Ърнест Томпсън Сетън
Съдраното ушенце (6) (Историята на едно сиво зайче с бяла опашка)

VI

Нито едно диво животно не умира от естествена смърт, а рано или късно завършва трагично живота си. Въпросът е само колко ще устои срещу своите неприятели. Животът на Съдранко обаче беше доказателство за това, че веднъж преминал своята младост, заекът вероятно може да доживее до последната част от живота си, която наричаме старост.

Сивите зайци са оградени отвред от неприятели. Тяхното ежедневие представлява низ от бягства. Защото кучета, мухи, котки, скунксове, миещи мечета, невестулки, норки, смокове, мишелови, бухали и хора, а даже и насекоми — всички замислят тяхното унищожение. Зайците преживяват стотици приключения, като най-малко веднъж на ден им се налага да бягат, за да спасят кожата си, и успяват да сторят това благодарение на краката и ума си.

Неведнъж ги подгонваше онази омразна лисица от Спрингфийлд и те търсеха убежище край потока, под останките на една кочина, оградена с бодлива тел. Веднъж мушнали се там, те гледаха вече спокойно как лисицата дращи с нокти в безполезните си опити да ги хване.

Веднъж-дваж, когато го преследваха, Съдранко противопоставяше хрътката на скункса, който изглеждаше опасен колкото кучето.

Веднъж попадна в плен на един ловец с хрътка. Съдранко обаче имаше късмет и успя да избяга следващия ден, изпълнен с още по-голямо недоверие към леговищата, издълбани в земята. Котката на няколко пъти го кара да се потапя във водата, а мишелови и бухали го преследваха безброй пъти, но за всяка опасност си имаше предпазна мярка. Неговата майка го беше научила на най-важните хитрости и той извлече поука от тях, а постепенно започна да измисля и много нови. И колкото по-голям и по-умен ставаше, толкова по-малко доверяваше своята сигурност на краката си, разчитайки повече на съобразителността си.

Рейнджър се наричаше една млада хрътка от околността. За да я тренира, нейният собственик я пущаше по следите на някой сив заек. Тя почти винаги гонеше Съдранко. Младият заек обичаше тези преследвания, понеже опасността им придаваше особена привлекателност.

— Мамо — обичаше да казва той, — кучето идва отново. Иска ми се да побягам малко.

— Прекалено си смел, синко мой — отвръщаше тя. — Страхувам се, че някой ден ще си навлечеш беля от това тичане.

— Но, мамо, чудесно забавление е да дразниш това глупаво куче, а, от друга страна, тренировката е много добра. Ако ме хване натясно, ще ти потропам, тогава ела и го подмами, докато аз си поема дъх.

Той тръгваше, а Рейнджър хващаше следата и го преследваше, докато на Съдранко му омръзнеше. Тогава или изпращаше чрез тупкане телеграма за помощ, в резултат на което Моли се заемаше с кучето, или се отърваваше от него с някоя умно скроена хитрост. Ето една от тях, която показва колко добре беше изучил Съдранко изкуството да живее в гората.

Той знаеше, че миризмата му се долавя ниско над земята и че е най-силна, когато тялото му е затоплено.

Ако можеше да се откъсне от земята, да бъде оставен на спокойствие за около половин час, за да изстине тялото му и следата му да поизветрее, тогава, знаеше, щеше да остане невредим. Когато следователно преследването му омръзнеше, той се отправяше към дивите рози на Крийксайд, където започваше да бяга в зигзаг, докато образуваше такава начупена линия, че кучето се бавеше много. После се отправяше нагоре в гората към „Г“, като минаваше на един скок от високия дънер „Д“ по посока на вятъра. Като спираше при „Г“, той се връщаше обратно по следите си до „Е“, където скачаше встрани и побягваше към „Ж“, след това, връщайки се по своите следи до „К“, изчакваше, докато хрътката минеше по неговата следа до „И“. Тогава Съдранко побягваше по своята стара следа до „З“ и вървеше по нея до „Д“, където с един голям скок стигаше големия дънер, притичваше до най-високия му край и оставаше там като вкаменен.

Рейнджър губеше много време в лабиринта сред къпините, а миризмата вече едва се долавяше, когато отидеше до „Г“. Тук отново се объркваше и трябваше да се върти в кръг, за да открие отново следата. Кръговете ставаха все по-големи, докато накрая минаваха точно под дънера със Съдранко. В студени дни миризмата обаче слиза твърде много към земята. Съдранко не мърдаше, не смееше даже да мигне и хрътката отминаваше.

После отново се появяваше. Този път пресичаше долния край на дънера и спираше да го подуши: „Да, мирише на заек“, но миризмата едва се долавяше. Независимо от това кучето се покатерваше по дънера.

Съдранко това беше момент на върховно изпитание, защото голямата хрътка се приближаваше, душеща по ствола. Нервите обаче не му изневеряваха. Вятърът беше благоприятен. Съдранко решаваше, че ще побегне, ако Рейнджър преминеше половината разстояние до дънера. Но той не го преминаваше. Рижаво псе би забелязало сгушилия се заек, но не и хрътка, а и миризмата изглеждаше стара, затова Рейнджър скачаше от дънера и Съдранко излизаше победител.