Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les demons des cataractes, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Теодор Михайлов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анри Верн. Демоните от Н’Голо. Приключенията на Боб Моран
Библиотека „АВАНТЮРИ“ № 1
Първо издание, София, 1992
Преводач: Теодор Михайлов
Библиотечно оформление и корица: Тандем G
Рисунка: Борил Караиванов
Набор и печат: ДФ „София — Принт“
АТИКА, 1992
История
- — Добавяне
VII.
Накъде ли така се беше забързал Боб Моран? Той вървеше с бърза крачка успоредно на реката. Изведнъж, недалеч от една малка горичка, французинът се закова на място. Край дърветата той бе забелязал човешка фигура — на висок европеец с руси и разчорлени коси, облечен в дрипи.
Боб остана като втрещен. Случайността отново го бе срещнала с нападателя от тази сутрин.
В този миг човекът също забеляза Моран и тутакси хукна между дърветата.
— Ей, вие там! — извика Боб. — Не се страхувайте, не ви желая злото!…
Ала непознатият като че въобще не го чу и изчезна в гората. Моран незабавно се спусна подире му, но когато стигна до първите дървета, се оказа, че русият вече е набрал сериозна преднина. Въпреки това Боб упорито продължи да тича, като викаше от време на време:
— Спрете!… Нищо лошо няма да ви сторя!…
Другият като че ли все така не чуваше. Моран го изгуби от погледа си, но напред продължаваше да се чува шум от стъпки и пукот на настъпвани съчки. И изведнъж — тишина. Тишина, която означаваше, че човекът се е спрял. Боб направи още няколко крачки и също спря.
Огледа се разтревожено наоколо. Знаеше, че непознатият се е спотаил наблизо и го дебне. Но къде? Между дървесните стволовете Моран виждаше само храсти. Тъй като усещаше, че тайнственият мъж не му мисли доброто, той посегна към кобура си. Но не му се удаде да изтегли револвера. Изведнъж зад себе си чу шум от раздвижени клони, понечи да се обърне, но някакъв твърд предмет — най-вероятно тежък клон, превърнат в тояга — го удари зад ухото и го просна на земята.
От удара Боб не изгуби напълно съзнание, но бе обхванат от странна неспособност да направи каквото и да е движение и остана като парализиран. Освен това като че беше оглушал и ослепял. Единственото, което усети, бе, че някакви ръце го пребъркват и свалят от него колана с револвера. После като че потъна в огромна яма.
Боб не знаеше колко време е изминало, докато започне да идва на себе си. Няколко минути? Един час? През бавно разсейващата се мъгла той постепенно започна да възприема околната среда; после с мъка размърда една по една ръцете си и накрая се надигна. Опипа зад ухото си мястото, където бе ударен, но нямаше следи от кръв. Тогава усети допира на нещо твърдо в кръста си. Оказа се неговият ловен нож, който по принцип висеше в калъф до револвера му. Но нападателят, преди да избяга, му го беше оставил и дори го беше пъхнал под колана на панталона му.
Това откритие накара Боб да се усмихне, макар и малко криво.
— Това, което му е било нужно — прошепна си той, — е револверът ми. И тъй като не е искал да ме остави съвсем без оръжие, ми е върнал ножа. Това доказва, че този човек не е престъпник…
Боб се надигна и остана известно време прав, но залиташе, сякаш всеки момент ще падне. Накрая успя да се почувства здраво стъпил на краката си. Въпреки това все още беше замаян и му се гадеше. Ту ходейки, ту влачейки се, той излезе от горичката и се насочи към едно поточе, край което бе минал по време на гонитбата. Там обаче го очакваше нова изненада. Двойка лъвове, без съмнение обилно нахранили се през нощта, стояха край водата и утоляваха жаждата си. Боб се спря на стотина метра от тях и грабвайки един голям клон, започна да го размахва и да крещи:
— Махайте се, мръсни котки! Изчезвайте! Хайде марш оттук!
Със спокоен поглед, в който се четеше цялото самосъзнание за силата им, лъвовете продължително изгледаха ръкомахащата човешка фигура, после с достойнство се оттеглиха.
Моран предпазливо изчака зверовете да се отдалечат достатъчно и отиде до поточето. Там той легна по корем и внимателно изми лицето, врата и тила си. След като се освежи, се почувства по-добре и мислите му се избистриха. Погледна към небето, където все още бледото слънце бавно започваше да набира височина.
— Сега — промърмори Боб — да подхванем нещата оттам, където ги бяхме оставили преди този неприятен случай…
Логично погледнато, след последното произшествие най-доброто, което можеше да направи, бе да зареже всичко, да се върне в лагера и после по някакъв начин да се добере до Валобо, където щеше да бъде приет с радост в уютното бунгало на Алан Ууд. Докато поправят самолета му, щеше да прави фотографии из областта заедно с Мъооли, доверения човек на Ууд.
Но Моран не бе от тези, които лесно се предават, и когато нещо му влезеше в главата, той отиваше докрай, независимо от цената. Така че, движен именно от този си дух, той продължи своята прекъсната преди малко от непознатия разходка.
