Анри Верн
Демоните от Н’Голо (9)

IX.

Вече цял час експедицията бе блокирана в средата на реката. Зад нея бе изплавал още един ред пироги, което правеше отстъплението невъзможно. Освен това на няколко пъти бамбарасите бяха атакували по начин, подобен на първия, като при всяко настъпление убиваха по един-двама души от хората на Ван Хорн, след което се оттегляха без никаква загуба.

Седнал на дъното в една от лодките, Моран свали широкополата си шапка и прокара ръка по влажните си от потта коси.

— Това не може да продължава повече така — каза той. — Не можем да останем вечно приклещени в средата на реката. Ако продължи така, бамбарасите ще избият хората ни един по един.

— И моите опасения са такива — отвърна Ван Хорн. — Но какво можем да направим? Невъзможно ни е да се върнем, а ако продължим напред, клопката на бамбарасите съвсем ще се стегне около нас…

Боб протегна ръка към брега.

— Бихме могли да слезем на сушата — предложи той — и да се заслоним, като обърнем пирогите. Така ще държим враговете в шах, без да губим повече хора. Естествено, това ще бъде временно разрешение, но то ще ни даде време да изградим план за измъкване. Защото, както предполагам, при това положение на нещата вие вероятно сте се отказали от наказателните си намерения…

С разочаровано лице плантаторът пусна последното изречение да мине край ухото му, без да даде вид, че го е чул, и кимна:

— Наистина това е най-доброто, което бихме могли да направим. Ще се доберем до брега, като стреляме на провала, за да попречим на бамбарасите да се доближат. Ако решат да го направят, те ще трябва да се покажат от лодките и нашите куршуми ще им видят сметката.

Този план веднага бе приведен в изпълнение. Тъй като не можеха открито да напредват под унищожителния огън на карабините, бамбарасите бяха принудени да оставят членовете на експедицията да акостират и да се организират. На брега пирогите бяха преобърнати и под така направения заслон хората на Ван Хорн станаха недосегаеми за стрелите и сагеите на бамбарасите. Последните се опитаха пак да приложат първоначалната си тактика, но копията и стрелите им този път се оказаха неефикасни — те отскачаха от здравото дърво на съдовете, превърнати в бойници, или най-много се забиваха в тях. Тогава те опитаха една фронтална и масирана атака, но бяха принудени бързо да се оттеглят под непресекващия огън на уинчестърите.

За Боб и спътниците му започна дълго и изнервящо очакване. Вражеските пироги се бяха разположили в полукръг срещу брега, така че воините в тях да са извън обсега на карабините. И ето че с гръб към джунглата, в която не смееха да навлязат от страх да не попаднат на засада, и с лице към реката, която също не можеха да използват, обсадените бяха принудени да изчакват инициативата на бамбарасите.

А те не закъсняха да я поемат. На залез-слънце част от пирогите им напусна общия боен ред и докато останалите продължаваха да преграждат реката, се насочи по горното течение, постепенно свивайки към брега. Моран и плантаторът бързо разгадаха плана на бамбарасите.

— Те ще слязат на брега, за да ни нападнат по суша под прикритието на нощта — каза Боб.

Ван Хорн бе на същото мнение и веднага бяха предприети мерки за отблъскването на тази нова опасност. Все така преобърнати, шестте пироги бяха разположени във формата на голям и правилен шестоъгълник, в чийто център бе струпано голямо количество сухи дървета. Когато падна нощта, там бе запален огън, който освети околността с танцуващата си светлина.

Обсадените дълго останаха в очакване с погледи, вперени в близките дървета, между които рано или късно трябваше да се появят човешки силуети.

Внезапно оттам се чу едногласен вой и от мрака сред стволовете изплуваха рогати и ноктести черни силуети. Силуети, които никой от обсадените не можеше да сбърка.

— Джуджурусите — прошепна Ван Хорн. — Идват, за да насърчават бамбарасите в битката.

Боб Моран стисна зъби. Той се чувстваше чужд на това стълкновение. Бе пожелал да се включи в експедицията с единствената цел да усмири отмъстителния план на Пит ван Хорн, но събитията се оказаха извън контрола му. Тъй като не можеше да очаква никаква милост от бамбарасите, щеше да му се наложи да брани живота си и да убива, за да не бъде убит.

Пред джуджурусите се изправиха други, напълно човешки силуети и се впуснаха в атака. Това бяха около стотина бамбараси с нашарени в бойни цветове лица, които размахваха дълги назъбени сагеи.

— Огън! — извика Ван Хорн.

Всички карабини забълваха смърт. Голям брой воини паднаха, като въпреки това мнозина от тях успяха да метнат сагеите си, които за щастие рикошираха в корпусите на пирогите.

