Ърнест Томпсън Сетън
Редръф (Историята на една яребица от долината Дон)

I

Яребицата майка водеше надолу по залесения склон на хълма Тейлър своите малки; надолу към кристалночистия поток, който кой знае защо се наричаше Калната рекичка. Малките й бяха едва на един ден, но вече пристъпваха бързо, затова ги водеше да пият за пръв път в живота си вода.

Тя пристъпваше бавно, навеждаше се ниско при своето придвижване, тъй като гората гъмжеше от неприятели. Издаваше тихи и кратки къткания, зов към малките, изпъстрени с петънца топчета, които щапукаха след нея с дребничките си розови крачка, писукаха тихичко и жаловито, дори и да изостанеха с няколко сантиметра, и бяха толкова нежни, че пред тях синигерите изглеждаха огромни и груби. Бяха дванадесет, но мама Яребица ги наблюдаваше до едно, оглеждаше всеки храст и дърво, а така също цялата гора и небето отгоре. Тя като че се оглеждаше винаги за неприятели — приятелите бяха твърде малко, за да ги търси, — а виж, неприятел винаги можеше да открие. Далеч отвъд равната поляна на бобрите живееше жестока лисица. Тя идваше по техния път и само след малко положително щеше да ги подуши или да попадне на следите им. Време за губене нямаше.

„Кррр! Кррр!“ (Скрийте се! Скрийте се!) — извика майката с нисък и решителен глас и малките живи топчици, малко по-едри от жълъди, се пръснаха далеч (на няколко сантиметра) встрани, за да се скрият. Едно се пъхна под лист, друго — между два корена, трето се сви в огъната брезова кора, четвърто — в една дупка и така нататък, докато всички се изпокриха, с изключение на едно, което не намери никъде подслон, затова приклекна върху широко и пожълтяло късче дърво, притисна се о него и стисна здраво очички, убедено, че сега никой няма да го види. Те престанаха да писукат и всичко потъна в тишина.

Мама Яребица литна право към страшното животно, кацна смело на няколко крачки от него, свлече се на земята, запляска с криле, сякаш беше ранена, и закуца — така ужасно закуца, — пък и захленчи като тъжно кученце. Дали молеше за милост от кръвожадната и жестока лисица? О, мили мои, ни най-малко! Не беше толкова глупава. Човек често чува за лукавствата на лисицата. Почакайте да видите каква глупачка е лисицата в сравнение с мама Яребица. Въодушевена от така ненадейно попадналата пред нея плячка, лисицата рязко се извърна и улови — не, не, за малко не улови птицата, която по една случайност изпърха с криле само на крачка пред нея. Лисицата я последва с нов скок и този път съвсем сигурно щеше да я пипне, ако някаква фиданка не се изпречи помежду им; яребицата се прокрадна с мъка напред и се пъхна под един пън, но голямото животно щракна с челюсти и прескочи пъна, докато яребицата, която сега явно не куцаше толкова, направи нов тромав подскок напред и се претърколи по един склон, а Рейнард^[1], следвайки я ревностно, за малко не я сграбчи за опашката, но странно, колкото и бързо да тичаше и да скачаше, яребицата все беше малко по-бърза от нея. Колко необикновено! Ранена в крилете яребица, а той Рейнард, Бързоногия, още не успяваше да я залови — след петминутно преследване. Това наистина беше срам и позор. При всеки напън на лисицата яребицата като че придобиваше нови сили и след гонитба, продължила половин миля, гонитба, отвела ги далеч от Тейлър Хил, по необясними причини птицата се почувствува съвсем добре, извиси се с подигравателно пърхане, прелетя над гората и остави напълно слисаната лисица сама да разбере, че е станала за смях, и което е най-лошото, да си припомни едва сега, че не за пръв път й прилагаха тази хитрост, макар и никога да не разбра причината за нея.

Междувременно мама Яребица направи голям кръг й по околен път се върна обратно при малките мъхнати топчици, които беше оставила скрити в гората.

Със силната памет на дивите птици за ориентиране тя отиде до самото последно стръкче трева, върху което беше стъпила, и спря за момент, изпълнена с нежност да се полюбува на абсолютната тишина, която пазеха малките й деца. Дори и при нейните стъпки нито едно от тях не помръдна, а малкото върху треската, скрило се в края на краищата много зле и нешавнало през цялото време, не шавна и сега, само притвори малко повече клепачи, докато майка им каза: „К-риит!“ (Елате, деца!). В същия миг като в приказка от всяка дупка се показа по едно новоизлюпено яребиче, а дребничкото върху треската, всъщност най-едрото от всички останали, отвори очички и изтича да се подслони под широката опашка на майката с приветливо мъничко „пийп, пийп“, което никой неприятел не би могъл да чуе дори от три крачки, но което майка му не можеше да сбърка и от три пъти по-голямо разстояние, докато всички останали мъхнати капчици се присъединиха ужасно шумно, но без съмнение много щастливи.

Слънцето вече напичаше. По пътя към водата трябваше да пресекат едно открито пространство и след като се огледа внимателно за неприятели, майката събра малките си под сянката на разперената си ветрилоподобна опашка и отстранила така всяка опасност от слънчасване, ги заведе до трънаците край потока.

Оттук изскочи едно сиво зайче и ужасно ги уплаши. Бялото знаме на примирието обаче, което носеше отзад, им беше предостатъчно. Това беше стар приятел; освен другите неща през този ден малките научиха, че Бъни винаги бяга под знамето на примирието и живее също според него.

След това започна пиенето на най-чистата от всички води, макар и глупави хора да я бяха нарекли Калната рекичка.

В началото малчуганите не знаеха как да пият, но те подражаваха на своята майка и скоро се научиха да пият като нея и да благодарят след всяка глътка. Те стояха на ръба на водата, дванадесет мънички кафяви и златисти топчици, върху двадесет и четири мънички розови, извити навътре крачета с пръстчета и с дванадесет сладки малки златисти главички, които се навеждаха важно и отправяха благодарности по подобие на своята майка.

