Георги Русафов
Теленцето с девет звезди на челото (6)

VI

Нетърпеливата майка зърнала отдалече как милата й щерка тичала с все сила подир теленцето с деветте звезди на челото към дома. Помислила си, че Керачка е успяла да изпреде къделите, докато пасла добичето в гората, и сега бързала да се похвали с готовата прежда на съседките. Майчиното й сърце се изпълнило с гордост и като посочила на заобиколилите я махленки запъхтяната девойка, викнала с просълзени от умиление очи:

— Вижте, мари жени, погледнете как чедото ми тича да се прибере по-скоро в къщи, за да свърши и тука някоя работа, след като цял ден е пасла телето в гората и връткала там вретеното!… Но такава си е тя, моята Керачка, сестрици, ще се поболее, ако не върши нещо!

И когато капналата от тичане девойка спряла сред кръга на любопитните съседки, щастливата майка я прегърнала и подканила с бълбукащ от вълнение и драгост глас:

— Хайде, дъще, хайде, чедо, покажи на дружките ми каква тънка прежда си изпрела днес, та всички да видят какви златни ръчички имаш!…

Но ядосаната от случката в гората Керачка се дръпнала сърдито от прегръдките на майката и отвърнала троснато:

— Нищо не съм изпрела ма, дори къделите ми пропаднаха в пущинаците…

После разправила пред всички как сутринта оставила телето да пасе, а тя полегнала на тревата да си подремне. „Нали заради това ненаситно добиче заранта ме дигнаха, кажи-речи, в тъмно, дрямката притисна така клепките ми, сякаш невидима магьосница ги затвори с пръстите си!“ Похвалила им се как след пробуждането веднага потърсила бохчата с къделите. „И каквито златни ръчички имам, щях завчас да изпреда такава тънка прежда, стринки, че ума си да загубите само като я погледнете!“ Подир туй със сълзи на очи им описала какво били сторили проклетите свраки с памука, докато тя спала мирно и кротко на сенчицата. „Раздърпали го, разпилели го, пакостниците, така по дърветата и храсталаците, че три дни и три нощи да го събирах, шепа не щях да събера от него!“… Накрая се провикнала жално-милно към майка си:

— За всичко е виновно телето на Добринка, мамо!… Заколете го, иначе аз ще умра — млада и зелена ще ме загубиш, залудо ще си отидат златните ми работливи ръчички!

От разказа на мързеланата съседките разбрали каква била работата и се разотишли с кикот по домовете си. А майката — ох, майката изтичала позеленяла от срам и гняв в къщи и още от вратата насвила бащата на завареничето:

— Утре да заколиш проклетото теле, дето го домъкна от гората, че не сториш ли това, такава поразия ще направя, та сто години мало и голямо за нея да говори де седне, де стане!

Бащата в началото се опънал. Не давал и дума да се издума да погуби звездочелото, едничката радост и утеха в мъчния живот на дъщеря му. Ала злата жена тропала така яростно с крака пред него, трещяла с гороломното си гърло над главата му така страшно, че по едно време кроткият човечец не издържал. Дигнал ръце, предал се:

— Добре де, млъкни най-сетне, утре ще го заколя, само мир да е… — врекъл се с дълбока въздишка към полунощ той.

Добринка, която не пропуснала нито думичка от свадата между мащехата и бащата за теленцето, щом чула, че изтерзаният човек обещал да заколи звездочелото, начаса̀ се измъкнала с подкосени крака от къщи. Отишла ни жива, ни мъртва в обора, прегърнала гиздавата глава на приятелчето си и горко заридала. От сините й очи се сипнали едри сълзи, които опарили бялата му шия, накитеното му с девет звезди високо чело, умните му големи очи.

— Девойко-девойчице, златна косице, защо плачеш, сестро, защо рониш над мене като над умряло горещи сълзи? — пръхнало телето с топлодъхата си муцунка срещу разплаканото лице на девойката.

