Кей Камерън
С този пръстен (9)

Осма глава

Когато пристигна, Хоуп лесно намери Бетани. Тя беше единствената купувачка в магазина, до която стоеше мъж, заобиколен от пет услужливи продавачки. Очевидно Пейс се чувстваше съвсем удобно.

Хоуп остана известно време на мястото си, като наблюдаваше как продавачките пърхат около него като пчели около мед, без да обръщат никакво внимание на Бетани. Една от тях изчезна и след две секунди се върна с чаша вино. Втора му показваше някакво списание за булки, а трета му сочеше някаква снимка от вътрешната страна на корицата. Останалите две стояха зад него и от време на време се споглеждаха с изражение, което говореше: Кой е този мъж и къде е бил през целия ми живот?

Въпреки намеренията си, Хоуп се запита същото. Преди няколко години, разбира се, нямаше търпение да се освободи от него, но сега я привличаше така, както и заобикалящите го жени.

Онзи ден в балната зала беше казала истината. Вече не се нуждаеше от Пейс Бракстън. Беше съзряла, беше се променила, беше пораснала. Само че вниманието, с което я обсипваше през последните няколко седмици, я караше да се чувства като лале, когато пролетта най-сетне пристигне. Всеки ден й изпращаше по нещо — от цели пушени сьомги до най-новите излезли на пазара книги, луксозни парфюми, градинарски дреболии, прясно отрязани орхидеи и великолепни златни бижута.

Тя си пое дълбоко дъх и влезе в елегантната приемна точно когато продавачките най-сетне насочиха вниманието си към Бетани.

Пейс протегна ръце и я прегърна нежно, но крепко. Хоуп автоматично се притисна към него. В момента, в който телата им се докоснаха, през съзнанието й премина серия от впечатления — натискът на гърдите му, уханието на английски сапун, мекият му пуловер.

Тя се отдръпна назад и се усмихна.

— Благодаря за писалката „Мон Блан“ — беше прекрасна.

— Разбира се — беше облечен в избелели дънки и небесносин пуловер. Косата му, само с няколко сребърни нишки, изглеждаше толкова мека, че й се прииска да я докосне. — Не исках следващия път, когато ти се обадя, да ми кажеш: „Сега ще извадя молива и ще те запиша.“ Искам сигурен ангажимент, с истинско мастило, затова ти купих писалка.

Хоуп не можеше да откъсне очи от устните му. Винаги ги бе намирала за чувствени: долната — плътна и твърда, а горната се съчетаваше идеално с нея. Най-сетне успя да отклони поглед от тях.

— Да, беше великолепна, а диамантената халкичка на нея — необикновена, но и един „Бик“ би свършил работа.

Той поклати глава.

— За теб само най-доброто.

Хоуп кимна към продавачките.

— Повечето мъже се чувстват неудобно на такива места.

— Бетани ми каза, че си искала да й помогнеш в избора на рокля, и не можах да се стърпя да не дойда. Надявам се, че не се натрапвам.

Хоуп се засмя непринудено.

— Хайде, Пейс, в момента говориш с мен — знам, че винаги искаш да дирижираш представлението — тя кимна към Бетани и продължи: — Все пак не трябва да питаш мен. Въпросът е дали Бетани е искала да дойдеш.

Пейс се обърна и погледна племенницата си.

— Каза, че няма нищо против, но… не съм сигурен — той отново се обърна към Хоуп. — Честно казано, струва ми се, че нещо я тревожи. Изглежда някак нервна.

Хоуп го погледна слисано. През всичките години на брака им не бе направил и най-малкия опит да прочете настроенията й, а сега усещаше чувствата на племенницата си.

Проследи погледа му към Бетани. Разбира се, Хоуп знаеше какво я тревожи, но възнамеряваше да остане настрана възможно най-дълго. Бетани сама трябваше да каже на Пейс какво иска. Тя срещна тъмните му очи и видя в тях искрена загриженост.

— Би ли поговорила с нея вместо мен? Не ми е удобно да я питам.

Въпреки намеренията си, Хоуп усети дълбоко съчувствие. Даже и най-коравите бащи — а в известен смисъл Пейс изпълняваше тази роля — се чувстваха объркани от сватбената суетня.

