Даяна Палмър
Кралско съкровище (3)

Глава 2

Бриана не видя повече Ахмед през този ден. Но на следващата сутрин, когато той пристигна в офиса и мина покрай бюрото й, ледения поглед, с който я прикова, предизвика тръпки по цялото й тяло. Тя му отвърна с хладна неприязън. Явно и двамата се ненавиждаха. За Бриана, както и за повечето служители, високия арабин бе загадка. Беше им представен като Ахмед Бен Рашид, високопоставен служител на Арабска република Саудитска Махара. Но той притежаваше арогантността и темперамента на император. „Щом Ланг се навърташе наоколо и ЦРУ взимаше дейно участие в защитата му, значи ставаше нещо. Ахмед беше в офиса вчера, защо е дошъл и днес? Не беше ли рисковано, да го видят на публично място?“ — зачуди се на ум младата жена.

Ако бодигардът, който непрекъснато го пазеше, бе някакъв критерий за това колко го уважаваха в родината му, то правителството на САЩ би трябвало да направи всичко по силите си да го опази невредим, помисли си Бриана. Що се отнасяше до нея, най-добре бе да го затворят в Алкатраз. Тя се опита да си го представи, царствено разположен насред влажната килия и сините й очи светнаха игриво.

— Нямаш ли какво да правиш, Бриана? — попита сухо Стивън Райкър зад нея.

Тя се обърна към президента и главен изпълнителен директор на Райкър Еър.

— О, разбира се, мистър Райкър — заекна колебливо. — Аз бях просто, ъъъ, просто…

— Той не те харесва повече отколкото ти него — отбеляза Стивън. — Разликата е, че се прикрива по-добре.

— Не, не се прикрива — завъртя се сковано Бриана. — Оскърбява ме, разплаква ме…

— Сега сте квит — припомни й той усмихвайки се замислено. — Имаш ли представа колко близо беше до това да предизвикаш международен скандал?

— Да, сър — въздъхна тя и се усмихна, като отметна назад късата си черна коса.

— Ти си безнадежден случай — промърмори той със смях. — Спри да го гледаш толкова свирепо! Той е един от най-добрите ни клиенти.

— Купува изтребители, за да убива хора… — започна тя.

Стивън вдигна ръка. След брака си с хубавата Мег, беше станал малко по-любезен.

— Неговото правителство ги купува — поправи я той.

— Няма разлика — втренчи се тя в отдалечаващия се арабин и изстена. — Какво прави тук отново?

— Това е тайна — каза шефът й със странен поглед. — Но има общо с факта, че някой взриви самолета му миналата нощ.

Очите й се разшириха.

— Кой?

— Не знаем. За щастие по това време не е имало никой в него. Пилотът е бил на път към хангара. Правителството реши да скрие Ахмед тук, докато хората му у дома, хванат двамата конспиратори, избягали от ареста. Все още мислят, че той е целта.

— О, боже! — възкликна силно Бриана, спомняйки си твърде добре, че съвсем скоро едва не бяха убили Ахмед, Стивън, Мег и личната му секретарка Дафни.

— Единственото хубаво нещо е, че те не знаят как точно изглежда той. Мъжете, които биха могли да го познаят са под строга охрана в Саудитска Махара.

— И сега във Вашингтон ли ще го скрият, за да го защитят? — попита тя с надежда.

— Защо трябва да го правим? — попита дълбок, развеселен глас.

Бриана и Стивън се обърнаха към новодошлия — мургавия, красив Ланг, човекът от ЦРУ — спасил съпругата на Стивън, която за малко да бъде похитена.

Райкър все още му беше ядосан заради начина, по който го бе сторил. Известно бе и мнението му, че правителствения служител е безразсъден.

— Ако това не е тайна от досадния агент — промърмори той. — Здравей, Ланг.

— Срещаме се отново — отбеляза с усмивка мъжът. — Здравей, Бриана. Какво ще кажеш да обядваме заедно? Или може би предпочиташ да пропуснем всички формалности и просто да се оженим?

— Ти ще избягаш на една миля от тук, ако отговоря с „да“.

— Вероятно. Можеш да опиташ и да видиш какво ще стане.

— Не, благодаря. Имам работа за вършене.

— Наистина имаш — каза Ланг и я хвана за ръката. — Ела Райкър. И ти си замесен в това.

— Да, но не ми харесва.

— Открихме идеалното място, където да скрием Ахмед — каза Ланг, докато бързаха към офиса на Стивън. — Страхотно е и е безопасно. Най-малко там биха го търсили.