— Как да не плача, теленце-братленце, как да не роня сълзи, когато преди малко моят баща, насвит от злата ми мащеха, обеща утре да те заколи! — захлипала още по-безутешно Добринка. — С кого тогава ще излизам в гората, братко, на кого ще пея там мамините песни?… Ох, горко ми, горко, едничка радост си имах, и нея ще ми вземат!

— Не плачи, девойко, не се тревожи… — проговорило отново теленцето. — Ако ти сториш всичко, което ти поръчам сега, утрешната ми гибел ще разчисти пътя на нещо много добро за мене, дето аз го чакам с години да се случи…

След туй звездочелото разказало какво трябвало да направи младата му стопанка подир неговата смърт, та злото да се превърне на добро:

— Щом утре баща ти ме заколи, ти, прави-струвай, но гледай да прибереш сърцето ми. Вътре в него ще намериш едно златно зърно. Посади това зърно още първата нощ след гибелта ми в моминската си градина сред лехата с шибоите. Сетне девет нощи подред го поливай със сълзите, които ще изплачат за туй време очите ти от мъка по мене. Изпълниш ли това, девойко-девойчице, златна косице, на десетата заран ще видиш какво чудо ще стане в градината ти… А що ще сториш по-нататък, няма да те уча сега, сестрице — за него ще послушаш единствено сърцето си!

Добринка направила всичко, което й поръчало тази нощ звездочелото.

Девет нощи след неговата гибел нажалената девойка не затворила нито веднъж мигли за сън. Девет утрини подред слънцето огрявало съсипаното от скръб сиротинче все с подпухнали от плач очи в градината му, все навело глава над мястото, дето лежало заровено сред шибоите зърното от сърцето на звездочелото теленце. И на десетата заран наистина се случило нещо невиждано, нещо нечувано дотогава.

Щом първите лъчи на дневното светило поръсили земята, в безоблачното небе изневиделица треснала ослепителна мълния. Същия миг могилката със заровеното зърно се разпукнала по средата, сякаш някой я бил разсякъл с огнен меч, и от пукнатината пред слисаните очи на девойката поникнала една фиданка, която се устремила бързо нагоре — към лятното небе, към животворното слънце. Така още преди Добринка да проумее какво става, сред дъхавите шибои на градината разперило клони и зазвъняло със сребърните си листа стройно ябълково дърво, натежало от едри златни плодове, които грейнали като малки слънца.

Но с вълшебната поява на сребролистата ябълка не се свършили чудесата, които станали през този ден в градината на Добринка…

Когато около чудното дърво се събрало да му се порадва и подиви, кажи-речи, цялото село, в горния край на пътя, който слизал от горската поляна с хралупестия дъб, се разнесъл громол от забързани конски копита. Дигнала се пушилка и преди събраният при ябълката народ да разбере какви гости пристигат, пред градинката на сирачето спрели запъхтените си коне дружина млади конници. Предвождал ги, яхнал на белоснежен жребец, дивно хубав момък. Той бил облечен от главата до краката в сърма и коприна, а на високото му бяло чело сияели девет златни звезди, кичнати там като китка огнени цветчета.

По звездите върху момковото чело старците от селото тутакси познали в лицето на младия човек сина на техния болярин, изчезнал без вест и кост от бащиния си замък, като че ли бил потънал в земята… Къде ли не го търсили тогава родителите му; кого ли не спирали да питат-разпитват дали не знае нещо за любимото им чедо. Ала всичко отишло напусто. Момъка го нямало и нямало; никой нито го бил виждал, нито чувал… А ето го сега отново жив и здрав пред старите им очи — млад, като преди, и все така хубав, като в деня на изчезването му — все едно, че не се е губил незнайно къде девет дълги години, а току-що идвал от дома си след безгрижен момков сън.

— Момичета, нека някоя от вас ми откъсне поне един плод от това чудно дърво, че очите ми останаха в него! — обърнал се болярският син към девойките, които стоели като омагьосани и не знаели на сребролистата ли красавица повече да се дивят, или на падналия сякаш от небето при тях звездочел хубавец. — Ще се отплатя щедро на тази, която ми даде ябълката!