— Разбира се — Хоуп го докосна по ръката и усети твърдите мускули под мекия вълнен пуловер. Нямаше представа как ще се измъкне от това, но изражението на лицето му бе толкова разтревожено, че бе крайно време да направи нещо. — Защо не отидеш да пийнеш нещо зад ъгъла? Там има един хубав малък бар. Върни се тук след час и нещо.

— След час? — той завъртя изненадано очи. — Колко време отнема избирането на една рокля?

Хоуп се засмя.

— Пейс! Това е нейната сватбена рокля, за Бога! На някои жени им трябват месеци, докато я изберат.

Пейс поклати невярващо глава и сви рамене.

— Добре, просто вземи всичко, което тя поиска. Не се притеснявай за…

— … за парите — довърши вместо него Хоуп.

Той я погледна развеселено. Докато бяха женени, често си довършваха взаимно изреченията и Хоуп неусетно се бе поддала на навика. Тя обаче осъзна, че това съвсем не й е било неприятно и се стресна. Пейс хвърли още един разтревожен поглед към Бетани, наведе се и целуна бившата си съпруга по бузата.

— Ще се видим по-късно.

Хоуп го гледа, докато се отдалечи, обърна се и тръгна с лоши предчувствия към пробните. Положението ставаше адски сложно. Не стига, че трябваше да се занимава с мъж, който успяваше с едно докосване да обръща живота й с главата надолу, ами и работеше с булка, която ни най-малко не бе заинтригувана от планирането на собствената си сватба.

Хоуп последва една продавачка, която внасяше облак от бял тюл в стаята в дъното на коридора. Когато влезе вътре, успя да види само още бели волани и панделки.

— Бетани? — извика колебливо тя. — Къде си?

— Тук.

Хоуп проследи гласа до единия ъгъл на стаята. Свита на ръба на един тапициран стол, само по бельо, с безвкусна бяла рокля в ръце, Бетани я гледаше умолително. Хоуп я погледна още веднъж, обърна се към продавачката и й каза с усмивка:

— Дайте ни само минута. Мисля, че трябва да се уточним какво търсим.

Продавачката кимна и излезе заднишком от стаята. Когато вратата се затвори, Хоуп погледна първо купа рокли, а след това Бетани.

— Какво има?

— Казах им, че искам сватбена рокля, а те започнаха да мъкнат тук всичките тези неща — Хоуп погледна потресено Бетани. Очите й бяха пълни със сълзи — нещо, което досега не я бе виждала да прави. — Не искам да изглеждам като Скарлет О’Хара, Хоуп. Искам просто да се омъжа!

Хоуп мина през морето от дантели и сатен, като пътьом отваряше чантичката си и изваждаше оттам кърпичка.

Бетани подсмръкна и продължи:

— Знаех си, че трябва да избягаме, но като последната глупачка взех, че послушах чичо Пейс. И виж ме сега! — тя подсмръкна отново, този път по-шумно. — Имам проучване в Чикаго, чийто срок изтича, чичо Пейс планира целия този цирк и аз не мога да го спра, пробвам някакви ужасни рокли и… — тя си пое дълбоко дъх, но това се превърна в ридание. — Изглеждам ужасно в бяло, абсолютно отвратително…

— Ей, спри дотук — Хоуп вдигна от друг стол цял наръч рокли и ги премести, за да може да седне. — Нека караме едно по едно, става ли?

Бетани изхълца и кимна.

— Първо, няма нужда да пробваш която и да било от тези рокли — Хоуп се огледа отвратено наоколо. — Те изобщо не са в твоя стил и не знам защо не се сетих предварително за това. Ще отидем в „Ниймънс“ да изберем нещо по-семпло.

Бетани примигна и си издуха носа.

— Второ, трябваше да поговориш с чичо си и да му кажеш какво искаш. Не си го направила, нали?

— Опитах се, но всеки път, когато започвах, той ме прекъсваше и ми казваше, че всичко върви по план.

Хоуп се облегна назад и въздъхна.

— Как ми е познато това чувство…

— Наистина се опитах — повтори Бетани, — но той не искаше да ме слуша. Знаеш колко убедителен може да бъде. Колкото се мъчех да му обясня какво искам, толкова повече ме караше да се съгласявам, че прави всичко както трябва. В миналото просто стъпкваше всички, но сега е по-ловък… по-хитър. Само че прави все същото — тя погледна умолително Хоуп. — Не можеш ли…

— Не, не мога.