— Къде ако мога да попитам? — поинтересува се Бриана.

Ланг замълча с ръка върху дръжката на вратата.

— Ами в лоното на смъртоносния му враг, разбира се. Образно казано — добави и хитро повдигна вежди няколко пъти.

Бриана усети как челюстта й увисна. „Той не може да си мисли… в смисъл…“

— Влезте и ще ви обясня.

Ланг отвори вратата. Ахмед стоеше до прозореца, прилежно кръстосал ръце зад гърба, с рязко откроен аристократичен профил, загледан в паркинга долу. Той се обърна, когато Стивън и Бриана влязоха заедно с агента. Искрящите му черни очи, заплашваха да я възпламенят на мига.

— Ахмед — каза Ланг весело — вижте кой съм довел със себе си. Тя е ваша братовчедка по брак, с която ще живеете под прикритие, като беден преселник-каубой.

Бриана се ощипа, но това не промени нещата. Ахмед се втренчи ужасено в правителствения агент. Стивън Райкър се задушаваше от смях.

— Да остана с тази кобра? — попита Ахмед високомерно. — Казах ви вече, по-скоро бих живял в зоологическата градина!

— Това ще му подхожда най-добре. Можете да го затворите в клетката със змиите! — изсъска Бриана и изгледа свирепо Ланг. — Аз съм неомъжена и живея сама. Не поддържам връзки с мъже. А точно този мъж изобщо не го харесвам, камо ли пък да живеем заедно — и тя посочи към Ахмед.

— Всеки знае това. Ето защо на никой няма да му хрумне да го търси в апартамента ти. И за да бъде още по-достоверно, ще му издадем документи на мексикански пътуващ работник, твой братовчед от Чихуахуа, който е загубил работата си в Тексас и се нуждае от място, където да си почине и да си потърси нова работа. Какво по-естествено от временен подслон при любимата му братовчедка?

— Аз нямам никакви братовчеди от Чихуахуа!

— Вече имаш. Късметлийка! — добави Ланг.

Бриана стисна юмруци до елегантната си сива пола. Втренчи се разгорещено в надменното лице на Ахмед.

— Но мен не ме посещават никакви мъже! Репутацията ми ще бъде унищожена!

— Едва ли твой роднина може да заплаши репутацията ти — отвърна й Ланг. — Ще бъдете под постоянно наблюдение, така че ще си в безопасност. По-важното е, че така и той ще бъде защитен.

— Не! — осмели се да спори с него.

Той се приближи, гледайки я извинително.

— Имаш дванадесетгодишен брат в кома — каза й тихо. — Той е в интензивното отделение в местната болница, а застраховката ти изтича. Ако не я подновиш, ще трябва да го преместиш и специализираното му лечение да спре.

Сърцето на Бриана се качи в гърлото.

— Откъде знаеш?

— Аз съм таен агент — каза спокойно Ланг. — За мен няма тайни.

Тя пое дълбоко въздух и се взря изпитателно в Ахмед.

— Какво целиш с това?

— Ако ни помогнеш и ние ще ти помогнем. Правителството на Ахмед е готово да поеме разходите по лечението на брат ти — хоспитализацията и евентуално рехабилитация, ако и когато е необходимо.

Беше прекалено хубаво, за да повярва. Бриана отиде до един стол и се отпусна тежко върху него. Всичките й най-лоши опасения бяха изречени на глас и изтрити като с магическа пръчка. Тад бе всичко, което бе останало от семейството й. Тя го обожаваше. Струваше й се, че сънува. Почти… Присъствието на Ахмед в апартамента й нямаше да бъде никак приятно.

— Мисли за брат си — посъветва я Ланг. — Имаш един ден да го обмислиш, след което ще се свържем с теб. Трябва да разбереш, че нямаме много време за губене. Ако откажеш, ще се наложи да предприемем други мерки. Това ще анулира нашето споразумение за грижите по брат ти.

Бриана трепна. Не можеше да откаже. Благосъстоянието на брат й бе най-важно.

— Ако той се премести при мен — започна тя като погледна неспокойно към Ахмед, чието тъмно лице беше напълно безизразно, — колко дълго ще трябва да остане?

— Докато не хванем двамата избягали убийци — каза Ланг. — Повече от сигурни сме, че те ще дойдат тук в Уичита да го търсят. Ще чакаме, докато го направят.

— И какво, ако не го сторят?

— Ще имаш възможност да научиш много за арабските обичаи и сметките на брат ти ще бъдат платени.

