Даяна Палмър
Кралско съкровище (6)

Глава 5

Бриана не спа добре цялата нощ. Всичко й се бе събрало наведнъж — черната лимузина, безнадеждното състояние на Тад, споровете с Ахмед — и я опустоши емоционално. Добре, че кошмарите не се бяха върнали.

На сутринта се чувстваше, като изцедена. За първи път Ахмед се бе събудил преди нея. Намери го да се мотае в кухнята облечен в дългия чуждестранен кафтан, опитвайки се да открие как работи кафеварката.

— Аз ще го направя — каза тя и смутено се размърда, когато тъмните му очи се плъзнаха по стройната й фигура в нощница и розова роба. Изглеждаше напълно благоприлично, с изключение на голите крака, затова се учуди защо се е втренчил така в нея.

— Първо трябва да се облечеш — посъветва я тихо арабина. — Не е прилично за една девойка да се появява пред мъж в дрехите, с които спи.

— О, за мен не може, но за теб няма проблем, така ли? — оспори думите му, посочвайки кафтана.

— Да — усмихна й се леко.

— Мога да ходя с нощница в собствения си апартамент, ако така искам — осведоми го тя.

Ахмед приближи към нея. Той се движеше по начин, който Бриана преди не беше виждала — чувствено, хищнически и леко заплашително. Погледът му не се отделяше от лицето й, изражението му бе застинало като маска. Единствено жив бе тъмният блясък в очите му.

— Аз ъъъ… просто ще се облека, защо не? — заекна тя и избяга от него.

Когато по-късно се върна, мъжът също беше облечен. Тя направи закуска и той я изяде, без да се оплаква, като с нищо не показа, че се е случило нещо необичайно. Но Бриана изгаряше в пламъци през целия ден, спомняйки си погледа му.

Когато се прибра вкъщи следобеда, намери Ахмед седнал на най-горното стъпало на стълбището пред апартамента й. Мъжът си играеше със Слинки, малко тъмнокосо момченце, седнало до него.

— Още един път — помоли го детето.

— Ох, боли ме гърба — изпъшка комично Ахмед.

— Искаш да кажеш, че пак аз трябва да размотавам жицата надолу по стълбите?

— Да!

Детето се засмя, а Ахмед се подсмихна под мустак.

— Много добре, тогава. Но това е за последен път.

— Съгласен съм.

Слинки тръгна бавно надолу, набра скорост и се приземи право в краката на Бриана. Ахмед се спусна след него, забеляза я и се усмихна, докато помагаше на момченцето да стане.

— Ние се забавляваме — обясни й той.

— Виждам. Но на Ланг това няма да му хареса.

— Нещо, което не знае, няма как да го ядоса — осведоми я Ахмед.

Той й връчи Слинки в ръцете.

— Моят приятел Ник ще ти позволи да играеш с нас, ако искаш. Нали, Ник? — попита той детето.

— Разбира се!

Бриана се усмихна на момченцето.

— С удоволствие, но трябва да нахраня братовчед си.

— Ооо, Педро не е гладен, нали Педро?

„Педро“ направи гримаса.

— Е, моето момче, всъщност съм малко гладен. Имаш ли нещо против? Можем да поиграем пак някога.

— Не, няма да може — изплака Ник. — Трябва да отида при баба за една седмица. Тръгваме веднага след като татко се прибере вкъщи.

— Много съжалявам — каза Ахмед. — Наистина се забавлявах.

— Аз, също. Ще се върнеш ли да ме видиш отново някога? — попита го Ник с големи умоляващи очи.

Ахмед се усмихна и го погали по тъмната коса.

— Някога — съгласи се той.

— Добре тогава — и детето се втурна шумно нагоре по стълбите.

Ахмед тръгна към апартамента на Бриана и задържа вратата пред нея отворена.

— Обичаш децата — отбеляза той.

— Много.

— Трябва да се омъжиш и да имаш свои собствени — каза Ахмед.

— Имам си Тад, за когото да се грижа — отвърна колебливо. — Трябва да се преоблека.

Той я спря, без изобщо да я докосне, просто стоеше пред нея, така че да не може да премине покрай него.

— Има нещо повече, нещо по-дълбоко — прошепна Ахмед, като се опитваше да улови уклончивият й поглед. — Ти нямаш желание да се омъжиш. Виждам го изписано на лицето ти.