Самата Хоуп вече се чувстваше достатъчно объркана. Вече й се струваше, че опитите им да го надвият са абсолютно безполезни. Пейс правеше същото и с нея и тя не бе по-подготвена от Бетани да му противостои. А и коя беше тя, че да дава съвети? Погледна Бетани, поклати глава, въздъхна отчаяно и каза:

— Облечи се и ще отидем да ти намерим рокля. Поне това мога да направя.

 

 

Пейс се върна в магазина един час по-късно, но Хоуп и Бетани не се виждаха никъде. Леко засегнатата продавачка го уведоми, че двете са отишли в „Галерия“-та.

— В „Ниймънс“ — рече обидено тя.

Докато стигна с колата си до „Уестхаймър“ и влезе в магазина, вече беше изминал един час. В съответното отделение отново го уведомиха, че са си заминали.

— „Кутюр“ — беше отговорът този път.

Когато обаче сви зад ъгъла в коридора, зърна Хоуп. Тя го погледна със сапфиреносините си очи.

— Проследил си ни, а?

Той огледа бавно лицето й, като се поспря по-дълго на чувствените й устни, преди да отговори:

— Няма да ми избягаш втори път.

Тя го погледна малко стреснато, но не успя да отговори, понеже до тях се приближи една продавачка.

— Занесох роклите ви в пробната, госпожо. Заповядайте, когато станете готова.

Хоуп се обърна и прокара език по устните си. Те лъснаха леко на лампите в салона и в стомаха на Пейс избухна тих пламък.

— Благодаря — каза тя на служителката. — Ще бъда там след минутка.

— Къде е Бетани?

Раменете на Хоуп се отпуснаха леко, сякаш се чувстваше по-удобно на неутрална територия.

— Избра си един чудесен костюм от шантунг и си замина. Съвсем семпъл и елегантен — точно в нейния стил.

— Значи сега пазаруваш за себе си?

— Да, така е. Имам нужда от нещо за приема утре вечер.

— За партито на Долорес?

— Да.

— Имаш ли нещо против да ти помогна?

Кръглите й сини очи го погледнаха изненадано.

— Искаш да дойдеш с мен на покупки? И то за рокля?

— Защо не?

Хоуп сложи ръка на хълбока си.

— Никога досега не си пазарувал с мен.

— Какво мога да кажа? — сви рамене той. — Сега съм…

— … се променил. Точно така.

Ироничният й тон опроверга думата, но Пейс видя в очите й нарастващо разбиране и усети леко вълнение.

— Е, добре — каза тя, като мина царствено пред него, — но не мисля, че можеш да ми казваш какво да купувам.

Проблясващият й черен костюм му напомняше за абите, които обгръщаха жените от Средния изток. Под тях обаче всичките бяха различни. Но за разлика от обемните дрехи, които покриваха целите им тела, късата пола и сакото на Хоуп подчертаваха всяка вълнуваща извивка на фигурата й. Неочаквано Пейс осъзна, че дългите черни покривала са добра идея — в главата му вече се въртяха похотливи мисли.

Хоуп го поведе надолу по коридора и влязоха в нещо като малка дневна.

— Можеш да почакаш тук — каза му тя.

— Но аз искам да видя… всичко — отвърна той и се ухили. — Мога ли да дойда с теб?

Хоуп повдигна едната си вежда.

— Не мисля — след това направи пауза. — Но мога да ти демонстрирам дрехите, ако искаш.

Пейс кимна, без да сваля очи от нейните.

— Да, искам.

Хоуп се обърна и излезе. Извивката на гърба и раменете й под сакото беше най-привлекателната гледка, която някога бе виждал. Или поне така му се струваше. Само че десет минути по-късно, когато Хоуп се върна, той поправи наум тази си мисъл.

Изглеждаха още по-красиви, когато бяха голи.

— Какво мислиш за това?

Пейс не мислеше — можеше само да гледа. Хоуп беше облечена в семпла прилепнала рокля, почти с цвета на кожата й. Когато направи няколко крачки, мънистата, пришити по нея, звъннаха прелъстително.

— Много е… хубава — бе всичко, което успя да каже Пейс.

Хоуп застана пред огледалото и наклони глава първо на едната, а после на другата страна.

— Не мислиш ли, че е прекалено младежка?

— Та ти си млада — рече автоматично той.

— На тридесет и шест съм. Тази рокля би изглеждала по-добре на някоя тийнейджърка.

Той срещна погледа й в огледалото.