Първа разбутала дружките си и се втурнала да изпълни желанието на момъка Керачка. И щом стигнала под дървото, протегнала лакоми ръце към плодовете, дето висели на най-ниския клон. Ала преди да докосне златните зърна, ябълките звъннали като камбанки — бим-бам… зин-зън… дин-дан! — и пред изумените очи на скупчения народ отскочили като птици нагоре, високо към върха. Злото момиче кипнало, разкрещяло се и започнало да блъска с ръце и крака дънера. Но от разтърсеното дърво, вместо да се посипят на земята златни ябълки, бръмнали сърдито рояк оси. Налютени, осите връхлетели като градоносен облак към дръзкото момиче и взели да го жилят настървено, където сварят — по свикналите да бият ръце, по вечно нахмуреното му лице, по гласовитата му за клетви и ругатни уста.

— Олеле, майчице, загивам!… — ревнала изпожилената от осите девойка и търтила с отекла като мехур глава да се спасява у дома, в маминия скут, изпратена от кикота на конниците и на развеселените селски момичета.

Когато момичето се скрило в къщи, изчезнали и разгневените оси. Откъм сребролистата корона на чудното дърво пак зазвъняло сладко, сякаш отново се люшнали невидимите камбанки, и златните ябълки до една се върнали по старите си места.

Втора, подкокоросана от майка си, тръгнала да изпълни желанието на хубавия момък Цоца, най-близката приятелка на Керачка. Ала щом и тя посегнала да откъсне от златните ябълки, начаса я сполетяла същата участ, която прогонила с рев и вопли дружката й от сребролистото дърво… Тогава звездочелият ездач подвикнал на потулилата се сред тълпата Добринка:

— Девойко-девойчице, златна косице, хората тебе зоват стопанка на тази градина… Опитай се ти да ми откъснеш една ябълка; може би златните плодове няма да побягнат от стопанката си!

Чула от устата на момъка познатите ласкави думи, с които звездочелото теленце приживе се обръщало към нея, Добринка само дето не се строполила без свяст на земята. „Не виждам ли, майко мила, в лицето на този звездочел момък оживялото ми теленце…“ — затупкало лудо сърцето й, люшнато от сладко предчувствие. Събрала сили, овладяла се и стигнала криво-ляво под ябълката. Дигнала ръце нагоре към сребролистата корона и пред очите на целия събран народ станало ново чудо. Щом пръстите на момичето докоснали най-ниския клон, златните ябълки отново се раздвижили. Но този път те не полетели, както преди, като подплашени птици към върха, а с гальовен звън една по една се сринали кротичко от дървото в краката на синеоката девойка.

Добринка се навела, избрала най-едрата ябълка, дигнала я от земята и със сведени от свян очи, с подкосени от вълнение крака тръгнала да я поднесе на момъка. Ала той не посегнал към златния момински дар… Вместо да вземе ябълката, младият човек грабнал със силните си ръце самата девойка. Наместил я до себе си върху сребърното седло на белоснежния жребец и бързоногото животно препуснало като вихър с гиздавия си товар обратно към планината, където вишел в облаците острите си кули замъкът на момковия баща. И когато подир три дни там с екливи тъпани и сладкогласи свирки започнала невиждана и нечувана сватба, на която най-тачени гости били хората от невестиното село, звездочелият жених разкрил пред сватбарите тайната на внезапното си изчезване преди девет години:

— В оня тъжен ден царската дъщеря, която е голяма вълшебница, ме превърна на теле, защото не приех да й стана съпруг. И може би навеки щях да си остана такъв, ако в селото ви не бях срещнал сегашната ми златокоса невеста… Сълзите на Добринка, които тя проля от жал по мене през деветте нощи след гибелта ми, развалиха магията на жестоката царкиня и ето ме сега отново сред вас, мили люде, в предишния си човешки образ — щастлив съпруг на щастлива невеста!

Докато момъкът говорел, очите на Добринка пак се обливали в сълзи. Но това били сълзи, каквито бих желал да видя и във вашите очи, защото те бликали от едно сърце, споходена от дълбока радост…