Ърнест Томпсън Сетън
Съдраното ушенце (4) (Историята на едно сиво зайче с бяла опашка)

IV

Ярка слънчева светлина заливаше блатото в августовските утрини. Всичко сякаш беше пропито от топлия блясък. Едно малко кафяво блатно врабче се полюшваше връх у дълъг папур в блатото. Под него се простираше открито пространство от кална вода, която тук-там отразяваше синьото небе и заедно с жълтата водна леща се превръщаше в изящна мозайка с малка гравюра на птичка в средата. Брегът отзад беше покрит с буйна растителност от златистозелени бурени, които хвърляха гъста сянка върху кафявата блатна туфа.

Очите на блатното врабче не са пригодени да възприемат тази цветна феерия, но то забелязва онова, което ние положително бихме пропуснали. Две от многобройните листнати кафяви бучки под широките листа на бурените бяха живи космати маси с носове, които непрестанно мърдаха нагоре-надолу, макар че всичко наоколо беше потънало в безмълвие.

Това бяха Моли и Съдранко. Те се протягаха под буренаците не защото харесваха тяхната воня, а защото крилатите кърлежи не можеха да я понасят и тук ги оставяха на мира.

Зайците нямат определено време за уроци. Непрестанно се учат. Урокът зависи от това, какво е напрежението в момента, а то може да настъпи, преди още да се разбере напълно. Те бяха дошли да си отдъхнат на спокойствие, но неочаквано една предупредителна нотка в гласа на наблюдателната сойка накара след малко Моли да надигне нос, да наостри уши и да прилепи опашка към гърба. През мочурището право към тях идваше черно-бялото куче на Олифънт.

— А сега — каза Моли — клекни долу! Ще отида да видя този глупак да не ни направи някоя беля.

Тя тръгна да го посрещне, като безстрашно се втурна да пресече пътя му.

„Бау-ау-ау!“ — излая кучето и се хвърли след Моли, но тя се държеше на една крачка пред него; доведе го нататък, където милионите мечове нанасяха бързи и дълбоки рани, докато ушите му се изподраха, и го насочи накрая към една скрита бодлива тел, където то така се изпонаряза, че се върна в къщи, ревящо от болка. След като направи малък кръг и кръстоса следите си за всеки случай, да не би кучето да решеше да се върне отново, Моли отиде при Съдранко и видя, че изпълнен от нетърпение, той се беше изправил с цял ръст и наблюдаваше всичко с изпънат врат.

Това непокорство така я разгневи, че тя го ритна със задния си крак и го катурна в блатото.

Както се хранеха един ден на близката поляна, обрасла с детелина, отгоре им връхлетя червеноопашат мишелов. Моли ритна със задните си крака, като му се присмя по този начин, и се пъхна в дивата роза, израснала върху една от старите пътеки, където мишеловът, разбира се, не можеше да я последва. Това беше главната пътека от гъсталака Крийксайд до гората Стоувпайк. През нея сега се прехвърляха няколко пълзящи издънки на петолистен бръшлян и Моли, като не сваляше едното си око от мишелова, започна да почиства пътеката от тях. Съдранко я наблюдаваше, после изтича напред и отскубна няколко други, които бяха поникнали върху пътеката.

— Точно така — каза Моли, — винаги поддържай пътеките чисти, защото често ще имаш нужда от тях. Пътеките не трябва да са широки, но почистени. Почиствай всичко, което прилича на пълзящо растение, и някой ден ще разбереш, че си премахнал истински капан.

— Какво? — попита Съдранко и почеса дясното ухо с левия си крак.

— Капанът е нещо, подобно на пълзящо растение, но той не расте и е по-зъл от всички мишелови в света — отвърна Моли, като погледна към червената опашка, отдалечила се вече доста от тях, — защото се крие ден и нощ под пътеката, докато дойде време да те хване.

— Не вярвам да хване мен! — отвърна Съдранко, изпълнен с гордостта на младостта, и се изправи на пети да потърка брадата и мустачките си о една висока гладка фиданка. Той не съзнаваше какво върши, но неговата майка го видя и разбра, че това е знак както промяната в гласа на момчетата — който сочеше, че нейното малко зайче вече е пораснало и че скоро ще стане истински голям сив заек.