— Жените са като коняка, Хоуп. Не знаеш ли, че стават все по-добри с всяка изминала година?

— Мислех, че това се отнася за виното.

— Конякът е по-силен — парира веднага той. — По-горещ. По-вкусен.

Хоуп сви устни и отново погледна роклята.

— Не зная…

Пейс си наложи да огледа отново роклята. Всъщност беше секси, дори малко прекалено секси. След малко се чу да казва на глас:

— Като си помисля обаче, може би е добре да вземеш нещо по-консервативно. Нещо…

В очите на Хоуп внезапно проблесна раздразнение.

— Пейс, току-що ти казах да не ми нареждаш какво да купувам…

— Но и ти току-що ме попита за мнението ми! Какво трябваше да направя?

— О, забрави! — каза тя и изхвръкна от стаята, като мърмореше нещо под нос за мъжете.

Още когато влезе, облечена в следващата рокля, Пейс вече клатеше глава. Тя бе пълна противоположност на предишната.

— Изглежда ми като роклята, която…

— … би трябвало да носи майката на булката. Така ли?

— Да.

— Доста ми харесва — каза тя, обърна се и напусна стаята с перверзен блясък в очите. — Все пак ти каза да е консервативна…

Секунда по-късно се върна и сърцето на Пейс спря. Когато отново започна да бие, туптенето в ушите почти му попречи да чуе думите й.

Роклята без ръкави падаше на семпли прави линии — без дантели, без мъниста, без волани. Само елегантен, изящен чар. Високата китайска яка с малки перлички обгръщаше шията й с педантична строгост, преди да се спусне рязко в корсаж, който разкриваше кадифените рамене и подчертаваше гърдите й. Полата представляваше хиляди тънки плисета.

— Какво мислиш за тази? — попита тихо тя. — Харесва ли ти?

Пейс нямаше доверие на гласа си, но все пак отговори:

— Обърни се — каза дрезгаво той.

Хоуп се завъртя бавно и мина покрай него към голямото огледало в ъгъла. Докато се движеше, блестящата материя шумолеше тихо и сърцето на Пейс заби още по-бързо. Той застана зад нея и очите им се срещнаха в огледалото.

— Великолепна е — каза й. — Ти си великолепна.

След това вдигна ръце, докосна кожата й и разпери пръсти по ключицата и рамото й. Коприната с цвят на слонова кост бе точно толкова нежна и топла, колкото си бе представял. Той започна внимателно да разтрива с палци напрегнатите мускули по гърба й и Хоуп затвори очи с въздишка.

Пейс продължи още малко, след това пръстите му спряха. Обърна се бавно с лице към себе си и заговори:

— Не мога да издържам повече. Желая те, Хоуп, и знам, че и ти ме желаеш. Признай си го.

Тя го погледна с тъмносапфирените си очи.

— Не е нужно да признавам нищо пред теб, Пейс.

— Но не можеш да криеш чувства като желание и страст.

Елегантната й ръка се повдигна, разроши разсеяно косата й и я превърна в очарователен хаос.

— Кой е казвал нещо за такива чувства?

— Не е необходимо да казваш нищо, виждам ги в очите ти — той пристъпи крачка напред. — Виждам ги и ти не можеш да ги пренебрегнеш.

В отговор долетя измъченият й шепот:

— Но мога да се опитам.

С бясно разтуптяно сърце Пейс взе ръката й между дланите си и я погледна в очите.

— Но не за дълго.

Корсажът на скъпата рокля се надигаше и спускаше с всеки неин дъх. Коприната проблясваше, сякаш по нея падаха лунни лъчи. Хоуп го гледаше втренчено.

— Нека се поучим от миналото, скъпа. Да се поучим и да опитаме отново — приближи лицето си до нейното. Плътните й устни го мамеха с жадната си мекота. Докосна с палец долната и продължи тихо, сякаш се страхуваше да не я отблъсне. — Мисля, че този път ще се справя по-добре.

— Не съм сигурна, че искам да опитвам, но дори и да исках — тя прехапа долната си устна, — едва ли някога ще успея да те убедя, че повторният опит означава не само да ми изпращаш цветя и шоколадови бонбони, а и да ме оставиш да ръководя собствения си бизнес. Просто не мисля, че си в състояние да направиш това.

Пейс усети безсилието си, но веднага го прикри.

— Ако само ми позволиш, ще ти покажа, способен съм да направя каквото е необходимо. И ще продължа да се опитвам, докато не се получи както трябва.

