кодът. След отваряне с мастер пин код на сейфа обикновено могат да се видят последните дванайсет въведени пина.

— Защо, след като вече са отворили сейфа…

— Защото трябва да го затворим със същия пин код. Ако някой провери по-късно, няма да се усъмни, че не сме имали работа в тази стая.

— Браво, господин Рейн, Вие сте човек, който мисли за всичко. Харесва ми тази ваша черта.

Докс започна да се съблича. Аз влязох в банята, пуснах душа и му донесох халата.

След като се преоблече, му подадох телефона и натиснах бутона за рецепцията. Той обясни проблема, каза два пъти „да“, поблагодари и затвори.

— Всичко е наред. Идват да отворят сейфа на господин Уинтърс.

— Твоят сейф.

Докс се намръщи.

— Виж сега, не съм чак толкова тъп. Разбрах те.

— Докс, не ти давам акъл как да стреляш със снайпера, защото там си най-добрият и няма на какво да те науча. Но държа да ти кажа, че в тези неща трябва да се настроиш правилно, иначе можеш да се издъниш заради някоя дреболия.

Той се изчерви леко.

— Добре, добре. Не съм обидчив. Само престани с тая Тиара, става ли?

Поклатих глава.

— Съжалявам, това не мога да направя.

Той се намръщи още повече. След което се разсмя.

— Вярно, май прекалявам.

— Дай си ръкавиците. И се опитай да докосваш възможно най-малко предмети, докато си тук.

Той свали ръкавиците и ми ги подаде. Протегнах ръка.

— Вие сте добър човек, господин Уинтърс.

Докс се усмихна и се ръкувахме.

— А, дай и ножовете. Ще ги почистя в банята, докато ти се разправяш със сейфа.

Докс извади ножовете от панталона си и ми ги връчи. Влязох в банята и заключих вратата.

Почистването ми отне само няколко минути. Разглобих ги и първо ги полях със спирт. Бързо изтъркване с четката. Вода и сапун. Изплакване, Белина. След като свърших, си измих по същия начин и ръцете, спрях чешмата, сложих си чисти ръкавици, избърсах всичко и сглобих ножовете.

На вратата се почука. Чух как Докс отива да отвори.

— Благодаря, че дойдохте — разнесе се гласът му. — Тъкмо се канех да си взема душ, ама няма да мога да се отпусна, като знам, че съм си забравил комбинацията… и така…

Подбелих очи. Докс беше най-смъртоносният снайперист, когото познавах, но имаше доста трески за дялане.

Отвън минаха покрай банята. Чувах приглушен разговор. След това стъпките поеха към входната врата. Докс каза:

— Благодаря ви още веднъж. Много благодаря — и вратата се затвори.

След малко надникна в банята.

— Можеш да излизаш.

— Някакви проблеми?

— Не. Халатът много помогна, точно както каза. Много си те бива, признавам. Ей, дали да не оберем минибара? Такава възможност се пада веднъж в живота.

— Дадоха ли ти пин кода на Уинтърс?

— Осем, осем, седем, едно.

— Браво. Какво пипа в стаята?

— Само три неща. Бравата на вратата, бравата на банята и сейфа.

— Добре — подадох му чист чифт ръкавици. — Спиртът и белината са в банята. Полей си ръцете с едното, измий се със сапун и се полей с другото. И по теб имаше кръв от Уинтърс. След това си сложи ръкавиците. Аз ще избърша там, където си пипал.

Взех кърпа и се погрижих за споменатите повърхности, после се върнах в банята и избърсах мивката, след като Докс се изми. Той си сложи ръкавиците, а аз събрах нещата ни и кърпата от банята и ги пъхнах в торбичката, в която ги бяхме донесли. Оставих я от вътрешната страна пред вратата, за да не я забравим.

Отидохме при сейфа, който вече беше отворен. Вътре имаше три предмета. Портфейл. Паспорт. И смартфон „Трео 650 С“.

Докато аз оглеждах нещата, Докс се обличаше. Първо паспорта. Беше американски и наистина беше издаден на името на Мичъл Уилям Уинтърс. В портфейла открих кредитни карти и индонезийска шофьорска книжка с адрес в Джакарта, също на името на господин Уинтърс. Имаше и индонезийски рупии, щатски долари, тайландски батове и хонконгски долари.

Паспортът. Господин Уинтърс беше голям пътешественик. Имаше печати от цял свят, последните от които тайландски, разбира се.

Но третото беше най-ценната находка. Взех го в ръка и го включих. Екранът светна и поиска парола.

Докс се обади:

— Мамка му.

Помислих малко, след което натиснах осем, осем, седем, едно.

На екрана се появи основното меню.

— Браво бе, голяма си работа! — Докс ме тупна по рамото. — Срам и позор за господин Уинтърс, дето използва една и съща парола на различни места.

Погледнах го и вдигнах вежди.

— Ти да не би да използваш различни пароли за всичките си устройства? — попитах ехидно.

— Ами…

— Никой не го прави. В безкрайната битка между удобството и сигурността винаги печели удобството.

— Май си прав.

Усмихнах се.

— Но ти вече знаеш кое е правилно. Помни: сигурността е като верига. Слабостта й е равна на най-слабото й звено.

Започнахме да ровим из смартфона — контакти, срещи, записки. Имаше какво ли не.

— Забавихме се — казах. — Ще оставим паспорта и портфейла в сейфа. Телефона ще вземем с нас. Възможно е някой да забележи, че липсва, но според мен ще си струва риска.

— Съгласен.

— Ти излез пръв. Не се връщай там, откъдето дойде — не е нужно охраната да те вижда, че си тръгваш толкова скоро. Среща след двайсет минути на Патпонг-две откъм страната на Суравонг.

Докс се ухили.

— Патпонг ми е познат.

— Знам, че ти е познат. Но ще търсим там интернет кафе. Не се разсейвай.

— Боях се, че точно това ще кажеш. Защо пък интернет кафе?

— Имам предчувствие. Може да се наложи да проследим някои неща, които ще намерим в смартфона. Можем да го направим и от някой лаптоп на хотела, но предпочитам да сърфирам анонимно.

Той пак се ухили.

— И аз съм така. Човек никога не знае кога правителството ще подгони и нас, порно лъвовете.

Докс тръгна напред. Аз върнах паспорта и портфейла в сейфа и го заключих. Огледах стаята за последно. Всичко изглеждаше наред.

Погледнах през шпионката. Чисто. Отворих с ръкава на ризата си и поех надолу по стълбите. Използвах страничния изход и поех по уличките покрай Силом за към Патпонг.