Тя сведе поглед към пода. Щеше да се разкайва за това. Да живее с човек като Ахмед би било ужасно!

— Ще поддържаме връзка — каза Ланг докато тя мълчеше.

— Няма какво да мисля — каза Бриана и повдигна очи. — Не мога да откажа и ти го знаеш.

— Харесва ми, когато плановете ми се осъществяват — отвърна й, кимайки.

— Но няма да му бъда лична робиня — добави тя бързо и погледна към Ахмед.

Тъмните му вежди се вдигнаха.

— Да ме пази Аллах! — каза той пламенно. — Имам много високи стандарти за служителите си.

Тя присви очи.

— А аз за гостите си. Не желая да ми се налагате и да се намесвате в установения от мен ред.

Той сви рамене.

— Моите изисквания са скромни.

Незнайно защо тя се почувства неловко от начина, по който той го каза. Не се съмняваше, че зад този спокоен израз мъжът вече бе измислил начини да я компрометира.

 

 

Беше права. Ахмед се премести в същия ден. Пристигна с цяла свита хора, които носеха мебели, куфари, сандъци и други неща. Придружаваха го Ланг с двама негови колеги.

— Страхотно! — промълви свирепо Бриана, докато ги пускаше в апартамента си. Надолу по коридора се отвориха врати и две глави надникнаха любопитно. — Просто чудесно. Защо не вземете да поставите една от тези светещи табели отвън на сградата, за да обявите, че ще живее тук?

Ланг се ухили.

— Защо мислиш, че изглеждаме като бедни каубои?

Младата жена ги огледа напрегнато. Е, те по-скоро приличаха на работници. Никой от тях не беше облечен в костюм, включително Ланг, който носеше чифт избелели окъсани дънки, ботуши и дънкова риза. Изобщо нямаше вид на таен агент.

Ланг улови любопитният й поглед и се ухили.

— Това е най-новата шпионска екипировка. В този ръкав е телевизионната камера — обясни той и протегна едрата си дълга ръка, — а в другия — миниатюрна управляема ракета.

Бриана се втренчи в него.

— Това, което ме изумява, е, че все още имаш работа!

— О, те не могат да ме уволнят — отвърна й безочливо. — Имам леля в Конгреса и чичо в Кабинета на президента.

— Впечатлена съм! — каза тя.

— Аз също — увери я той. — Разказвам на хората непрекъснато за тях, особено на шефовете ми от агенцията.

— Защо ли не съм изненадана? — промърмори Бриана, а младият мъж се засмя.

Ахмед влезе след последния хамалин. Прокара жилести длани по хълбоците си и с отвратен поглед, презрително огледа обстановката.

— Изобщо не съм си мислил, че ще стигна до тук! — промърмори той високомерно. — О, Аллах, една палатка би ме задоволила по-добре!

— Или може би някой тесен сандък… — започна Бриана.

Ланг я дръпна настрана.

— Е, хайде сега — взе да я успокоява агента. — Той просто не е свикнал с американските апартаменти. Ще трябва да му дадеш време да се приспособи. Ще видиш, че ще се справи.

— Нямам желание — увери го тя мрачно. — Ще ми трябва цялото търпение на света, за да изкарам дори седмица заедно с този мъж!

— Ще има компенсации — обеща Ланг. — Медицинските сметки на брат ти ще бъдат платени и трябва да признаеш, че това си заслужава всичките ти жертви.

— Да — трябваше да се съгласи с него. — Не можеш да си представиш колко съм притеснена — спря и си пое дълбоко дъх. — Тад е много специален за мен.

— Нима името му е Тад?

— Знаеш, че е Тимъти Едуард — подкачи го тя и му се усмихна. Почти нищо не убягваше на Ланг. — Но аз го наричам за кратко Тад.

— Той е на дванадесет, нали?

Бриана кимна, извръщайки поглед.

— Беше толкова малък, когато… — замълча. — Когато загубихме родителите си.

— Никога не трябва да губиш надежда! — посъветва я той тихо. — Виждал съм чудеса. Дори лекарите признават, че те все още се случват.

— Предполагам. Но след три години, надеждата намалява.

Той я потупа неловко по рамото.

— Прекарай добре известно време с нашия приятел — каза Ланг. — Той не е лоша компания — младата жена се втренчи в него, без да мигне. — Дай му шанс във всеки случай — убеждаваше я агента. Той погледна към един от мъжете, който застана до него с някакво електронно устройство и го попита: — Как е?

Колегата му се ухили и поклати глава.

— Кристално ясно.