 

 

Униформен иконом въведе Хоуп в елегантното фоайе на дома на семейство Хернандес в Ривър Оукс. Пейс бе пожелал да я вземе, само че — все още смутена от предишния ден — тя се страхуваше от това, което можеше да стане, ако бившият й съпруг дойдеше в дома й. Сега не му беше времето да мисли с каквото и да било друго, освен с мозъка си, а знаеше, че ако в радиус от двадесет стъпки до тях има легло, могат да хукнат към него.

Тя мина под огромния кристален полилей, приближи се до домакина и домакинята и се съсредоточи върху предстоящата си задача. Лесно разпозна Долорес Хернандес, майката на Дерек — яркочервената й коса се набиваше на очи сред тълпата. Педро, съпругът й, беше застанал до нея и подчертаният му испански акцент придаваше на приема космополитен оттенък.

Хоуп се усмихна и се опита да не мисли за това как Бетани бе описала бъдещата си свекърва. Все пак, ако успееше да се справи добре с тази сватба, Долорес можеше да я препоръча на някои от приятелите си, а Хоуп не можеше да пропусне такова нещо.

— Радвам се най-сетне да се запозная с вас — каза тя на Долорес Хернандес. — Срещали сме се на различни събития, но не мисля, че някога сме били представяни една на друга.

Острите зелени очи на Долорес огледаха всяка подробност от роклята и грима на Хоуп и я накараха да се почувства благодарна, задето се е сетила да намине в „Ниймънс“. Този следобед дори надмина себе си, като отдели време за фризьор и маникюристка.

— Да — отвърна Долорес с провлечен южняшки глас. — Струва ми се, че съм ви виждала — може би на Бала на скотовъдците?

Хоуп се сгърчи вътрешно. Не беше ходила на този бал, но кимна, тъй като предполагаше, че той е любимото светско събитие на Долорес.

— Възможно е — каза тя. — Има толкова много…

Долорес сви устни и Хоуп се почувства като пале в басейн с акули.

— Възнамерявате ли да положите всички усилия за сватбата на Дерек?

Хоуп примигна, но си наложи да се усмихне.

— Със сигурност ще направя всичко по силите си, госпожо Хернандес. Сигурна съм, че ще останете доволна.

Долорес Хернандес обаче не отвърна на усмивката й.

— Още колко сватби организирате в момента?

Слисана от въпроса, вместо отговор Хоуп й зададе друг:

— Защо?

— Не искам да се разсейвате, докато организирате сватбата на сина ми — Долорес изгледа още веднъж Хоуп от глава до пети и повдигна вежди. — Искаме вашето изключително внимание, сигурна съм, че ме разбирате. Тази тълпа — тя се спря и махна с обсипаната си с диаманти ръка към бляскавите гости, — хората очакват това.

Предизвикателството в гласа и бе явно. Усмивката на Хоуп обаче не трепна.

— Абсолютно. И точно това осигурявам — изключителност и оригиналност.

Долорес я прониза с очи, след това кимна и се усмихна широко, сякаш Хоуп току-що бе преминала изпита. Гостенката се опита да не изглежда облекчена.

— Е, забавлявай се, смеси се с хората и така нататък. По-късно ще поговорим повечко.

Един сервитьор в смокинг пъхна в ръката на Хоуп чаша шампанско и тя отстъпи зарадвано встрани. „Долорес Хернандес напълно заслужава репутацията си на усойница — реши тя, докато отпиваше. — Изглежда, е от онези жени, които очакват изискванията им да бъдат изпълнявани и когато това не стане падат глави.“

Когато влезе в елегантната дневна, Хоуп махна с ръка на Бетани и Дерек. Двамата бяха заобиколени от приятели в отсрещния ъгъл на стаята и тя реши да не ги безпокои. Вместо това тръгна към вътрешния двор през отворените френски врати.

В момента, в който излезе навън, зърна Пейс и сърцето й лудо заблъска. На моравата до басейна беше издигнат малък дървен дансинг и наблизо имаше джазов оркестър с пиано и саксофон, който свиреше тихо ниска, омайна песен. Пръстите й стиснаха здраво столчето на чашата и ниско в корема й се запали тих пламък.

