Ърнест Томпсън Сетън
Редръф (5) (Историята на една яребица от долината Дон)

V

С наближаването на зимата храна ставаше все по оскъдна. Редръф оставаше край старата клисура и обраслите с иглолистни гори страни на хълма Тейлър, но всеки сезон със своята храна и своите неприятели. Месецът на безумието носи лудост, самота и грозде. Месецът на снега идва с пъпките, а Месецът на бурите носи брезови фиданки и сребърни бури, които обшиват горите с лед и затрудняват задържането по клоните и късането на замръзналите пъпки. Човката на Редръф се протри ужасно от работа, така че дори когато беше затворена, в дъното й оставаше малък отвор. Природата обаче го подготви за ходене върху хлъзгава повърхност; от толкова тънките му и изящни през септември пръсти израснаха остри и бодливи връхчета, така че първият сняг го завари с обуща за сняг и с шипове за лед. Студеното време прогони повечето от ястребите и кукумявките и почти беше невъзможно четириногите му неприятели да се приближат незабелязано, така че нещата почти се уравновесиха.

Полетите му за търсене на храна го водеха ежедневно все по-надалеч, докато откри и проучи Роуздейл, по чиито брегове растеше сребърна бреза, хълма Кесъл Франк с гроздето и с плодовете на калината, а също и гората Честър, където извиваха клони мушмули, петолистен бръшлян и диво грозде, а под снега проблясваха плодовете на гаултерията^[1].

Скоро Редръф научи, че поради някаква странна причина хора с пушки не посещават високите места на Кесъл Франк. Той заживя там, като откри нови места и нови храни и ставаше по-умен и по-красив с всеки изминат ден.

Беше съвсем сам, доколкото се отнасяше до кръвните връзки, но това едва ли можеше да се нарече затруднение. Където и да отидеше, срещаше жизнерадостни синигери, които се боричкаха весело наоколо, и той си спомни времето, когато те му се струваха огромни и важни. Това бяха най-смешните и най-веселите създания в гората. Преди есента да беше отминала напълно, те започнаха да пеят своята прочута песен: „Скоро идва пролетта“

и не престанаха да я пеят от сърце и душа през най-ужасните зимни бури докато най-сетне плахо настъпи Месецът на глада, нашият февруари, който сякаш наистина придаде някакъв смисъл на песенчицата, и те удвоиха оптимистичното си съобщение към света с нотка на „Какво ви казвахме, а?“ Пристигна и сигурно подкрепление, тъй като слънцето набра сили, стопи снега по южния склон на хълма Кесъл Франк и разкри огромни пространства от ароматична гаултерия, чиито плодове представляваха същинско пребогато пиршество за Редръф — те сложиха край на трудната работа по откриването на замръзналите фиданки и дадоха необходимата възможност на човката му да израсте и да придобие отново нормалния си вид. Много скоро след това над главата му запрелитаха първите сини дроздове и докато той се рееше във въздуха, те чуруликаха: „Идва пролетта!“ Слънцето продължаваше непрестанно да се засилва и един ден рано сутринта, още по мрак, в събуждащия се март се чу силно „Кау, кау“ — старият Силвърспот^[2], царят на гарваните, пристигна от юг начело на своите войски и обяви официално: „Пролетта настъпи!“

Цялата природа като че откликна на това съобщение, на тази птича Нова година, и въпреки това в същност като че раздвижи нещо в птиците. Синигерите просто полудяха. Те запяха толкова настойчиво своята песен „Пролет е, пролет е… пролет е, пролет е“, че всички се чудеха как им остава време да живеят.

Редръф също почувствува, че всичко това го наелектризира. Той подскочи с жизнерадостно барабанене: „Тъмп, тъмп, тъмп, тъндъррррррррр“, което предизвика глух тътен, докато се носеше във въздуха, и обяви всегласно радостта му от настъпването на пролетта.

В същата долина се намираше колибата на Къди. Той чу барабаненето в тихия утринен въздух, „направи си сметката, че има за улавяне една мъжка яребица“, и се запромъква дебнешком нагоре по клисурата с пушка в ръка. Но Редръф се отдалечи тихо и не си даде почивка, докато не стига отново долчинката на Калната рекичка. Там се изкачи върху същия пън, където беше барабанил за пръв път, и заизпраща наново своето гръмогласно барабанене, докато едно момченце, тръгнало към воденицата по една пряка пътечка през гората, дотича ужасно изплашено в къщи и съобщи на майка си, че индианците сигурно са започнали отново война, тъй като в дефилето барабаните им думкали за война.

