Анри Верн
Демоните от Н’Голо (14)

XIV.

За момент Боб Моран остана като зашеметен от това разкритие. Оказваше се, че тъкмо когато всички обстоятелства като че се бяха възправили срещу намирането на плантатора, когото бе тръгнал да търси, случаят отново го срещаше с него. Все пак Боб имаше достатъчно опит в претеглянето на вероятностите, за да знае, че в крайна сметка изгледите да намери Пит ван Хорн бяха не по-малко от тези да не го намери. Тъй че изненадата му бе краткотрайна и той се запита как би могъл незабелязано да се промъкне до пленника.

По всичко изглеждаше, че като се изключат Ван Хорн и „барабанистът“, в пещерата няма никой, освен ако, разбира се, зад колоните не се криеха други хора. Боб обаче реши, че е излишно в предпазливостта си да усложнява чак толкова ситуацията, и отхвърли подобна възможност. Оставаше само боядисаният в червено барабанист. Боб прехвърли цялото си внимание върху него. Това, което правеше впечатление, бе неестествено втораченият му поглед и странната скованост на тялото му, при която като че ли само ръцете му бяха живи. Очите му бяха широко отворени, но нито се местеха, нито мигаха. Главата му също бе неподвижна, а движенията на ръцете му, които размахваха бухалките, бяха някак странно механични.

„Човек би казал, че е упоен — помисли си Боб. — Само човек под въздействието на някакво упойващо средство би могъл да удря така неуморно като робот. Я да видим какви ще бъдат реакциите му, ако вляза в храма…“

Моран напусна укритието си и скочи от два метра височина, за да се приземи по-безшумно в пещерата. Но дори и да беше причинил шум, той щеше да бъде погълнат от неистовото думтене на барабана. Въпреки това появата му трябваше да привлече вниманието на барабаниста, но у последния изобщо не се забелязаха подобни признаци. Човекът продължаваше да гледа пред себе си като хипнотизиран.

За всеки случай Моран се запрокрадва край стените на пещерата, за да го заобиколи.

Той се придвижваше като сянка и притичваше от стълб на стълб, готов да приведе в действие револвера си и при най-малкия тревожен признак. Така успя безпрепятствено да стигне до каменната основа на идола, където се намираше Пит ван Хорн с ръце и крака, завързани с въжета от лико. Плантаторът не показваше признаци на живот. Главата му бе клюмнала, а брадата му опираше в гърдите и ако не беше тяхното едва доловимо ритмично повдигане, издаващо дишане, Моран щеше да го вземе за мъртъв.

— Пит! — каза той тихо. — Пит!

Ван Хорн не помръдна и Боб се досети, че причината за това е шумът на барабана. Той хвана пленника за глезена и леко го разтърси. Ван Хорн отвори очи и разпозна Моран.

Боб по-скоро прочете, отколкото чу думите от устните на плантатора.

— Боб, вие?

Без да отвръща, французинът извади ножа си и разряза въжетата, които стягаха пленника. Пит ван Хорн се изправи и разтри китките си, за да възстанови кръвообращението в тях. Боб го придърпа зад каменния постамент.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза той, почти долепяйки уста до ухото на Ван Хорн.

— Не знам откъде сте дошли — отвърна по същия начин плантаторът, — но сигурно именно това е пътят…

Моран поклати глава.

— Този път всъщност е без изход. Но няма време да ви обяснявам… Да се отдръпнем малко по-далеч от проклетия барабан, за да можем поне да се чуваме…

С прибежки Боб и спътникът му се добраха до другия край на пещерата, колкото се може по-далеч от там-тама.

След като се прикриха в сянката на един от стълбовете, Боб попита, сочейки „барабаниста“:

— Само той ли е тук?

Плантаторът кимна утвърдително.

— Да. Този човек е наркотизиран. Удря така без ни най-малко прекъсване от сутринта…

— Защо са ви оставили сам с него?