— Не всички сме създадени за брак — бузите й почервеняха. — Моля те. Трябва да се преоблека.

Жилестите му ръце нежно обгърнаха слабите й рамене.

— Разкажи ми.

Бриана затвори очи. Той бе невъзможен така както се държеше — любезно и състрадателно — беше сякаш друг човек.

— Не мога — прошепна тя. Големите й сини очи погледнаха право в неговите. — Моля те, остави ме!

Той я пусна, отстъпвайки назад.

— Както желаеш — отговори й тихо.

Бриана бързо отиде в спалнята и затвори вратата. Облегна се на нея, лицето й се изкриви от мъка и прехапа устни до болка. Защо трябваше да й задава въпроси, които я нараняват, питаше се тя. Защо не си гледаше своята работа!

 

 

Бриана се отправи към кухнята, както всеки ден, когато Ахмед я спря.

— Ланг включи отново телефона — промърмори сухо. — И аз се възползвах от ситуацията. Почакай.

— Да не си поръчвал пак? — попита го нервно. — Това е прекалено голям риск, дори аз мога да го видя!

— Моите хора се грижат за нуждите ми — отвърна просто той. — Няма риск от проникване.

— Съседите тук не са слепи — каза му раздразнено. — Как беден мексикански работник би могъл да си позволи всичката тази скъпа храна? Хората ще се чудят!

Арабинът се намръщи.

— Беден мексикански работник? — повтори той думите й.

— Да, ти!

Мъжът потрепери, сякаш намери описанието за отвратително.

— Не мога да живея само на хотдог — оправда се рязко той. — Харесаха ми рулото и зеленчуците, които сготви, но аз съм свикнал на по-изискана храна.

— Ще умреш от високо ниво на холестерола и подагра — каза тя обвинително.

Той повдигна вежди.

— И това ми го казва жената, която яде хотдог, пълен с холестерол?

— Обичам хотдог!

— А аз обичам кюфтенца от морски език със задушени аспержи и фламбирани палачинки за десерт — отговори той.

— Бедният гладуващ човечец — промърмори тя. — Знаят ли твоите хора, че ядеш като крал, докато те дъвчат студено овнешко месо в пустинните си палатки?

Ахмед сви устни.

— Повечето от тях ядат кускус и агнешко с къри — отговори й. — И грис. Студеното овнешко едва ли ще им хареса.

— Просто исках да подчертая разликата.

Почукване на вратата го избави от отговор. Той пусна хората си в апартамента, натоварени с картонени кутии с неопределен произход. По нищо не личеше, че в тях има скъпа храна. Те изглеждаха сякаш от разпродажба. Ахмед й се усмихна дяволито.

— Деликатеси под прикритие — каза й. — Одобряваш ли?

Той даде заповеди на арабите, които извадиха съдържанието на кутиите върху масата и минути по-късно напуснаха апартамента.

— Опашки на омари — обясни Ахмед. Взе една вилица, набучи късче месо и го поднесе към разтрепераните устни на Бриана. — Опитай — каза й нежно.

Тя пое хапката омар в устата си, смутена от вниманието на Ахмед, насочено към устните й, докато го вкусваше с наслада.

— Много е… вкусно — каза неуверено.

— Имаш парченце на брадичката. Стой мирно.

Той го взе с върха на пръста си и го поднесе към устата й. Докато я гледаше в очите, постави нежно късчето на долната й устна и го побутна между зъбите й навътре, като с удоволствие наблюдаваше, как бузите й почервеняват и дишането й се променя. Върхът на езика й докосна пръста му. Тя рязко подскочи и видя как очите му потъмняват заплашително. С последния си инстинкт за самосъхранение се отдръпна от него потресено.

— Благодаря за хапката — прошепна тя. — Но мисля, че все още предпочитам хотдог.

— Както искаш — той откри, че му е трудно да диша и да действа нормално. Не трябваше да я докосва, това щеше да направи нещата по-лоши.

Тя си приготви един хотдог и отвори малък пакет чипс.

— Още холестерол — каза той, сочейки картофения чипс с пълна вилица задушени в масло с лук и сметана, картофи.

— Виж кой го казва — отвърна тя.

Арабинът се засмя.

— Имаш характер.

— Щом се намирам около теб, трябва да имам — промърмори младата жена.

Той изяде картофите и бутна чинията с останките настрана. Взе палачинката с фин плодов пълнеж и отхапа от нея.