Бриана погледна към ръкава на Ланг и се загледа с любопитство в малкия електронен уред.

— Пошегувах се за телевизионната камера — засмя се той. — И може би преувеличих малко за ракетата.

— Гледах един филм с тези оптически неща — отбеляза тя. — Бях впечатлена.

— Следващия път, когато ви дойда на гости, ще нося една — обеща той с дяволита усмивка.

— А него как да го наричам? — попита тя смирено. — Ахмед?

Ланг извади една чисто нова лична карта, шофьорска книжка, паспорт и зелена карта — всичко, от което се нуждаеше нейният гост.

— Педро Ривера — прочете агента. — Възраст тридесет и четири, роден в Чихуахуа, Мексико, професия — селскостопански работник.

— Той наистина ли ще работи във ферма? — попита с надежда тя. Усмивката й бе злобна.

— Ахмед ли? — напуши го смях. — Не, той е безработен и ще разчита ти да го издържаш. Но ще си търси работа много усилено. Ние ще се погрижим за това. Ще пуснем заявления до всички големи местни фирми и така нататък.

— Бихте могли да му намерите работа като преводач — каза тя.

— Ами, не съвсем.

— О? — сините й очи светнаха любопитно. — Защо?

— Ами, той, ъъъ, не говори испански.

Лицето й засия триумфално.

— Изобщо? Дори съвсем малко? Колко интересно! И това ми било мексикански работник?

— Той каза, че испанският предизвикал отвратителен вкус в устата му, когато се опитал да го научи — обясни с гримаса Ланг. — Но говори доста добре френски.

— Тогава защо не се представя за французин?

— Твърде дълго е, за обяснение. Повярвай ми — добави той, — това ще проработи. Съвсем безопасно е.

— Както било невъзможно „Титаник“ да потъне.

— Песимистка — обвини я той. — Мисли за услугата, която правиш на страната си!

— Като давам убежище на високопоставен служител от Близкия Изток? Как ще помогне това на моята страна? Аз не съм арабка — добави тя студено и свирепо погледна към Ахмед, който все още мърмореше за лошата обстановка.

— Стратегическото местоположение на страната му има голямо значение за нас — обясни Ланг. — Близкият Изток в момента е като динамит, готов да избухне заради борбата за контрол между различните фракции. Ние зависим от петрола, който идва от тази част на света.

— Не би трябвало — отбеляза тя.

— Осъзнавам го — отвърна й. — Но това не променя факта, че зависим от чуждия петрол, иначе нашите технологии отиват на боклука. Трябва да се погрижим всички онези хора отвъд морето да са щастливи, за да гарантираме постоянни доставки. И Ахмед е един от тях.

— Мислех, че неговата страна си има владетел. Защо не се притесняваме за неговото щастие?

— Ако Ахмед е доволен, значи сме ощастливили и краля му — увери я Ланг.

Бриана сви рамене.

— Добре, от мен да мине. Но заради парите, които ще ми плати — добави тя. — Него ако ще да го сварят в масло и да го сервират върху канапе от маруля.

— Какъв език. А изглеждаш толкова сладка — изкоментира сухо агента.

— Бях сладка, докато вие и онзи клонинг на Валентино там не нахлухте в живота ми!

Ланг трябваше да прехапе устни, за да не се засмее. Не посмя да покаже забавлението си, особено след като Ахмед я чу и се присъедини към тях, а това предвещаваше проблеми.

— Моля? — обърна се арабина към Бриана и блясъка в черните му очи я изплаши.

— Казах, че се надявам, да ти бъде удобно тук — излъга тя. — Отивам да сготвя моя специалитет за тази вечер.

— Само не барбекю, моля те — процеди Ланг през зъби.

Младата жена му хвърли красноречив поглед.

— Всъщност, мислех, че нещо испанско ще е подходящо. Чили например — добави тя, усмихвайки се на Ахмед, — с люти чушлета и пържен боб.

— О, пикантна храна — каза арабина и отвърна на усмивката й.

Бриана се поколеба.

— Ти… обичаш ли… люто?

— Разбира се — съгласи се мъжът веднага. — Ненавиждам безвкусното ядене.

Трябваше да го запомни и да му сготви някой път безсолни спагети.

— Приключихме ли тук? — попита Ланг своя колега.

— Със сигурност — отговори му високия мъж, който влезе тромаво. — Всичко е на мястото си — подслушватели, оборудването за наблюдение, всичко.

— Ще ни шпионирате ли? — задави се Бриана.

— А защо не — заяви високомерно Ахмед, като я огледа безсрамно от глава до пети. — Или си се надявала, че ще има нещо, което ще им е любопитно да видят?

