Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les demons des cataractes, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2011 г.)
Корекция
trooper (2012 г.)

Издание:

Анри Верн. Демоните от Н’Голо. Приключенията на Боб Моран

Библиотека „АВАНТЮРИ“ № 1

Първо издание, София, 1992

Преводач: Теодор Михайлов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Рисунка: Борил Караиванов

Набор и печат: ДФ „София — Принт“

АТИКА, 1992

История

  1. — Добавяне

XIII.

Устремен със скоростта на моторна лодка, дънерът, на който седеше Боб Моран, навлезе в устието, което водеше към водопада. След няколко минути падането в него щеше да бъде неизбежно. Пропадане от двеста метра височина, при което водата долу щеше да придобие за човешкото тяло твърдостта на метал.

Боб едва запази в равновесие дънера, от който за щастие стърчеше един клон и му придаваше известна стабилност. Пънът тъкмо минаваше край една от канарите на устието, които, както вече споменахме, бяха осеяни с дупки и пещери, образувани от оттичащата се вода. В пукнатините на тази стена бяха поникнали дръвчета, чиито клони, обвити с лиани, се надвесваха над водното течение.

„Ако можех да се хвана за някой клон или лиана — помисли си Боб, — веднага щях да се измъкна, като се издърпам, докато намеря някаква опорна точка по скалата…“

Той бе преметнал карабината си през рамо и зачака удобен случай. Такава възможност не закъсня да се представи и двете му длани здраво сграбчиха един висящ клон. За миг на Моран му се стори, че ръцете му ще се откъснат, и за малко щеше да се изпусне. Но все пак издържа и дънерът, отнесен от бързото течение, се изгуби в далечината, докато Моран остана да виси с ходила във водата. Бавно, на мускули той се издигна към клона, който вече бе заел хоризонтално положение. Нямаше ли клонът да се счупи под тежестта му? Нямаше ли самото дърво да се изскубне от тясната пукнатина, в която бе пуснало корени? То обаче издържа и след дълги усилия Боб се добра до главния ствол, дебел едва колкото човешко бедро, върху който поне можеше да седне с провесени надолу крака.

Тъй като опората му сега вече беше по-солидна, Боб се зае хладнокръвно да преценява ситуацията. Над него в скалата имаше голяма дупка. За да я достигне, беше нужно да се изкатери по десетина метра почти гладък камък. Боб прецени, че това не е невъзможно, но за да го извърши, му беше нужна пълна свобода на движенията, а раницата и карабината му пречеха. От друга страна, не можеше да ги захвърли, защото знаеше колко са необходими за сам човек в джунглата. За щастие бе имал грижата да вземе със себе си едно кълбо здрав канап. Той го размота и върза с единия му край карабината и раницата, а с другия — китката си. Когато стигнеше до дупката, щеше да ги издърпа и след това да продължи по същия начин, докато се добере до върха на канарата. Там можеше да попадне отново на някоя група бамбараски воини и карабината щеше да му е повече от нужна.

Като се захващаше внимателно за всяка издатина и избягваше да поглежда към кипящата под него вода, Боб започна да се катери. Напредваше бавно като гущер, с долепено до скалата тяло. Понякога едва успяваше да се закрепи с върха на пръстите на краката или на ръцете си, подпъхвайки ги в някоя тясна цепнатина. Тогава застиваше неподвижно да регулира дишането си, без да смее да погледне нагоре, за да не измести центъра на тежестта си и да не загуби равновесие. Като опипваше слепешката над себе си, той търсеше да се хване за по-сигурна опора и когато я намереше, отново се изтегляше нагоре.

Преодоляването на десетте метра, които го отделяха от входа на дупката, отне на Моран около половин час. Накрая смогна да се вмъкне в нея и изтощен от усилията, остана известно време легнал по гръб. Когато нервите му се поуспокоиха, той издърпа раницата и карабината и чак тогава огледа мястото, където се намираше. Пещерата с диаметър около два метра имаше формата на фуния и се стесняваше някъде из дълбините на скалата.

Тласкан от любопитството, Моран отиде до стеснението и пъхна глава и рамене в него. Погледът му потъна в непрогледен мрак. Протегна ръка колкото се може по-надалеч, но не срещна препятствие. Хладно течение му подсказа, че проходът продължаваше надалеч и че вероятно има и друг излаз. Чак в този момент той обърна внимание на факта, че думкането на там-тама бе станало още по-силно и като че ли идваше през прохода от самата утроба на канарата.

Боб бе обхванат от колебание. Мистерията като пукнат балон пак гръмваше в самото му лице и той почувства, че го завладява желанието да узнае какво се крие зад натрапчивото биене на тайнствения барабан.