После, с кратки почивки, като ги държеше непрестанно на сянка, тя ги отведе до най-отдалечения край на поляната на бобрите, където се намираше едно тревисто хълмче. Майката го беше забелязала преди известно време. Необходими са няколко такива хълмчета, за да се отгледа едно люпило яребичета. В същност това се оказа мравуняк. Най-голямото яребиче се покатери на върха, огледа се за момент и разрови няколко пъти енергично с нокти. Рохкавият мравуняк се разчупи и земните галерийки се търкулнаха надолу по склоновете му. Мравките се скупчиха и започнаха да се карат помежду си, понеже не можеха да измислят нещо по-добро. Някои започнаха да обикалят много енергично, но почти безцелно хълмчето на мравуняка, докато други, по-благоразумните, запренасяха едри бели яйца. Старата яребица обаче се приближи до малкото, вдигна едно от тези сочни на вид торбички, закътка и го пусна, вдигна го още няколко пъти, продължи да кътка и накрая го глътна. Малките стояха наблизо, след това дребното жълтичко яребиче, същото, което се беше покатерило върху тресчицата, вдигна едно от яйцата на мравките, изпусна го на няколко пъти, след което под влияние на някакъв внезапен подтик го глътна, и така се научи да се храни. За около двадесетина минути дори и най-малкото се научи да яде, след което ги обзе весело настроение и те се заблъскаха за вкусните яйца, щом майка им разкриеше нови мравешки галерийки и ги спускаше заедно със съдържанието им надолу по склона, докато всяко яребиче така натъпка малката си гушка, че просто се обезформи и не можеше вече да поема нищо.

След това всички се отправиха предпазливо нагоре по потока и на едно песъчливо място на брега, добре прикрито от къпинови храсти, се излежаваха целия следобед и научиха колко е приятно да чувствуваш прохладния ситен пясък между затоплените си пръстчета. Със силната си склонност да подражават те лежаха на една страна като майка си, драскаха с дребните си крачета и биеха с крилца, макар че нямаха още криле, с които да бият, а единствено по една малка ципичка надолу от двете си страни, които сочеха къде щяха да пораснат истинските криле. Същата вечер майката ги заведе в един сух гъсталак и там, сред хрускавите и сухи листа, които не даваха възможност, на който и да е неприятел да се приближи тихо по земята, и под преплетеното бяло изтравниче, което ги пазеше от всякакви врагове откъм въздуха, тя ги приюти в тяхната детска стая от птичи пера и чакъл, ликувайки от майчинско щастие при вида на мъничките, притиснали се едно до друго дребосъчета, които писукаха на сън, прилепени доверчиво до топлото й тяло.

II

На третия ден пиленцата се държаха по-здраво на краката си. Вече не се налагаше да заобикалят жълъдите; можеха дори да се катерят по шишарки, а по малките ципи, които отбелязваха местата на крилете им, сега се забелязваха сини чертички от изпълнени с кръв, наболи пера.

Началото на живота им се свързваше с една добра майка, с чифт здрави крака, с няколко инстинкта, на които можеха да разчитат, и със зародиш на някакъв разум. Инстинктът, тоест вроденият навик, ги учеше да се крият при всяка думичка на своята майка; учеше ги да я следват, но именно разумът ги караше да се пъхат на сянка под опашката й, когато слънцето ги поразяваше с палещите си лъчи; от този ден разумът навлизаше все повече в разцъфтяващия им живот.

На следващия ден от изпълнените с кръв наболи връхчета се показаха перата. Още по на следващия перата се показаха напълно и след една седмица цялото семейство от оперушинени пиленца можеше вече да лети.

И все пак не всичките… бедният малък Рънти беше болнав от самото начало. Той носи часове наред върху гърба си половинката от черупката на яйцето, след като се излюпи от него, тичаше по-малко, пиюкаше повече от братята си и една вечер, когато ги нападна някакъв скункс и майката извика „Куит, куит!“ (Летете, летете!), Рънти изостана, а когато тя събра своето люпило върху обраслия с борове хълм, той не се появи и повече не го видяха.

Междувременно обучението продължаваше. Малките научиха, че най-сочните скакалци се срещат най-често из високата трева край потока; че от храстите с френско грозде падат закръглени зеленикави червеи, че хълмчето на един мравуняк, издигнал се на фона на далечните гори, е същински рог на изобилието, че ягодите, макар и да не са насекоми, са не по-малко вкусни от тях, че огромните пеперуди данаиди са хубава и безопасна плячка, стига да можеш да ги уловиш, и че късчето кора, паднало от някой изгнил ствол положително изобилствува от всевъзможни прелестни неща; узнаха също така, че е много по-добре да не закачат осите, червеите с власинки и стоножките.

Настъпи юли, сезонът на ягодовите плодове. Пиленцата пораснаха и заякнаха изумително през последния месец и сега бяха толкова едри, че за да ги подслони всичките, майката трябваше да стои цяла нощ права.

Те правеха ежедневните си бани в прахта, но напоследък се преместиха на ново място, малко по-високо на хълма. Тук идваха много и различни други птици и в началото майката не хареса тази второкласна баня. Прахта обаче притежаваше много чудесии и приятни качества, а децата тръгваха напред с такъв възторг, че тя забрави подозренията си.

След две седмици малките се оклюмаха, а и майката не се чувствуваше добре. Винаги бяха гладни и макар да ядяха огромни количества, непрестанно слабееха. Яребицата се разболя последна. Почувствува страшен глад, трескаво главоболие и безкрайна слабост. Изобщо не успя да разбере причината. А и откъде да знаеше, че прахта на така много използуваната баня, към която вроденият й инстинкт я караше отначало да се отнася с подозрения и да я отбягва дори и сега, е заразена от паразитни червен и че цялото й семейство се е заразило от тях.

Няма безцелен естествен подтик. Лечебните познания на майката се състояха единствено в това да следва вродения си подтик. Огромното желание, трескавият копнеж за нещо, което и тя самата не знаеше, я караше да яде или да опитва от всичко, което изглеждаше за ядене, и да търси по-прохладни горички. И точно там откри смъртоносната смрадлика, натежала от отровните си плодове. Преди месец нямаше да я забележи, но сега опита от непривлекателните й плодове. Щипещият и парлив сок, изглежда, задоволи някаква непонятна нужда на тялото й; тя яде до насита заедно с малките, които се включиха в странния пир с това лекарство. Нито един хуманен лекар нямаше да предпише по-добро лекарство; то се оказа силно и драстично очистително, страшният прикрит неприятел беше повален, опасността — преодоляна. Но не за всички — Природата, тази прастара медицинска сестра, пристигна твърде късно за две от яребичетата. Най-слабите отпаднаха по неумолимия закон. Лекарството се оказа твърде силно за изтощените им тела. Те пиха безспир вода от потока и на следващата сутрин останаха неподвижни, когато другите тръгнаха след майка си. Те си отмъстиха обаче по най-необикновения начин — един скункс, същият, който можеше да каже къде се намира Рънти, откри и изяде телата им, а после умря от погълнатата от тях отрова.