Устремът на нападателите бе прекършен и те се оттеглиха в безпорядък. След това още няколко пъти, все тъй насърчавани от джуджурусите, чиито рогати силуети продължаваха да се мяркат между дърветата, бамбарасите подновиха опита си, но без никакъв успех. Накрая, след като оставиха на бойното поле телата на убитите, те сякаш се отказаха да продължават атаките и нощната тишина се възстанови, нарушавана единствено от далечния грохот на водопадите.

— Като че ли им дойде множко — каза Ван Хорн. — Може би са почнали да поумняват и това ще донесе нашата победа.

Моран вдигна рамене.

— Рано е да вещаем — каза той. — Бамбарасите вероятно знаят още номера.

Французинът едва изрече тези думи, когато наблизо в мрака отекна думкане на барабан. Друг, отдалечен барабан, скоро отговори.

— Телеграфният там-там — каза Ван Хорн.

Той се обърна към Джанго, който лежеше недалеч, и го попита:

— Разбираш ли какво казват?

— Може би, бвана. Джанго чуе…

Черният ловец дълго слуша биенето на барабаните. След това се обърна към двамата бели.

— Бамбараси искат помощ от тяхно село — каза той. — Село отговаря, че прати помощ…

Боб и плантаторът се спогледаха продължително.

— Подкреплението им няма да пристигне скоро — каза Ван Хорн. — Това ще ни позволи да си отдъхнем. Но после ще последва масиран пристъп на цялото племе и тогава — лека нощ, приятели!

От доста време бамбарасите бяха замлъкнали и отново се чуваше само грохотът на водопадите. Отвъд реката се разпукваше бледата зора, под чийто светлик сребрееха дървесните стволове, открояващи се на фона на все още тъмнеещите храсталаци.

В полусънно състояние обсадените бели и черни с оръжие в ръка очакваха последния вражески щурм. Откакто там-тамите бяха били, бамбарасите не бяха се впускали в нови нападения, но имаше признаци, че подкрепленията са започнали да пристигат и че вече подготвят атаката си. Сигурно скоро щяха да са готови по заповед на своите вождове да се спуснат върху противниците си. Ван Хорн вече се беше разпоредил, щом бамбарасите нападнат, да се стреля без прекъсване в тях, а ако успеят да достигнат барикадата, да се премине към ръкопашен бой с приклади, револвери и мачете.

Изведнъж остри, нечовешки ревове отекнаха от всички страни.

— Джуджурусите — прошепна Моран. — Те ръководят новото нападение…

Отново настъпи тишина, после се разнесе нов рев, още по-пронизителен и разтърсващ от предишните, и като че ли цялата гора се оживи. В същото време слънцето окончателно изплува иззад хоризонта и освети нашарените лица и тела на бамбараските воини. Те бяха много по-многобройни от предишния ден и се хвърлиха в атака с невиждана ярост. Уинчестърите запукаха, покосявайки първите редици на нападателите, но това не сломи устрема им. Колкото повече падаха, толкова повече други прииждаха на тяхно място и всеки път скритите в гората демони от водопадите надаваха неистови ревове, с които окуражаваха воините и ги подтикваха към кръвопролитие. Сагеите и стрелите на бамбарасите буквално валяха върху лодките-укрития на обсадените.

Мнозина от достигналите до барикадата нападатели бяха застреляни от упор. Но те ставаха все повече и някои от стрелците вече бяха загинали под ударите на сагеите. Пред Моран се изправи великан, целият боядисан в синьо, който размахваше нещо като дълъг сърп с необичайна форма. Моран натисна спусъка на уинчестъра си, но ударникът изщрака, без да последва изстрел. Карабината бе празна и сърпът вече бе на път да се стовари върху французина. В този миг огромният воин трепна. Покритото му с татуировки лице се изкриви и той се строполи по очи на земята. В тила му стърчеше забита къса, едва петдесетина сантиметра стрела.

Като че ли гръм удари бамбарасите. Подобни стрелички продължиха да се сипят върху тях, натръшквайки ги един след друг на земята. Дори онези от воините, които бяха само леко одраскани, се свличаха, гърчейки се от болка, причинена явно от отровата, намазана върху остриетата.

Уинчестърите отново забълваха огън и хванати по този начин между два неприятеля, бамбарасите припряно се оттеглиха сред дърветата, надавайки викове на ужас. Скоро изчезнаха всичките, като оставиха мъртвите си другари на полесражението.

Моран се обърна към реката, подскочи и сложи длан върху ръката на Пит ван Хорн.

— Погледнете! — каза му той.

Пирогите, които допреди малко бяха запречили реката, се отдалечаваха към горното й течение и скоро и последната от тях се изгуби зад един завой.

— И те избягаха — добави Моран.