— Искаш ли да опиташ от това? — попита я.

Бриана поруменя, спомнила си предишната слабост.

— Не обичам сладко, благодаря — излъга тя.

Ахмед не й отговори. Тя изразяваше всичко открито и той почувства в себе си слабост, която не му хареса. Ланг беше прав. Да се забърка с Бриана би било ужасно.

 

 

Кошмарът, който не беше я навестявал от две нощи се върна отново. Тази вечер не бе отишла да види Тад, защото имаше страшна буря. Гръмотевиците и светкавиците я плашеха, но тя издърпа завивката над главата си и се опита да не им обръща внимание. Облечена в копринена зелена нощница, подходяща за необичайно топлата есенна нощ, Бриана лежеше сковано, докато най-страшните гръмотевици не утихнаха и тя изпадна в неспокоен сън. Но кошмарът дойде, за да замени бурята. Беше затворена в колата като в капан. Баща й беше мъртъв, можеше да види лицето му. Воплите от болката на майка й бяха почти явни. Тя умоляваше Тад да се събуди и да й каже нещо. Молеше Бриана да не го оставя да умре, да не позволява да го убият. Майчиният глас продължаваше да нашепва, а Бриана се бореше с болката от разкъсващата агония. Тя трябваше да се измъкне, за да спаси майка си. Трябваше да излезе на вън, но майка й извика и светлината изгасна…

— Не! — изкрещя Бриана, и започна да се бори с ръцете, които се опитваха да я вдигнат, за да я спасят. — Не, не, не! Аз няма да я оставя да умре!…

— Бриана!

Тя почувства прегръдката на стоманени ръцете около раменете си и отвори инстинктивно очи. Ахмед седеше до нея, лицето му, озарено от светлината на лампата до леглото, беше сериозно. Беше облечен с някакво копринено тъмно долнище на пижама, но широките му покрити с косъмчета гърди бяха голи. Мъжът изглеждаше не на място в натруфената й спалня.

— Бриана, поговори с мен! — каза той, като не беше убеден, че е напълно будна.

— Аз… всичко е наред. Това беше кошмар — въздъхна треперейки.

— Ти крещеше. Мислех, че кошмарите ти са отминали — добави той.

Бриана не знаеше, че Ланг му е разказал за катастрофата. Тя потърси тъмните му очи.

— Бяха — каза глухо.

Погледът му се плъзна от лицето й към дълбоката цепка между гърдите й над дантеления корсаж на нощницата. Не беше осъзнала досега, че тъмните й зърна съвсем ясно си личат под дантелата. Но никой никога не я бе виждал в този й вид. Смутена от прехласнатия му поглед вдигна ръце да се прикрие. Зърната й се втвърдиха, изтръпнаха от непознато усещане и тя се изчерви от крещящото доказателство, с което му бе показала колко силно й въздейства.

— Прелестно — каза той нежно, наблюдавайки тяхната промяна. — Те са като цветовете на роза погалени от аления залез.

Ръцете й увиснаха във въздуха. Погледна го с недоумение и любопитство. Той се загледа в нежните й озадачени очи.

— Никога ли мъж не е описвал тялото ти? — попита я тихо.

— Никой не го е виждал до сега… — започна тя дрезгаво.

Веждите му се повдигнаха рязко. Очите му отново се плъзнаха по нея наслаждавайки се на сатенено меката й кожа над нощницата, на пулса на шията й, на меките подпухнали устни. Той не я докосваше. Само я гледаше, но това беше достатъчно. Караше я да се страхува. Бриана не разбираше чувствата, които той поражда в нея и не беше сигурна, че това й харесва.

— Трябва да излезеш — прошепна му неуверено.

— Веднага — съгласи се той. — Но първо, cherie, искам да се убедя, че кошмарите ти са си отишли.

— Те са…

— Нека се уверим в това — той гледаше сериозно, много опитно и мъдро. — Най-добрият начин да се спре един кошмар, е, като се направи опит да се измести. Не си ли съгласна?

— Това зависи… от опита… който имаш предвид — притаи дъх тя.

— Нещо много невинно. Като теб, ma cherie — добави той с нежна усмивка. — Няма от какво да се страхуваш, само един допир, който ще ти докаже, че невинността може да бъде толкова скучна, колкото моята пустиня.

Докато говореше, той я вдигна от възглавницата и започна да смъква тънките презрамки на нощницата й надолу по ръцете.