Седем малки яребичета се подчиняваха сега на зова на своята майка. Характерите им се проявиха рано и сега бързо се развиваха. Хилавите загинаха, но имаше глупави и мързеливи. Майката полагаше еднакви грижи за всички, но все пак най-любимо яребиче за нея си оставаше най-едрото, същото, което се беше покатерило веднъж върху сухата коричка, за да се скрие. То беше не само най-едрото, най-силното и най-красивото от цялото люпило, но и най-доброто и най-послушното. Предупреждението на майка му „Ррррр!“ (Опасност!) невинаги успяваше да отклони останалите от опасната стъпка или от съмнителната храна, но послушанието му изглеждаше естествено и яребичето винаги се отзоваваше на мекото „К-риит!“ (Ела!) и затова получи най-голямата награда — жизненият му път се оказа най-дълъг.

Август, сезонът на смяната на перушината, отмина; малките станаха три пъти по-големи. Знаеха вече достатъчно, за да се мислят за удивително умни. Когато бяха малки, налагаше се да спят по земята, за да може майка им да ги пази, но сега станаха твърде големи и не се нуждаеха повече от това; ето защо майка им започна да ги подготвя за живота на големите. Настана време да спят по дърветата. Малките невестулки, лисичета, скунксове и норки започнаха вече да притичват насам-натам. Всяка нощ земята ставаше все по-опасна, така че веднъж при залез-слънце мама Яребица извика „К-риит!“ и излетя на едно ниско дърво с гъста корона.

Малките я последваха, с изключение на едно упорито глупаче, което настояваше да спи както досега на земята. Тази нощ всичко мина благополучно, но на следващата братчетата му се събудиха от неговите викове. Чу се леко боричкане, после настъпи тишина, нарушавана единствено от ужасния звук на трошене на кости и мляскане на устни. Те надникнаха надолу в страшния мрак, където близо едно до друго блестяха две очи, а особената миризма им подсказа, че убиецът на техния глупав брат е една норка.

Вечерно време седяха в един ред вече шест малки яребичета, по средата с майката, макар че понякога някое от тях, чиито крака бяха премръзнали, се покатерваше върху гърба й.

Обучението им продължаваше; дойде време да се научат на „летене с пърхане“. При желание яребицата може да излита много тихо, но от време на време летенето с пърхане е много важно, поради което малките се учат как и кога да излитат с оглушителен шум на крилете. Това пърхане цели много неща. То предупреждава всички яребици наоколо, че е надвиснала някаква опасност, дразни ловеца или отвлича вниманието на неприятеля, докато в това време останалите се измъкват тихо и незабележимо или приклякват на земята, без да бъдат забелязани.

За поговорка на яребиците може да служи следното изречение: „Всеки сезон идва със своя неприятел и със своята храна.“ Настъпи септември със семенцата и зрънцата, заместили ягодовите плодове и мравешките яйца, а на мястото на скунксовете и норките се появиха ловците.

Яребиците познаваха добре лисицата, но не бяха виждали куче. Те знаеха, че лесно могат да измамят лисицата, като излетят на някое дърво, но когато през ловния сезон Къди приближи веднъж дебнешком през дефилето, следван от подскачащ рижав пес, майката зърна кучето и извика: „Куит! Куит!“ (Летете, летете!) две от яребичетата си помислиха със съжаление, че майка им губи вече лесно присъствие на духа пред една лисица, изпитаха голямото удоволствие да покажат по-високо самообладание и подскочиха на едно дърво въпреки настойчиво повтаряното „Куит! Куит!“ и нагледния й пример да се отдалечат бързо с безшумно летене.

Междувременно необикновената лисица с подрязана опашка дойде под дървото и заджавка безспирно към тях. Псето, както майка им и останалите им братя ги развеселиха дотолкова, че яребичетата въобще не обърнаха внимание на шумоленето на храстите, когато се раздаде силно „Банг! Банг!“ На земята паднаха две окървавени и пляскащи с криле яребичета, сграбчени начаса и разкъсани от рижавия пес, а от храстите дотича ловецът да спаси онова, което остана от тях.

III

Къди живееше в една порутена колиба близо до долината Дон, на север от Торонто. Той представляваше онова, което гръцката философия би окачествила като съвършено съществуване. Къди нямаше пари, не плащаше данъци и нямаше никакви претенции към обществото и никакво имущество, с което да се хвали. Животът му протичаше в много малко работа и в много занимания, като живееше толкова извън дома, колкото пожелаеше. Той се смяташе за истински спортист, тъй като беше „влюбен до полуда в лова“, и като стреляше с пушката, изпитваше чувство на облекчение да види как животинките се претъркулват в калта. Съседите говореха за него, че се е настанил незаконно на тази земя, и чисто и просто го смятаха за скитник. Той ловуваше през цялата година и разнообразяваше по необходимост дивеча си според сезона; били го чували да казва, че познавал месеца по „вкуса на яребиците“, ако случайно не го е знаел по календара. Без съмнение това говореше за остра наблюдателност, но същевременно беше злочесто доказателство за нещо не дотам похвално. Ловният сезон за яребици започва по закон от 15 септември, но никой не би се учудил, ако Къди излезеше поне две седмици по-рано на лов. Въпреки всичко години наред се измъкваше от наказание и дори беше успял да се представи за интересен човек чрез едно интервю във вестниците.

Къди рядко стреляше по птици по време на полет; предпочиташе да стреля отблизо, което не беше никак лесно, след като се разлистеха дърветата; ето защо люпилото в третото дефиле се движеше необезпокоявано толкова дълго време; възможността обаче други ловци да открият птиците го подтикна да тръгне подир „някоя група птици“. Той не беше чул шумното пляскане на криле, когато майката поведе четирите си оживели яребичета, затова прибра двете, които беше убил, и се върна в колибата.

По този начин малките яребичета научиха, че кучето не е лисица и че с него трябва да се постъпва другояче; старият урок се запечата още по-дълбоко в съзнанието им: „Подчинението означава по-дълъг живот.“

Останалата част от септември измина в безшумно странене от пътищата на ловците и от някои стари неприятели. Яребиците продължаваха да спят сред най-гъстия листак на дългите и тънки клони на широколистните дървета, който ги предпазваше от въздушни неприятели, а височината ги пазеше от земни. Те нямаше от какво да се страхуват, освен от миещи мечета, чиито бавни и тежки стъпки по гъвкавите клони обаче ги предупреждаваха винаги навреме. Листата започнаха да капят… всеки месец със своите неприятели и своята храна. Настана времето на лешниците и на кукумявките. От север връхлитаха все повече рояци кукумявки. Нощите ставаха мразовити, а миещите мечета по-безопасни, ето защо майката премести мястото на нощувките сред най-гъстите бодли на една канадска ела.

Само едно яребиче не се подчини на предупреждението „Криит, криит!“ То остана на полюшващото се и сега почти голо клонче на елата и една огромна кукумявка с жълти очи го отнесе на разсъмване.

