Бари Айслър
Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие (23)

23.

Хилгър седеше в залата за заминаващи пътници на международното летище на Хонконг и чакаше полета си до Шанхай. Слънцето беше изгряло. Чувстваше се изморен.

Нощта се оказа дълга. Унищожаването на досиетата не му отне много време. В крайна сметка бяха електронни. Събирането на най-важната техника също не беше проблем, тъй като по-голямата част от нея бе прибрана в чанта — цивилен еквивалент на комплекта, който ги бяха учили да поддържат в готовност в армията. Но в мрежата му имаше хора, които трябваше да бъдат предупредени. Имаше роднини, които трябваше да бъдат подготвени. А също и политици, които трябваше да бъдат отказани да си врат носовете. И всяка поредица от обаждания беше по-трудна от предишната.

Не се тревожеше за себе си. Беше подготвен за този ден и предпазната му система се включи безотказно. Но дори и да не беше, ударът нямаше да е фатален. Не можеше обаче да преглътне пълния провал на операцията си. Беше толкова близо до огромно постижение. Америка беше в смъртна опасност, а той не можеше да стори нищо, за да я предпази. След като бяха смазали операцията му, най-лошото беше неизбежно.

Веднъж прочете една статия за степните пожари, които пламват на всеки няколко години в Южна Калифорния. Някакъв специалист обясняваше, че поради застрояването на крайградските региони малките пожари, чрез които природата прочиствала тревата и ниската растителност, вече не били допускани. Вследствие на това година след година тревата ставала все по-гъста и суха, и по-податлива на запалване. Според експерта рано или късно нещо подпалвало треволяка. Статистиката била неумолима.

Хилгър гледаше почти по същия начин на нападението над Америка с оръжия за масово унищожение. По света се търгуваше толкова много ядрен материал от постсъветската епоха и толкова много фанатици желаеха да го използват, че беше само въпрос на време. Но никой не искаше да приеме този факт, също както собствениците на къщи в предградията на Лос Анджелис не желаеха да повярват, че малко сажди по дърветата всяка година са нищожна цена в сравнение с шибания огнен ад. Така беше устроено човешкото съзнание. И нищо не можеше да се направи.

Той отвратено поклати глава. Този начин на мислене му напомняше за принципа, по който общините поставяха светофари. След определен брой катастрофи на някое кръстовище някой политик се почесваше по главата и заявяваше: „Тук не трябва ли да се постави светофар?“ И тъкмо с това щяха да се занимават, докато Ню Йорк изчезваше под атомната гъба.

А дали нямаше прекалено високо мнение за тези идиоти? Е, Ню Йорк е изпепелен… може да поспрат за малко, след което пак ще се заемат да измислят американско име на френските пържени картофки и да забраняват гей браковете и други животрептящи проблеми.

Да, политиците бяха роби на Нефта с главна буква или бяха безмозъчни, или и двете. Ако някой можеше да предотврати катаклизма, това беше Хилгър и екипът, който беше изградил.

Въздъхна. Ал Джиб беше много важен обект. Ако беше успял да научи поне малко за контактите му и за това, къде е посял знанието си, можеше наистина да успеят да набутат поне част от шибания дух обратно в бутилката. Но вече не. Ал Джиб сигурно нямаше да иска и да чуе за Хилгър след всичко, което стана. Ако още беше жив, разбира се. Онази блондинка в Китайския клуб, която и да беше тя, се бе понесла подире му като гладна лъвица след газела.

Е, имаше и добри новини. Когато попиканият тип, с когото контактуваше в Съвета за национална сигурност, беше започнал да се дърпа след въпроса дали Белият дом ще подкрепи Хилгър в поредната каша, наложи се да му каже, че ще избухне голям скандал, когато списъкът с неговите, на Хилгър, клиенти излезе на бял свят. Там фигурираше както името на въпросния господин, така и имената на доста други важни политически персони. Последвалото безпомощно мълчание беше един от най-приятните звуци, които Хилгър беше чувал. Планът на важната клечка само да казва: „Нямам спомен за това събитие, сенаторе“ и „Не си спомням за тази среща, сенаторе“, и „Не бих си представил да извърша такова нещо, сенаторе, защото не би било редно“, просто нямаше да е адекватен и онова лайно го знаеше.

