Ърнест Томпсън Сетън
Съдраното ушенце (8) (Историята на едно сиво зайче с бяла опашка)

VIII

Старият Олифънт едва ли имаше право да изгори всички грамадни храсталаци на източната и южната страна на мочурището и да прочисти останките от стария, ограден с телена мрежа свинарник точно край извора. В не по малка степен това беше жестоко и по отношение на Съдранко и неговата майка. В храсталаците се намираха различните им жилища и предни постове, а свинарникът беше тяхната най-голяма крепост и сигурно убежище.

От толкова дълго време владееха мочурището и чувствуваха всяка негова част и храст собствени, включително земите и постройките на Олифънт, че биха възнегодували против появяването на всеки заек даже около съседния обор.

Претенциите им — това, че дълго и успешно са обитавали земята, бяха абсолютно същите както онези, въз основа на които повечето нации владеят своята земя, и трудно би било да се намери друго, по-добро право.

По време на януарското затопляне Олифънт изсече остатъка от голямата гора около блатото и намали владенията на зайците от всички страни. Те продължаваха обаче да се държат за смаляващото се мочурище, понеже беше техен дом, и нямаха желание да отиват на друго място. Животът им мина в борба с ежедневните опасности, но те все още бяха бързоноги издръжливи и остроумни. Напоследък малко ги безпокоеше една норка, която скиташе нагоре по потока около тяхното тихо кътче. Едно малко благоразумно ориентиране насочи нежелания гост към кокошарника на Олифънт. И все пак зайците не бяха съвсем сигурни, че следят норката, както трябва. Ето защо за известно време се отказаха да използуват земните леговища, които, разбира се, бяха опасни задънени алеи, и повече от всякога се придържаха към останалите диви рози и гъсталаци.

Първият сняг се стопи напълно и времето се задържа ясно и топло. Моли, почувствувала пристъпи на ревматизъм, се пилееше някъде из долните гъсталаци и търсеше мичела^[1]. Съдранко седеше на слабата слънчева светлина на брега откъм източната страна. Пушекът от познатия островръх комин на Олифънт излизаше на пресекулки и образуваше светлосиня мъглявина между дърветата, която на фона на ясното небе изглеждаше тъмнокафява. Позлатеният от слънцето островръх комин беше пресечен по средата от бреговете, обрасли с диви рози, на сянка розови, а сега на светлината блестящи в ослепително пурпурно и златисто. Оборът зад къщата със своите стени и покрив, привлекателен като къщата, се изправяше като Ноев ковчег.

Звуците, които идваха оттам, и особено възхитителната миризма, примесена с пушек, подсказваха на Съдранко, че хранят животните със зеле. Устата на Съдранко се пълнеше със слюнки при мисълта за това пиршество. Той душеше благоуханията и мигаше ли, мигаше; страшно много обичаше зеле. Миналата нощ беше посетил обора за няколко хапки люцерна, а никой умен заек не ходи две нощи поред на едно и също място.

И той постъпи най-разумно. Придвижи се до място, от което не можеше да долавя аромата на зелето, и вечеря с наръч сено, издухано от копата. Малко по-късно, когато тъкмо се канеше да си ляга, при него дойде Моли, която беше изгълтала плодовете на мичелата, а след това беше хапнала скромничко от сладката бяла бреза близо до Слънчевия бряг.

Слънцето замина някъде по своя работа и отнесе златото и блясъка със себе си. Откъм изток се надигна голям черен плащ, заиздига се все по-нависоко, разпростря се върху цялото небе, затули светлината и превърна света в много тъжно място. После, възползувал се от отсъствието на слънцето, на сцената се появи нов интригант — вятърът, и започна да крои разни беди. Студът непрестанно се усилваше. Стана като че още по-лошо от времето, когато земята беше покрита със сняг.

— Не е ли ужасно студено? Как ми се иска да си имаме още онзи храст, който приличаше на комин! — каза Съдранко.

— Нощта е само за дупката в корените на боровете — отвърна Моли, — но още не сме видели окачена на обора кожата на онази норка. Докато не я видим, опасно е да ходим там.

