Ърнест Томпсън Сетън
Съдраното ушенце (7) (Историята на едно сиво зайче с бяла опашка)

VII

Съдранко никога не беше виждал заек, освен своята майка. Наистина, едва ли се беше замислял дали съществуват и други като тях. Сега все по-дълго се отделяше от Моли и въпреки това не се чувствуваше самотен. Зайците не мечтаят за компания. Един декемврийски ден беше се зареял сред шубраците на кучешкия дрян, където прокарваше нова пътека към големия гъсталак на Крийксайд, когато на фона на небето над Слънчевия бряг изведнъж забеляза главата и ушите на странен заек. Новодошлият имаше вид на доволен откривател и скоро заподскача към Съдранко, по една от неговите пътеки, към неговото блато. Облада го някакво ново чувство, кипналата смесица от гняв и омраза, наречена ревност.

Непознатият спря до едно от дърветата, о което се триеше Съдранко, дърво, срещу което той имаше навика да се изправя на задни крака и да трие брадата си на най-голямата височина, до която можеше да стигне. Той си мислеше, че върши това просто понеже му харесва, но всички мъжки зайци го правят по няколко причини. Първо, дървото става заешко и другите зайци разбират, че това блато вече е на някакво заешко семейство и не могат да се заселват в него. Второ, това дава възможност на новия заек да разбере по миризмата дали последният посетител на дървото е негов познат, или не. Височината от мястото, където се е търкал заекът, показва колко висок е той.

Съдранко забеляза с възмущение, че новодошлият е с една глава над него и при това едър и набит мъжки. Преживяването беше съвсем ново и изпълни Съдранко с непознати досега чувства. В сърцето му се прокрадна духът на убийството. Той започна да дъвче силно с уста, макар и в нея да нямаше нищо, после подскочи напред до едно равно място с твърда почва и без да бърза, потропа.

„Туп, туп, туп.“ Това е заешка телеграма, която гласи „Пръждосвай се от моето място или ела да се бием!“

Новодошлият наостри уши във формата на буквата V, остана изправен за малко, после се спусна на предните лапи и изпрати по земята едно много по-гръмко „туп, туп, туп.“ Така си обявиха война.

Те се приближиха изкосо, с кратки прибежки, като се стремеше да вземе дъха на другия и гледаше да открие някакво предимство. Непознатият, едър и тежък мъжки, пращеше от мускули, но една-две дреболийки — известно тъпчене при обръщане и неумение да се приближи веднага до Съдранко, когато клечеше ниско до земята, сочеха, че не беше много умен и че разчиташе само на голямата си тежест. Накрая той се нахвърли и Съдранко го посрещна като малка фурия. Те се счепкаха, отскочиха и се ритнаха със задните крака. „Туп, туп“ и бедният малък Съдранко се търкулна на земята. Само след миг непознатият се озова върху него, захапа го със зъби и преди да успее да се изправи наново, Съдранко изгуби няколко снопчета вълна от козината си. Той отново нападна, но отново беше съборен и жестоко изпохапан. Не беше равностоен на противника си и скоро всичко се сведе до това да спасява собствения си живот.

Ранен, той побягна, а след него с всички сили се понесе и непознатия, който искаше да го убие или да го прогони от родното блато. Съдранко имаше бързи крака и достатъчно въздух в дробовете си. Големината и тежестта скоро накараха непознатия да се откаже от преследването. Това беше добре дошло за бедния Съдранко, защото раните му пречеха, а и умората вече си казваше думата. От този ден започна истински терор за Съдранко. Бяха го обучавали против бухали, кучета, невестулки, хора и тъй нататък, но какво трябваше да прави, когато го преследваше друг заек, не знаеше. Известно му беше, само че трябва да лежи долу, докато го открият, а после да си плюе на петите и да бяга.