Хилгър се беше потрудил да му обясни, че не е Едуин Уилсън. Ако тръгнеше към дъното, щеше да завлече със себе си доста хора, първият от които господин Връзкаря от СНС. Трябваше ли да обяснява още? Не, беше отвърнал онзи с тъничък писклив гласец. Било му станало напълно ясно.

Уилсън беше служител на ЦРУ, предполагаемо уволнен през 1971-ва, но продължил дейността си като шпионин и след това, извършвал убийства, прал пари и продавал пластични експлозиви на държави като Либия, докато не бил окошарен през 1983-та. Уилсън твърдял, че изобщо не е напускал Управлението и че е действал в одобрена операция; правителството, както и трябваше да се предполага, твърдяло, че той лъже. Хилгър не знаеше истината — информацията се пазеше доста зорко, както и тази за него, — но подозираше, че наистина е било операция. Как се става приближен на Кадафи? Като му продаваш каквото иска. И тогава е имало хора, които са разбирали този принцип, както ги имаше и днес, и Хилгър беше един от тях.

Грешката на Уилсън беше, че не бе събрал доказателства, уличаващи работодателя му. Хилгър се беше подготвил по-добре. Онези, които бяха достатъчно алчни да инвестират парите си при него, бяха и глупави. Служителите на СНС нямаше как да обяснят присъствието си в един и същ списък с мерзавци като Мани. Щеше да им се наложи да подкрепят Хилгър или да се провалят заедно с него.

Колкото до Управлението, последното, което му трябваше, беше още един Уилсън. Дори да се отрекат от Хилгър, пресата щеше да пощурее от втори такъв скандал. Разните му комисии от Конгреса, разпитите под клетва, разследването на финансите, новите нива на надзор… никой не искаше нищо подобно, имаше толкова много по-важна работа за вършене. Пък и хората на Хилгър вече разпространяваха слуха, че лично той стои зад отстраняването на Мани. А ако се окажеше, че и Ал Джиб се е споминал, Хилгър щеше да си припише и него. Естествено, със знанието, че новият директор ще си присвои каквито си иска заслуги за операцията. Политиците устояваха на подобни изкушения колкото наркоманите на порция качествена дрога. По същия начин щеше да купи хонконгската полиция и връзката си в Хонконг. С правилната комбинация от увещания и стимули цялата работа щеше да утихне съвсем скоро.

Разбира се, прикритието на Джим Хилгър беше окончателно съсипано и като начало покровителите му сред хонконгските китайци щяха да го обявят за персона нон грата и да го изритат от града. Хилгър беше решил да им спести труда. Отдавна си подготвяше внимателно самоличност и жителство в Шанхай. Когато властите се появят в хонконгския му апартамент или в офиса му, което може би се случваше точно в този момент, няма да го заварят там, за да ги посрещне.

Щеше обаче да му липсва гледката от кулите на Международния финансов център. Е, не че в Шанхай нямаше небостъргачи. Градът се разрастваше толкова бързо и имаше толкова много чужденци, че едва ли щеше да е проблем да се впише в него и да се издигне отново.

В един момент се сети за Рейн и усети как лицето му се сгърчва от яд. Удиви се на реакцията си. В крайна сметка Рейн не беше действал умишлено в негова вреда. Бяха го наели за поръчка и той я беше изпълнил. Хилгър постоянно използваше такива хора; нищо лично. Защо тогава го приемаше лично в момента? Беше глупаво. Вярно, Рейн беше провалил всичко. Бе сринал години усилия на Хилгър и без да знае, беше поставил в опасност живота на милиони невинни хора. Но не беше го искал, нито е бил осведомен. Хилгър просто трябваше да си даде време да му мине.

Или пък да намери копелето и да го застреля в главата. Нямаше да е оправдано, нямаше дори да е постъпка на зрял човек, но сигурно щеше да спи по-добре.

И онзи скапан Докс, него също. Някой го беше повалил със стол, докато се спасяваше по стълбите на Китайския клуб, и имаше доста добра представа кой би могъл да бъде. На гърба му имаше оток с размера и цвета на патладжан.

Едно по едно, помисли си. Първо Шанхай. След това засилване на контрола. После спасяване на остатъците от операцията.

След което щеше да дойде ред на Рейн и Докс. И Господ да им е на помощ тогава.