Колкото и да беше любопитен по природа, Боб никога не се впускаше в авантюра, без да претегли плюсовете и минусите; изключение правеше в случаите, когато ставаше въпрос за застрашен човешки живот или за съдбата на беззащитно същество. Този път той внимателно обмисли двете възможности, които стояха пред него: или да забрави за там-тама и да продължи опасното катерене, или да навлезе в прохода. Катеренето беше опасно начинание, поне доколкото можеше да съди по десетината метра, които бе преодолял с цената на свръхчовешки усилия и несекващо нервно напрежение. В даден момент силите му можеха да го напуснат или нервите му да не издържат и тогава падането в разпенените води на бързея щеше да е неизбежно. Поне засега хлътването в дълбините на пещерата му се струваше по-безопасно. По-нататък според обстоятелствата винаги можеше да промени решението си.

— Я да предприема все пак подземното пътешествие — каза си той на глас. — Малко ли пещери съм посещавал през живота си. Една повече или по-малко…

След като зареди карабината, която преди това бе изпразнил по бамбарасите, Боб извади от раницата си един електрически фенер, който след проверката се оказа, че е в изправност. Освен това той имаше в запас резервни батерии, храна и патрони, а и манерката му беше пълна с вода. Така че бе подготвен за малкото подземно разузнаване, което искаше да предприеме.

Далеч на запад слънцето се готвеше да потъне зад хоризонта, но за Боб това сега не беше от голямо значение, защото така или иначе там, където той отиваше, цареше вечна нощ.

Ако в началото проходът се оказа широк точно толкова, колкото да позволи на французина да се промъкне лазешком, то по-нататък размерите му бързо се уголемиха и Боб, след като се бе придвижил стотина метра съвсем приведен, от един момент нататък можа да продължи изправен.

Тунелът, по който сега вървеше, бе с формата на идеална окръжност и напомняше на отточна тръба. Селитра покриваше стените му и нейните кристали проблясваха под светлината на фенера като ситни диаманти. Колкото повече напредваше Боб, толкова звукът от барабана ставаше по-отчетлив, като че ли действително биеше някъде в недрата на скалата.

На няколко пъти проходът се раздвои, при което Боб се постара да поеме по разклонението, от което звукът на там-тама се чуваше по-силно. Но тъй като французинът мислеше за завръщането си, с острието на ножа си той надраскваше малки стрелички по стените.

Това напредване под земята продължи повече от час и понеже Боб се придвижваше бързо по твърдата повърхност, оглаждана през хилядолетията от вадичките, образували се при всеки дъждовен сезон, той сигурно бе изминал вече значително разстояние.

Сега барабанът отекваше толкова близо, че на Боб му се стори, че се намира в него — той чувстваше физически всяко издумтяване — като че ли всеки път огромен юмрук го удряше право в гърдите.

Изведнъж таванът на тунела се извиси, като същевременно се оказа, че пътят е заграден от сипей. Но не напълно — на върха на сипея оставаше тесен отвор, през който идваше червеникава и трепкаща светлина. Именно от този отвор бликаше звучният ехтеж на там-тама.

След като се увери, че револверът му си е на мястото в кобура, Боб загаси електрическото фенерче. Той подозираше, че вече е в самата сърцевина на загадката. Не след дълго вероятно щеше да разгадае тайната на този биещ в земните недра барабан. Но какви ли опасности още трябваше да преодолее, за да постигне това? Какви ли врагове се спотайваха оттатък сипея?

Боб се заизкачва по камънака с котешка предпазливост, като се пазеше да не откърти и най-малкия камък, въпреки че гръмогласният там-там попиваше всички останали шумове.

Най-сетне Моран достигна върха на каменната преграда, където попадна изцяло в обсега на излъчващата се светлина. На няколко метра под него се простираше обширна пещера, където сталактити и сталагмити съединяваха върховете си и образуваха по този начин покрити с кристални образувания стълбове, сякаш издялани в кварца. Окачени на естествените колони, факли от парчета смолисто дърво осветяваха този приказен храм, излязъл като че ли от някоя стара германска легенда. В декора не липсваше и драконът. Върху един каменен блок се извисяваше чудовищна статуя. Висока три човешки боя, тя вероятно бе издялана от дърво и представляваше човешко същество, но с глава на крокодил, с рога на бивол и с нокти като на граблива птица. Тази гигантска фигура бе изцяло покрита с грубо съшити една за друга крокодилски кожи.

Още от пръв поглед Моран разпозна страшния идол. Това бе богът на джуджурусите. Французинът беше попаднал в самото свърталище на демоните на водопадите.

Близо до статуята, на около десетина метра по-надясно, се виждаше грамаден барабан от издълбан дънер, качен на система от дървени подпори. Зад него седеше един чернокож с боядисано в червена боя тяло, който вдигаше и спускаше като автомат две бухалки, чието съприкосновение с кухия дънер произвеждаше гръмоподобните звуци.

Отначало на Боб му се стори, че барабанистът е единственото живо същество в пещерата. Но скоро установи, че това не е така, защото в каменното подножие на големия идол различи някакъв човек с разпокъсани европейски дрехи и вързани ръце. До този момент сенките го бяха крили от очите на Моран, но сега, когато те вече бяха привикнали към светлината на факлите, той можа да го разпознае. Този бял мъж в краката на исполинската статуя на бог Джуджуру, която сякаш всеки миг щеше да го смаже, бе Пит ван Хорн.