Хралупата беше изчезнала. В същност, в същия този момент поваленият ствол беше подслонил норката, от която се страхуваха. Ето защо сивите зайци заподскачаха към южния край на блатото, избраха си шубрак, мушнаха под него и се сгушиха да прекарат нощта, обърнати към вятъра, но насочили носове в различни посоки, за да тръгнат в случай на тревога по различни пътища. Постепенно вятърът ставаше по-силен и по-студен, а към полунощ малки ледени снежинки затрополиха по сухите листа и зашумоляха из храсталака. Нощта може и да изглеждаше неприятна за ловуване, но онази стара лисица от Спрингфийлд излезе навън. Тя се движеше срещу вятъра и се подслони при блатото. Така се случи, че попадна на завет при шубраците и подуши спящите зайци. Тя спря за миг, после приближи, като дебнеше безшумно, към храста, под който, носът й подсказа, бяха приклекнали зайците. Воят на вятъра и заспалите зайци й позволиха да се приближи доста, когато Моли дочу слабото пращене на едно сухо листо под лапата й. Тя докосна мустачките на Съдранко и двамата се събудиха в момента, в който лисицата се хвърли отгоре им. Зайците винаги спят с крака, готови за скок. Моли се стрелна моментално във вилнеещата буря. Лисицата не беше преценила добре скока си, но се спусна след Моли, докато Съдранко полетя встрани като стрела.

За Моли оставаше само един път, точно срещу вятъра. Като скачаше с всички сили, тя успя да се откъсне малко напред по все още незамръзналата кал, по която лисицата затъваше, докато стигна до брега на блатото. Възможност за връщане нямаше. Трябваше да продължи напред.

Цоп! Цоп! Тя прецапа през буренаците и се хвърли в дълбоката вода.

Лисицата скочи също, но това беше твърде много за нея в една подобна нощ, затова се върна назад. Моли не виждаше друг изход, затова си запробива път през тръстиката към дълбоката вода и оттам към отсрещния бряг. Духаше силен насрещен вятър. Малки леденостудени вълнички се разбиваха над главата й, докато плуваше, а водата, натежала от снежинки, препречваше пътя й. Тъмната линия на отсрещния бряг изглеждаше далечна, твърде далечна, а там може би вече я чакаше лисицата!

Моли сви уши, за да не ги брули вятърът, и храбро напъна всичките си сили срещу вятъра и течението. След дълго и уморително плуване в ледената вода почти достигна отсрещната тръстика, когато голяма маса плаващ сняг препречи пътя й, после вятърът от брега издаде странни, лисичи звуци, които я обезкуражиха напълно, и тя беше отнесена далеч назад, преди да успее да преодолее плувналата преграда.

Тя отново загреба, но бавно, о, колко бавно! Когато най-сетне достигна на завет при високата тръстика, крайниците й се вкочаниха, силата й се изчерпа, а малкото и храбро сърчице едва-едва тупкаше. Вече не се тревожеше дали лисицата е там, или не. Успя да се промъкне през тръстиката, но когато стигна буренаците, започна да движи все по-бавно и несигурно, безжизнените й удари не я придвижваха към сушата, около нея започна да се образува лед, който накрая препречи напълно пътя й. След малко вледенените и отслабнали крайници престанаха да се движат, връхчето на нослето на дребната зайка спря да мърда, смъртта затвори нежно кафявите й очи.

Никаква лисица не чакаше да я разкъса с ненаситните си челюсти. Съдранко отби първата атака на неприятеля и когато си възвърна цялата съобразителност, изтича обратно до мястото, където се бяха разделили, за да помогне на майка си. Той срещна старата лисица, която заобикаляше блатото, за да пресрещне Моли, и я отведе далеч встрани, след като я остави с рана на главата от една бодлива телена мрежа. После се върна до брега, затърси наоколо следи, тупка по земята, но всичките му усилия отидоха напразно. Не успя да открие своята дребна майка. Никога повече не я видя и никога не разбра къде отиде, защото тя спеше непробуден сън в ледените прегръдки на своята приятелка Водата, която никога не разказва нищо.

Бедната малка Моли! Тя беше истинска героиня, и то една от милионите, живели скромно, без да мислят за геройство, вършили всичко по силите си в своя малък свят. Тя се бори храбро в битката на живота. Беше изтъкана от безсмъртна материя. Съдранко беше плът от плътта й и кръв от кръвта й. Тя живееше в него и чрез него завеща по-съвършени фибри на себеподобните си.

Съдранко продължи да живее в мочурището. Старият Олифънт умря през онази зима и неговите разточителни синове престанаха да прочистват мочурището и да поправят оградите с бодлива тел. Само за една година то се превърна отново в пущинак. Пораснаха нови дървета и храсталаци, а рушащите се огради съграждаха безброй заешки замъци и сигурни убежища, които кучетата и лисиците не смееха да нападат. Съдранко живее там и до ден-днешен. Сега е израснал голям и силен и не се страхува от никакви съперници. Има многочислена челяд и красива сива женичка, която и аз не зная откъде успя да намери. Тук без съмнение ще процъфтяват и той, и децата на неговите деца още много, много години. Можете да го видите там всяка слънчева вечер, ако научите сигналите им и ако изберете подходящо място и знаете как и кога да тупнете върху него.