— Не трябва! — запротестира тя, когато разбра какво искаше да направи.

Но Ахмед притегли главата й към гърдите си и продължи да плъзга дрехата надолу. После прокара топлите си длани по голия й гръб и потърка голите си окосмени гърди по втвърдените й зърна. Бриана ахна. Усещането бе отвъд границите на нейните познания. То накара гърдите й да набъбнат, а тялото й да се извие на дъга. Изведнъж почувства странно стягане и прилив на топлина в слабините си. Ръцете й застинаха върху голите му рамене, чувствайки неговата сила.

— Отпусни се — прошепна в ухото й с лениво чувствен глас. Бриана беше като натегната пружинка, обаче гърдите й бяха изкусителни. Той харесваше тяхната мекота и твърдите малки зърна, които се търкаха в мускулите му, когато дразнеше тялото й със своето.

— Харесва ли ти това? — въздъхна, като плъзна ръце под мишниците й и я прегърна с опустошителна страст.

Ноктите й се забиваха в него несъзнателно.

— Трябва да… спреш — заекна тя треперейки, когато палците му започнаха да галят меките й чувствителни гърди.

— Само това, обещавам — прошепна той. Зъбите му захапаха леко меката част на ухото й. — Нищо, което да те компрометира и посрами. Позволи ми да те докосвам, Бриана.

Гласът й се прекърши. Мъжът я караше да желае неприлични неща. Неговото докосване я подлудяваше. Тя потръпна и въпреки че умът й го отхвърляше, тялото й се отдръпна, за да му даде пълен достъп до гърдите, докато лицето й засрамено се сгуши по-близо до топлата му шия.

— Не, не — уговаряше я той, спускайки устните си към затворените й очи. — Не се срамувай да се насладиш на това, което мога да ти дам. Не възнамерявам да ти навредя.

Устата му се притисна жадно към слепоочието й, докато пръстите му безнаказано шареха по пълнотата на гърдите й и очертаваха тяхната форма, което я караше да се извива, преди още да са достигнали до твърдите им връхчета. Тя се притисна към него и почти прехапа долната си устна, позволявайки на ръцете му да я галят, а палеца и показалеца му да трият зърната й, докато цялото тяло я заболя.

— Ти ме очароваш — прошепна той грубо.

Ахмед се раздвижи и плъзна изследващите си ръце нагоре-надолу по копринената кожа на гърба й, като в същото време потърка още един път голото си тяло в нейното. Бриана усети грохота на сърцето му, което разтърси и двамата. Тя не намери сили в себе си да го помоли да спре. Искаше това да продължи безкрай. Нямаше представа, че докосването на мъж предизвиква такова удоволствие. Не беше усетила, че ръцете й са заровени в косата му, докато не почувства как той нежно ги свали. Ахмед я отдръпна от себе си и решително я сложи да легне на възглавницата, ръцете му стиснаха китките й, а блестящите му очи се спуснаха към голите й гърди. Тя знаеше, че следващата стъпка би трябвало да бъде той да свали изцяло нощницата й. Щеше да почувства върху голата си кожа погледа му, а след това ръцете му и…

— Не — ахна тя.

Ако направеше това, той щеше да види бедрото й. Нямаше да понесе, ако той го види! Ахмед беше невероятно проницателен. Знаеше, че тя не протестира, заради това че гледа тялото й. Досещаше се от това, което му беше казал Ланг, защо няма желание.

— Кое бедро е, cherie? — попита я тихо. Тя застина, и го изгледа, изчервена. — Кое бедро?

Бриана се поколеба.

— Ъъъ… лявото.

Мъжът се усмихна извинително и бавно с нежни ръце повдигна нагоре по бедрата й нощницата. Тя лежеше вцепенена докато плата стигна над еластичните й бикини, за да добие той пълна представа за щетите нанесени й от катастрофата. По гладката й плът имаше белези от нараняванията и от операциите за тяхното възстановяване. Тя затаи дъх, страхувайки се да го погледне. Но когато го направи, очите му бяха нежни, търпеливи.