Бедната малка Моли беше също тероризирана. Не можеше да помогне на Съдранко и търсеше само къде да се скрие. Едрият мъжки обаче скоро я откри. Тя се опита да му избяга, но не притежаваше пъргавината на Съдранко. Непознатият не направи опит да я убие, но се влюби в нея и понеже тя го мразеше и се опитваше да го избягва, той започна да се държи безобразно с нея. Ден след ден я измъчваше, като се мъкнеше навсякъде след нея, а често, озлобен от нестихващата й омраза, я събаряше на земята, скубеше със зъби меката й козина, докато гневът му позатихнеше, и я оставяше за малко на спокойствие. Негова цел обаче си оставаше да убие Съдранко, чието бягство беше безнадеждно. Друго блато за преселване нямаше и където и да дремеше сега, трябваше да е готов всеки миг да побегне, ако искаше да спаси кожата си. Десетки пъти на ден едрият непознат се промъкваше до мястото, където спеше Съдранко, но всеки път бдителният заек се събуждаше навреме и успяваше да избяга, но не и да се избави. Той наистина спасяваше живота си, но, о, колко ужасно стана сега съществуването му. Просто подлудяващо е да си толкова безпомощен, когато ежедневно бият и разкъсват собствената ти слаба майка, да гледаш любимите си пасища, уютните кътчета, пътеките, градени с толкова труд, всичко присвоено насилствено от този омразен грубиянин. Нещастният Съдранко разбра, че плячката принадлежи на победителя, и го намрази повече, отколкото мразеше лисиците или поровете.

Как щеше да завърши всичко това? Тичането, бодърствуването и лошата храна му се отразяваха зле, а силите на дребната Моли и духът й се огъваха от това безкрайно преследване. Непознатият беше готов на всичко, само и само да унищожи бедния Съдранко. Накрая прибягна до най-злостното престъпление, известно между зайците. Колкото и да се мразят помежду си, всички добри зайци забравят своите вражди пред лицето на общия враг. Въпреки това един ден, когато огромен ястреб кокошкар връхлетя върху блатото, непознатият, прикрил добре себе си, непрестанно правеше опити да изтика Съдранко на открито.

На един-два пъти ястребът едва не пипна Съдранко; спаси го дивата роза. Едрият мъжки се отказа от този начин да унищожи противника си, когато едва не сграбчиха и него самия. Съдранко отново избяга, но това не оправи положението. Той беше решил да напусне мястото още на следната нощ, по възможност заедно с майка си, да тръгне из света да търси нов дом, когато до ушите му долетя душенето на Тандър, ловджийското куче, което търсеше нещо из околностите на блатото. Тогава се реши на отчаяна постъпка. Съвсем преднамерено той изскочи пред кучето. Започна бързо и яростно преследване. Обиколиха три пъти блатото, докато Съдранко се увери, че майка му се е скрила на сигурно място и че неговият омразен неприятел се намира в обичайното си леговище. След това се втурна право в това леговище, хвърли се връз заека, премина през главата му и го ритна със задния крак.

— Жалък глупак, ще те убия! — изкрещя непознатият, скочи на крака, но се оказа между Съдранко, кучето и всичките рискове на преследването.

Кучето връхлетя със силен лай след прясната миризма на заек. Тежестта и размерите на мъжкия представляваха голямо предимство в борбата с другите зайци, но сега се оказаха фатални. Като се изключат объркването на следите, лъкатушенето и криенето по дупките, известни на всяко малко зайче, той не знаеше други хитрости. Кучето бягаше твърде близо, за да прилага объркването на следите или лъкатушенето, а къде бяха дупките, не знаеше.

Преследването се водеше по права линия. Приятелката на всички зайци — дивата роза, направи каквото можеше, но всичко се оказа безполезно. Кучето лаеше бързо и непрестанно. Чупенето на храстите и скимтенето на кучето всеки път, когато дивите рози раздираха нежните му уши, се чуваха и от мястото, където се криеха двата заека. Изведнъж всички звуци секнаха, последва някакво боричкане, а после силен и ужасен писък.

Съдранко разбра какво означаваше той, и по цялото му тяло полазиха тръпки, но скоро забрави всичко, ликувайки, че отново е господар на любимото старо благо.