Ърнест Томпсън Сетън
Редръф (1) (Историята на една яребица от долината Дон)

I

Яребицата майка водеше надолу по залесения склон на хълма Тейлър своите малки; надолу към кристалночистия поток, който кой знае защо се наричаше Калната рекичка. Малките й бяха едва на един ден, но вече пристъпваха бързо, затова ги водеше да пият за пръв път в живота си вода.

Тя пристъпваше бавно, навеждаше се ниско при своето придвижване, тъй като гората гъмжеше от неприятели. Издаваше тихи и кратки къткания, зов към малките, изпъстрени с петънца топчета, които щапукаха след нея с дребничките си розови крачка, писукаха тихичко и жаловито, дори и да изостанеха с няколко сантиметра, и бяха толкова нежни, че пред тях синигерите изглеждаха огромни и груби. Бяха дванадесет, но мама Яребица ги наблюдаваше до едно, оглеждаше всеки храст и дърво, а така също цялата гора и небето отгоре. Тя като че се оглеждаше винаги за неприятели — приятелите бяха твърде малко, за да ги търси, — а виж, неприятел винаги можеше да открие. Далеч отвъд равната поляна на бобрите живееше жестока лисица. Тя идваше по техния път и само след малко положително щеше да ги подуши или да попадне на следите им. Време за губене нямаше.

„Кррр! Кррр!“ (Скрийте се! Скрийте се!) — извика майката с нисък и решителен глас и малките живи топчици, малко по-едри от жълъди, се пръснаха далеч (на няколко сантиметра) встрани, за да се скрият. Едно се пъхна под лист, друго — между два корена, трето се сви в огъната брезова кора, четвърто — в една дупка и така нататък, докато всички се изпокриха, с изключение на едно, което не намери никъде подслон, затова приклекна върху широко и пожълтяло късче дърво, притисна се о него и стисна здраво очички, убедено, че сега никой няма да го види. Те престанаха да писукат и всичко потъна в тишина.

Мама Яребица литна право към страшното животно, кацна смело на няколко крачки от него, свлече се на земята, запляска с криле, сякаш беше ранена, и закуца — така ужасно закуца, — пък и захленчи като тъжно кученце. Дали молеше за милост от кръвожадната и жестока лисица? О, мили мои, ни най-малко! Не беше толкова глупава. Човек често чува за лукавствата на лисицата. Почакайте да видите каква глупачка е лисицата в сравнение с мама Яребица. Въодушевена от така ненадейно попадналата пред нея плячка, лисицата рязко се извърна и улови — не, не, за малко не улови птицата, която по една случайност изпърха с криле само на крачка пред нея. Лисицата я последва с нов скок и този път съвсем сигурно щеше да я пипне, ако някаква фиданка не се изпречи помежду им; яребицата се прокрадна с мъка напред и се пъхна под един пън, но голямото животно щракна с челюсти и прескочи пъна, докато яребицата, която сега явно не куцаше толкова, направи нов тромав подскок напред и се претърколи по един склон, а Рейнард^[1], следвайки я ревностно, за малко не я сграбчи за опашката, но странно, колкото и бързо да тичаше и да скачаше, яребицата все беше малко по-бърза от нея. Колко необикновено! Ранена в крилете яребица, а той Рейнард, Бързоногия, още не успяваше да я залови — след петминутно преследване. Това наистина беше срам и позор. При всеки напън на лисицата яребицата като че придобиваше нови сили и след гонитба, продължила половин миля, гонитба, отвела ги далеч от Тейлър Хил, по необясними причини птицата се почувствува съвсем добре, извиси се с подигравателно пърхане, прелетя над гората и остави напълно слисаната лисица сама да разбере, че е станала за смях, и което е най-лошото, да си припомни едва сега, че не за пръв път й прилагаха тази хитрост, макар и никога да не разбра причината за нея.

Междувременно мама Яребица направи голям кръг й по околен път се върна обратно при малките мъхнати топчици, които беше оставила скрити в гората.