— Ах — каза той тихо. — Това ли е всичко? — младата жена потръпна от облекчение примесено с несигурност. — Бриана, тялото ти е като дар от боговете — прошепна й мъжа. — Няколко малки белега не са от значение, освен като признак за храброст и саможертва. Ти си прелестна — тя се почувства странно. Би трябвало да е смутена, но не беше. Потърси очите му с учудване и любопитство. — И сега няма да имаш повече кошмари, нали? — попита той тихо и се усмихна. — Ще спиш и ще сънуваш как очите ми те гледат — топлина опари бузите й. Той се усмихна. — Тази срамежливост… — каза й, като проследи руменината по нейните скули. — Това ме радва.

Без да изпитва неудобство той върна нощницата на мястото й и постави тънките презрамки на раменете й. Наведе се и с устни леко докосна затворените й клепачи.

— Ти ми даде дар, без изобщо да го осъзнаваш, нали? — прошепна той. — Покани ме да бъда първият ти любовник.

— Аз… нямах предвид… — отговори му неуверено.

Той вдигна глава, а очите му бяха нежни.

— Нищо не би могло да ми достави по-голямо удоволствие — каза той искрено. — Но живота ни е отредил да не бъдем заедно. Аз бих взел невинността ти, само ако можех да ти предложа бъдеще. А аз не мога.

Сякаш затръшна пред нея врата. Натъжи се, но не се изненада. Имаше си Тад. А Ахмед беше от друга страна, друга култура. Вдигна колебливо ръка към лицето му, а той я подкрепи в останалата част от пътя. Тя проследи плътните му решителни устни, мустаците, високите му скули и извивката на тъмните му вежди. Косата му беше гъста и черна, и хладна на допир. Намираше го опустошителен, както сигурно и десетките жени преди нея. Той задържа дланта й до устните си и я целуна с наслада. Силното биене на пулса му все още бе видимо.

— Bonne nuit, ma cherie^[1] — прошепна той.

— Не разбирам — започна тя срамежливо.

— Какво не разбираш? — подразни я той. — Френски или защо ми позволи такава свобода?

— И двете може би.

— Много си млада — каза той. — Любопитна и срамежлива. Мисля, че това е опасна комбинация. Един ден правилния човек ще те занесе на ръце до леглото и ти ще разбереш, че белезите не означават нищо за влюбения мъж — той постави ръката й долу и я покри със завивката. — Спи спокойно.

— Ти също.

Ахмед изгаси лампата и стана от леглото — висок и неочаквано скъп. Спря, преди да затвори вратата, за да погледне назад към нея с непроницаемо изражение. Бриана спеше. И кошмарите вече ги нямаше.

 

 

След тази нощ, между Бриана и Ахмед се появи нова интимност, но също така и ново напрежение. Той повече не я докосна нито пък повдигна въпрос за това, което се бе случило. От неговото поведение Бриана не можеше да повярва, че такава нощ изобщо е имало. Заради собственото си спокойствие предполагаше, че трябва да опита. Но той беше напрегнат и с течение на времето, напрежението му се усилваше. Ланг откри, че все още се внасяше храна и бързо последва конфронтация.

— Аз не мога да живея от продълговати оранжеви опаковки месо с мистериозен произход, увити в хлебчета! — беснееше Ахмед, размахвайки убедително ръце. — Небцето ми не е привикнало към обикновената храна!

— Хотдогът е не по-лош от скъпите помии покрити с крем, които ти ядеш! — изстреля Бриана в отговор.

Ланг погледна към небето за помощ.

— Виж — каза той, пристъпвайки между тях с лице към Ахмед, — трябва да ни сътрудничиш или ние не можем да те защитим.

— Това са моите хора, които внасят храната ми — информира го Ахмед. Той беше висок колкото Ланг, макар и не толкова едър, но изглеждаше също толкова застрашително, колкото него. — Те я носят в обикновени кафяви кутии и не са облечени с костюми или националните ни дрехи.

— Да, но ресторанта откъдето я взимат, е обществено място — настояваше Ланг. — Забелязани са да се навъртат около задния вход натоварени с картонени кутии. Полицията ги наблюдава и мислят, че са попаднали на контрабанда!

Бриана скри лицето си с ръце и се задави от смях. Ахмед се намръщи.

— Можеш да ги осведомиш — посъветва той Ланг.

— Направих го — отвърна му раздразнено агента. — С цената на кожата си. Не приеха любезно, че са били оставени в неведение по отношение на престоя ти при Бриана.

— Това едва ли е моя грижа — каза арабина със студена надменност.

— А трябва да бъде — контрира го Ланг. После замълча, разтривайки с ръка брадичката си, а другата натъпка в джоба. — Ти си едно голямо главоболие.