Тя стисна малките си юмруци и се принуди да мисли за платените медицински сметки.

— По-скоро ще си изям ноктите — увери го тя.

— Не се и съмнявам, с тази уста — съгласи се той учтиво.

Ланг стоеше между тях.

— Той е твоят обожаван братовчед — напомни й той. — Ти го обичаш. И ще се грижиш прекрасно за него, защото страната ти го иска от теб.

— Тогава защо моята страна не живее с него?

Ланг разтърси глава.

— Повярвай ми, нямам нищо против — каза той с дипломатична усмивка към Ахмед. — Но ми предстои малък отпуск и смятам да отида до Тексас при брат ми и семейството му.

— А защо да не може той — тя посочи Ахмед — да дойде с теб? В Тексас има много повече мексиканци, отколкото в Уичита.

— О, не ми се ще да ви лиша от възможността вие двамата да се опознаете по-добре — отвърна й той леко иронично. — Помисли от каква полза ще е това за международните отношения. Освен това, моите планове могат да се променят — изгледаха се студено. Ланг напусна бойното поле и направи знак на колегите си. — Е, вече сте тук — обърна се той към арабина, — чувствайте се като у дома си. Сигурен съм, че Бриана ще се погрижи прекрасно за вас.

— Сигурен ли си? — попита Ахмед. — А моите бодигардове?

— Те ще бъдат наоколо. Нашите хора също — успокои го Ланг мрачно. — Просто не предприемайте излишни рискове, за да не се превърнете в мишена. Бихме искали да стоите в апартамента докато Бриана е на работа. Ако отивате някъде, кажете на глас, че излизате и къде. Ние ще ви проследим.

— Това е възмутително — протестира рязко Ахмед. — Не виждам причина защо моите бодигардове да не могат…

— Защото сте на американска земя — напомни му Ланг. — В тази страна, ние, държавните служители, сме отговорни за благополучието на чуждите граждани. Така че бъдете така добър да ни оставите да си свършим работата. Става ли? — Ахмед вдигна рамене, отиде до прозореца и се загледа навън, чувствайки се вече твърде ограничен. — И не стойте много време пред прозореца — предупреди го Ланг. — Така сте отлична мишена. Не можем да следим всеки прозорец и всяка сграда в Уичита двадесет и четири часа в денонощието.

Ахмед се дръпна навътре в стаята, кимайки в знак на съгласие. Ланг остана последен от групата, при вратата.

— Е, аз ще ви оставям.

— Един момент — извика след него Ахмед. — Кой ще разопакова нещата ми? Нямам служители тук.

Ланг се поколеба. Той погледна към Бриана. Тя зае войнствена поза, която никой с нормални възприятия не би объркал.

— Ами, ще помислим за това по-късно. Приятен ден.

— Моето правителство ми заби нож в гърба — промърмори Бриана, след като той си отиде, а сините й очи хвърляха мълнии към госта й. — Не очаквайте от мен да ви помогна да забиете ножа по-дълбоко. Не съм слугиня. Не разопаковам багажа на гостите си. Имате две съвършено здрави ръце и можете сам да си подредите вещите.

Той кръстоса длани зад гърба си и се загледа в нея. Яростният му поглед я изнерви и тя запристъпя към кухнята.

— Ще приготвя нещо за ядене.

Ахмед хвана края на ръчно плетена покривчица и я заразглежда.

— За предястие предпочитам коктейл от скариди — отбеляза разсеяно. — А за мексиканското ядене мисля, че едно Бордо би било подходящо.

Бриана излезе от кухнята и го погледна.

— Слушайте сега — започна тя. — Аз нямам винарска изба. Пия по чаша сладко шери или бяло вино от време на време, но не знам нищо за реколти или кой цвят вино с каква храна върви.

— Няма проблем — каза той с небрежно махване на ръката. — Ще се научиш.

— Нямам желание да се уча, още по-малко искам да слагам зашеметени араби в леглото през нощта — добави, доволна от шокирано повдигнатите му вежди. — Освен това, бюджетът ми не стига за коктейли от скариди. Имам добра заплата, но след като платя сметките не остава много за екстравагантности. Ще трябва да се задоволите с това, което мога да си позволя.

Той въздъхна тъжно и промърмори с многострадален тон:

— От хайвер и „Бри“, та на това. Mon Dieu^[1], какво огромно падение.

Бриана се върна в кухнята, като си мърмореше под нос как самата тя няма нищо против да съдейства за падението му.