Сега останаха само майката и три от малките, но те бяха големи вече колкото нея; едно обаче, най-голямото, яребичето от изсъхналата тресчица, беше най-едрото. Започнаха вече да се показват и яките им — само върховете, за да подскажат какви ще станат, като пораснат, и яребичетата изпитваха немалка гордост.

Яката на яребицата е това, което за пауна е опашката — главното й украшение и гордост. При женската е черна, с лек зеленикав блясък, а при мъжката е много по-голяма и по-черна и блести с по-ярък тъмнозелен цвят. От време на време се излюпва яребица с необикновени размери и сила, чиято яка не само е по-голяма, но поради някакъв специален начин на усилване е и тъмно бакъреночервена и дъгоцветна, с виолетови, зелени и златисти тонове. Такава птица е истинско чудо за всички, които я видят, и на малкото яребиче, което някога беше приклекнало върху сухата тресчица и винаги изпълняваше онова, което му казваха, преди отминаване на месеца на жълъдите му порасна чудна яка от златисти и бакърени пера; затова го нарекоха Редръф^[2], прочутата яребица от долината Дон.

IV

Един ден към края на месеца на жълъдите, тоест към средата на октомври, когато дивите кокошки се грееха с пълни гуши близо до поваления ствол на огромен бор в огрения от слънчевите лъчи край на поляната на бобрите и до ушите им долетяха далечните изстрели на пушка, Редръф изведнъж подскочи, подтикван сякаш от някакъв вътрешен импулс, върху поваления ствол, премина важно няколко пъти нагоре-надолу, след което, отдаден на повишеното настроение, идващо от призрачно ясния и ободряващ въздух, запляска с шумно предизвикателство с криле. След това, давайки по-силен отдушник на този израз на сила, точно както жребчето, което подскача, за да покаже колко добре се чувствува, той запляска дори още по-силно с криле, докато неволно откри, че може вече да барабани, зарадва се от откриването на тази своя способност и заблъска отново въздуха, докато не изпълни гората със силното барабанене на напълно пораснала мъжка яребица. Неговият брат и сестра чуха това и погледнаха с възхищение и изненада; така постъпи и неговата майка, но тя започна вече малко да се страхува от него.

В началото на ноември настъпи месецът на съдбоносния зложелател. По някакъв странен закон на природата, не съвсем без паралел сред хората, всички яребици полудяват през първия ноември от своя живот. Обзема ги безумния копнеж да се запилеят нанякъде, без значение накъде. И най-умните от тях вършат всевъзможни глупости по време на този период. Те се носят нощем с мълниеносна бързина, разрязват се надве от телеграфните жици, блъскат се във фарове или в светлините на локомотивите. През деня могат да се открият из най-невероятни места: по сгради, из блата, по телефонните жици на някой голям град, дори по палубите на крайбрежните кораби. Тази лудост, изглежда, е останка от отдавна забравения навик за миграция и има поне една добра страна, че разрушава семействата и осуетява постоянното съешаване помежду им, което наистина би се оказало пагубно за техния род. Това състояние обзема страшно много винаги младите през първата им година; те могат да го изпитат отново и през втората, защото е много заразително, но на третата го забравят напълно.

Майката на Редръф разбра, че това състояние наближава още щом откри, че замръзналите гроздови зърна започнаха да чернеят, а кленът да става тъмночервен и златист. Нямаше друго какво да прави, освен да бди над тяхното здраве и да ги държи в най-спокойната част на гората.

Първите признаци се появиха, когато едно отправено на юг ято диви гъски премина с крясъци над главите им. Дотогава младите яребици никога не бяха виждали такива дълговрати ястреби и се уплашиха от тях. Но когато видяха, че майка им не изпитва никакъв страх, те се окопитиха и започнаха да ги наблюдават с нарастващ интерес. Дали ги развълнува дивият им и звънлив крясък или това беше единствено вътрешният подтик, който се показа най-сетне на повърхността? Младите бяха обзети от странен копнеж да ги последват. Те наблюдаваха как тези стреловидни тръбачи се смаляват на юг, и подскочиха на по-високите клони, за да могат още малко да ги погледат, след което нещата тръгнаха по-различно. Ноемврийската луна пожълтяваше и когато настъпи пълнолуние, обзе ги ноемврийската лудост.

Най-слабите от люпилото бяха най-силно засегнати. Малкото семейство се разпръсна. Самият Редръф предприе няколко продължителни и хаотични нощни пътешествия. Подтикът го караше да се движи на юг, но там се простираше безбрежната шир на езерото Онтарио, затова се върна и в края на безумния месец се намери отново в долчинката на Калната рекичка, но този път беше напълно сам.

V

С наближаването на зимата храна ставаше все по оскъдна. Редръф оставаше край старата клисура и обраслите с иглолистни гори страни на хълма Тейлър, но всеки сезон със своята храна и своите неприятели. Месецът на безумието носи лудост, самота и грозде. Месецът на снега идва с пъпките, а Месецът на бурите носи брезови фиданки и сребърни бури, които обшиват горите с лед и затрудняват задържането по клоните и късането на замръзналите пъпки. Човката на Редръф се протри ужасно от работа, така че дори когато беше затворена, в дъното й оставаше малък отвор. Природата обаче го подготви за ходене върху хлъзгава повърхност; от толкова тънките му и изящни през септември пръсти израснаха остри и бодливи връхчета, така че първият сняг го завари с обуща за сняг и с шипове за лед. Студеното време прогони повечето от ястребите и кукумявките и почти беше невъзможно четириногите му неприятели да се приближат незабелязано, така че нещата почти се уравновесиха.

Полетите му за търсене на храна го водеха ежедневно все по-надалеч, докато откри и проучи Роуздейл, по чиито брегове растеше сребърна бреза, хълма Кесъл Франк с гроздето и с плодовете на калината, а също и гората Честър, където извиваха клони мушмули, петолистен бръшлян и диво грозде, а под снега проблясваха плодовете на гаултерията^[3].

Скоро Редръф научи, че поради някаква странна причина хора с пушки не посещават високите места на Кесъл Франк. Той заживя там, като откри нови места и нови храни и ставаше по-умен и по-красив с всеки изминат ден.