— Ако аз бях отговорен — информира арабина агента — бих привлякъл убийците на открито и лично щях да се справя с тях.

— С удоволствие — отвърна рязко Ланг. — Но ние нямаме никаква представа къде са те сега. Търсихме ги из целия град, но не можахме да ги открием. Сигурни сме, че не са влезли още в страната, въпреки че са били забелязани на крайбрежието на Юкатан, по-рано тази седмица. В същото време ще бъде от голяма полза за вас, а и за нас, ако може да си малко по-дискретен!

Ахмед сви рамене.

— Аз съм дискретен.

— Спри да внасяш екзотична храна!

— Кажи на нея — той посочи Бриана — да спре да ме тъпче с продълговати оранжеви опаковки със съмнително месо, увити в хлебчета!

— Хотдог — поправи го Бриана.

— Това са горещи кучета!

— Бриана, ако ти донесем продукти, можеш ли да му сготвиш нещо друго? — попита Ланг, като се опита да направи компромис.

— Донеси ми малко гъби — каза тя със злъчна усмивка, — бучиниш и телешки стек. Ще му сготвя храна, която той никога няма да забрави!

— Не можеш да отровиш чуждестранен служител — обясни й Ланг търпеливо. — Трябва да бъдем внимателни с тях.

— Разваляш ми удоволствието!

— Ще доставим веднага каквото трябва — каза Ланг на Ахмед. — Сега може ли да те помоля да оставиш кетъринга?

Ахмед беше сдържан.

— Предполагам, че бих могъл. Тя е сносна готвачка — добави, без да гледа към Бриана.

— Аз съм добра готвачка — възрази тя.

— Направи ябълков пай със сметана и аз ще се присъединя към вас за вечеря — обеща й Ланг.

Тя му се усмихна.

— Наистина ли? Донесете ми малко ябълки и сметана за разбиване тогава.

Той се засмя.

— С най-голямо удоволствие.

Ахмед застана между тях.

— Страхувам се, че идеята е лоша — обърна се към Ланг. — Бил си видян от по-голямата част от хората в терористичната група. Едва ли ще е разумно да бъдеш забелязан тук.

Ланг се намръщи.

— Той е прав — каза тъжно на Бриана.

— Мога да ти запазя парче ябълков пай — успокои го тя и отправи предизвикателен поглед към Ахмед.

— Това се казва сделка! Е, довиждане тогава.

Тя го изпрати до вратата, осъзнавайки, че Ахмед наблюдава всяко нейно движение. Чувстваше някакво ново напрежение и се питаше защо.

— Внимавай с него — предупреди Ланг, кимайки към мъжа в далечината. — Той е женкар и ти ще бъдеш едно изцяло ново преживяване за него.

Младата жена му се усмихна.

— Благодаря ти, Ланг. Но аз не съм съвсем глупава. Ще се оправя.

— Добре. Пази се!

— Ти също.

Тя затвори зад себе си вратата, благодарна, че успя да задържи изражението на лицето си равнодушно. Нямаше да позволи на Ланг да разбере, че Ахмед вече я бе открил за себе си. Почувства се неуверена, като си спомни усещането от допира на телата им. Не можеше да си позволи да се чувства така. Това беше просто минало преживяване. Трябваше да го запомни. Върна се в стаята и насила се усмихна.

— Какво ще кажеш за чаша кафе? — предложи ведро.

— Ланг те харесва — изкоментира Ахмед кратко. — Той води опасен живот и лесно няма да се откаже от него.

— Знам — тя беше шокирана. — Нямам никакъв интерес към Ланг, с изключение на това, че е много сладък и аз го харесвам.

Ахмед се взря за момент в нея, после се отпусна върху дивана и се облегна назад.

— Бих се насладил на чаша кафе.

— Благодаря ти — каза Бриана с подкана, а той се намръщи. — Благодаря ти — повтори тя. — Учтиво е да се благодари на хората, когато ти предлагат да направят нещо за теб — Ахмед продължи да се мръщи. — Малко учтивост кара хората да се чувстват оценени — продължи обясненията си. — Може да опиташ.

Той се поколеба, докато тя отиде в кухнята да направи кафе. Но когато го постави на масата той повдигна очи.

— Благодаря — каза й сухо.

Бриана се усмихна.

— Пак заповядай!