Ърнест Томпсън Сетън
Съдраното ушенце (5) (Историята на едно сиво зайче с бяла опашка)

V

В течащата вода има някакво вълшебство. Кой не го познава, кой не го е почувствувал? Строителят на железопътни линии без страх издига своя насип върху широко мочурище или езеро, даже край самото море, но и към най-значителното поточе се отнася много внимателно, изучава неговите капризи и неговия път и му дава всичко, което то сякаш си пожелава. Изгарящият от жажда пътник сред отровно солените пустини отстъпва, изпълнен със смъртен страх от обраслите с острица блата, докато намери такова, чийто център прилича на тънка прозрачна линийка, с едва доловимо течение, белег за течаща, жива вода, и тогава пие, изпълнен с радост.

В течащата вода има вълшебства и никакво заклинание не може да го развали. Том О’Шептър^[1] доказа нейното могъщество по време на най-крайна нужда. Обитателят на девствената гора, преследван от неуморния си смъртен враг, усеща приближаващата гибел и изпитва ужас. Силите му секват, опитал безуспешно всяка хитрост, докато милостивото небе го изведе до водата, течащата, живата вода. Той се хвърля в нея, тръгва по хладния поток и после с възстановени сили отново се отправя към гората.

В течащата вода има вълшебство. Хрътките пристигат до самото място, спират се и се оглеждат напразно. Техният нагон е притъпен от веселия поток, а дивото животно продължава да си живее.

И това е една от най-великите тайни, която Съдранко научи от своята майка: „След дивата роза водата е твоят най-добър приятел.“

Една топла и задушна августовска нощ Моли поведе Съдранко през гората. Снежнобялата възглавничка, която носеше под своята опашка, проблясваше отпред и му служеше като фенер, макар че угасваше в момента, в който спираше и сядаше отгоре й. След няколко прибежки и спирания, през които се ослушваха, те пристигнаха на брега на блатото. Върховете на дърветата над тях шепнеха: „Спете, спете!“, а някъде далеч, върху потънало в дълбоката вода дърво, крякаше голяма подпухнала жаба, потопена до брадата в хладката баня.

„Върви тихо след мен!“ — каза Моли на заешки език и „клок“ — цопна в блатото и загреба към дървото в средата. Съдранко се дръпна уплашено, после цопна във водата като издаде само едно „Ох!“ Задушаваше се, клатеше бързо носа си, но все пак подражаваше на майка си. Същите движения, които правеше на земята, го придвижваха и във водата и така откри, че може да плува. Съдранко продължи напред, докато стигна потопеното дърво, и се покатери по високия му сух край, до майка си, от която се изцеждаше вода, заобиколени отвсякъде от шавар и вода, която никога не разказваше нищо. След това, в топлите тъмни нощи, когато онази лисица от Спрингфийлд се появяваше дебнешком през блатото, Съдранко търсеше мястото, откъдето се носеше крякането на жабата, защото в случай на изключителна нужда то щеше да се окаже пътят към безопасността. И оттогава думите от песента, която пееше жабата, редяха: „Ела, ела, при опасност, ела!“

Това беше последният урок, който Съдранко научи от своята майка. Това в същност беше курс за усъвършенствуване, защото много малки зайчета изобщо не го научават.