Със силната памет на дивите птици за ориентиране тя отиде до самото последно стръкче трева, върху което беше стъпила, и спря за момент, изпълнена с нежност да се полюбува на абсолютната тишина, която пазеха малките й деца. Дори и при нейните стъпки нито едно от тях не помръдна, а малкото върху треската, скрило се в края на краищата много зле и нешавнало през цялото време, не шавна и сега, само притвори малко повече клепачи, докато майка им каза: „К-риит!“ (Елате, деца!). В същия миг като в приказка от всяка дупка се показа по едно новоизлюпено яребиче, а дребничкото върху треската, всъщност най-едрото от всички останали, отвори очички и изтича да се подслони под широката опашка на майката с приветливо мъничко „пийп, пийп“, което никой неприятел не би могъл да чуе дори от три крачки, но което майка му не можеше да сбърка и от три пъти по-голямо разстояние, докато всички останали мъхнати капчици се присъединиха ужасно шумно, но без съмнение много щастливи.

Слънцето вече напичаше. По пътя към водата трябваше да пресекат едно открито пространство и след като се огледа внимателно за неприятели, майката събра малките си под сянката на разперената си ветрилоподобна опашка и отстранила така всяка опасност от слънчасване, ги заведе до трънаците край потока.

Оттук изскочи едно сиво зайче и ужасно ги уплаши. Бялото знаме на примирието обаче, което носеше отзад, им беше предостатъчно. Това беше стар приятел; освен другите неща през този ден малките научиха, че Бъни винаги бяга под знамето на примирието и живее също според него.

След това започна пиенето на най-чистата от всички води, макар и глупави хора да я бяха нарекли Калната рекичка.

В началото малчуганите не знаеха как да пият, но те подражаваха на своята майка и скоро се научиха да пият като нея и да благодарят след всяка глътка. Те стояха на ръба на водата, дванадесет мънички кафяви и златисти топчици, върху двадесет и четири мънички розови, извити навътре крачета с пръстчета и с дванадесет сладки малки златисти главички, които се навеждаха важно и отправяха благодарности по подобие на своята майка.

После, с кратки почивки, като ги държеше непрестанно на сянка, тя ги отведе до най-отдалечения край на поляната на бобрите, където се намираше едно тревисто хълмче. Майката го беше забелязала преди известно време. Необходими са няколко такива хълмчета, за да се отгледа едно люпило яребичета. В същност това се оказа мравуняк. Най-голямото яребиче се покатери на върха, огледа се за момент и разрови няколко пъти енергично с нокти. Рохкавият мравуняк се разчупи и земните галерийки се търкулнаха надолу по склоновете му. Мравките се скупчиха и започнаха да се карат помежду си, понеже не можеха да измислят нещо по-добро. Някои започнаха да обикалят много енергично, но почти безцелно хълмчето на мравуняка, докато други, по-благоразумните, запренасяха едри бели яйца. Старата яребица обаче се приближи до малкото, вдигна едно от тези сочни на вид торбички, закътка и го пусна, вдигна го още няколко пъти, продължи да кътка и накрая го глътна. Малките стояха наблизо, след това дребното жълтичко яребиче, същото, което се беше покатерило върху тресчицата, вдигна едно от яйцата на мравките, изпусна го на няколко пъти, след което под влияние на някакъв внезапен подтик го глътна, и така се научи да се храни. За около двадесетина минути дори и най-малкото се научи да яде, след което ги обзе весело настроение и те се заблъскаха за вкусните яйца, щом майка им разкриеше нови мравешки галерийки и ги спускаше заедно със съдържанието им надолу по склона, докато всяко яребиче така натъпка малката си гушка, че просто се обезформи и не можеше вече да поема нищо.

След това всички се отправиха предпазливо нагоре по потока и на едно песъчливо място на брега, добре прикрито от къпинови храсти, се излежаваха целия следобед и научиха колко е приятно да чувствуваш прохладния ситен пясък между затоплените си пръстчета. Със силната си склонност да подражават те лежаха на една страна като майка си, драскаха с дребните си крачета и биеха с крилца, макар че нямаха още криле, с които да бият, а единствено по една малка ципичка надолу от двете си страни, които сочеха къде щяха да пораснат истинските криле. Същата вечер майката ги заведе в един сух гъсталак и там, сред хрускавите и сухи листа, които не даваха възможност, на който и да е неприятел да се приближи тихо по земята, и под преплетеното бяло изтравниче, което ги пазеше от всякакви врагове откъм въздуха, тя ги приюти в тяхната детска стая от птичи пера и чакъл, ликувайки от майчинско щастие при вида на мъничките, притиснали се едно до друго дребосъчета, които писукаха на сън, прилепени доверчиво до топлото й тяло.