Анри Верн
Демоните от Н’Голо (5)

V.

В продължение на два дни шестте тежко натоварени пироги се изкачваха по течението на река Н’Голо. Вече изтичаше вторият ден и докато огнената топка на слънцето се спускаше на запад върху фона на зеленикавото небе, тишината бавно се възцаряваше по бреговете, където животът сякаш постепенно замираше. Това беше часът, в който дневните животни се прибират по бърлогите си, а нощните още не са напуснали своите. Реката, където не се виждаше вече нито един браздящ повърхността й крокодил, нито пък птица в търсене на риба, изглеждаше скована и като че ли превърната в дълга и широка пътека от тъмен и грижливо полиран ахат.

Само от време на време отекваше едногласният и кратък възглас на гребците, които, прави в пирогите, потапяха в ритъм своите приличащи на копия гребла, като при това движение едва раздвижваха водната повърхнина — толкова голямо бе тяхното умение. След всеки един от тези възгласи отново падаше тишина, нарушавана само от монотонния и напомнящ шум от мачкана коприна напев на водата, триеща се о гладките страни на лодките.

Седнали един до друг на носа на първия съд, с карабини, положени върху коленете им, Боб Моран и Пит ван Хорн не разменяха нито дума, тъй като бяха прекалено изморени от дългото плаване по реката под неумолимото слънце, изгорило главите им въпреки широкополите шапки от мек филц.

През последните два дни Боб не видя нищо странно в поведението на Ван Хорн и бе започнал да се пита дали не е станал жертва на самовнушение и дали подозренията, които бе имал по отношение на домакина си, са основателни. Впрочем на какво всъщност почиваха подозренията му? В какво по-конкретно би могъл да обвини Ван Хорн?

Като протегна внезапно ръка, плантаторът посочи едно широко обезлесено пространство на левия бряг. В центъра на това място, леко встрани от реката, се издигаха петдесетина големи колиби със сламени покриви.

— Ще спрем при това яшибейско село — каза Ван Хорн. — Тук ще сменим гребците и утре призори наново ще поемем към водопадите.

Оказа се, че яшибеите били най-добрите лодкари по протежение на цялата река. А гребците, които до този момент бяха придвижвали пирогите, принадлежаха към едно племе от равнината, чиито членове работеха в плантацията. Те по-слабо познаваха горното течение на реката и именно поради тази причина Ван Хорн възнамеряваше да ги замени с по-опитните в гребането между бързеи и въртопи яшибеи.

Пирогите бързо стигнаха до селото. Те спряха на едно място, където брегът от наносен пясък бе укрепен с груб пристан от неодялани дънери, който навлизаше в реката.

Въпреки че на много места между колибите горяха огньове, селото изглеждаше пусто и никой не пазеше големите украсени пироги, вързани на пристана.

Лека тревога се изписа по загорялото лице на Ван Хорн.

— Питам се какво означава това — каза той. — Яшибеите са ми приятели и обикновено приближаването на флотилия като нашата предизвиква значително оживление и събира цялото население на брега. Днес — нищо. Човек би казал, че смърт е натръшкала селото…

Плантаторът, следван от Моран, скочи ловко на брега и без колебание, с решителна крачка се насочи към поляната между колибите. Когато се озоваха там, Ван Хорн спря пред една правоъгълна колиба, по-голяма от другите и построена върху двуметрова бамбукова платформа. Към входа на тази колиба водеше дялана стълба.

Ван Хорн застана в подножието на стълбата и извика със силен глас:

— Н’Анго!

Изминаха десетина секунди и като не получи отговор, Ван Хорн повтори още по-силно:

— Н’Анго!

След още десетина секунди, тъкмо когато плантаторът отваряше устата си, за да извика трети път, лъвската кожа, служеща за врата на колибата, се отмести и оттам излезе висок негър. Той беше истински великан, още съвсем млад, слаб и мускулест. Главата му бе обръсната и на нея беше оставена само тясна ивица коса във формата на гребен. Цялото му облекло се състоеше от една червена памучна препаска и от гердан-амулет, направен от три реда леопардови зъби. Пред гърдите си, той небрежно държеше една стара пушка „Уинчестър“ с бронзов приклад, която сигурно беше останала още от времената на търговията с роби.