Беше съвсем сам, доколкото се отнасяше до кръвните връзки, но това едва ли можеше да се нарече затруднение. Където и да отидеше, срещаше жизнерадостни синигери, които се боричкаха весело наоколо, и той си спомни времето, когато те му се струваха огромни и важни. Това бяха най-смешните и най-веселите създания в гората. Преди есента да беше отминала напълно, те започнаха да пеят своята прочута песен: „Скоро идва пролетта“

и не престанаха да я пеят от сърце и душа през най-ужасните зимни бури докато най-сетне плахо настъпи Месецът на глада, нашият февруари, който сякаш наистина придаде някакъв смисъл на песенчицата, и те удвоиха оптимистичното си съобщение към света с нотка на „Какво ви казвахме, а?“ Пристигна и сигурно подкрепление, тъй като слънцето набра сили, стопи снега по южния склон на хълма Кесъл Франк и разкри огромни пространства от ароматична гаултерия, чиито плодове представляваха същинско пребогато пиршество за Редръф — те сложиха край на трудната работа по откриването на замръзналите фиданки и дадоха необходимата възможност на човката му да израсте и да придобие отново нормалния си вид. Много скоро след това над главата му запрелитаха първите сини дроздове и докато той се рееше във въздуха, те чуруликаха: „Идва пролетта!“ Слънцето продължаваше непрестанно да се засилва и един ден рано сутринта, още по мрак, в събуждащия се март се чу силно „Кау, кау“ — старият Силвърспот^[4], царят на гарваните, пристигна от юг начело на своите войски и обяви официално: „Пролетта настъпи!“

Цялата природа като че откликна на това съобщение, на тази птича Нова година, и въпреки това в същност като че раздвижи нещо в птиците. Синигерите просто полудяха. Те запяха толкова настойчиво своята песен „Пролет е, пролет е… пролет е, пролет е“, че всички се чудеха как им остава време да живеят.

Редръф също почувствува, че всичко това го наелектризира. Той подскочи с жизнерадостно барабанене: „Тъмп, тъмп, тъмп, тъндъррррррррр“, което предизвика глух тътен, докато се носеше във въздуха, и обяви всегласно радостта му от настъпването на пролетта.

В същата долина се намираше колибата на Къди. Той чу барабаненето в тихия утринен въздух, „направи си сметката, че има за улавяне една мъжка яребица“, и се запромъква дебнешком нагоре по клисурата с пушка в ръка. Но Редръф се отдалечи тихо и не си даде почивка, докато не стига отново долчинката на Калната рекичка. Там се изкачи върху същия пън, където беше барабанил за пръв път, и заизпраща наново своето гръмогласно барабанене, докато едно момченце, тръгнало към воденицата по една пряка пътечка през гората, дотича ужасно изплашено в къщи и съобщи на майка си, че индианците сигурно са започнали отново война, тъй като в дефилето барабаните им думкали за война.

Защо щастливото момче крещи? Защо въздиша самотният младеж? Те нямат и понятие, че Редръф знаеше вече защо се качва всеки ден на някой пън и барабани безспир в гората; след това той започваше да се перчи и да се възхищава от разкошните си якички, които проблясваха като скъпоценни камъни на слънчевата светлина, и отново започваше да барабани. Откъде идваше сега странното желание някой друг да се възхити на перата му? И защо никога не му беше хрумнало подобно нещо преди Месеца на върбата?

тъмп, тъмп, тъндър-р-р-р-р-р-рррр

тъмп, тъмп, тъндър-р-р-р-р-р-рррр

тътнеше той отново.

Редръф търсеше ден след ден своя любим пън; над ясните му и проницателни очи порасна ново, красиво и червено като роза гребенче, а грубите обуща за сняг паднаха напълно от краката му. Якичката му стана по-хубава, очите по-блестящи, въобще целият му външен вид стана великолепен, той пристъпваше наперено и проблясваше на слънцето. Но… ох! Колко самотен се чувствуваше сега!

И въпреки всичко какво друго можеше да направи, освен да дава напосоки отдушник на своя копнеж чрез този ежедневен парад на барабанене, докато един ден, в началото на май — най-прекрасния месец, когато змиярникът^[5] украси неговия пън със сребърни звезди и след като беше барабанил и копнял и после пак барабанил, острият му слух долови някакъв шум, леки стъпи в храстите. Той замръзна на мястото си и впи поглед нататък; знаеше, че го бяха наблюдавали. Възможно ли беше това? Да! Ето я… някакви очертания… една срамежлива дребна женска яребица се мъчеше стеснително да се скрие. Той се озова за миг до нея. Цялата му природа се изпълни с нови чувства… изгаряше от жажда… пред очите си виждаше прохладен извор. Как само разпери внушителната си премяна и проблесна с нея! Откъде знаеше, че тя може да доставя удоволствие? Той се накокошини и съумя да застане така, че да улови слънчевите лъчи, напери се и издаде ниско, меко къткане, което наподобяваше „милите безсмислици“ на една друга раса, защото стана ясно, че сърцето й беше спечелено. Спечелено, наистина спечелено, и то още преди няколко дни, само че той откъде можеше да знае това. Цели три дни тя се отзоваваше на силното барабанене, свенливо му се възхищаваше отдалеч и се чувствуваше малко засегната, че още не я беше открил, след като се намираше толкова близо до нея. Никак не беше случайност това, че долови със слуха си тези малки стъпки. Сега тя сведе кротко глава в мила и покорна благосклонност… пустинята беше премината, изгарящият от жажда странник намери най-сетне извора.

О, това бяха безоблачни, щастливи дни в прекрасната долчинка с не дотам прекрасното име. Никога дотогава слънцето не беше блестяло така ярко, боровият въздух беше по-благоуханен и от най-сладките мечти. Огромният и благороден Редръф се качваше всеки ден върху своя пън, понякога с нея, а понякога съвсем сам и барабанеше просто от радост, че е жив. Защо понякога сам? Защо невинаги със своята дребничка невяста? Защо тя стоеше с часове да пирува и да играе с него, след което се възползуваше от някоя тайна възможност, за да му се изплъзне и да не го види после с часове или до следващия ден, когато тържествената му музика от пъна й съобщаваше за обзелото го безпокойство и за желанието му да се върне бързо при него? Тук имаше някаква тайна на гората, която той не можеше да разгадае. Защо престоите й при него ставаха все по-кратки, докато се сведоха до няколко минути, а един ден тя не се яви. Нито на следващия, нито на по-следващия и Редръф, обезумял, се стрелна като светкавица, забарабани върху стария пън, после нагоре по потока върху друг пън, прелетя над хълма до друга долчинка. На четвъртия ден обаче, след като пристигна и започна да я вика силно, както при първите им срещи, той чу шум в храстите досущ както първия път и пред него се появи неговата изчезнала дребничка невяста, повела десет малки писукащи яребичета след себе си.

Редръф се намери веднага до нея, уплаши ужасно светлооките мъничета и остана малко слисан, като разбра, че люпилото имаше изисквания, които се оказаха много по-високи от неговите. Той обаче прие много скоро промяната и оттогава се присъедини към люпилото. Започна да се грижи за малките така, както собственият му баща не беше се грижил никога за него.

