Ърнест Томпсън Сетън
Редръф (2) (Историята на една яребица от долината Дон)

II

На третия ден пиленцата се държаха по-здраво на краката си. Вече не се налагаше да заобикалят жълъдите; можеха дори да се катерят по шишарки, а по малките ципи, които отбелязваха местата на крилете им, сега се забелязваха сини чертички от изпълнени с кръв, наболи пера.

Началото на живота им се свързваше с една добра майка, с чифт здрави крака, с няколко инстинкта, на които можеха да разчитат, и със зародиш на някакъв разум. Инстинктът, тоест вроденият навик, ги учеше да се крият при всяка думичка на своята майка; учеше ги да я следват, но именно разумът ги караше да се пъхат на сянка под опашката й, когато слънцето ги поразяваше с палещите си лъчи; от този ден разумът навлизаше все повече в разцъфтяващия им живот.

На следващия ден от изпълнените с кръв наболи връхчета се показаха перата. Още по на следващия перата се показаха напълно и след една седмица цялото семейство от оперушинени пиленца можеше вече да лети.

И все пак не всичките… бедният малък Рънти беше болнав от самото начало. Той носи часове наред върху гърба си половинката от черупката на яйцето, след като се излюпи от него, тичаше по-малко, пиюкаше повече от братята си и една вечер, когато ги нападна някакъв скункс и майката извика „Куит, куит!“ (Летете, летете!), Рънти изостана, а когато тя събра своето люпило върху обраслия с борове хълм, той не се появи и повече не го видяха.

Междувременно обучението продължаваше. Малките научиха, че най-сочните скакалци се срещат най-често из високата трева край потока; че от храстите с френско грозде падат закръглени зеленикави червеи, че хълмчето на един мравуняк, издигнал се на фона на далечните гори, е същински рог на изобилието, че ягодите, макар и да не са насекоми, са не по-малко вкусни от тях, че огромните пеперуди данаиди са хубава и безопасна плячка, стига да можеш да ги уловиш, и че късчето кора, паднало от някой изгнил ствол положително изобилствува от всевъзможни прелестни неща; узнаха също така, че е много по-добре да не закачат осите, червеите с власинки и стоножките.

Настъпи юли, сезонът на ягодовите плодове. Пиленцата пораснаха и заякнаха изумително през последния месец и сега бяха толкова едри, че за да ги подслони всичките, майката трябваше да стои цяла нощ права.

Те правеха ежедневните си бани в прахта, но напоследък се преместиха на ново място, малко по-високо на хълма. Тук идваха много и различни други птици и в началото майката не хареса тази второкласна баня. Прахта обаче притежаваше много чудесии и приятни качества, а децата тръгваха напред с такъв възторг, че тя забрави подозренията си.

След две седмици малките се оклюмаха, а и майката не се чувствуваше добре. Винаги бяха гладни и макар да ядяха огромни количества, непрестанно слабееха. Яребицата се разболя последна. Почувствува страшен глад, трескаво главоболие и безкрайна слабост. Изобщо не успя да разбере причината. А и откъде да знаеше, че прахта на така много използуваната баня, към която вроденият й инстинкт я караше отначало да се отнася с подозрения и да я отбягва дори и сега, е заразена от паразитни червен и че цялото й семейство се е заразило от тях.

Няма безцелен естествен подтик. Лечебните познания на майката се състояха единствено в това да следва вродения си подтик. Огромното желание, трескавият копнеж за нещо, което и тя самата не знаеше, я караше да яде или да опитва от всичко, което изглеждаше за ядене, и да търси по-прохладни горички. И точно там откри смъртоносната смрадлика, натежала от отровните си плодове. Преди месец нямаше да я забележи, но сега опита от непривлекателните й плодове. Щипещият и парлив сок, изглежда, задоволи някаква непонятна нужда на тялото й; тя яде до насита заедно с малките, които се включиха в странния пир с това лекарство. Нито един хуманен лекар нямаше да предпише по-добро лекарство; то се оказа силно и драстично очистително, страшният прикрит неприятел беше повален, опасността — преодоляна. Но не за всички — Природата, тази прастара медицинска сестра, пристигна твърде късно за две от яребичетата. Най-слабите отпаднаха по неумолимия закон. Лекарството се оказа твърде силно за изтощените им тела. Те пиха безспир вода от потока и на следващата сутрин останаха неподвижни, когато другите тръгнаха след майка си. Те си отмъстиха обаче по най-необикновения начин — един скункс, същият, който можеше да каже къде се намира Рънти, откри и изяде телата им, а после умря от погълнатата от тях отрова.