— Ако добре съм схванал, за да се извърши нещо като пречистващ ритуал. Единствено там-тамистът, упоен и безчувствен, може да остане с жертвата в тайния храм. Чак след това може да се състои жертвоприношението, но не тук, за да не бъде осквернено от кръвта обиталището на божеството. Вероятно това се извършва в селището на бамбарасите.

— Как узнахте всичко това? — пак попита Боб.

— Както ви бях споменал, баща ми навремето имаше вземане-даване с бамбарасите и ме понаучи малко на техния език. По време на краткотрайното си пленничество успях да поразбера какво говорят помежду си. След като убиха моите хора, бамбарасите, ръководени от няколко джуджуруси, ме доведоха тук и ме оставиха в положението, в което ме намерихте.

Моран огледа продължително пещерата, като че търсеше изход.

— По кой път ви въведоха тук? — попита той накрая.

Пит ван Хорн го хвана за ръка и го заведе до едно място, където стоеше грубо скована стълба, чиято горна част се губеше нагоре в мрака.

— Тази стълба води навън — обясни Ван Хорн, — към една проста, обградена от камънак и затворена с клони дупка в саваната.

— Мислите ли, че джуджурусите са поставили пост там?

Плантаторът вдигна рамене.

— Не знам, не са споменавали това пред мен, но е твърде възможно. Дори е вероятно…

След миг колебание Боб все пак взе решение.

— Трябва да опитаме — каза той. — Тъй или иначе този барабан вече ми проглуши ушите. Вземете това. За себе си оставям револвера…

Той смъкна от рамото си карабината и я подаде на Ван Хорн. Последният взе оръжието и протегна десница с думите:

— Благодаря ви, че дойдохте, Боб.

Французинът се престори, че не забелязва подадената му ръка.

— Не ми благодарете — каза той. — Ако не си бях един смахнат дон кихот, щях да ви оставя на съдбата, която си заслужавате…

И без да го е грижа за ефекта от думите му, Боб се заизкачва по стълбата.

Докато се катереше стъпало по стъпало, Боб обаче започна да съжалява за това, което в изблик на искреност бе казал на Пит ван Хорн. Това не беше най-подходящият момент да предизвиква враждебност между себе си и плантатора сега, когато дори трябваше да се поддържат един друг в страшната ситуация.

Протегнатата над главата му длан напипа сухи листа. Той разбра, че това трябва да е затварящият дупката клонак, за който бе споменал плантаторът. Както беше обгърнат от тъмнината, защото отблясъците от факлите не стигаха до тази височина, на Моран много му се прииска да си послужи с електрическия фенер, за да огледа наоколо, но от страх светлината да не бъде забелязана отвън, предпочете да се въздържи.

Като изкачи още няколко стъпала, Боб повдигна покритието от сухи клони и провря главата си навън. Над него луната светеше ярко сред нощно небе, напомнящо огромен покрив от синя коприна. Около дупката имаше пръстен от скални образувания, които представляваха нещо като естествена защита, която я прикриваше от любопитни погледи. Както си личеше по всичко, „демоните от водопадите“ сполучливо бяха избрали мястото за тайния си храм и само случайността бе позволила на Моран да го открие.

След като се увери, че по скалите няма никой, Боб се измъкна целият навън, следван по петите от Пит ван Хорн. Скрити между скалите, двамата огледаха саваната около тях. Осветена от сребристата лунна светлина, тя пустееше.

— Мисля, че можем да тръгваме — прошепна Ван Хорн.

Боб мълчеше. Липсата на пост го озадачаваше, но може би бамбарасите се бяха предоверили на здравината на въжетата, с които бяха вързали пленника си. Така или иначе двамата не биваше да се бавят и трябваше бързо да се отдалечат от това проклето място.

— Да, да тръгваме — прошепна Боб на свой ред. — Ще се опитаме да достигнем реката и по брега й ще тръгнем към долното течение, като се крием, доколкото можем.

Тръгнаха по саваната. Моран вдигна глава и огледа звездите. След малко протегна ръка наляво.

— Да вървим в тази посока. Реката трябва да тече някъде там…

Вече бе закрачил, когато плантаторът го хвана за ръкава на ризата.