Странният факт не подлежеше на съмнение.

Както по суша, така и по вода бамбарасите бягаха в безпорядък пред някакъв страшен неприятел, непознат за членовете на експедицията, но както личеше от ужаса им, добре известен на самите тях. Неприятел, който до този момент се бе изявил само чрез тези, подобни на детски играчки стрелички, които обаче се оказаха не по-малко смъртоносни от шумните оръжия на цивилизованите бели.

Като вдигнаха лица към върховете на дърветата, откъдето бе изпаднала градушката от стрели, всяла паника сред бамбарасите, Моран, Пит ван Хорн и останалите членове на експедицията застанаха нащрек.

Скоро сред листака се чу шумолене и една човешка фигура, а след нея и други се спуснаха на земята. Фигурите действително бяха човешки, но смалени. Това бяха половин дузина човечета, високи едва около метър и четиридесет, но пропорционално сложени и мускулести. Цялото им облекло се състоеше само от набедрени препаски от счукана дървесна кора, а някои носеха на главите си и странни бойни шапчици от маймунска кожа. Всяко от тях държеше малък лък, също обвит с кожа.

— Пигмеи! — възкликна Моран.

— Вутасите! — обади се Ван Хорн.

Плантаторът се прицели с карабината си в най-близкото от човечетата, но Боб му я изтръгна от ръцете. Ван Хорн се обърна към него и върху лицето му се четяха едновременно гняв и изненада.

— Какво ви прихваща? — избухна той.

— По-скоро аз би трябвало да ви попитам какво ви прихваща, та искате да стреляте по тези хора без никакво предизвикателство от тяхна страна. А те впрочем току-що ни спасиха живота…

Плантаторът се изсмя иронично.

— Спасили ни живота?… Ако си мислите, че вутасите са направили това заради черните ни очи… Те чисто и просто са врагове на бамбарасите. А иначе сигурно са по-жестоки и от тях…

— Това тепърва ще го видим — каза Моран.

Той напусна укритието си, отиде до багажа на експедицията, порови малко и измъкна оттам една кутия със сол. След това, без да носи някакво оръжие, се насочи с решителна крачка към пигмеите, откъсна половин дузина широки палмови листа и сложи по едно пред всеки от малките човеци. Последните го гледаха с интерес и без да проявяват каквито и да било признаци на враждебност.

Без да бърза, спокойно, сякаш се намираше в салон, Моран насипа по малко сол във всяко от листата. В очите на пигмеите заблестя алчност. Те клекнаха и след като взеха по малко сол в дланите си, започнаха да я ближат лакомо.

Две години по-рано Моран бе прекарал известно време сред пигмеите в Белгийско Конго и бе усвоил някои думи от диалекта им. Именно на този език той се обърна към вутасите, след като те изядоха солта.

— Бели хора признателни на вутасите, че те им спасили живота — каза той, прибягвайки към скромните си познания на техния език.

В отговор взе думата един от малките човеци, който имаше отворено и интелигентно лице и явно бе предводителят им.

— Бамбарасите са лоши и вутасите са им врагове. Бамбарасите и вутасите често се бият…

Гордост припламна в очите на пигмейския вожд, докато добавяше:

— Вутасите са смели воини и бамбарасите ги е страх от тях.

Моран с радост установи, че разбира думите на вожда, и си даде сметка, че с малко повече тактичност и човечност ще може да го направи ако не приятел, то поне свой съюзник.

Вождът като че ли бе обхванат от същото желание, защото посочи към гърдите си и каза кратко:

— Нхага!

Моран схвана, че събеседникът му назовава името си. На свой ред опря показалец в гърдите си и изрече:

— Боб!

Нхага се засмя и заповтаря:

— Боб!… Боб!…

После посочи палмовото листо, оставено от Моран в нозете му, и попита:

— Боб има още много сол?

Моран кимна в знак на потвърждение.

— Да, много сол. Достатъчно за всички вутаси…

Пигмеят се засмя звучно, давайки израз на своето голямо задоволство, и посочи към гората.

— Боб и приятелите му да дойдат в селото на Нхага. Там те ще дадат много сол на вутасите и белите хора и техните черни слуги ще станат съюзници на вутасите.

Докато течеше този разговор, още пигмеи се спуснаха от дърветата, по чиито върхове се бяха изкатерили през нощта, без бамбарасите да усетят нищо. Бяха около стотина, всичките въоръжени с малки лъкчета и стрелички с остриета, намазани с отрова. Моран веднага прецени, че вутасите с тяхното отлично познаване на джунглата могат да им бъдат ценни помощници, но и че при най-малката грешка от страна на белите и на хората им, при най-малкото нарушение на законите на гостоприемството тези дребни хора биха могли също така да се превърнат в безжалостни врагове.