VI

Добрите бащи са рядкост в живота на яребиците. Женската строи гнездо и мъти без чужда помощ. Тя дори крие местонахождението на гнездото от бащата и се среща с него единствено върху пъна, където той барабани, и на мястото за хранене, а дори и на мястото на прашните бани, което играе ролята на клуб на яребиците.

Когато малките на Брауни^[6] се появиха на бял свят, те изпълниха всичките й мисли, тя дори забрави великолепния им баща. На третия ден обаче, когато заякнаха достатъчно, при зова на бащата тя ги взе със себе си.

Някои бащи не проявяват никакъв интерес към своите малки, но Редръф моментално се присъедини към тях, за да помогне на Брауни в отглеждането на люпилото. Те се научиха да се хранят и да пият така, както беше се учил и техният баща, и щапукаха след своята майка, докато баща им стоеше наблизо или ги следваше отдалеч.

На следващия ден, когато се придвижваха в разтеглена върволица надолу по склона на хълма към поточето като наниз, с най-едрите зърна от двата му края, някаква рижава катеричка надникна иззад ствола на един бор и забеляза шествието на мъничетата и крайно изостаналия Рънти^[7]. Много по-назад от него Редръф чистеше перата си върху един висок пън и поради това убегна от погледа на катеричката, чийто странен и извратен копнеж за кръв от малка птичка се пробуди от тази наистина рядка възможност. Тя се хвърли с кръвожадното намерение да пресече пътя на изостаналия скитник. Брауни я видя твърде късно, но не и Редръф. Той литна към рижавия убиец; за оръжие му служеха юмруците, тоест изпъкналите стани на крилете, а какъв удар можеше да нанесе с тях! Още при първата атака перна катеричката по основата на носа, която е най-слабото й място, и я накара да залитне. Катеричката беше зашеметена; тя се мушна в едни храсти, в които възнамеряваше да отмъкне яребичето, и остана там задъхана и с червени капки, процеждащи се надолу към злонамерената й муцунка. Яребиците я оставиха да лежи под храста, а какво се случи после с катеричката, те не научиха, тъй като тя повече не ги обезпокои.

Семейството продължи към водата, но някаква крава беше оставила дълбоки следи в песъчливата пръст. Едно пиленце падна в една от тях и записука, след което разбра, че не може да се измъкне оттам.

Същински затвор. Дори старата яребица, изглежда, не знаеше как да постъпи; всички затъпкаха безцелно по краищата на вдлъбнатината; песъчливата почва хлътна и потъвайки, образува дълъг наклон. Малкото изтича бързо нагоре по него и се присъедини към своите братчета под широката веранда на мамината опашка.

Брауни беше будна, нежна и дребна, но умна и чувствителна майка; денем и нощем тя стоеше нащрек и се грижеше за любимите си дечица. Колко гордо пристъпваше и как къткаше под надвисналите като арка дървета, следвана от нежните си пиленца; как изпъваше малката си кафява опашка и образуваше полукръг, за да им осигури повече сянка, как не трепна никога при вида, на какъвто и да е неприятел, а беше винаги готова да се бие или да полети, ако го налагаше доброто на малките!

Преди пиленцата да се научат да летят, те се срещнаха със стария Къди. Макар че беше юни, той беше излязъл вече с пушката си. Къди се упъти нагоре по третото дефиле, а Тайк, неговото куче, което припкаше отпред, приближи на толкова опасно разстояние люпилото на Брауни, че Редръф се втурна да го посрещне и със старата, но винаги сигурна хитрост го накара да го преследва глупаво далеч от долината на Дон.

Но се случи така, че Къди мина точно край тях и се натъкна на люпилото. Брауни сигнализира на малките „Кррр, кррр!“ (Крийте се, крийте се!) и се върна да отклони Къди така, както нейният съпруг беше отклонил кучето. Изпълнена с предана майчинска любов, изкусна в познанията си за гората, тя се приближи тихо почти до него, после разпери шумно криле, преметна се върху листата и започна така да се преструва на куца, че за миг успя да измами бракониера. Когато обаче повлече крило, застена пред краката му и се затътри бавно встрани, той разбра какво означава това — хитрост, с която искаше да го отклони от своето люпило, и затова замахна да й нанесе жесток удар; но дребната Брауни реагира бързо, отбягна удара и подскочи зад една фиданка, после отново запляска с болезнено страдание и създаде впечатление за такова окуцяване, че Къди направи нов опит да я удари с тоягата. Брауни обаче се отмести навреме. Тя го отклоняваше смело и непоколебимо от своите безпомощни пиленца, после се хвърли пред него, удари слабичките си гърди о земята и застена, като че молеше за милост. След като отново пропусна да я удари, Къди вдигна пушката, изстреля с нея заряд, достатъчен да убие цяла мечка, и превърна бедната, смела и предана Брауни в трептящи, кървави парченца.

Този въоръжен звяр знаеше, че сигурно малките се крият някъде наблизо, затова се огледа, за да ги открие. Нито едно обаче не помръдна, не изписка. Къди не зърна никакво пиленце, но докато крачеше небрежно с омразните си крака, той премина на няколко пъти през техните скривалища и неколцина от смълчаните дребни страдалчета бяха стъпкани и загинаха, но той не разбра нищо, пък не го и интересуваше.

Редръф отведе рижия звяр далеч надолу по течението и се върна на мястото, където беше оставил своята другарка. Убиецът си беше отишъл заедно с нейните останки, за да ги хвърли на кучето. Редръф затърси наоколо и откри изцапаното с кръв място, на което бяха останали няколко разпилени пера, перата на Брауни, и сега разбра значението на онзи изстрел.

Кой може да каже какъв ужас и скръб изпита той? Външните белези бяха малко, няколко минути той наблюдава безмълвно мястото с отчаян и изтерзан поглед, после мисълта му се насочи към безпомощните малки. Той се върна на мястото, където се криеха, и извика познатото „Криит, криит!“ Дали всеки гроб се отвори, за да освободи своя малък обитател при тази магическа дума? Не, само шест от тях и шест малки пухкави топчици отвориха своите блестящи очички, скочиха на крака и се втурнаха насреща му. Четири покрити с перца мънички телца обаче намериха своя гроб там. Редръф повтори неколкократно своя зов, докато се убеди, че всички, които можеха да се отзоват на него, са пристигнали, и ги отведе от страховитото място, далеч, далеч нагоре по потока, където огради от бодлива тел и от къпинови гъсталаци предлагаха не дотам приятен, но по-сигурен подслон.