— Не приемаш ли вече приятелите си, Н’Анго? — попита Ван Хорн на езика на яшибеите.

— Може ли човек да знае къде са му приятелите! — отвърна чернокожият вожд. — Отдалеч змията мамба прилича на невинен питон, а пък ухапването й убива по-сигурно от небесния гръм…

Тъй като не знаеше езика на яшибеите, Моран не разбра нищо от разменените думи. Все пак по мимиките на двамата събеседници смътно долавяше смисъла им.

— Какво иска да каже Н’Анго? — поде плантаторът. — Нима той се съмнява в приятелството ми?

Яшибеят вдигна рамене.

— Едва ли си дошъл тук, за да ми говориш за приятелството — каза той, избягвайки да отговори на поставения му въпрос. — Какво искаш от мен?

— Възнамерявам да отида с хората си до земите на бамбарасите — отвърна Ван Хорн. — Бих искал да наема от теб опитни гребци, които познават горното течение на реката…

За известно време Н’Анго запази мълчание. Неподвижните черти на лицето му изразяваха дълбока враждебност. Накрая гигантът разтърси глава.

— Н’Анго няма да даде гребци — отсече той, повишавайки тон.

— Защо? Нима яшибеите се страхуват от бамбарасите и джуджурусите?

— Яшибеите не се страхуват нито от бамбарасите… — тук Н’Анго се поколеба малко, после припряно довърши: — нито от джуджурусите… Впрочем Н’Анго не се чувства задължен да обяснява причините за отказа си…

Ван Хорн малко се поколеба какво да предприеме, сетне изведнъж се реши.

— По силата на договорите, които навремето бащата на Н’Анго и моят баща са сключили — изрече той бързо, — аз настоявам за нужните ми хора.

Лицето на черния вожд придоби още по-затворен израз.

— Белият човек не може да настоява — отсече той сухо.

След което вдигна глава, отривисто даде някаква заповед и обръщайки се отново към Ван Хорн, направи широко кръгово движение с ръка при думите:

— Нека белият човек види защо не може да настоява…

Плантаторът и Боб Моран се огледаха около себе си и видяха, че от колибите бавно излизаха нашарени и въоръжени воини и тръгват към тях.

Двамата мъже бяха обхванати от изненада, граничеща с паниката, и безмълвно гледаха как съвсем тихо воините ги обкръжават. Чернокожите трябва да бяха стотици и продължаваха да излизат от колибите.

Ван Хорн стисна зъби и обърна към Боб изкривеното си лице, по което се четяха едновременно ярост и страх.

— Безполезно е да настояваме — каза той.

— Ще ни избият…

— Няма да посмеят — отвърна Боб. — Знаят, че хората ви в пирогите са въоръжени до зъби и че ще се намесят.

— Не мислете, че яшибеите се страхуват от сраженията. Те са опасни бойци и в миналото са всявали страх по цялата река. Освен това още преди моите хора да са разбрали какво става, всеки от нас ще бъде вече пронизан от стотина копия. Това, което не мога да разбера, е рязката промяна в поведението на Н’Анго. Едва преди няколко седмици ми беше приятел, а сега…

Отнякъде се дочу биене на там-тами, което прекъсна думите на плантатора. Моран достатъчно бе пътувал къде ли не по света — из джунгли, савани и пустини, — за да разбере, че това са бойни барабани. Но дори и да не знаеше това, държанието на яшибейските воини щеше красноречиво да му го покаже. Те нарушиха безмълвието си, като внезапно започнаха да надават гърлени крясъци и размахаха оръжията си. Постепенно тези крясъци прераснаха в монотонен припев, съставен от непрекъснато повтарящи се срички, и воините заклатиха страховитите си глави, като че изпаднаха под някакво хипнотично въздействие. Необходима беше само една заповед на вожда им, за да се спуснат върху двамата бели и да ги направят на парчета. А може би и тази заповед вече беше излишна…