Седем малки яребичета се подчиняваха сега на зова на своята майка. Характерите им се проявиха рано и сега бързо се развиваха. Хилавите загинаха, но имаше глупави и мързеливи. Майката полагаше еднакви грижи за всички, но все пак най-любимо яребиче за нея си оставаше най-едрото, същото, което се беше покатерило веднъж върху сухата коричка, за да се скрие. То беше не само най-едрото, най-силното и най-красивото от цялото люпило, но и най-доброто и най-послушното. Предупреждението на майка му „Ррррр!“ (Опасност!) невинаги успяваше да отклони останалите от опасната стъпка или от съмнителната храна, но послушанието му изглеждаше естествено и яребичето винаги се отзоваваше на мекото „К-риит!“ (Ела!) и затова получи най-голямата награда — жизненият му път се оказа най-дълъг.

Август, сезонът на смяната на перушината, отмина; малките станаха три пъти по-големи. Знаеха вече достатъчно, за да се мислят за удивително умни. Когато бяха малки, налагаше се да спят по земята, за да може майка им да ги пази, но сега станаха твърде големи и не се нуждаеха повече от това; ето защо майка им започна да ги подготвя за живота на големите. Настана време да спят по дърветата. Малките невестулки, лисичета, скунксове и норки започнаха вече да притичват насам-натам. Всяка нощ земята ставаше все по-опасна, така че веднъж при залез-слънце мама Яребица извика „К-риит!“ и излетя на едно ниско дърво с гъста корона.

Малките я последваха, с изключение на едно упорито глупаче, което настояваше да спи както досега на земята. Тази нощ всичко мина благополучно, но на следващата братчетата му се събудиха от неговите викове. Чу се леко боричкане, после настъпи тишина, нарушавана единствено от ужасния звук на трошене на кости и мляскане на устни. Те надникнаха надолу в страшния мрак, където близо едно до друго блестяха две очи, а особената миризма им подсказа, че убиецът на техния глупав брат е една норка.

Вечерно време седяха в един ред вече шест малки яребичета, по средата с майката, макар че понякога някое от тях, чиито крака бяха премръзнали, се покатерваше върху гърба й.

Обучението им продължаваше; дойде време да се научат на „летене с пърхане“. При желание яребицата може да излита много тихо, но от време на време летенето с пърхане е много важно, поради което малките се учат как и кога да излитат с оглушителен шум на крилете. Това пърхане цели много неща. То предупреждава всички яребици наоколо, че е надвиснала някаква опасност, дразни ловеца или отвлича вниманието на неприятеля, докато в това време останалите се измъкват тихо и незабележимо или приклякват на земята, без да бъдат забелязани.

За поговорка на яребиците може да служи следното изречение: „Всеки сезон идва със своя неприятел и със своята храна.“ Настъпи септември със семенцата и зрънцата, заместили ягодовите плодове и мравешките яйца, а на мястото на скунксовете и норките се появиха ловците.

Яребиците познаваха добре лисицата, но не бяха виждали куче. Те знаеха, че лесно могат да измамят лисицата, като излетят на някое дърво, но когато през ловния сезон Къди приближи веднъж дебнешком през дефилето, следван от подскачащ рижав пес, майката зърна кучето и извика: „Куит! Куит!“ (Летете, летете!) две от яребичетата си помислиха със съжаление, че майка им губи вече лесно присъствие на духа пред една лисица, изпитаха голямото удоволствие да покажат по-високо самообладание и подскочиха на едно дърво въпреки настойчиво повтаряното „Куит! Куит!“ и нагледния й пример да се отдалечат бързо с безшумно летене.

Междувременно необикновената лисица с подрязана опашка дойде под дървото и заджавка безспирно към тях. Псето, както майка им и останалите им братя ги развеселиха дотолкова, че яребичетата въобще не обърнаха внимание на шумоленето на храстите, когато се раздаде силно „Банг! Банг!“ На земята паднаха две окървавени и пляскащи с криле яребичета, сграбчени начаса и разкъсани от рижавия пес, а от храстите дотича ловецът да спаси онова, което остана от тях.