— За момент, Боб. Любопитен съм да узная какво искахте да кажете преди малко с думите: „Ако не си бях един смахнат дон кихот, щях да ви оставя на съдбата, която си заслужавате.“

Боб се освободи с рязко движение.

— Ще ви обясня по-късно — отвърна му той. — Сега най-важното е да бягаме оттук колкото се може по-бързо…

— Преди това искам да узная какво имахте предвид…

Боб усети, че го обзема нетърпение.

— Добре, ще ви кажа. Зная, че сте се опитали да убиете брат си, както зная и това, че той е жив.

Плантаторът тихо се изсмя.

— Кой ви е осведомил така добре, господин Моран?

— Лично брат ви. Той е в лагера и ще ви заведа при него. Оттам нататък ще се оправяте сами…

Ван Хорн пак се изсмя.

— А мислите ли, че това ще стане точно така, господин Моран?

Боб забеляза, че дулото на карабината в ръцете на плантатора се е насочило към гърдите му, и тутакси съжали за своята доверчивост.

— Не се правете на идиот, Ван Хорн — каза той със спокоен глас. — Сега най-важното е да избягаме от бамбарасите. Ще се обясняваме по-късно.

Но Ван Хорн поклати глава. Лицето му бе застинало, челюстите — стиснати, а очите му хвърляха зловещи отблясъци под лунната светлина.

— Първо ще ви убия, господин Моран. След което ще отида в лагера и окончателно ще видя сметката на брат си…

Боб беше сигурен, че негодникът ще стреля. Но още веднъж направи опит да го вразуми:

— Ако стреляте, Ван Хорн, гърмежът ще вдигне на крак бамбарасите и след по-малко от четвърт час цялото им войнство ще се стовари върху вас…

— Не се опитвайте да печелите време. Мога да ви убия и тихо. Един силен удар с приклад по черепа ще ви умъртви с не по-малка сигурност от куршума. Обърнете се, господин Моран…

Боб се усмихна.

— Лъжете се, ако си мислите, че ще се подчиня. Щом като ще бъда убит, предпочитам да не е гърбом. Но преди това искам да добавя, Ван Хорн, че сте не само убиец, а и глупак.

Обидата не впечатли плантатора, но той се поколеба да нанесе удара, докато Моран е обърнат към него. Ако не сполучеше, а Моран щеше да направи всичко възможно за това, ръкопашната схватка ставаше неизбежна, при което Ван Хорн никак не бе сигурен, че ще има надмощие.

— Добре, толкова по-зле за вас, господин Моран…

Дулото на карабината се вдигна, но изстрел не последва. Вместо него се чу свистене и една сагея се заби в гърдите на Ван Хорн, който изстена, изпусна оръжието и падна възнак, като се опитваше да изтръгне от плътта си забилото се в нея желязно острие.

— Бамбарасите — изхриптя той.

Боб бързо се наведе и грабна карабината, но не успя да я пусне в действие. Изникнали незнайно откъде, двадесетина бамбараси го обкръжиха и обезоръжиха. Четиридесет ръце го сграбчиха и го хвърлиха на земята. Макар че Боб се мяташе като дявол, те бързо му завързаха китките и глезените. След като сагеята бе грубо издърпана от гърдите на Ван Хорн, той също бе вързан по подобен начин. После, като обърнаха пленниците си по корем, бамбарасите пъхнаха по един дълъг прът под вървите около китките и глезените им и четирима от тях ги вдигнаха. Цялото това шествие пое през саваната, вероятно в посоката на бамбараското селище.

Въпреки неудобното си положение на животно, предназначено за кланица, Боб успяваше от време на време да хвърля по някой поглед наляво и надясно. Веднага забеляза високите рогати и ноктести, с кошмарни зурли силуети на множество джуджуруси, които придружаваха малката дружина воини. Моран усети, че страхът все повече се вселява в него. Присъствието на демоните от водопадите вещаеше сигурната смърт сред ужасни мъчения.