— Да се измъкваме оттук — прошепна Боб на Ван Хорн, — май става напечено…

С кимване на глава плантаторът даде да се разбере, че споделя мнението на Моран, и като обърнаха гръб на колибата на вожда, двамата мъже се отправиха към реката. Те се стараеха да не вървят много бързо, за да не си помислят негрите, че бягат. Докато проявяваха хладнокръвие пред яшибеите, те имаха шанс да се измъкнат. Ако обаче изгубеха присъствие на духа…

Боб очакваше всеки миг някоя сагея^[1] да се забие между плешките му, тъй като хората на Н’Анго ги следваха отблизо. Но той и спътникът му не обръщаха глави назад, за да не покажат слабост.

Най-после стигнаха до реката. Пред враждебното настъпление на яшибеите пирогите се бяха оттеглили предпазливо към средата на реката, с изключение на една, която чакаше двамата бели. Когато те се качиха в нея, тя също потегли навътре. Тогава от гърдите на воините се изтръгна единогласен рев. Рев, който изразяваше едновременно триумф и омраза и който звучеше като че не съвсем убедително за някои от онези, които го надаваха.

С мрачно лице Ван Хорн отдаде заповед и шестте пироги отново поеха нагоре срещу течението. Малко по малко звукът от там-тамите и крясъците на воините заглъхнаха. Скоро отново настъпи тишина. Падналата нощ бе ясна благодарение на кристалната луна, която вече светеше на небесния свод. Плантаторът се обърна към Моран:

— Сигурно се питате защо не реагирах, нали? Може би приехте пасивността ми за малодушие…

Моран поклати глава в знак на отрицание.

— Не — каза той. — Вие действахте по възможно най-разумния начин — и при най-малкото враждебно действие от наша страна веднага щеше да се разрази битка. Тя можеше да струва много убити и от двете страни, а вие и аз със сигурност щяхме да бъдем първите жертви. Така че не можехте да постъпите по друг начин…

Боб остана известно време замислен, после запита Ван Хорн:

— Отдавна ли познавате Н’Анго?

— Дали го познавам отдавна? Откакто се помня. Баща ми и неговият баща станаха основоположниците на мирните отношения между бели и черни по реката и бяха приятели. Когато баща ми умря, цялото яшибейско население го почете като обяви траур — същото беше и при трагичната кончина на брат ми. Колкото до Н’Анго, като деца брат ми и аз си играехме с него. Заедно ходехме на лов. Само преди месец бях поканен на пищно празненство в селото, което току-що напуснахме, по време на което ми бяха отдадени големи почести.

— Виждате ли някаква причина за този рязък поврат?

Пит ван Хорн поклати глава.

— Не — отвърна той. — Нищо не разбирам. Като че ли Н’Анго внезапно е полудял…

После вдигна рамене и прокара длан по челото си, сякаш искаше да отпъди някаква лоша мисъл.

— Е, рано или късно ще разберем всичко! А сега ще се наложи да минем без помощта на яшибеите. Жалко, защото са несравними лодкари и щяха да ни бъдат много полезни в района на бързеите… Ще трябва да намерим място за лагеруване, тъй като гребците ни се нуждаят от почивка. Това ще сторим, щом се озовем достатъчно далеч от селото на яшибеите, за да избегнем опасността от тяхно нападение. Ако всичко е наред, след два дни ще стигнем до мястото, където клетият ми брат спи сетния си сън. То се намира малко преди първите бързеи…

Моран запази мълчание. Той се питаше защо Ван Хорн отдава толкова малко значение на внезапната враждебност на приятеля му Н’Анго. На негово място Боб дълго щеше да рови в ума си, за да намери някакво обяснение. Вместо това Ван Хорн беше заговорил за други неща така, сякаш не беше измъчван от догадки, сякаш предварително му е била известна причината за тази враждебност.

„Този Пит ван Хорн — помисли си Моран — ми изглежда все по-странен. Как можах да се забъркам с подобна съмнителна особа в цялата тази история с наказателни експедиции, демони от водопади и какво ли не още. Или се лъжа, или бъдещето ми подготвя още доста изненади…“