Тук люпилото растеше и получаваше същите уроци от баща си, каквито той беше получавал от своята майка, макар че неговите по-обширни познания и опит му даваха много предимства. Редръф познаваше толкова добре околностите и всички места за хранене, знаеше как да посреща несгодите, които тормозят живота на яребиците, и затова лятото отмина, без нито едно от пиленцата да загине. Те растяха и заякваха, а когато настъпи Месецът на ловеца, бяха вече семейство от шест пораснали яребици начело с Редръф, великолепен със своите блестящи бакърени пера. Той престана да барабани през лятото, след загубата на Брауни, но барабаненето за яребицата е онова, което е пеенето за чучулигата; когато е нейната любовна песен, тогава е израз и на повишено настроение, породено от доброто здраве. Когато периодът на смяната на перушината отмина, а септемврийската храна и време възстановиха великолепните му пера и възвърнаха бодрото му настроение, духът му се възкреси и един ден, озовал се близо до стария пън, той се покачи инстинктивно върху него и отново забарабани.

Оттогава барабанеше често, докато децата му стояха наоколо, а едно от тях, метнало се на баща си, се покачваше на друг близък пън или камък и разтърсваше въздуха със собственото си силно барабанене.

Настана времето на черното грозде и на Безумния месец. Децата на Редръф обаче бяха здрави; тяхното добро здраве означаваше и силна воля, затова, макар и да изпаднаха в безумното състояние, то премина за седмица, като само три от тях отлетяха да търсят щастието си.

Редръф остана да живее в долчинката с останалите три, когато заваля снегът. Валеше на парцали и тъй като времето не беше много студено, семейството остана да нощува под ниските хоризонтални клони на един кедър. На следващия ден обаче бурята продължи, застудя и цял ден се трупаха преспи. През нощта снегът престана, но студът се засили още повече, затова Редръф отведе своето домочадие до една бреза, точно над някаква дълбока преспа, пъхна се в снега и другите го последваха. Вятърът надуха сняг в образувалите се дупки и подреди чисто белите завивки; така завити, яребиците спаха удобно, тъй като снегът е топла завивка, а въздухът преминава достатъчно свободно през него, за да може да се диша. На следната сутрин пред всяко яребиче се издигаше здрава ледена стена, образувана от издишания топъл въздух, но те лесно се обърнаха на една страна и излетяха при утринния зов на Редръф: „Криит, криит, куит!“ (Елате, деца, елате, деца, летете!)

Те спаха за пръв път в живота си в снежна преспа, макар това да беше отдавна известно на Редръф, затова на следващата нощ се пъхнаха отново щастливи в леглата си и северният вятър пак ги затрупа както първия път. Времето обаче се промени. Нощният вятър се обърна на изток. Падащият на парцали сняг отстъпи място на суграшицата, а тя — на сребристия дъжд. Целият свят беше скован в лед, а когато яребичетата се събудиха и се опитаха да напуснат леглата си, установиха, че са приковани от огромен пласт ужасен гладък лед.

По-дълбокият сняг беше все още мек, затова Редръф проби път до върха, но там твърдият бял покрив изсмука силата му. Той удряше и се бореше безуспешно, но изподраска само крилете и главата си. Животът му се състоеше от силни радости и тежки затруднения, с чести, внезапни и отчая: и изпитания, но това изглеждаше най-трудното от всички, тъй като часовете минаваха, силите му намаляваха, а той не се доближаваше до свободата. До ушите му долитаха ударите на неговите деца, понякога ги чуваше как го викат за помощ с продължително и жаловито „п-и-и-и-и-и-т, п-и-и-и-и-и-т“.

Те бяха скрити за много от своите неприятели, но не и за спазмите на глада, а когато падна нощта, уморените затворници, изтощени от глад и безуспешни усилия, замлъкнаха обезнадеждени. В началото се страхуваха да не ги намери лисицата, но когато и втората нощ изтече бавно, те престанаха повече да се безпокоят и дори им се искаше да дойде, да разчупи заледения сняг и да им даде поне възможността да не се предават без бой.

Когато обаче лисицата пристигна наистина и запристъпя меко върху замръзналата преспа, дълбоко залегналата любов към живота се възвърна и яребичетата се свиха в пълно мълчание, докато тя отмина. Втория ден се изви ужасна буря. Северният вятър изпрати снежните си коне и те зацвилиха и запрепускаха по побелялата земя, отмятаха и завяваха белите си гриви и връхлитайки, вдигаха снега. Продължителното и силно триене на гранулирания сняг, изглежда, изтъни ледената кора, защото тя започна да просветлява. Редръф кълва цял ден откъм долната й страна, докато го заболя главата и човката му се изтъпи, но към залез-слънце му се стори, че ще се измъкне. Нощта премина както предишната, с изключение само на това, че отгоре не мина никаква лисица. На сутринта той поднови кълването, макар почти да нямаше сили; гласовете и усилията на останалите престанаха повече да се чуват. Когато стана по-светло, той видя, че в резултат на дългите му усилия в снега над него имаше по-ярко петно, и затова продължи немощно да кълве. Снежните коне отвън продължаваха да галопират цял ден, ледената кора действително изтъняваше под техните копита и късно следобед човката му изскочи на открито. В него се вля нов живот и той закълва отново; малко преди залез-слънце издълба дупка, колкото да преминат главата и прекрасните му якички. Едрите му рамене бяха твърде широки, но сега можеше да се изхвърли отдолу, което му даваше четворно повече сили; ледената покривка бързо се натроши и не след дълго той изскочи от своя леден затвор и се озова на свобода. А малките! Редръф прелетя до най-близкия склон, изгълта набързо няколко червени шипки, после се върна до ледения затвор, закътка и затропа с крака. Отговори му само едно слабо „пиит, пиит“. Той загреба отънялата ледена покривка с острите си нокти, скоро я проби и от дупката с мъка изскочи Грейтейл^[8]. Но останалите, пръснати кой знае къде в преспата, не отговаряха и не даваха признаци на живот и Редръф се принуди да ги изостави. Когато напролет снегът се разтопи, телата им се показаха: кожа, кости и пера… нищо повече.

VII

Мина много време, докато Редръф и Грейтейл възстановят напълно силите си, но храната и пълната почивка са сигурни лекарства и един свеж и ясен ден по средата на зимата оказа необикновено въздействие върху жизнения Редръф и той забарабани на пъна. Дали това барабанене или издайническите следи на снежните им обуща върху вездесъщия сняг не ги предаде на Къди? Той отново пристигна дебнешком нагоре по дефилето с кучето и с пушката, решен да залови яребиците. Те отдавна го познаваха, сега той идваше да ги опознае по-добре. Тази огромна, оцветена в бакъреночервено мъжка яребица започна да става известна из цялата долина. По време на Месеца на ловеца много хора се опитаха да сложат край на прекрасния й живот точно както една нищо и никаква отрепка е търсила слава, запалвайки Ефеския храм^[9]. Редръф обаче познаваше добре гората. Той знаеше къде точно да се скрие, кога да се издигне с безшумен полет, кога да приклекне, докато го отминат, кога да излети със силен плясък на крилете само на метър пред опасността, да се скрие миг след това зад някое могъщо дърво и бързо да се отдалечи.