Защо щастливото момче крещи? Защо въздиша самотният младеж? Те нямат и понятие, че Редръф знаеше вече защо се качва всеки ден на някой пън и барабани безспир в гората; след това той започваше да се перчи и да се възхищава от разкошните си якички, които проблясваха като скъпоценни камъни на слънчевата светлина, и отново започваше да барабани. Откъде идваше сега странното желание някой друг да се възхити на перата му? И защо никога не му беше хрумнало подобно нещо преди Месеца на върбата?

тъмп, тъмп, тъндър-р-р-р-р-р-рррр

тъмп, тъмп, тъндър-р-р-р-р-р-рррр

тътнеше той отново.

Редръф търсеше ден след ден своя любим пън; над ясните му и проницателни очи порасна ново, красиво и червено като роза гребенче, а грубите обуща за сняг паднаха напълно от краката му. Якичката му стана по-хубава, очите по-блестящи, въобще целият му външен вид стана великолепен, той пристъпваше наперено и проблясваше на слънцето. Но… ох! Колко самотен се чувствуваше сега!

И въпреки всичко какво друго можеше да направи, освен да дава напосоки отдушник на своя копнеж чрез този ежедневен парад на барабанене, докато един ден, в началото на май — най-прекрасния месец, когато змиярникът^[3] украси неговия пън със сребърни звезди и след като беше барабанил и копнял и после пак барабанил, острият му слух долови някакъв шум, леки стъпи в храстите. Той замръзна на мястото си и впи поглед нататък; знаеше, че го бяха наблюдавали. Възможно ли беше това? Да! Ето я… някакви очертания… една срамежлива дребна женска яребица се мъчеше стеснително да се скрие. Той се озова за миг до нея. Цялата му природа се изпълни с нови чувства… изгаряше от жажда… пред очите си виждаше прохладен извор. Как само разпери внушителната си премяна и проблесна с нея! Откъде знаеше, че тя може да доставя удоволствие? Той се накокошини и съумя да застане така, че да улови слънчевите лъчи, напери се и издаде ниско, меко къткане, което наподобяваше „милите безсмислици“ на една друга раса, защото стана ясно, че сърцето й беше спечелено. Спечелено, наистина спечелено, и то още преди няколко дни, само че той откъде можеше да знае това. Цели три дни тя се отзоваваше на силното барабанене, свенливо му се възхищаваше отдалеч и се чувствуваше малко засегната, че още не я беше открил, след като се намираше толкова близо до нея. Никак не беше случайност това, че долови със слуха си тези малки стъпки. Сега тя сведе кротко глава в мила и покорна благосклонност… пустинята беше премината, изгарящият от жажда странник намери най-сетне извора.

О, това бяха безоблачни, щастливи дни в прекрасната долчинка с не дотам прекрасното име. Никога дотогава слънцето не беше блестяло така ярко, боровият въздух беше по-благоуханен и от най-сладките мечти. Огромният и благороден Редръф се качваше всеки ден върху своя пън, понякога с нея, а понякога съвсем сам и барабанеше просто от радост, че е жив. Защо понякога сам? Защо невинаги със своята дребничка невяста? Защо тя стоеше с часове да пирува и да играе с него, след което се възползуваше от някоя тайна възможност, за да му се изплъзне и да не го види после с часове или до следващия ден, когато тържествената му музика от пъна й съобщаваше за обзелото го безпокойство и за желанието му да се върне бързо при него? Тук имаше някаква тайна на гората, която той не можеше да разгадае. Защо престоите й при него ставаха все по-кратки, докато се сведоха до няколко минути, а един ден тя не се яви. Нито на следващия, нито на по-следващия и Редръф, обезумял, се стрелна като светкавица, забарабани върху стария пън, после нагоре по потока върху друг пън, прелетя над хълма до друга долчинка. На четвъртия ден обаче, след като пристигна и започна да я вика силно, както при първите им срещи, той чу шум в храстите досущ както първия път и пред него се появи неговата изчезнала дребничка невяста, повела десет малки писукащи яребичета след себе си.

Редръф се намери веднага до нея, уплаши ужасно светлооките мъничета и остана малко слисан, като разбра, че люпилото имаше изисквания, които се оказаха много по-високи от неговите. Той обаче прие много скоро промяната и оттогава се присъедини към люпилото. Започна да се грижи за малките така, както собственият му баща не беше се грижил никога за него.