Беше облечен в двуредно сако и панталони, както повечето мъже на приема, но Хоуп веднага разбра от кройката и бляскавата материя, че е купил костюма от чужбина — вероятно от Милано. Само италианците можеха да изработват толкова чувствени дрехи. Пейс изглеждаше точно такъв какъвто беше — мъж с огромна власт и повече пари, отколкото би могъл да похарчи. От всички хора на приема само тя знаеше откъде е дошъл и колко труден и трънлив е бил пътят му дотук. Дори и само това ги свързваше с невидима нишка.

Докато го наблюдаваше, до него се приближи една известна светска лъвица и сложи пръсти с добре поддържан маникюр на ръкава на сакото му. Той веднага насочи цялото си внимание към нея и кимна. Секунда по-късно остави чашата си и я поведе към дансинга. Когато уви ръка около талията й, светът около Хоуп внезапно се завъртя.

Тя поднесе чашата към устните си и отпи, без да изпуска от очи двойката на дансинга. Музиката премина през нея заедно с шампанското и неочаквано й се стори, че Пейс държи в прегръдките си нея, а не онази жена.

Без да мисли, тя затвори очи и започна да се полюлява в такт с музиката. Топлата му ръка беше на нейния гръб, на нейното ухо шепнеше тихо и нежно, нейното сърце туптеше учестено от близостта му. Тя отпи от шампанското, като продължаваше да се полюлява със затворени очи. Внезапно осъзна с ослепителна яснота колко обича наистина да бъде в прегръдките му.

През последните няколко седмици постоянно му бе повтаряла, че не иска да имат нищо общо, че бизнесът означава всичко за нея, че няма нужда от мъж, особено от него. Само че когато го видя да прегръща друга жена, Хоуп бе потресена сякаш бяха плиснали чаша ледена вода в лицето й. Можеше да се е променил, но можеше и да не е. Можеше да е различен, но можеше и да си е все същият… Неочаквано това вече не я интересуваше. Той бе елегантният висок мъж, когото някога бе обичала повече от всичко и знаеше, че зад тази фасада се крие топъл обичлив човек, който правеше всичко от любов. И това я плашеше.

Тя отвори очи и пресуши нервно вече топлото шампанско. Когато отново погледна към дансинга, Пейс вече го нямаше там.

— Още шампанско, мадам?

— Да, моля.

Хоуп се обърна да подаде празната си чаша, но вместо сервитьора, когото беше видяла преди малко, до нея стоеше Пейс. В ръката си държеше две чаши, а едното ъгълче на устните му беше подвито нагоре.

Без да каже нито дума, Хоуп пое пълната чаша и му подаде празната. Той я върна на сервитьора и отново се обърна към нея. Нежният пролетен въздух ги обгръщаше и изолираше от всичко останало. Изведнъж останаха само двамата под проблясващите лампи и сияйната луна.

Дълбокият му плавен глас я погали. Очите му докосваха всяка нейна частица, докато оглеждаха плътно прилепналата рокля, която му бе демонстрирала в магазина. Онази, за която бе казал, че е твърде разголена. Онази, която беше купила само за да види отново онзи блясък в очите му.

— Виждам, че не си се вслушала в съвета ми.

— Какво мога да кажа? — все още поразена от току-що направеното откритие, тя сви безгрижно рамене. — Казах ти, че съм се променила.

— Виждам не само това, но и доста повече — изражението му беше замислено. — Знаеш ли, мисля, че наистина си се променила, дори повече от мен.

— Най-сетне ми повярва? — тя повдигна вежди с искрена изненада. — Защо?

— Ами първо на първо — станала си по-скъпа.

Хоуп сбърчи чело.

— Скъпа ли? Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна.

— Опитах с всичко — от „Шанел“ до хайвер, но до този момент явно не съм успял да те впечатля. Някога ти стигаше кутия с бонбони. Мисля, че трябва пак да намина към „Тифани“.

Хоуп се ядоса.

— Някога не исках и бонбони, а любов и внимание. Някой, който поне веднъж да се сети за рождения ми ден.

— Сега разбирам това — именно това се опитвам да ти кажа. Може би, ако беше по-откровена и открита щях да разбера и тогава. Докато бяхме женени, винаги съм усещал, че не ми казваш как се чувстваш, а сега знам точно къде се намирам. Това ми харесва.

— Сигурен ли си? — Хоуп се взря в очите му и продължи почти предизвикателно. — Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш с една по-независима жена, Пейс?

Той се усмихна широко и срещна нетрепващия й поглед.

— Само ако се казва Хоуп.