Къди обаче не престана да преследва с пушката си този мъжки с червени якички; много пъти се опита да го застреля, но винаги улучваше някое дърво или друга някоя преграда, а Редръф живееше, преуспяваше и барабанеше.

Когато настъпи Месецът на снега, той се премести с Грейтейл в горите на Кесъл Франк, където имаше достатъчно храна и величествени стари дървета. Точно там, на източния склон, сред пълзящия бучиниш се издигаше великолепен бор. Стъблото му беше дебело около шест фута, а най-ниските му клони започваха оттам, докъдето стигаха върховете на останалите дървета. През лятото върхът му беше прочуто убежище за американската сойка и неговата другарка. Точно тук, далеч от обсега на изстрелите, по време на топлите пролетни дни, мъжката сойка пееше и танцуваше пред своята другарка; разперваше ярката си синя перушина и пееше най-нежната песен за страната на самодивите, толкова нежна и звучна, че малко са я чували, с изключение на онази, за която е предназначена, но в книгите не е писано нищо за това.

За Редръф, който живееше сега наблизо с единственото си останало дете, този огромен бор беше особено важен, но той се интересуваше от основата му, а не от високо издигналата се корона. Навсякъде около основата на дървото растеше бучиниш, а сред него яребича лоза и гаултерия, така че сладките черни жълъдчета можеха лесно да се измъкват изпод снега. Нямаше по-добро място за прехрана, а когато пристигнеше онзи ненаситен ловец и ги подгонеше, тук Редръф много лесно можеше да притича сред бучиниша до огромния бор, след това да се издигне с подигравателно бръмчене зад неговия ствол, а като държеше огромния ствол на една линия със смъртоносната пушка, да се измъкне от опасността. Поне десетина пъти борът го беше спасявал по време на законния ловен сезон и точно тук, знаейки навиците им за хранене, Къди постави нова уловка. Той се промъкна незабелязано и започна да наблюдава от засада, докато един друг съучастник заобиколи от другата страна, за да подгони птиците. Той прегази ниските гъсталаци, където се хранеха Редръф и Грейтейл, и дълго преди да беше се приближил на опасно разстояние, Редръф предупреди с тихо „Ррр-ррр!“ (Опасност!) и тръгна бързо към огромния бор, в случай че се наложеше да излетят.

Грейтейл се намираше малко по-нагоре по склона, когато изведнъж зърна наблизо нов неприятел — върху него връхлиташе рижавият пес. Застаналият много по-далеч Редръф не го виждаше от храстите и Грейтейл ужасно се обезпокои.

„Куит, куит!“ (Лети, лети!) — извика Грейтейл и се затича надолу по хълма, за да излети. „Криит, к-р-р-р“! (Насам, крий се!) — извика по-спокойно Редръф, тъй като забеляза, че мъжът с пушката навлиза в техния район. Редръф стигна до огромния ствол, пъхна се зад него, спря за миг и извика настойчиво на Грейтейл: „Оттук, оттук!“ Той чу лек шум пред себе си и усети засадата. Разнесе се ужасният вик на Грейтейл, когато кучето се хвърли отгоре му. Грейтейл се издигна във въздуха и се плъзна леко зад защитата на ствола на бора, избегна застаналия на открито ловец, но попадна точно на мушката на ужасната отрепка, която лежеше в засада.

„Бръм“ — избръмча във въздуха и се издигна нагоре красива, чувствителна и величествена птица.

„Бум“ — и тя падна долу… смазана и окървавена, и остана да лежи върху снега, превърната в мърша.

Мястото беше опасно за Редръф. Нямаше възможност да излети безопасно, затова приклекна ниско долу. Кучето приближи на десетина фута от него, а непознатият, който отиде при Къди, премина само на пет фута, но Редръф дори и не помръдна, докато не му се удаде възможност да се пъхне зад огромния ствол на бора и да се освободи от двамата ловци. После се издигна благополучно във въздуха и полетя към усамотената долчинка край хълма Тейлър.

Смъртоносната и жестока пушка покоси един след друг всичките му близки и той отново остана сам. Месецът на снега бавно отмина и Редръф много пъти едва успяваше да спаси живота си. Сега всички знаеха, че той е единствената оцеляла птица от този вид, подложиха го на безмилостно преследване и от ден на ден той ставаше все по-неспокоен.

Накрая всички разбраха, че просто си губят времето, като го преследват с пушка, затова, щом падна най-дълбокият сняг и храната стана най-оскъдна, Къди намисли нов план. Точно над мястото за хранене, сега почти единственото, той зареди през Месеца на бурите няколко капана. Един стар приятел — сивият заек, прегриза някои от тях с острите си зъби, но други останаха и Редръф, зървайки веднъж едно далечно петно, което можеше да се окаже ястреб, стъпи точно върху един от капаните и в следващия миг беше изхвърлен във въздуха и увисна хванат за единия крак.

Дивите животни нямат ли морални и законни права? Какво право има човекът да причинява такава дълга и ужасна агония на някое създание просто защото то не говори на неговия език? Целия ден с непрестанно усилващи се и изстискващи всичките му сили болки бедният Редръф вися надолу и пляска с огромните си и силни криле, правейки напразни опити да се освободи. Цял ден, цяла нощ, със засилващи се мъчения, докато накрая закопня единствено за смъртта. Никой обаче не идваше. Зората се пукна, денят настъпи, той продължи да виси, да чака бавното настъпване на смъртта и да проклина силата си. Втората нощ бавно запълзя, в първите часове на мрака една огромна кукумявка, привлечена от слабото пърхане на крилете на някаква умираща птица, прекрати страданията й и това беше напълно правилно.

Вятърът духаше през долината откъм север. Снежните коне препускаха по нагънатия лед, по долината на Дон, по блатата, та чак до езерото, целите бели, тъй като това бяха наветите преспи сняг, но разпръснати върху тях, се развяваха пухкави късчета от яребичи якички… прочутите якички с цветовете на дъгата. Те се носеха тази вечер със зимния вятър, далеч, далеч на юг, над тъмното и неспокойно езеро, в мрака, с полета на Месеца на безумието, докато най-сетне потънаха, последните следи на една от последните яребици в долината на Дон.

Сега в Кесъл Франк не идват вече яребици. На горските птици липсва церемониалният пролетен поздрав, а старият боров пън в дефилето на Калната рекичка, върху който барабанеше яребицата, вече не се използуваше и спокойно си изгни.