Боб спря чак като стигна до гроба на Жан ван Хорн. Дълго и колебливо оглежда кръста и грамадата от камъни, като че се готвеше да предприеме чудовищно деяние.
— Трябва да съм сигурен — произнесе най-после той на висок глас. — Трябва да съм сигурен…
Боб заотмества камъните един по един. Работата му бе дълга и отегчителна най-вече заради горещината, която въпреки утринния хлад вече бе започнала да става осезателна. След около половин час труд Моран бе плувнал в пот, но грамадата вече не съществуваше, а камъните от нея се търкаляха безразборно наоколо.
Тогава Боб установи нещо странно. На мястото, където допреди малко се издигаше надгробната пирамида, каменистата почва беше гладка и непокътната; очевидно никога и не е била разкопавана. Това доказваше, че гробът на Жан ван Хорн не съществуваше. Пирамидата и кръстът бяха фалшиви и ако тялото на Жан ван Хорн се намираше погребано някъде, то това явно не беше тук. Така или иначе Боб започна да добива някаква смътна представа за обстоятелствата около изчезването на младия човек и ролята, която бе изиграл в тях брат му Пит. Едно нещо все пак му убягваше: причината, която бе накарала Пит ван Хорн да издигне тази фалшива гробница. Но той беше сигурен, че в недалечно бъдеще щеше да му се удаде случай да узнае нещо повече по този въпрос.
Боб хвърли поглед на ръчния си часовник и разбра, че времето беше напреднало. „Трябва да се връщам в лагера — каза си той — защото продължителното ми отсъствие ще направи впечатление.“ Помисли си дали да не върне обратно камъните в първоначалното им положение, но се отказа пред перспективата за тази уморителна и досадна работа.
„Пит ван Хорн няма причини да идва — реши Боб — тъй като знае, че тялото на брат му не е тук. Той дойде веднъж с мен, за да ми хвърли прах в очите. Сега си мисли, че ме е убедил във «вечната си скръб», и не вярвам да повтори комедията…“
Без да се бави повече, Моран пое към лагера и стигна до него безпрепятствено. Той успя да влезе в палатката си незабелязано, взе от пътната си чанта своя резервен колан, кобур с револвер и ги сложи на кръста си. Освен това взе и фотоапарата си „Лайка“ и след като го окачи през врата си, излезе от палатката. Пит ван Хорн тъкмо се насочваше към него. Той угрижено огледа французина, в очите му се таеше някакво подозрение.
— Отсъствието ви беше започнало да ме тревожи, господин Моран — каза плантаторът. — Тъкмо се канех да изпратя някой да ви търси.
Боб се усмихна. Докато се връщаше, той си бе подготвил оправданието.
— Както спях призори, паднах от леглото (ако Ван Хорн бе влизал в палатката, той сигурно беше забелязал безпорядъка) и това ме разбуди. Тъй като не успях да заспя отново, ми хрумна да напусна лагера и да се поразшетам из гъсталака, за да снимам някое и друго животно, дошло да пие вода от потока след ловната си нощ. Уви, успях да доближа само двойка лъвове.
Ван Хорн посочи мръсните изпокъсани дрехи на Моран.
— Вашето снимане е било доста бурно.
Моран пак се усмихна.
— Имах лошия късмет да се озова срещу един хипопотам, който се връщаше от реката — отново излъга той. — Нито дебелакът, нито аз бяхме склонни да си сторим път… Разбира се, накрая бях принуден да се отдръпна и дори, за да избягна щурма му, се наложи да се потъркалям малко в прахта и храсталаците…
Той направи гримаса на разочарование и добави:
— И като си помисля, че дори не успях да го снимам!
Ван Хорн продължи да оглежда Моран със сериозно изражение и любопитство, но след малко като че ли се поотпусна.
— Не е трябвало така непредпазливо да тръгвате сам, въоръжен само с револвер. Срещу лъв или леопард сте можели да се защитите, но не и срещу разярен слон или носорог. А и чудовищата от водопадите може да бродят наоколо…
— Засега вашите чудовища правят впечатление само с отсъствието си. Колкото до дивите животни, те отгатват кой им желае злото и кой не — отвърна Моран.
— До деня, в който им се предоверим и ни разкъсат…
Боб поклати леко глава и прекара пръсти по косата си.
— Може би имате право. Предпазливостта никому не е вредила досега. Следващия път ще взема със себе си някой чернокож с пушка…
Лицето на плантатора изрази удовлетворение.
— Радвам се, че ставате благоразумен, господин Моран. Но защо продължаваме да се обръщаме един към друг с „господине“? Наричайте ме Пит, а аз вас — Боб.
Моран кимна в знак на съгласие. Той не можеше да си позволи открито да отблъсне приятелството на Пит ван Хорн, защото щеше да събуди подозренията му.
„Дано — си помисли той — на приятелчето Пит не му хрумне да се поразходи до «гроба» на брат си Жан. Веднага ще разбере, че съм разкрил тайната му, и тогава кожата ми няма да струва и пукнат грош. Ако предположенията ми излязат верни, за да постигне целите си, Пит ван Хорн не би се поколебал да отнеме живота и на други хора.“