Джани Родари
Джелсомино в Страната на лъжците (1)

Джелсомино строшава дъската, вкарва гол… и поправя играта

Това е историята на Джелсомино^[1], както сам той ми я разказа. Докато я слушах, почти оглушах, макар че си бях натикал в ушите половин килограм памук. Да, наистина гласът на Джелсомино е толкова силен, че когато той говори, така да се каже, „тихичко“, могат да го чуят и пътниците в реактивните самолети, които летят на десет хиляди метра височина над морското равнище и над главата на самия Джелсомино.

Днес той е тенор, известен от единия полюс до другия, и носи нашумял и малко помпозен псевдоним, който няма смисъл да споменавам тук, тъй като сигурно сте го срещнали поне сто пъти по вестниците. Джелсомино е неговото кръщелно име и с това име ще го наричаме и в нашата история.

И така, имало едно време едно дете, при това съвсем обикновено, дори малко по-дребничко от другите, но още щом проплакало, то показало, че притежава изключително силен глас.

Когато Джелсомино се родил, хората от цялото село наскачали посреднощ — сметнали, че фабричните сирени свирят за работа. Всъщност изпискал Джелсомино, за да опита гласа си, както всички новородени деца. За щастие Джелсомино скоро се научил да спи от вечерта до сутринта, както правят всички порядъчни хора, с изключение на журналистите от ежедневниците и нощните пазачи. Неговият пръв писък се разнасял точно в седем часа сутрин, когато хората трябвало да се будят за работа. По този начин фабричните сирени станали съвсем излишни и скоро ръждясали.

Като навършил шест години, Джелсомино тръгнал на училище. В началото на първия учебен ден учителят започнал да проверява учениците по списъка и когато стигнал до буквата Д, извикал:

— Джелсомино?

— Тук! — отговорил възторжено новият ученик. Чул се страшен трясък. Завалял град от трески: черната дъска станала на хиляди парчета.

— Кой хвърли камък по черната дъска? — попитал учителят, като протегнал ръка към показалката.

Никой не отговорил.

— Ще почна да извиквам отново — казал учителят. И действително той отново почнал от буквата А и при всяко име питал:

— Ти ли хвърли камъка?

— Не съм аз! Не съм аз! — отговаряли децата изплашено.

Когато стигнал до буквата Д, Джелсомино също станал и отговорил:

— Не съм аз…

Но не успял да завърши изречението — и стъклата на прозореца били сполетени от съдбата на черната дъска. Този път учителят отварял добре очите си и бил съвсем сигурен, че нито един от неговите четиридесет ученика не се е докоснал до прашката си.

„Трябва да е някой отвън — помислил си учителят. — Някой от онези палавници, които вместо да идват на училище, ходят на лов за птичи гнезда. Ще го пипна аз него за ухото и право в участъка.“

Онази сутрин всичко свършило дотам. Следващата сутрин учителят отново започнал проверката и отново стигнал до Джелсомино.

— Тук! — отговорил нашият герой, като се оглеждал, горд, че ходи на училище.

— Трас-джан! — му отговорил прозорецът и поставените от прислужника само половин час преди това стъкла паднали в двора.

— Странно нещо — казал учителят, — неприятностите се случват винаги когато се стигне до твоето име. Ясно е, момчето ми, че гласът ти е много силен. Той, подобно на циклон, кара въздуха да трепери. Ако не искаш да разориш училището и общината, от днес нататък ти ще трябва да шепнеш. Ясно ли е?

Джелсомино, почервенял от смущение и срам, се помъчил да се оправдае:

— Но аз не съм виновен!

— Трас-трак! — му отговорила новата черна дъска, която прислужникът бил взел от склада рано сутринта.

— Ето доказателството! — заключил учителят. Но като забелязал едрите сълзи, които се стичали по бузите на Джелсомино, слязъл от катедрата, приближил се до него и го погалил бащински по главата. — Слушай, момчето ми, глас като твоя може да ти донесе страшни неприятности или голямо бъдеще. Засега ще бъде добре, ако го използваш колкото може по-малко. Най-добре ще бъде повече да си мълчиш!

От този ден за Джелсомино започнали неописуеми страдания: за да не причинява други нещастия в училище, трябвало да натиква в устата си кърпа, но дори и през това препятствие гласът му се чувал така силно, че другарчетата му трябвало да си запушват ушите. Учителят го вдигал колкото може по-рядко. Въпреки това Джелсомино бил много добър ученик и учителят бил сигурен, че той винаги си знае уроците. А вкъщи след първото нещастие (на масата, като разказвал какво се случило в училище, направил на сол дванадесет чаши) също най-строго му забранили да си отваря устата.

За разтуха трябвало да излиза на открито, далеч от селото: в гората, на брега на езерото, в полето. Когато бил напълно сигурен, че е сам и че се намира на достатъчно разстояние от стъклата на съселяните си, лягал по корем на земята и започвал да пее. След няколко минути около него всичко започвало да кипи: къртици, буболечки, мравки, всички животинки, които живеят под земята, започвали да бягат на километри, като смятали, че има земетресение.

Един-единствен път Джелсомино забравил, че трябва да бъде предпазлив. Това станало един неделен ден, когато на стадиона се играел важен футболен мач. Джелсомино не бил голям запалянко, но играта постепенно сгряла кръвта му. По едно време отборът на неговото село, подкрепен от одобрителните викове на привържениците си, минал в атака. Аз сам не зная точно какво означава да се мине „в атака“, тъй като не познавам правилата на футболната игра, но това са неща, които Джелсомино ми разказа точно с тези думи. Вие навярно ще разберете за какво става дума, ако следите спортните вестници.

— Хайде, нашите! Хайде, нашите! — започнали да викат запалянковците.

— Хайде, нашите! — извикал и Джелсомино с пълен глас.

Точно в този миг дясното крило подал на център-нападателя, но топката се отклонила от някаква невидима сила и попаднала в противниковата врата, като прелетяла между краката на вратаря.

— Гол! — викали зрителите.

— Какъв удар — коментирал наблизо някой. — Видяхте ли как бе отрязан? Измерен до милиметър. Златен крак има този играч!

Когато дошъл на себе си, Джелсомино разбрал какво бил направил. „Няма съмнение — помислил си той, — че гола вкарах аз с моя глас. Трябва да мълча, иначе докъде ще стигне спортът? Нещо повече, трябва да вкарам гол и на другия отбор, за да изравня резултата.“

И действително във второто полувреме се представил удобен случай. Когато противниковият отбор бил в нападение, Джелсомино отново извикал и вкарал топката във вратата на отбора на своето село. Сърцето му се късало, разбира се, и дори по-късно, след много години, като ми разказваше тази случка, Джелсомино добави:

— Бих предпочел да ми отрежат един пръст, отколкото да вкарам този гол, но трябваше да го направя.

— Друг на твое място щеше да направи така, че да победи неговият отбор.

Друг може, но не и Джелсомино. Той бил справедлив и чист като езерна вода.

И тъй минали години, Джелсомино израснал и станал юноша: не много висок, дори по-скоро нисък, отколкото висок, по-скоро слаб, отколкото пълен, юноша, достоен за името си, и ако му бяха дали друго, по-тежко име, би се прегърбил под неговата тежест. По това време той отдавна вече бил престанал да ходи на училище, бил добър селски стопанин и такъв навярно щял да си остане и за него нямаше да има нищо особено за разказване, ако не му се било случило неприятното приключение, за което сега ще научите.